Изгледи – Европа

Гръмоотводът трябва да бъде заземен. Дори най-абстрактната, най-спекулативната идея трябва да бъде закотвена в действителността, в същността на нещата. Как се отнася това към „идеята за Европа“?

Европа се състои от кафенета – от любимото кафене на Песоа в Лисабон до одеските кафета, в които витае духът на гангстерите на Исак Бабел; от кафенетата на Копенхаген, край които минава съсредоточеният в разходките си Киркегор, до баровете на Палермо. Няма стари или характерни кафенета в Москва, която е вече предградие на Азия. Малко са онези в Англия, след краткотрайната мода през 18 век. Никакви в Северна Америка, с изключение на галския аванпост Ню Орлеанс. Начертайте карта на кафенетата и ще получите една от основните отличителни черти на „идеята за Европа“.

Кафенето е място за срещи и кабали, за интелектуален дебат и клюки, за фланьора и поета или метафизика, надвесен над бележника си. То е отворено за всички, но в същото време е клуб, масонска ложа за политическо или художествено-литературно признание и програмно присъствие. Чашка кафе, чаша вино, чай с ром създава среда за работа, мечтателство, партия шах или просто място, където можеш да изкараш на топло целия ден. Това е клубът на духа и poste–restante на бездомните. В Милано на Стендал, във Венеция на Казанова, в Париж на Бодлер кафенето дава подслон на онова, което е останало от политическа опозиция, от таен либерализъм. Три главни кафенета в имперска и междувоенна Виена съставляват агората, фокусът на красноречие и съперничество, арената за конкуриращи се школи по естетика и политикономия, психоанализа и философия. Онзи, който иска да се срещне с Фройд или Карл Краус, Музил или Карнап, знае съвсем точно в кое кафене да влезе и към коя маса да се отправи. Дантон и Робеспиер се срещат за последен път в „Прокоп“. Когато угасват светлините в Европа, през август 1914, Жорес е убит в едно кафене. В друго кафене, в Женева, Ленин пише своя трактат върху емпириокритицизма и играе шах с Троцки.

Забележете онтологическите различия. Английската кръчма, ирландският бар притежават своя собствена аура и митология. Какво би била ирландската литература без баровете на Дъблин? Ако не беше Museum Tavern, къде д-р Уотсън щеше да попадне на Шерлок Холмс? Само че това не са кафенета. Там няма шах-маси, на клиентите не се предлагат вестници, закрепени на дървени окачалки. Пиенето на кафе е популярно в Британия от съвсем скоро и запазва италианския си ореол. Американският бар играе жизненоважна роля в американската литература, в иконичната харизма на Скот Фицджералд и Хъмфри Богарт. Историята на джаза е неотделима от него. Но американският бар е едно мъждиво, често тъмно светилище. То се тресе от музика, нерядко оглушителна. Неговата социология и психологическа тъкан са проникнати от сексуалност, от надеждата за, мечтата за или от реалното присъствие на жени. Никой не пише феноменологически томове на масата в някой американски бар (срв. Сартър). Свърши ли ти питието, трябва да си поръчаш ново, ако не искаш да те изгонят, което е грижа на „бияча“ при вратата. Тези характерни черти дефинират един етос, радикално различен от онзи на Café Central, Deux Magots или Florian. „Докато има просяци, ще има и митология“, казва Валтер Бенямин, встрастен познавач и поклонник на кафенетата. Докато има кафенета, ще има съдържание и „идеята за Европа“.

„Централ“, Виена

В Европа се ходи. Това е фундаментално. Картографията на Европа се формира от способността, от предполагаемите хоризонти на човешките крака. Европейските мъже и жени са следвали своите карти, вървейки от колиба до колиба, от село до село, от град до град. Обикновено разстоянията са в параметрите на човешките мащаби, те могат да бъдат изминати пеша от пътника, от поклонника, запътил се към Компостела, от promeneur, бил той сам или в група. Не липсват мъчителни, трудни терени; има блата; алпийски върхове. Но нищо от това не представлява непреодолимо препятствие. В Европа няма Долина на смъртта, няма Амазонка, няма пустош, недостъпна за пътника.

