Марин льо Пен изнася реч пред плакат на Жана д’Арк по време на Първомайския митинг на Националния фронт, 2014
Снимка:Charles Platiau/Reuters
Една от бомбите, хвърлени по време на последната президентска кампания във Франция, беше Световна история на Франция – том от 800 страници, разглеждащ 40,000 години френска история. Съвместна работа, написана от 122 учени и ръководена от Патрик Бюшерон, изтъкнат специалист по средните векове от Колеж дьо Франс, книгата едва ли изглеждаше като кандидат-бестселър по време на излизането си през януари. Но французите просто я разграбват: 70,000 екземпляра са разпродадени до средата на март и продажбите все още са силни. След няколко десетилетия на сънливост, академичната история е хит.
Макар че книгата дължи голяма част от успеха си на талантливите автори, публикуването ѝ беше планирано великолепно, за да предизвика брожения по време на предизборната кампания. Историята винаги е била бойно поле във Франция. Както Ерик Земур, десен журналист и историк, отбеляза в гневна рецензия за Le Figaro, „Историята е война. Не просто история на войната, а война за историята“. Той стигна дотам да осъди Световната история на Франция като атака срещу идентичността на страната и опит за разрушаване на „националния наратив“ [roman national], чиято сърцевина се състои в това да бъдеш французин.
Ален Финкелкраут, консервативен философ и член на Френската академия, осъди книгата в също толкова яростна рецензия: „Авторите на Световна история на Франция са гробокопачи на великото френско наследство.“ Други коментатори отдясно повториха същата тема. Мишел Жобелò, блогър, който поддържа консервативния кандидат за президент Франсоа Фийон, писа: „Когато Колеж дьо Франс погребва Франция и французите, е наложително хората да поемат властта срещу ония, на които се плаща, за да разрушават страната ни, нейната история, нейното наследство, нейната култура!“
Но защо такъв гняв? Избирайки президента си, французите ще гласуват, поне отчасти, и за някаква интерпретация на френската история. Когато Фийон започна кампанията си през миналия август, той обяви, че ще промени начина, по който историята се преподава в началните училища: „Ако бъда избран за президент на републиката, ще помоля трима академици за най-добър съвет как да се променят учебните програми по история, така че да бъдат концентрирани върху идеята за националния разказ [récit national]“. Той описва гледището си за френското минало като „история, направена от мъже и жени, от символи, от паметници, от събития, които извличат смисъла и значимостта си от прогресивното изграждане на специфично френската цивилизация“.
По-надясно от Фийон, Марин льо Пен, кандидатката на Националния фронт, настоява върху необходимостта от „ново научаване на историята на Франция – цялата история на Франция, най-положителната, най-престижната – така че всеки французин да е наясно с миналото и да се гордее с него“. На практика, обяснява тя, това би означавало да се елиминира в началното училище споменаването на теми като Втората световна война и колониализма.
Световна история на Франция не споменава настоящата политика, но и няма нужда от това. Издаването ѝ в апогея на президентската кампания беше схванато от десницата като провокация, а атаките срещу нея я превърнаха в един вид succès de scandale [успех, породен от скандал]. (Преди да се появи рецензията му в Le Figaro, Финкелкраут говори против нея на сесия на Френската академия). Левите издания, включително Libération and Le Monde, я рецензираха положително. Те я приветстваха като опит от страна на академичните историци да достигнат широката публика с едно гледище за френската история, което взема под внимание съвременните дебати върху следствията от глобализацията.
Онова, което прави Световна история на Франция „глобална“, в противоположност на други истории, са акцентите, които тя поставя върху не-френските елементи, с които френският живот винаги е бил наситен и които идват от целия свят. Има например статии върху първия превод на Корана на латински език през 1143, под ръководството на Пиер льо Венерабльо; включването в кралската библиотека на Шарл V, през 1380, на Каталонския атлас – огромна цветна карта на света, произведена от еврейски картограф от остров Майорка; или пък приема на пищното персийско посланичество в двора на Луи XIV във Версай през 1715. Книгата отхвърля разбирането на френската идентичност като нещо, което е съществувало от самото начало – едно начало, асоциирано с клишето „нашите предшественици, галите“ – в замяна на разбирането, че тя е нещо, оформено в хода на вековете, и създаващо отчетлива, особено богата цивилизация.
„Идентичността“ е любимо понятие на консервативната страна на френската политика. Никола Саркози създаде Министерството на имиграцията, интеграцията, националната идентичност и съвместното развитие скоро след избирането му за президент през 2007. Когато политиците говорят за „националната идентичност“ в президентската кампания днес, те използват страховете от ислямските терористи, имиграцията и чуждите влияния изобщо – и дори, в случая с Марин льо Пен, страхът, че същностната френскост на страната ще бъде разрушена от участието ѝ в Европейския съюз.
