I. Хакването [на американските избори]
Голямото, слънчево помещение във Волгоградския държавен университет мирише така, както мирише съдържанието му: 45 студенти, всички освен една – мъже, приведени над клавиатурите си, унесени в шепот и тихичко тракане по клавиатурите си, сред празни опаковки на енергетични напитки. „Изглежда така, сякаш просто зяпат по екраните си, но битката е интензивна“, обяснява Виктор Минин, докато седим и ги гледаме.Разпределени в седем отбора, идещи от университетите на цяла Русия, те са почти на половината на осемчасово хакерско състезание, при което се опитват да решават технически проблеми, вариращи от идентифициране източника на компютърен вирус до откриване на тайни съобщения, скрити в образи. Минин е тук за да ръководи състезанието, наречено „Пленете знамето“, което е организирано от собствената му организация, Асоциацията на ръководителите на службите за информационна безопасност (АРСИБ). Освен че ръководи състезания в училищата из цяла Русия, АРСИБ организира и масивни, многодневни хекатони, в които един отбор защитава сървъра си, докато друг отбор го атакува. През април в един от тези хекатони участваха стотици млади хакери.
„Занимавам се с кибер-безопасност от 18-годишна възраст, откак отидох в армията през 1982“, разказва Минин след като сме напуснали залата, за да не смущаваме младите състезатели. Не казва в коя част от армията е вършил работата си. „По онова време подписах документ за пазене на тайна“, казва той, с хитра усмивка. „Мислите ли, че оттогава насам нещо се е променило? И че ще го кажа на журналист?“
След армията Минин започнал работа в КГБ. А когато Съветският съюз се разпадна, отишъл да работи в отдела за кибер-безопасност и наблюдение към руското правителство. През 2010, след като се пенсионирал и преминал в частния сектор, той помогнал да се основе АРСИБ, който има връзки с руското министерство на отбраната, Федералната служба за безопасност (ФСБ) и вътрешното министерство.
Конкурсите по хакерство са начинът, по който Минин подготвя бъдещите поколения, „по който предавам натрупаното знание на децата“, казва той. Освен това казва, че руските технологически фирми редовно идват при него, за да търсят млади таланти. Попитах го дали държавните служби, като например онези за сигурност, които вършат кибер-операции в чужбина, правят същото. „Възможно е“, казва той уклончиво. „Те също се нуждаят от такива специалисти“.
Когато участниците в конкурса „Пленете знамето“ излязоха за обедна пауза, Минин и аз също излязохме навън. Университетът, комплекс от ярко бели сгради, се намира на върха на стръмен хълм над града и Волга. Някога реката е била пълна с кръв, а хълмът е бил надупчен от шрапнели и бункери, покрит с кости. Някога това е било Сталинград, мястото на битката от 1942-43, когато тук са загинали над един милион души преди германците да изгубят битката, един фелдмаршал и инициативата във войната. Днес това е град на призраци.
„Ходили ли сте на Мамаев Курган?“, пита ме Минин. Той има предвид мястото, където днес се намира статуята Родината зове – 50-метрова жена от бетон, издигнала меч, с който призовава съотечествениците си на бой. Тук е бил пленен фелдмаршал Паулус, отбелязва Минин със страхопочитание. „Знаете ли, важно е да се види как млади хора са защитавали родината си“.
Когато отиваме в столовата, аз виждам, че тя също е обитавана от съветското минало. Начумерени жени на средна възраст разсипват сива, мазна храна. Ако не биха били студентите, които чукат по телефоните си, човек едва ли би могъл да каже, че 21 век вече е пристигнал. Седнах на маса заедно с един отбор от Астрахан и казах на момчетата, че вече съм била в родния им град – едно романтично-занемарено място на Каспийско море.
Студентите се подсмихват. „Всички искат да се махнат“, казва един третокурсник на име Антон.
„Няма какво да се прави там“, добавя съотборникът му Сергей.
