Те потеглят от южносръбската провинция Прешево: Дилавер Мислиу, Гани Шакири и Назим Айдини. В раницата – голямо албанско знаме, което ще носят в продължение на четиринадесет дни, през планините чак долу до албанския бряг на Вльора. Там, където преди сто години, на 28 ноември 1912 е обявена независимата албанска държава. Искали да припомнят, казват те, че общностите им все още принадлежат към Сърбия, ако и да са от дървото на албанския ствол. Рожденият ден на Албания е и празник на знамето. А това знаме, черният орел на червен фон, е символът на целия народ. Ето защо то се вее не само в Тирана, но и в косовска Прищина, в македонско Тетово и в южносръбския Буйановац. Навсякъде, където живеят албанци. Разпръснатостта по различни страни не спъва ни най-малко националната еуфория. Напротив: от това тя само е окрилена.
Най-после самоопределение
Гордостта и радостта разбира се също са част от един такъв празник. Прави впечатление обаче, че националната еуфория при албанците не се ограничава единствено до юбилеите. Това бие на око особено при сравнението със съседите. Каква разлика в сравнение с потиснатото сръбско национално чувство, но и с безпомощността на босненците, с объркаността на македонците. В днешна Сърбия националистическите речи звучат като погребална песен: предателството, поражението и унижението са неговото тризвучие. Нацията все още е централен ориентир на обществения живот, но национализмът вече не притежава мобилизационна сила. Липсва му политическата идея. А реално-историческите причини за поврата в националистическото чувство са изгубените войни от 1990-те години, загубата на Косово и неотплатеното прогонване на мнозинството сърби от Косово и Хърватска.
Но защо албанците са толкова оптимистични? Наблюдателят на техните две държави, Албания и Косово, в началото не открива особено много основания за самоувереност. Те са сред най-бедните общности на континента. Икономиката не произвежда и не изнася почти нищо. През последните години стотици хиляди хора се преместиха да живеят от планинските и гранични области в градовете, които все повече се впиват в зелените равнини и сините брегове. Държавата е в ръцете на силови картели, които получават одобрението и послушанието на гражданите в замяна на работни места и пенсии. Правосъдието е слабо и често корумпирано. В Косово към това се прибавя и фактът, че изграждането на държавата не е завършено нито навътре, нито навън: Европейският съюз, който няма никакво доверие в тукашната правова държава, изпълнява тук една правова и полицейска мисия, чиито компетенции се намесват дълбоко в суверенитета на младата държава. А сред общността на държавите Косово се признава само от половината членове на ООН. Дори и в ЕС пет от държавите-членки отказват да сключат пълни дипломатически отношения.
И все пак празничното настроение в албанските области си има добри основания: още никога през историята си албанците не са разполагали с толкова много самоопределение и политическа власт. През 1990 се срути сталинистката диктатура на Енвер Ходжа. През 1999 апартейдският режим в Белград се изтегли от Косово под тежестта на натовските бомбардировки. През 2001 албанските четници в Македония извоюваха фактическото признаване на народностната си група като втори народ в държавата. А през 2008 Косово обяви независимост. Всичко това беше дълъг и труден процес (който спокойно можеше да се развие и съвсем другояче). Основаването на Албания е по същността си австрийско-унгарски проект, поддържан от Италия, който е трябвало да попречи на сръбското настъпление в Адриатика. Но албанците от Косово и западна Македония остават извън новата родина. След залеза на дунавската монархия Албания се превръща в италианска полуколония, която служи за извличане на суровини, а по-късно като плацдарм за проникването в Гърция и Югославия. Само за кратко време, от 1941 до 1945, силите от Оста обединяват всички албански области. След поражението им и чрез победата на партизаните в Албания и Югославия възникват две комунистически диктатури. Но сталинистката държава на Енвер Ходжа и многонационалната империя на Тито се развиват в съвсем различни посоки. И така животът на югославските албанци на изток започва да се различава все повече от онзи на албанците от запад, живеещи в предимно планински райони.