Освен важността ѝ като симптом на настоящия политически дискурс, Световна история на Франция заслужава да бъде разглеждана сама по себе си като нов опит за промяна на начините, по които се разбира френската история. Макар и написана от академични автори и пълна с езотерични детайли, тя е насочена към широката публика. Състои се от 146 глави, всяка от четири-пет страници, и всяка съответстваща на дадена година. Подредени са хронологично, но не са свързани в някакъв общ разказ. Всъщност книгата не притежава обща теза. Наднационалните теми се припокриват и пресичат навсякъде, но читателят сам трябва да ги свърже в едно цяло.
Вместо да се преборят с всичките 800 страници наведнъж, читателите може би ще направят по-добре да отворят книгата на което и да е място, и да прегледат съдържанието му – често пълно с изненади. Например главата, посветена на [парфюма] Шанел Нр. 5 – не съвсем очаквана тема при книга за световната история – започва с лабораторията на Габриеле Шанел през 1921 и завършва с Мерилин Монро, Анди Уорхол и американската популярна култура от 1950-те до 1980-те. Главата за Госпожиците от Авиньон на Пикàсо обяснява, че първоначалното заглавие на картината е било Бордеят от Авиньон и че, след като е революционизирала изкуството, картината е била използвана като мотив за пощенски марки в Сенегал.
За да бъде оценена възможно най-добре, към книгата би трябвало да се подходи като към дегустация на вино. Тя трябва да се поема на малки дози, така че читателят да може да опознае различните вкусове на миналото. Всяка глава е подготвена от някой учен-експерт; всяка посочва връзките си с най-съвременното състояние на науката. Но в нея няма забележки под линия или библиография, а главите са написани по начин, който може да достави удоволствие на всекиго, дори и при най-повърхностни познания за френската история. Далеч от някакво оплитане в академичен жаргон, авторите успешно предават ентусиазма, който изпитват към темите си. Повечето от тях са млади. Всъщност Световна история на Франция маркира появата на едно ново поколение френски историци, пълни с енергия и жар.
Представете си например, че докато шарите с очи из съдържанието, погледът ви се спира на фразата „Сицилиански вечерни“. Ако и може би да познавате операта на Верди, то едва ли ще знаете кой знае колко за онова, което се е случило в Палермо на 30 март 1282. Обръщате се към главата – написана от специалиста по средновековна история Флориан Мазел – и скоро се оказвате запленен/а от краткия, но интензивен разказ за битката между някои сицилиански благородници и френски офицери, служещи на Шарл д’Анжу, крал на Неапол и Сицилия, а също и най-малък син на Луи VIII от Франция. Докато бунтът се разширява все повече, французите са избити от местните бунтовници, а след това всички френски войски са прогонени от Сицилия. Далеч от това да изглежда оперетен, конфликтът се превръща в борба за власт между Капетингите – кралете на Франция, поддържани от папата – и Хоенщауфените – управници на Свещената римска империя, в съюз с Арагон. В края на краищата Капетингите се провалят в една извънредно амбициозна външна политика – те не само не успяват да завладеят Италия, но и се отказват от плановете си да създадат „огромна средиземноморска империя“ и дори да станат крале на Ерусалим, след като завладеят Константинопол.
Тази френска амбиция, както обяснява есето, има своя дълга история. Тя вдъхновява инвазията в Италия на Шарл VIII през 1494 и е все още жива по време на управлението на Анри IV (1589–1610). Според един разказ, Анри се е хвалел пред испанския посланик, че може да завладее Италия само за един ден: „Ще отида на [сутрешна] меса в Милано, ще обядвам в Рим, и ще вечерям в Неапол“. „Ваше величество“, отговорил посланикът, „при тази скорост вие можете да приключите деня с вечерня в Сицилия“. Един инцидент, една дълготрайна геополитическа борба и развлекателен анекдот стоят редом едни с други на четири живо написани страници.
След като се е запознал с различни епизоди, читателят може да следва различните теми, използвайки показателя в края на книгата, наречен „Пътеки през гъсталака“ [„Parcours buissonniers“]. Той проследява по-мащабни теми като абсолютизъм, колониализъм и [проблеми на] жените през съответните глави. Тук също се откриват изненади. Например, една от тематичните пътеки взема заглавието си, “luxe, calme, et volupté,” [„лукс, спокойствие и удоволствие“] от едно стихотворение на Бодлер [а също и исторически важна картина на Матис, бел. пр.]. Маршрутът започва с глава за археологическите разкопки, които дават основание да се смята, че в праисторическо време е съществувала една „Европа от нефрит“ на запад, в противоположност на друга „Европа от мед и злато“ на изток. След това тя води читателя до глава, посветена на огледалната зала във Версай, към Палас Негреско на Променад дез Англè в Ница и накрая до Шанел Нр. 5. Странно, но никъде не се споменава Бодлер – нито пък Расин, Молиер, Юго или Пруст. За Финкелкраут, една история на Франция без велики писатели е грубо безчинство над френската национална идентичност.