Този факт детерминира основополагащата връзка между европейците и техния пейзаж. Този пейзаж е моделиран, хуманизиран от крака и ръце – в метафоричен, но и в материален смисъл. Както в никоя друга част на глобуса, бреговете, полята, горите и хълмовете на Европа, от Ла Коруня до Санкт Петербург, са се оформили под въздействието не толкова на геологическото, колкото на историческото време на хуманизма. Манфред седи на ръба на ледника. Шатобриан декламира на скалистия нос. Нашите земи, било, когато са покрити със сняг или през жълтото пладне на лятото, са онези, изживени от Брьогел, Моне или Ван Гог. И в най-тъмните гори има нимфи или феи, просветени чудовища или живописни отшелници. Пътешественикът никога не е извън обсега на църковната камбана на най-близкото село. От незапомнени времена реките са имали бродове, бродове и за воловете, „Оксфорди“[1] , и мостове, като в Авиньон, на които се танцува[2] . Красотите на Европа са неразривно свързани с патината на хуманизираното време.

Разликата със Северна Америка, да не говорим за Африка и Австралия, е радикална. В Америка никой не ходи пеша от един град до друг. Пустините на австралийския интериор, на американския юго-запад, „горите бездънни“ на тихоокеанските страни или на Аляска са буквално непроходими. Импозантната панорама на Големия каньон, блатата на Флорида или Ейърс Рок в безкрая на Австралия се дължи на тектонична, геологическа динамика, която е застрашаващо безразлична към човека. Оттук усещането на много туристи от Новия свят, че европейските пейзажи са маникюрирани, а хоризонтите им задушаващи. Оттук усещането, че американската, южноафриканската и австралийската небесна шир е непозната в Европа. В очите на американеца дори облаците над Европа са одомашнени: те гъмжат от антични божества в костюми от Тиеполо.

Съставни елементи на европейската мисъл и чувствителност са в коренния смисъл на думата пешеходни. Техните каденца и ритъм са онези на ходещия човек. Перипатетиците в гръцката философия и риторика са онези, които, буквално, обикалят пеша от полис на полис, чието учение е странстващо. „Фут“, „бийт“, анжамбанът между стиховете или строфите, с които работи западната метрика и поетика, ни напомнят за интимната връзка между обхождащото земята човешко тяло и изкуствата на въображението. Легендарна е всекидневната Fußgang на Имануел Кант, неговата хронометрично прецизна разходка по улиците на Кьонигсберг. Разсъжденията, ритъмът на възприятията у Русо са типични за promeneur. Маршрутите на Киркегор из Копенхаген и предградията са били публичен спектакъл и предмет на присмех. Но именно тези маршрути с техните отклонения, внезапни промени на трасето и походката намират отражение в синкопите на неговата проза.

В днешната американска епоха на автомобила и реактивния самолет ние трудно можем да си представим разстоянията, изминавани навремето от титаните на европейската култура и преработени от тяхната интелектуална и поетична фантазия. Хьолдерлин отива и се връща пеша от Вестфалия до Бордо. Младият Уърдсуърт върви от Кале до бернските Алпи и обратно. Колридж, закръглен мъж с всевъзможни болежки, изминава като нищо двайсет до трийсет мили per diem през труден, планински терен, като едновременно съчинява стихотворения и нищи сложни теологически аргументи. А помислете за ролята на скитника в някои от най-великите произведения на нашата музика: във фантазиите и песните на Шуберт, у Малер. И пак се сещаме за загадъчното пророчество на Бенямин: в европейските притчи и легенди просякът, който идва на вратата, просякът, който може да се окаже предрешен добър или зъл дух, идва пеша.

Улиците, площадите, по които ходят европейските мъже, жени и деца, носят имената на държавници, пълководци, поети, художници, композитори, учени и философи. Това е моят трети параметър. През детството си в Париж съм минавал безброй пъти по Rue La Fontaine, Place Victor Hugo, Pont Henri IV, Rue Théophile Gauthier. Улиците около Сорбоната са наречени на върховните жреци на средновековната схоластика. Те прославят Декарт и Огюст Конт. Расин има своя улица, също като Корней, Молиер, Боало. Същото се отнася и за немскоезичния свят, за мириадата от Goetherplätze и Schillerstraßen, за площадите, назовани на Моцарт или Бетовен. Европейските ученици и граждани населяват същински ехо камери на исторически, интелектуални, художествени и научни постижения. Често уличната табела носи не само едно голямо име, но и съответните дати и сбита информация за него. Градове като Париж, Милано, Флоренция, Франкфурт, Ваймар, Виена, Прага или Санкт Петербург са истинска жива хроника – маратон през едно отминало настояще. И тази pietas не е отмряла. Площад „Сен-Жермен“ стана площад „Сартър-Бовоар“. Един площад във Франкфурт носи днес името „Адорно“. Сините възпоменателни табелки в Лондон идентифицират къщите, където се предполага, че са живели не само средновековни, ренесансови или викториански писатели, художници, естествоизпитатели, но и такива, свързани с Блумсбъри и модерната епоха.