Антон се надява, че Минин може да му помогне да намери място в някоя от държавните служби за сигурност. „Престижно е, плащат добре, а и работата е интересна“, казва той. Ако го приемат, може да очаква заплата от 50,000 рубли (по-малко от 900 долара) месечно, което е почти два пъти повече от средната заплата в Астрахан. Дали е мотивиран от някакви … „Патриотични чувства?“, допълва той мисълта ми и започва да се смее. „Не“, казва той. „Не ми пука за кое правителство ще работя. Ако ме вземат във френския Чуждестранен легион, заминавам!“
„Но не е ли светотатство да се говорят такива неща на място като Волгоград?“, питам го аз.
Сергей казва, че видът патриотизъм, който се подхранва в наши дни в Русия е празен, дори нездравословен. Той се дразни от ограниченията, които са били наложени върху личното поведение след продемократичните протести от 2011-12, както и от държавното следене на онлайн-говоренето, което той нарича неконституционно. „Ако видите в какво състояние са нашите пътища и градове, и как хората живеят в нашия град, сигурно ще се запитате защо се харчат милиарди рубли за записване на личните информации на хората в масивни бази данни?“
„Сергей, ще те заключат“, обажда се един от другарите му, докато крадешком гледа към телефона ми.
Сергей се смее. „Продължавай да дъвчеш“, казва той.
В хода на последната година руските хакери са се превърнали в нещо като легенда в Съединените щати. Според оценките на американските разузнавателни служби и разследванията на медиите, те са отговорни за проникването в сървърите на Изборния комитет на Демократическата партия. След това са разпространили тази информация чрез приятелски настроени към тях организации като Уикилийкс, при унищожителен ефект. С благословията на президента Владимир Путин те са изпробвали избирателните структури в различни американски щати. Тихо са закупили противоречиви реклами и са организирали политически събития във Фейсбук, раздухвайки още повече яростните американски културни войни.
Но повечето руснаци не могат да разпознаят Русия такава, каквато е описана в тази история: мощна, организирана и ръководена от всезнаещ, всесилен лидер, който е способен както да формулира, така и да реализира, сложни и силно детайлирани заговори.
Глеб Павловски – политически консултант, който е помагал на Путин да спечели първата си президентска кампания, още през 2000, и е работил като съветник в Кремъл до 2011 – просто се разсмя когато го попитах каква е ролята на Путин при избора на Доналд Тръмп. „Свършихме чудесна работа през първото десетилетие на путиновото управление, като създадохме илюзията, че Путин контролира всичко в Русия“, каза той. „А сега е просто смешно“ да се гледа колко голямо влияние му приписват американците.
Един бизнесмен, който се намира високо в йерархията на путиновата партия „Обединена Русия“ ми каза в едно московско кафе: „Казвате ми, че всичко в Русия функционира толкова зле, с изключение на нашите хакери? Роснефт не работи добре. Системата за здравеопазване не работи добре. Образователната система не работи добре. И тук, изведнъж, ето ги нашите хакери, и те били страхотни?“
По същия начин, по който руснаците надценяват Америка, виждайки в нея някакъв всесилен оркестратор на глобални политически развития, американците проектират собствените си страхове върху Русия – страна, която представлява парадоксална смесица от умения, сила и дълбоки слабости; непоклатимо стабилна, но по някакъв начин непрекъснато клатеща се на ръба на колапса. Също като Америка тя е пленница на специфичната си история и е измъчвана от собствените си призраци.
Никой от тези фактори не отстранява опасностите, които Русия представлява; по-скоро те им придават форма. Както Путин, така и страната му застаряват и западат – но несигурностите на упадъка представляват свои собствени заплахи за Америка. Разузнавателната общност на Съединените щати е единодушна в оценката си, че руснаците са се намесили в американските избори, но и че, по думите на бившия директор на ФБР Джеймс Коми „те ще се върнат“. Това е удивителна ескалация на враждебностите за страна с големи трудности, чиито елити все още имат само мъглива представа за американската политика. И всичко това е класическо-путиново, класическо-руско: да се използва дръзка агресия с цел да се маскира слабостта, да се отмъсти за дълбоки омрази и, на всяка цена, да се оцелява.