С края на Югославия започва нова ера. От началото на 1990-те години се образува една „пан-албански настроена комуникационна общност“ (по думите на историка Оливер Шмит в блестящата му книга „Албанците. Една история межди Ориента и Запада“), която все повече обединява разпилените езикови общности. И тя се основава не само на подобряването на пътищата: Тирана, Прищина, а скоро и Скопие ще бъдат свързани чрез автомагистрали, чието построяване поглъща големи части от държавния бюджет. Създаден е и един общоалбански медиен ландшафт, в който се отразяват не само местните общности, но и цялата „албаносфера“. Политическите движения и партии поддържат контакти през границите, а съвместните появи на водещите политици са част от ежедневието.
Какъв облик ще придобие „албаносферата“ все още е неясно. Политиците се изразяват многозначително, защото знаят за западното табу върху темата за промяна на границите по Балканите, но заедно с това познават и настроенията на избирателите си: мнозинството е еднозначно за обединение, най-силно в Косово, следвано от Албания и Македония. Физическите граници между албанците трябва да станат незначителни, казва албанският министър-председател Сали Бериша. С това може да се визират отворените граници между страните-членки на ЕС – или обединението на всички албанци в една страна. Това е допълнителна причина за оптимизма на албанския национализъм: за разлика от Босна-Херцеговина или Македония, чието бъдещо съществуване зависи от интеграцията в ЕС, обединението на албанците е възможно с или без Европейския съюз.
Най-младата страна в Европа
Пътят от сръбския Прокуплйе нагоре към Мердаре и косовската граница води през зелени долина. Малки селца се точат покрай пътя. Хора се виждат рядко. Възрастна жена с мотика през рамо отива бавно на нивата си. Понякога до пътя внезапно се появява овчар, който пасе самотна крава в зелената ивица в насипа. Долината умира бавно. Но колко по-различно изглежда картината от другата страна на границата, в Косово. Плътно движение. Отляво и отдясно се строят високи къщи, навсякъде трескава активност. А по пътя, водещ към Прищина, човек е пресрещан от групи деца, идещи от училище. Албанският оптимизъм си има и демографски основания. Косово е най-младата държава в Европа, а населението й – ако и сдържано – продължава да нараства. Същото важи и за албанците от Македония. В самата Албания цифрите са стабилни. Допитванията действително показват, че множество албанци са недоволни от политическите промени. Но те показват също и че мнозинството вярва в едно по-добро бъдеще. За разлика от стареещите общности на славянските си съседи, албанците са убедени, че най-доброто все още им предстои.
Но продължителната национална мобилизация също си има своята цена. Отношенията с повечето съседи са неустойчиви. За това, разбира се, са виновни не само албанците. В Македония и северно Косово постоянното задълбочаване на конфронтациите вече е част от ежедневието. И от двете страни от това печелят политиците, които прикриват клиентелистките си обкръжения зад патриотически лозунги. Преди всичко останало обаче националната мобилизация затормозява развитието на гражданското общество. В едно общество, което възприема себе си като национална общност, за разномислещите често става твърде тясно. Изобщо политическото несъгласие често се оказва под подозрението в „предателство“. Политическите култури на диктатурата (в Албания) и на нелегалните движения (в Югославия) все още хвърлят своите дълги сенки. Това се показва най-добре от сравнението между две граждански движения: „Мяфт“ (Достатъчно) беше сборно движение, което в Албания беше се борило не без успех за гражданска еманципация, защита на околната среда и градско планиране. То умря от спокойна смърт след като водещите му личности бяха „кооперирани“ от социалистическата партия. Напротив, лявонационалистическото движение „Ветевендозие“ (Самоопределение) от Косово е изключително успешно. То компенсира критиката си срещу „корумпирания елит“ и „колониалистическия Запад“ чрез великоалбански идеи.
Този пример показва, че несъгласието получава съгласие и одобрение само в дрехите на изострения национализъм. И така, остава си задача за следващите поколения постепенно да разрешат противоречието между националната и гражданската еманципация. А това едва ли ще бъде възможно без диаспората, тоест без намесата на множеството разпилени по цяла Европа, млади и добре образовани албанци и албанки, притежаващи международен опит.