Забележете почти драматичната разлика. В САЩ подобни memoranda са рядкост. Безчет са улиците „Бор“, „Клен“, „Дъб“ или „Върба“. Булеварди са наречени на залеза, а най-шикозната улица на Бостън е известна като „Маяк“. Но и това все пак са отстъпки пред хуманното. Американските авенюта, пътища и улици са чисто и просто номерирани или в най-добрия случай, както във Вашингтон, обозначени според посоката – след номера пише „Север“ или „Запад“. Шофьорите нямат време да се вживяват в Rue Nerval или Copernicus concourse.

„Дьо Маго“, Париж

Този суверенитет на паметността, самоопределението на Европа като „място на паметта“ има обаче и обратна страна. Табелките, поставени на толкова много европейски къщи, са свидетелство не само за художествена, литературна, философска или държавническа репутация. Те маркират и векове на изтребления и страдания, на омраза и саможертвеност. В един френски град възпоменателната плоча на Ламартин, този така идиличен поет, гледа точно срещу паметния надпис от другата страна на улицата, напомнящ за изтезаването и екзекутирането на група бойци от съпротивата през 1944. Европа е мястото, където градината на Гьоте почти граничи с Бухенвалд, където къщата на Корней опира до площада, където намира своята жестока смърт Жана Д´ Арк. Навсякъде памет за убийства, индивидуални и колективни. Понякога изглежда, че мраморната заря-проверка за мъртвите надвишава онази за живите. Особено проблематични бяха взетите решения и методите, използвани за възстановяването на разрушените градове и културното наследство. Без съмнение възстановяването милиметър по милиметър на старите квартали на Варшава в съответствие с топографски рисунки от 18 век е чудо на човешките умения и на волята да не забравяме. Същото може да се каже за съживяването на стария блясък на Дрезден или за възроденото с точност на факсимиле великолепие на голяма част от някогашния Ленинград. Само че като върви между тези материални фантоми, човек бива обзет от някакво зловещо и същевременно тъжно чувство. Има нещо сбъркано в цялата тази изрядност. Много е трудно да се изрази с думи топлината, аурата, които автентичното време, времето като живян процес, придава на играта на светлината върху камъка, в дворовете, по покривите. Светлината върху излъсканото тяло на възстановеното има привкуса на неон.

Проблемът, разбира се, е по-дълбок. Дори децата в Европа се прегърбват под тежестта на миналото, също както се прегърбват под тежестта на претъпканите си училищни раници. Колко пъти, когато съм се разхождал по Rue Descartes или съм пресичал Ponte Vecchio, или пък съм минавал край къщата на Рембрант в Амстердам, съм се оказвал овладян, дори чисто телесно, от въпроса: „Какъв е смисълът? Какво можем да добавим ние към необятността на европейското минало?“. Когато Паул Целан влиза в Сена, за да се самоубие, той избира точно мястото, възпято във великата балада[3]  на Аполинер, място, което се намира под прозорците на стаята, в която Цветаева прекарва последната си нощ в Париж преди да се завърне към отчаянието и смъртта в Съветския съюз. Образованият европеец е уловен в паяжината на in memoriam, едновременно бляскава и задушаваща.

Тъкмо тази културно-историческа верига отхвърля Северна Америка. Нейната е идеологията на изгрева и бъдещността. Като обявява историята за „празни приказки“, Хенри Форд произнася паролата за креативна амнезия, за силата на забравата, съпътстваща прагматичния стремеж към утопия. Факторът на остаряване и при най-впечатляващата съвременна сграда възлиза на не повече от 40 години. Виетнамската война хвърли сянка, напомняща за Стария свят; 11 септември произведе трус, memento mori в американската психика. Но това са редки и най-вероятно преходни мотиви. Най-силните спомени в американския манталитет и изразност са онези за обещание, за пакт с откритите хоризонти, които превърнаха глобалното пътуване в нов Едем. Оттук усилващото се неприятно чувство при самата мисъл за мемориално увековечаване на разрушаването на Световния търговски център. Междувременно един преднамерено брутален и, според мен, неудачен символичен мавзолей захлупи цял площад в центъра на Берлин. Колко по-верни на максимата на Исус „Нека мъртвите погребат своите мъртви“ са мъжете и жените на Новия свят.