Бях дошла в Русия, за да намеря отговори на два ключови въпроса. По-належащият от двата е как Кремъл, въпреки ограниченията си, е успял да проведе един от най-големите актове на политически саботаж в модерната история, обръщайки американската демокрация против самата себе си. По-важният пък – или поне по-важният за американците – е какво можем да очакваме оттук нататък и какво един окуражен от успеха Владимир Путин е готов да извърши, за да постигне каквото желае.
„Това не беше стратегическа операция“, казва Андрей Солдатов, руски журналист с дълбоки източници сред службите за сигурност, който е написал книга за начините, по които Кремъл използва кибер-технологиите. „Имайки предвид онова, което ми разказват буквално всички от вътрешните кръгове“, казва той, хакването на американската политическа система „беше много емоционално, тактическо решение. Хората бяха силно разгневени заради Панамските документи“.
През пролетта на 2016 един международен консорциум от журналисти започна да публикува разкрития, основаващи се на огромна сбирка от документи, принадлежащи на панамска фирма със специализация в подпомагането на чужди клиенти при изнасянето на пари, някои от тях незаконно спечелени, от собствените си страни и далеч от дебнещите очи на данъчните инспектори. (Фирмата отрича всякакво закононарушение). Документите разкриха, че старият приятел на Путин, Сергей Родлугин – виолончелист и кръстник на по-голямата дъщеря на президента – разполага с фондове на стойност от около 2 милиарда долара. Това беше невъобразимо богатство за слабо известен музикант и журналистите показаха, че тези фондове най-вероятно са спестовна касичка за вътрешния кръг на путиновите хора. Ролдугин отрича всякаква вина, но Кремъл беше бесен поради тези разкрития. Дмитрий Песков, чиято жена също беше въвлечена в разкритията, гневно приписа репортажите на „множество бивши служители на Държавния департамент и ЦРУ“, като ги нарече опит за „дестабилизация“ на Русия малко преди нейните парламентарни избори от септември 2016.
Аргументите бяха цинични, но те разкриваха определена логика: финансовите тайни на руските лидери се намират на едно и също ниво с независимостта на руските избори. „Панамските документи бяха за Путин лична обида“, казва Джон Сайфър, бивш заместник-шеф на руската служба на ЦРУ. „Те смятат, че ние стоим зад това“.
Вътрешният кръг на Путин, казва Солдатов, е смятал, че „на това трябва да се отговори по някакъв начин“. Според репортажа на Солдатов, на 8 април 2016 Путин е свикал срочно съвещание на руския съвет за национална сигурност; всички освен двама от неговите членове са ветерани на КГБ. Имайки предвид секретността и времето на срещата, Солдатов смята, че именно тогава Путин е дал сигнал за ответен удар.
Първоначалната цел е била да се унижи на навреди на Хилари Клинтън, да се посее раздор и да се покаже, че американската демокрация е също толкова корумпирана, колкото и руската, ако ли не още повече. „Никой не вярваше в [успеха на] Тръмп, ни най-малко“, казва Солдатов. „Това беше поредица от тактически операции. Във всеки момент хората, които ги вършеха, бяха изпълнени с еуфория от това колко добре върви всичко и успехът ги тласна дори още по-надалеч“.
„Голяма част от нещата, които те направиха, бяха много хаотични“, казва Дмитри Алперович, роденият в Русия съосновател на фирмата за кибер-сигурност CrowdStrike, която първа откри следите от руска намеса след като беше наета да разследва хакването на сървърите на Демократическия национален комитет през май 2016. „Хвърлили са широка мрежа, без да знаят предварително какви точно ще бъдат резултатите“. Руските хакери са много добри, казва Алперович, но „но не трябва да ги изкарваме три метра високи“ или способни да „изберат когото си поискат“. Опитаха се и в Украйна, но там нещата не проработиха. Нито пък проработиха при френските избори от 2017.
