Подхващам пак мисълта си, че резултатите от последните избори са симптом за нещо ново в българското общество. А именно, за някакво гражданско настроение, макар и все още начеващо, несигурно. Хората гласуваха масово, над 60%, при това не просто за партия, а за начин на живот и конкретна уредба на околния им свят. ГЕРБ спечелиха, защото посрещнаха именно тези очаквания и предпочитания. Ако предизвикат разочарование през следващите четири години, избирателите им, естествено, ще се преориентират към други партии.
Това за мен е знаменателно явление. За първи път виждам българина толкова масово да гласува за настоящето си. Той е специалист по миналото. На досегашните избори главно за него е пускал бюлетината. Комунисти и с-ие гласуват за БСП, защото за нея са гласували бащите и дедите им, „сините“ гласуват носталгично за „синята идея“ от началото на 90-те, макар че никой не е в състояние да формулира точно „идеята“, „жълтите“ гласуват за царя, защото, като е бил съвсем малък, е изпълнявал функцията на цар. Разбира се, картината на мотивите във всеки един момент е далеч по-сложна, но в нея при всяко положение заема централно място чувството за принадлежност към някаква партия заместител на кръвната или духовна рода. Гласуваме преди всичко за тия, за които не можем да не гласуваме.
А и да не гледаме само партийните страсти и изборите. Дори извън тях, погледът на българина е вторачен главно назад. Докато в публичното пространство се вихрят надпревара, мошеничества, омрази, перчене, завист, грубост, основното доверие тече по отработени връзки – в семейството и между приятели. Подобен обект на доверие е и историята ни, особено в апологетична опаковка: славната зора на българското племе, славният монах с чутовната му „историйца“, славното време, когато Македония е била „наша“, славните герои от Възраждането, даже и „славният“ Батак, който днес продължава да служи като средство за тълкуване на взаимоотношенията с политическите съседи и другоетничните сънародници. Изобщо, не се занимаваме с непосредствения си свят. Българинът е показал досега, че е готов на всякакви компромиси с настоящето, стига никой да не му пипа миналото. На протест пред Народното събрание не се събират и 1000 души, ако не ги организира профсъюз, обаче по интернет-форумите се разгарят луди масови кавги, ечи героика, размахват се мечове и боздугани, веят се конски опашки. В подобен план, политиците ни са до един патриоти на думи, всички тачат свято националната история и държавните символи, но ако се запиташ с какво точно е допринесъл един или друг от тях за благосъстоянието на електората, въпросът е с повишена трудност.
Настоящето в България се оказва вечно принесено в жертва пред олтара на миналото. При това от нас самите, ежедневно. Като че ли живеем в един шизофреничен свят, в който ежедневието постоянно ни разделя и само миналото излъчва анонси, че може да ни спои. Но човек просто не живее с минало, освен ако не е напълно обезпечен или съвсем изпаднал. Младите няма как да направят кариера на база на това, което са били. Възрастните пък няма как да изхранят семейството си с исторически блянове и легенди.
На целия този фон юлските избори ми се сториха нещо изненадващо оптимистично. Явно текат споечни движения в нашето общество. Има някакво манталитетно съзряване. Има трезв поглед към днешния ден. Ами радвам се и стискам палци.