Многозначителното бреме на миналото време в идеята и субстанцията на Европа произтича от една прастара двойственост. Това е моята четвърта аксиома: двойното наследство на Атина и Йерусалим. От църковните отци до Лев Шестов, от Паскал до Лео Щраус тази връзка, едновременно конфликтна и синкретична, винаги е стояла в центъра на европейския теологически, философски и политически дискурс. И днес този топос е така богат и актуален, както е бил винаги. Да бъдеш европеец означава да се опиташ да хвърлиш мост – морално, интелектуално и екзистенциално – между противоречивите идеали, претенции, практики на града на Сократ и града на Исая.

Фундаменталната роля на Елада е очевидна. Три мита, които са сред най-древните в нашата култура, разказват за произхода и мистерията на музиката. Истински поразително е осмислянето от древните гърци – през разказите за Орфей, за сирените и за смъртоносното съперничество между Аполон и Марсиас – на елементите в музиката, отиващи отвъд разума, на способността на музиката да влудява и разрушава. Нашите математици бяха „гърци“ най-малкото до появата на теорията за неевклидовата геометрия и кризата на аксиоматичното, пронизваща теоремата на Гьодел за непълнотата. Да мислиш, да мечтаеш математически означава да вървиш по стъпките на Евклид и Архимед, на хипотезите на Зенон за недостатъчността на човешката логика. Платон заявява, че не иска да има ученик, който не е геометър. Той самият, впрочем, насочва интелекта на западния човек към универсалните въпроси за смисъла и морала, правото и политиката. Известни са думите на А. Н. Уайтхед, че западната философия е само бележка под линия към Платон, и, бих добавил, към Аристотел и Плотин, към Парменид и Хераклит. Идеалът на Сократ за осмисления живот, търсенето на трансцендентни истини от Платон, проучването от Аристотел на проблематичната връзка между слово и свят трасират пътя на Тома Аквински и Декарт, Кант и Хайдегер. Така тези три кардинални достойнства на човешкия интелект и чувствителност – музика, математика, метафизика – обосновават твърдението на Шели, че „ние всички сме гърци“.

Но наследството на Атина отива много по-нататък. Речникът на нашите политически и социални теории и конфликти, на нашата атлетика и архитектура, на нашата естетика и естествени науки е наситен с гръцки корени в двата смисъла на думата. Физика, генетика, биология, астрономия, геология, зоология, антропология – все понятия, заети директно от класическия гръцки език. На свой ред тези думи, както и самата логика, съдържат в себе си една специфична перспектива, особена карта на действителността и нейните открити хоризонти. Твърдението на Хайдегер, че погрешният превод на гръцката дума „битие“ или „да бъда“ на Цицероновия латински е предопределил съдбата на Европа, е преувеличено, но то е едно много показателно преувеличение.

Изобщо не е преувеличено обаче да добавим, че тази съдба се дължи в не по-малка степен и на наследството на Йерусалим. Почти няма водеща нишка в тъканта на западното съществуване, на съзнанието на западния (а следователно и американския) човек, която да не е докосната от еврейското наследство. Това е валидно както за позитивиста, теиста или агностика, така и за вярващия. Монотеистичното предизвикателство, диалогът между човешкото и трансцендентното, концепцията за върховната Книга, представата за правото като неотделимо от моралните повели, нашият усет за историята като целенасочено време, всичко това води началото си от загадъчната уникалност и разпръскването на народа на Израил. Клише е да се изтъкват Маркс, Фройд и Айнщайн (аз бих добавил и Пруст) като основоположници на модерността, като ковачи на съвременната ни съдба. Но под това клише се крие една ужасяващо сложна действителност – онази на секуларния юдаизъм и преноса в секуларни термини и ценности на изконни юдейски първообразци. Риторическият гняв на Маркс в полза на социалната справедливост и месианския историзъм е пряко съпоставим с гнева на Амос или Йеремия. Странната теория на Фройд за първородното престъпление – убийството на бащата – отразява съвсем релефно сценария на Адамовото падение. Във вярата на Айнщайн в космическия ред, в упорития му отказ да приеме хаоса има нещо прелестно близко до обещанието на псалмите и на Маймонид. Юдаизмът и неговите две главни бележки под линия, християнството и утопичният социализъм, са наследници на Синай – дори когато и където самите евреи бяха едно презирано и преследвано малцинство.