Алперович и екипът му са открили, че е имало две групи от хакери, които според тях идват от две различни руски служби за сигурност. Те са им дали две различни прозвища: „Смешен мечок“, от военното разузнаване, и „Предпазлив мечок“ от страна или на външното разузнаване, или на ФСБ. Но никой от мечоците изглежда не е знаел какво прави другият, или дори че той съществува. „Видяхме, че две руски шпионски групи са проникнали в едни и същи системи и поотделно се занимават с кражбата на едни и същи информации“, беше писал Алпервович в блога на CrowdStrike по онова време. Нека отбележим, че западните разузнавателни служби почти никога не работят върху една и съща цел без предварителна координация, от страх, „че биха могли да компрометират взаимните си операции“. Но в Русия „това съвсем не е рядкост“.
Било почти същото като при някой от хакерските конкурси на Минин, но с по-високи залози. Хакерите не винаги са хора във военни униформи, разказва ми Солдатов; в някои случаи те са свободни наемници, готови да работят за човека, предлагащ най-висока цена – или кибер-престъпници, които са били хванати, а след това изнудвани да работят за правителството. (Путин отрича участие „на държавно ниво“ в манипулирането на изборите, но именно възможността за такова отричане е основният смисъл на използването на неофициални хакери).
Американските служители са забелязали, че същото разхвърляно и аморфно поведение е продължило през лятото на 2016. Един бивш член на администрацията на Обама казва, че са били прихванати комуникации между ФСБ и офицери от военното разузнаване, разкриващи караници и липса на организация. „Всичко беше импровизация“, казва висш служител от администрацията на Обама, който е имал достъп до информацията в реално време. „Един вид, те хвърляха спагети по стената и гледаха кои от тях ще залепнат“.
Но този хаос, колкото и странно да звучи, е именно една от причините за крайния руски успех от 2016. Караниците, опортюнизмът и липсата на координация са изглеждали за администрацията на Обама, поне в началото, като все същата стара история. Един доклад, публикуван през януари 2017 от Службата на директора на националното разузнаване, в който се оценява руската намеса в изборите, отбелязва, че през 2008 в Америка е бил цял кръг от 10 руски шпиони, най-известна от които е огненокосата Ана Чапман, с цел (отчасти) да наблюдават президентските избори. (Чапман беше арестувана през 2010 и разменена в драматичен обмен на шпиони). Изглежда, че администрацията на Обама е очаквала нещо подобно в ранната 2016.
Когато през лятото администрацията започна да осъзнава, че този път руснаците опитват нещо далеч по-мащабно от всичко, което са опитвали преди, Белият дом се тревожеше само от малка част от проблема. По онова време най-тревожното развитие беше, че руснаците изпробват щатските системи на гласуване. Разпространяването на данни и фалшивите истории за Клинтън изглеждаха по-малко тревожещи, а и по-трудни за ответни реакции, без да се създава впечатлението за прекалено политическа намеса.
През септември Обама се приближи до Путин в една от почивките по време на срещата на високо равнище G20 в Хангжу, Китай, и му каза „да престане“. Същата есен съветничката по националната сигурност Сюзън Райс предаде ръчно още едно предупреждение до руския посланик във Вашингтон, Сергей Кисляк. Белият дом натовари Министерствата на финансите и външните работи със задачата да предложат нови санкции срещу Русия, както и публикация за личното финансово състояние на Путин, но по-късно реши, че подобни ходове може би са прекалено силови. Ако Белият дом би усилил натиска прекалено много, руснаците може би щяха да разпространят още повече откраднати документи. Кой би могъл да каже какво още имат?
Въпреки това, само месец преди изборите, администрацията на Обама предприе извънредната мярка да информира обществеността. На 7 октомври 2016 в една обща декларация на Министерството за сигурност на родината [Department of Homeland Security] и Службата на директора на националното разузнаване се казва: „Разузнавателните служби на САЩ са уверени, че руското правителство е направлявало скорошните пробиви в Имейл-сървърите“ на американски политически организации. „Тези кражби и разкрития са направени с цел намеса в изборния процес на САЩ“.
Белият дом очакваше медиите да разпространят тази история, и те го направиха – „от три и половина до четири следобед“, както казва Нед Прайс, бивш говорител на Съвета за национална сигурност при Обама. Но в 4 часа тази новина беше затъмнена от едно по-различно разкритие: т. нар. Access Hollywood запис, в който Тръмп се хвалеше, че е посягал на жени както си поиска. Както медиите, така и кампанията на Клинтън се концентрираха почти изцяло върху експлозивния запис, а не върху съобщението на разузнавателните служби.