Но Световна история на Франция не е замислена като трактат, пълен с велики мъже и събития. Непредсказуемите избори на теми, неочакваното обвързване на най-различни събития, както и прескачането през различни исторически епохи не трябва да бъдат вземани прекалено сериозно. В едно интервю Патрик Бюшерон обяснява, че книгата е била замислена в дух на лекота и че поканата към авторите е била, „Хайде да се забавляваме“ [„Amusons-nous“]. Освен това от нея се е очаквало да бъде провокативна, и то не само с нещата, които осветява, но и с онези, които пропуска. И, в един по-сериозен тон, тя може да се разбира като енциклопедия, подредена по хронологичен, вместо по азбучен ред. Тя представя избрана поредица от години, но без особена грижа за връзките между тях.
Дали това подреждане означава, че новото поколение историци се е завърнало към „историята на събитията“ [histoire événémentielle], порицавана от техните предшественици, представителите на школата „Анали“ – тоест историци като Фернан Бродел, които проследяват развоя на икономическите, демографски и други структури в хода на много дълги периоди от време? Световна история на Франция не споменава никакви дългосрочни тенденции. Но, свързвайки отделните есета в поредици от събития, тя принуждава читателя да види миналото от една различна перспектива – такава, която е не просто глобална, но също и свързана с настоящите проблеми.
Един от въпросите е онзи за екологията. Макар че книгата не се занимава директно с промяната на климата като настоящ политически проблем, тя споменава минали екологически кризи, които напомнят за настоящето. Една глава върху 1816, наречена „годината без лято“, описва как в резултат на изригването на вулкана Тамбора на остров Ява, в атмосферата са били изхвърлени толкова много серни частици, че слънчевата енергия е била блокирана буквално по цялото земно кълбо. Това предизвикало застудяване на климата и лоши реколти, които са довели до последната масова криза с прехраната в европейската история.
Няколко глави се занимават с темата за имиграцията, подчертавайки ролята на Франция като страна на гостоприемството [terre d’accueil], особено за бедните от Африка, както и страна на убежище [terre d’asile] за политически бежанци, особено в случая с „онзи друг 11-ти септември“ от 1973, когато правителството на Салвадор Алиенде в Чили беше свалено чрез военен преврат. Докато Чили се намира под властта на бутална диктатура, Франция е приела 10,000 чилийски бежанци. Никой читател не може да не разпознае връзката с днешната бежанска криза, макар че тя не е изрично спомената.
Възхвалявайки една Франция, отворена към останалия свят, Световна история на Франция отправя предизвикателство към националистическата представа, постоянно издигана от десницата по време на президентската кампания, за една Франция, която е била френска от самото си начало. Вместо „нашите предшественици галите“, тя започва с „Кроманьонския човек“ – вкаменения скелет, който някога се е считал за първи пример за Homo sapiens, открит под една дига в Кро-маньон (областта Дордон) през 1868, и по този начин подчертава онази смесица от генетически и етнически елементи, идещи от целия свят, която е била доразвивана през следващите 36,000 години.
Освен това тя се разделя с митологията, заобикаляща някои дати, свещени за десницата. Най-известната от тях, утвърждаваната победа на Шарл Мартел над една мюсюлманска армия в битката при Поатие от 732 г., беше възприета от Националния фронт като боен вик в предизборната борба от 2002: „Мартел 732, льо Пен [баща] 2002!“ В съгласие с последните исторически изследвания, Световна история на Франция отбелязва, че битка от някакъв вид действително се е случила, но не при Поатие и вероятно не през 732 г.
Коригирайки национално-есенциалистката форма на френската история обаче, новата версия подрежда най-различни дати по начин, който също би могъл да постави проблеми пред една левичарска версия. 1940-те години са представени в четири от есетата, всяко от тях разглеждащо отделна година. Първото споменава само мимоходом (в част от първото изречение) поражението на Франция през пролетта на 1940, за да се съсредоточи след това върху опита на Шарл дьо Гол да възстанови френската държава на ограничена териториална база, който започва далеч от Франция, в Бразавил, Конго. „Република Франция от Африка“ е заглавието на този откъс. Второто есе разглежда откриването на праисторически рисунки в пещерата Ласкò през 1940. Третото описва антисемитизма и масовите арести на евреи, които са събрани на велодрома д’Ивер на 16-17 юли 1942, преди да бъдат изпратени в лагерите за унищожение. Четвъртото възхвалява първия фестивал в Кан от 1946 като събитие, което възстановява ролята на Франция като „отечество на изкуствата“. Странен начин да се прескочат най-мрачните години във френската история. Човек не трябва да си припомня [Мишел] Фуко, за да постави под въпрос познавателните дупки между отделните глави, подредени така неуместно по този отрязък от време.
Все пак Световна история на Франция не претендира да покрива цялата френска история, а само да осветява отделни моменти от нея чрез добре-информирани и добре написани есета. След като е изиграла ролята си в президентската кампания, тя вероятно ще продължи да бъде четена за информация и развлечение – или може би просто за dégustations на масичките в различни гостни стаи.