Отношенията никога не са били лесни. Напрежението между евреи и гърци пронизва християнството, във формата, която му придава Св. Павел. Църковните отци са крайно чувствителни към двойния магнетизъм на езическа Атина и юдейски Йерусалим. По какъв начин истината на Исус може да интегрира неотменимото наследство на класическа Гърция – наследство, усложнено още повече от трансмисията му през арабския и ислямския свят? Противоречията често избиват на повърхността. Европейският хуманизъм, от Еразъм до Хегел, търси различни форми на компромис между атическите и еврейските идеали. Към края на живота си Лео Щраус, стоящ еднакво близо до Талмуда и Аристотел, до Сократ и Маймонид, стига до извода, че е невъзможен удовлетворителен компромис между върховните императиви на философско-научния разум, съставляващи нашето гръцко наследство, и императивите на вярата и откровението, прокламирани в Тората. Колкото и да е находчив, синкретизмът винаги ще бъде несъвършен. Така че „идеята за Европа“ е наистина „повест за два града“.

Моят пети критерий визира есхатологическата чувствителност, една, според мен, уникална черта на европейското съзнание. Дълго преди Валери да констатира „смъртността на цивилизациите“ и дълго преди апокалиптичната диагноза на Шпенглер, европейската мисъл и чувствителност предвиждат един повече или по-малко трагичен финал. Християнството никога не се отказва напълно от онова очакване за край на човешкия свят, от което са така дълбоко белязани неговите ранни, синоптически времена. Дълго след тъй наречената от историците „паника на хилядната година“, пророчества за есхатологическа гибел и нумерологии, опитващи се да определят точната ѝ дата, населяват популярното въображение в Европа. Впрочем тези очаквания витаят не само сред необразованите; те тревожат ума и на самия Нютон. В светски, интелектуализиран формат „предчувствието за край“ присъства експлицитно в теорията на философията на Хегел, в постановката на Карно за ентропията, за неизбежното угасване на енергията. Или пък помислете за панорамните картини на европейски градове в пламъци или залети от наводнения, които са такъв странен аспект на романтизма. Сякаш Европа, за разлика от другите цивилизации, е предусещала, че един ден ще рухне под парадоксалната тежест на собствените си постижения, несравнимото си богатство и своята сложна история.

„Флориан“, Венеция

И така, пет аксиоми, които дефинират Европа: кафенето; пейзажът с човешки мащаби; улиците и площадите, носещи имената на държавници, учени, хора на изкуството, писатели; двойното наследство на Атина и Йерусалим; и накрая, тревогата, че предстои последното действие, тревогата от прословутия залез на Хегел, който хвърля сянка върху идеята и същността на Европа дори в най-слънчевите ѝ моменти.

От Сараево до Сараево – етническата омраза, шовинистичният национализъм и регионалните претенции винаги са били кошмарът на Европа. Етническите чистки и опитът за геноцид на Балканите са само последният пример за една напаст, която стига до Северна Ирландия, до страната на баските, до разделенията между фламандци и валонци. Естествено, глобалното разпространение на англо-американския език, технологическото стандартизиране на всекидневния живот, универсалността на интернет са големи крачки към заличаване на границите и вековните омрази. Безчет организации – правни, икономически, военни и научни – се стремят към растящо европейско сътрудничество и, в последна сметка, съюз. Фантастичният успех на американския модел, на американския федерализъм през огромни разстояния и различни климатични пояси подканва към имитация. Никога повече Европа не бива да се превръща в арена на междуособно изтребление.

Може би бъдещето на „идеята за Европа“, доколкото изобщо има такова, зависи не толкова от централните банки и земеделското субсидиране, от инвестициите в технологиите или общите тарифи, както се опитват да ни убедят. Може би ОИСР и НАТО, разширяването на еврозоната и на парламентарните бюрокрации по модела на Люксембург не са главните движещи сили на европейската визия. И все пак стремежът към унисон не може да се отрече. Той стимулира важни елементи на европейската мисъл и държавническо умение още от времето на Карл Велики. Но това, струва ми се, е само част от картината.