„Разбира се, че те планират“, казва един висш служител от администрацията на Обама. „Те изобщо не са глупави. Но представата, че са планирали всичко това перфектно и предварително, или че Путин е някакъв страхотен играч на шах – нещата не стоят съвсем така. Той знае къде иска да отиде, планира първите няколко хода, а останалото изяснява по-късно. Хората питат дали играе шах или шашки. Нито едното, нито другото: той играе покер. Склонен е към високи рискове. Помислете само: тази намеса в изборите – това беше нещо много рисковано. Ако Хилари Клинтън беше спечелила, щеше да има страхотно възмездие“.
Дори и начинът, по който беше извършена руската атака, беше много рисков. Фактът, че руснаците изобщо не се опитваха да изличат следите от работата си показва, че има промяна в руските намерения по адрес на САЩ, казва Робърт Ханиган, бивш шеф на Правителствения генерален щаб за комуникации. „Откровеното безразсъдство на всичко това… фактът, че изглежда не им пука дали ще бъдат обвинени публично – в това се състои най-голямата промяна“.
Но за руското безразсъдство си има ясни причини – както в променящия се мироглед на Путин, така и в променящите се вътрешни обстоятелства на страната му. В продължение на повече от едно десетилетие американското стратегическо равнодушие по адрес на Русия само разпали страховете на Путин, че ще бъде свален с помощта на САЩ, и го накара да търси още по-високи нива на антагонизъм. Същото прави и политическата му ситуация – необходимостта да поема все по-големи външни рискове, за да може да поддържа нивото на подкрепа у дома, докато икономиката се свива. Тези напрежения не са се намалили; напротив, през последните години те дори са се увеличили.
II. (Пред)историята
Когато тук вали, както в този пролетен следобед, сивите зъбери на Московския държавен институт за международни отношения се размиват в надвисналото, стоманеносиво небе. Това е мястото, където някога съветската държава произвеждаше своите дипломати и шпиони. Тук те изучаваха нюансите на света преди да навлязат в него. Днес ролята на университета е до голяма степен същата, макар и да е разводнена от корупцията: богатите често купуват приемането на децата си. Бях поканена да слушам лекция на един от най-известните преподаватели в института, Андраник Мигранян, който сам е завършил тук, през 1972. Мигранян е прекарал голяма част от последното десетилетие в Ню Йорк, където е ръководел Института за демокрация и сътрудничество – един тинк танк, за който се говори, че има връзки с руското външно министерство. Сред старите му съкурсници е и Сергей Лавров, външният министър, когото той все още брои като приятел.
В този следобед Мигранян говори за речта на Путин по въпросите на сигурността, произнесена на Мюнхенската конференция от 2007 – една реч, която изглежда е единственият в Русия пост-съветски идеологически документ, а също и ключ към разбирането на това как се е стигнало дотам, че отношенията между Русия и САЩ се намират на днешната си най-ниска точка. Путин, по онова време все още не особено обигран оратор, се намираше в седмата година от днес вече двадесетгодишното си управление. Осемнадесет години преди това, през 1989, той е бил офицер на КГБ, разположен в Дрезден, докато пред сградата са се събирали протестиращи, а Берлинската стена е била събаряна. Недълго след това Съветският съюз беше мъртъв и погребан, а светът, както изглеждаше, беше постигнал консенсус: съветският подход към политиката – насилствен и недемократичен – беше погрешен, дори зъл. Западният либерален ред беше по-добрата и по-морална форма на управление.
В продължение на известно време Путин беше се опитвал да намери за Русия роля вътре в този западен ред. Когато Борис Елцин, първият пост-съветски президент на Русия, го нарече свой приемник през 1999, Русия водеше война срещу ислямистки сепаратисти в Чечения. На 11 септември [2001], Путин беше първият чуждестранен лидер, който се обади на президента Джордж Буш, с надеждата да подчертае, че сега те са съюзници в борбата срещу тероризма. Опита се да помогне в Афганистан. Но през 2003 Буш игнорира възраженията му срещу инвазията в Ирак, като подмина и Съвета за сигурност към ООН, в който Русия има вето-власт. Това беше унизително напомняне, че в очите на Запада Русия вече няма значение, че „руските възражения нямаха тежест“, както Мигранян обяснява на студентите си. Но за Путин това беше и нещо повече: под претекста да насърчава демокрацията и човешките права, Вашингтон беше се завърнал към политиките си от времената на Студената война – да премахва и установява чужди лидери по свое усмотрение. Дори използването на военна сила беше вече част от играта.
През 2007, говорейки пред защитниците и представителите на западния ред, Путин даде официален израз на несъгласието си. „Само преди две десетилетия светът беше идеологически и икономически разделен, а сигурността му се осигуряваше от масивния стратегически потенциал на две свръхсили“, четеше той тихо. Но този ред е бил заменен от един „еднополюсен свят“, доминиран единствено от Америка. „Това е свят на един господар, един сюзерен“.
А един световен ред, контролиран от само една страна, „няма нищо общо с демокрацията“, подчерта той. Настоящият ред беше както „неприемлив“, така и неефективен. „Едностранните, нелегитимни действия“ само създават „нови човешки трагедии и центрове на конфликт“. Той имаше предвид Ирак, който към онзи момент беше потънал в сектантски войни. Дошло е времето, отбеляза той „да се премисли цялата архитектура на глобалната сигурност“.
Това беше протестът на една губеща страна, която желаеше да предоговори условията на капитулацията си, 16 години след самото събитие. Въпреки това Путин прекара десетилетието след тази реч в усилия да направи така, че Съединените щати никога повече да не могат да маневрират едностранно, без да се срещнат със съпротива – и, което е по-важно, че те никога, никога не могат да го свалят от власт.
„Трябваше да видите лицата на [Джон] Маккейн и [Джо] Либерман“, разказва развеселеният Мигранян на студентите си, които изглежда едва слушат. Американските сенатори-ястреби, които присъствали на речта, „бяха като втрещени. Нали Русия беше отписана! А Путин извърши в Мюнхен смъртен грях: той каза истината“.
Следващата година, разказва Мигранян „беше годината на действия и дела“. През 2008 Русия започна война със съседката си Грузия – ход, който Мигранян описва като заслужено наказание за НАТО, който се разширява непрекъснато и обхваща някои бивши съветски републики. Но западните попълзновения по периферията ѝ не са основната грижа на Русия.
Съединените щати, оплаква се Мигранян, са се намесвали директно в руската политика. Американски консултанти са направлявали болезнените пост-съветски пазарни реформи, обогатявайки се в хода им, и са помогнали за преизбирането на обезсиления и непопулярен Елцин. Американското правителство директно е финансирало както руски, така и американски неправителствени организации, като например Националната фондация за демокрация, с цел да насърчава гражданското общество в Русия. Някои от същите тези НПО-та са имали връзки с така наречените цветни революции, чрез които са сваляни правителства в бивши съветски републики, заменяни с демократични режими, приятелски настроени към Запада.
Розовата революция в Грузия, Оранжевата революция в Украйна, Революцията на лалетата в Киргистан – „Русия гледа на всичко това с разбираемо недоверие“, казва Мигранян на студентите си. Посочва, че по собствени данни САЩ са похарчили около 5 милиарда долара в Украйна, за да насърчават демокрацията – тоест, да разширяват западния либерален ред. Погледнато през тази призма, съвсем не е нерационално да се смята, че САЩ може би имат като следваща цел Москва – и Путин. Ето защо през 2012 Русия прогони [представителството на американската фондация] USAID. По същите причини тя забрани и дейността на Националната фондация за демокрация през 2015, чрез нов закон, който забранява „нежелани“ организации.