Геният на Европа е в онова, което Уилям Блейк нарича „светостта на особеното“; на езиковото, културно и социално разнообразие, на онази уникална мозайка, която нерядко превръща едно нищожно разстояние в разделение между светове. Противно на ужасяващата монотонност, която се разпростира от западните части на Ню Джърси до планините на Калифорния, противно на апетита за еднаквост, на който се дължи както силата, така и празнотата на голяма част от американския начин на живот, раздробената, често абсурдно противоречива карта на европейския дух винаги е била извънредно плодотворна. Думите на Шекспир „нещо с местожителство и име“[4]  идентифицират една определяща характеристика. Не съществуват „малки езици“. Всеки език съдържа, артикулира и излъчва не само уникален заряд от жива памет, но и енергията на нейните бъдещи времена, потенциалност за утрешния ден. Смъртта на един език е непоправима загуба, която намалява възможностите на човека. Нищо не застрашава Европа така радикално – откъм корените[5] , – както агресивното разпространение на англо-американския, на униформираните ценности и мироглед, които това есперанто носи със себе си. Компютърът, културата на популизма и на масовото потребление говорят англо-американски – от нощните клубове на Португалия до заведенията за бързо хранене във Владивосток. Европа наистина ще загине, ако не се бори за своите езици, местни традиции и социални автономии; ако забрави, че „Бог е в детайлите“.

Това е задача за духа и за интелекта. Пълна глупост е да се вярва, че Европа може да се конкурира с икономическата, военната и технологическата мощ на САЩ; Азия, Китай специално, е вече на път да надмине Европа по демографско, индустриално и геополитическо значение. Времето на европейския империализъм и дипломатическа хегемония са вече толкова далеч в миналото, колкото световете на Ришельо, на Палмерстън и Бисмарк. Жизненоважно е Европа да утвърди онези убеждения и дързост на своята душа, които се коренят в гръцката мисъл и юдейския морал, и които американизирането на планетата – при всички облаги и щедрост – избута на заден план. Нека ги формулирам накратко.

Достойнството на хомо сапиенс се състои в следното: реализиране на мъдростта, стремеж към знание, създаване на красота. Правенето на пари и задръстването на живота ни с все по-тривиални материални блага е една вулгарна, празна страст. Може би по начин, който засега е трудно да бъде прозрян, Европа ще генерира антииндустриална революция, също както навремето генерира индустриалната революция. Някои идеали за отдих, за лична сфера, за анархичен индивидуализъм, идеали почти задушени при показното потребление и униформираност на азиатско-американските модели, имат може би своята естествена функция в европейския контекст, дори ако този контекст предполага известна степен на материално ограничаване. Онези, които са познавали Източна Европа през мрачните десетилетия или Британия през трудните години, знаят колко човешка солидарност и творчески потенции могат да се породят в условията на относителна бедност. Онова, което убива, не е политическата цензура, а деспотизмът на масовото потребление и благините на комерсиализирания звезден статут.

Това са мечти, може би непростимо наивни. Но има практически цели, към които си струва да се стремим. Спешно наложително е да пресечем, доколкото е възможно, изтичането на нашия млад научен (а и хуманитарен) талант към райските изкушения на Америка. Ако нашите най-добри учени, архитекти, музиканти и специалисти обръщат гръб на Европа, ако разстоянието между американските и европейските заплати, възможности за професионално израстване и условия за научна работа не бъде съкратено, ние наистина ще се окажем обречени на безплодие или ще станем просто втора ръка. В основни направления положението вече е драматично. Впрочем намирането на изход не е извън възможностите ни. Ако младите англичани поставят Дейвид Бекам далеч над Шекспир и Дарвин в класацията на националните ценности, ако научни институции, книжарници, концертни зали и театри се борят за оцеляване в една фундаментално благоденстваща Европа, където богатството никога не е било така осезаемо, то вината е наша. С израждането на марксизма във варварска тирания и икономическа нула, една голяма мечта – мечтата, прокламирана от Троцки, че обикновеният човек ще тръгне по стъпките на Аристотел и Гьоте – се срина. Освободил се от една банкрутирала идеология, човек е в състояние да мечтае отново. И може би само Европа е способна да създаде условия за това. Именно сред понякога обезверените, разединени, объркани деца на Атина и Йерусалим човек може да си възвърне убеждението, че „неосмисленият живот“ наистина не си струва да бъде живян.

Превод от английски С т о я н Г я у р о в

George Steiner, The Idea of Europe. През 2003 Джордж Стайнър е поканен да изнесе годишната лекция на международния правозащитен институт „Нексус“. Този текст е съкратеният вариант на лекцията, авторизиран от „Нексус“.

Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com

Джордж Стайнър (род. 1929) е влиятелен англо-американски литературен критик, есеист, философ, романист, преводач и преподавател.