От Мюнхенската доктрина на Путин следва естествено заключение: американците може и да си мислят, че разпространяват демокрация, но всъщност те разпространяват хаос. „Погледнете какво се случва в Египет“, казва Мигранян, започвайки да изрежда пропадналите революции, подкрепяни от Америка. През 2011 египетският водач Хосни Мубарак подаде оставка след протестите, които бяха подкрепяни от САЩ, твърди Мигранян. Но след като „радикалните ислямисти“ спечелиха властта по демократичен начин, САЩ си затвориха очите пред военния преврат, който свали новите водачи. А след това дойде ред на Либия. „Вие свалихте най-успешното правителство в Северна Африка“, казва Мигранян, гледайки в моята посока. „В края на краищата получихме опропастено управление, брутално убит американски посланик, хаос и ислямски радикали“.
„Ако започнем да броим всички американски провали, може би накрая ще стане време да започнете да се вслушвате в Русия?“, казва Мигранян, който постепенно се възбужда. „Ако [сирийският президент Башар ал-Асад] също трябва да си отиде, то кой ще дойде на негово място? … Не събаряйте режими когато не знаете какво ще дойде след тях!“
Путин винаги се е отнасял с подозрение към разпространяването на демокрация, но два салучая са го убедили, че Америка се опитва да го свали под такъв претекст. Първият е бил през 2011, когато НАТО се намеси в Либия, което в края на краищата доведе до свалянето и отвратителното линчуване на либийския диктатор Муамар Кадафи. След този момент много хора, които са общували с Путин, са забелязали колко силно го е поразила смъртта на Кадафи. Говори се, че е гледал видеоклипа на линчуването отново и отново. „Начинът, по който умря Кадафи, оказа дълбоко въздействие върху него“, казва Джейк Съливан, бивш служител на Външното министерство на САЩ, който се е срещал многократно с висши руски служители по онова време. Друг бивш служител в администрацията на Обама описва Путин като „обсебен“ от смъртта на Кадафи. (Същият служител признава, „Мисля, че прекалихме“ в Либия.)
Вторият случай е бил през ноември 2013, когато млади украинци излязоха на Майдана – Площада на независимостта – в столицата Киев, за да протестират срещу решението на тогавашния украински президент Виктор Янукович да прекрати преговорите за сключване на икономическо споразумение с ЕС, под натиска на Путин. Демонстрантите прекараха там голяма част от зимата, докато полицията откри огън по тях, убивайки около 100 души. На следващия ден, 21 февруари 2014, Янукович подписа план за политическо помирение, чрез посредничеството на Русия, Америка и ЕС, но същата вечер избяга от столицата. За Путин беше повече от ясно какво се е случило: Америка беше свалила най-близкия му съюзник, и то в страна, която той счита за разширение на самата Русия. Парите, които Америка беше похарчила за про-демократични НПО-та, се бяха възвърнали. Присъствието на Виктория Нюланд, помощник-секретар към американското Външно министерство, която е раздавала хранителни припаси на демонстрантите по Майдана, само е циментирало най-големите му страхове.
„Майданът превключи скоростите“, казва Бен Роудс, съветник на Обама по стратегическите комуникации. „Путин винаги е бил антагонист и агресивен човек. Но след Майдана той премина в нападение. Ръкавиците бяха снети, така да се каже. За Путин Украйна е такава част от Русия, че събитията там бяха възприети като директно нападение срещу него“. (Източник близък до Кремъл потвърди тази версия на нещата).
Путин и Лавров бяха добре известни на американската администрация с дългите си тиради, в които американският президент се обвинява за всички незачитания, които Русия се видя принудена да преглъща от 1991 насам – като например онзи случай, при който Обама беше окачествил вируса Ебола и Русия като глобални заплахи, в една и съща реч. Падането на Янукович направи тези тиради далеч по-интензивни. „В продължение на две години след това нямаше телефонен разговор, в който [Путин] да не спомене това“, обвинявайки САЩ в подкрепа за промяната на режима в Украйна, спомня си Роудс.
Промяната на режимите в Либия и Украйна накара Русия да подкрепи Башар ал-Асад в Сирия. „Не и още един“ е начинът, по който се характеризира подхода на Путин към Сирия, според Джон Файнър, бивш шеф на екипа на Джон Кери. Освен това тя доведе и до намесата на Русия в американските избори: Русия искаше да покаже на САЩ, че може да има и повече от една идея за променяне на нечий чужд режим.
Следва продължение
