Дискусии – Култура

Във възбраната нямаше и логика. Ако причината бе в естетиката на четивото („лоша литература“), то жълтата преса далеч не съставлява най-долното естетическо ниво, което можем да срещнем в самата Народна библиотека. Какво да кажем тогава за многобройните панаирджийски стихосбирки, войнишки песнопойки, любовни писмовници, гадателни брошурки, трактати на самоуки юродивци и полуграмотни политически памфлети, чието съхранение никога не се е проблематизирало? Те по-качествени ли са? А в случай, че не са, и на тях ли ще им дойде ред за боклука? Ако в. „Папарак“ стои „отвън“ заради естетическа убогост, защо е „вътре“ куриозният му събрат „Чеплю“, който е бил неграмотен дори за съвремието си (80-те години на ХІХ век)? В сравнение с него, от „Папарак“ се излъчва едва ли не аристократична начетеност.

Или да предположим, че разделителен белег е давността: като мине време, ще ги събираме, но сега не. Тогава следва въпросът, колко трае карантинният исторически период за „долнопробните“ издания? И има ли сигурност, че докато трае, няма междувременно да се загубят отделни броеве, да не говорим за цели течения? Не е ли по-добре направо да си влязат вътре и да се изчерпи темата веднъж завинаги?

А може би доводът за несъбирането е „лъжата“: жълтата преса лъже. Тогава какво да кажем за „Работническо дело“ – там по-малко ли се лъжеше, че днес все още стои на най-лично място „вътре“? Колко по-малко лъжат сегашните „сериозни“ ежедневници? С тях библиотеката също няма проблем, иначе щеше да им маха „лъжливите“ страници и да оставя само „правдивите“. Няма проблем и със „сивия поток“ на социализма. „Сивото“ по-ценно ли е от „жълтото“?

На пръв поглед проблемът е ясен: според масовото убеждение, това са скандални неща. С идването си в края на 1989 г. демокрацията донесе, освен политически свободи, и някои неприятности. Тя уж отърва публичното слово от прангите на социалистическата цензура, но в резултат то не просто се освободи, а направо се разпищоли. С други думи, свободата на словото се изроди в свобода да клеветиш и псуваш когото си искаш, без да търпиш последствията за това. Според някои академични интелектуалци, чиито мнения бяха особено влиятелни през втората половина на 90-те, тъкмо вестниците, със своето агресивно езиково възпроизводство, създадоха престъпните социални групи в зората на демокрацията[1].

Разбира се, конкретната възбрана над жълтата преса в библиотеката е инстинктивна реакция – не към конкретни аспекти, а към цялото явление. В нея има много повече паническо отреагирване спрямо нещо могъщо и застрашително, отколкото анализ. И това не е за чудене. В началото на 90-те масовата култура влезе в публичната ни сфера отведнъж, по най-драстичния начин, без да има насреща си обществени норми и правни регламенти, които да я вкарат в що-годе приемлив коловоз. Тя завзе центъра на всичко, с всичките си възможни параметри, включително и най-нелицеприятните: евтина езотерична периодика, жълта криминална хроника, откровено порно, лигаво-сантиментална светскост. Материалите бяха написани надве-натри, снимките бяха повечето крадени, хартията пожълтяваше още в печатницата, а цветовете или избеляваха с аналогична скорост, или изначално не съответстваха на еквивалентите си в природата.

Повечето от тези издания вече не съществуват и ако човек тръгне да ги издирва, едва ли ще може да ги възстанови в пълен обем за библиотечните колекции. Но те са най-точното огледало на обществото ни в онези години – бедно, полуобразовано, изолирано, оскотяло, грубиянско, увълчено. Оттогава не ни дели много време, но въпреки разпознаваемите черти, които често пъти ни карат да настръхнем, разликите са очевидни. Да не говорим за обществото, там промените не стават така бързо. Но популярната периодика, поне от известно време насам, си вдига ценза. Оскъпява се. Изчиства се. И най-вече, разслоява се на все по-сложни нива, на мястото на предишната блатна хомогенност.

Може да е на пръв поглед странно, но срещу „онази“ литература на 90-те не се повдигна никога такъв силен публичен резонанс, какъвто има през последно време срещу „жълтите“ вестници. А простъпките спрямо „добрите нрави“ бяха къде-къде по-драстични. Системна критическа реакция се усещаше предимно в интелектуални кръгове – сборници с доклади от конференции и семинари, статии в „Култура“, „Капитал“ и „Литературен вестник“. Но това бяха изолирани ниши на професионална публичност, които почти нямаха връзка с голямата медийна рампа, тъй като интелектуалното съсловие, поради факта, че беше ударено икономически, изпадна под прага й и изгуби чуваемост. На „рампата“, извън инцидентни припламвания, особена критика нямаше.

Два са факторите, които определят тази историческа разлика. Икономиката се направляваше от групировки под публичността – неогласени съчетания между политически партии и престъпни банди – и именно те налагаха избора си на системи от културни знаци. От друга страна, широкото гражданство нямаше достъп до информация за тези скрити движения и улавяше само оповестения им най-горен слой – междупартийните борби. Съответно, масовото съзнание беше обсебено главно от политика и рязко по-малко го интересуваше, да речем, нуждата от хигиена в централното градско пространство. Но сега, при цялата делегитимация на политическата класа, при цялото повсеместно възмущение срещу корупцията и престъпността, вече има консенсус в обществото и сред политиците относно приоритетите на страната. А където политиката започне да се разрешава, на нейно място се изстъпват с аналогична болезненост проблемите на културата.

За да стъпим оттук нататък на по-предметна почва, възнамерявам да цитирам една илюстративна серия от „жълти“ заглавия. Тъй като темата е заразена с предварителни очаквания – да не кажа „убеждения“ или дори „травми“, – държа да поясня, че подборът е осведомителски, в плана на „тези заглавия са достатъчно представителни за по-нататъшното ми разсъждение“, а не хигиенистки, т. е.: „Ето с какво, ха-ха-ха, не трябва да си мърси сетивата културният човек, да не говорим интелектуалецът.“ И тъй като всяка селекция трябва все пак да започне и свърши някъде, моята се ограничава с броеве на вестниците „Шоу“ и „Уикенд“ от периода януари-септември 2005 г.:

С тази подборка далеч не изчерпвам любопитните заглавия, но за момента и тези стигат. Тъй или иначе, през последните десетина години в публичното ни поле се е образувал по адрес на горната стилистика характерен тип охранителен дискурс, който излъчва три основни тези:

2. Жълтото не е съсредоточено в определен сектор от медийното поле, а го прорязва цялото. (Обикновено тук следва уговорката, че отбрани издания като вестниците „Дневник“, „Капитал“ и тук-таме „Сега“ правят изключение.)

По отношение на обхвата си, трите тези влизат една в друга като матрьошки. Най-широка е първата. Споделят я кажи-речи всички сектори на обществото. Някои от тях изразяват тезата по-агресивно, други – по-страдалчески, но тъй или иначе, по въпроса, че „жълто“ значи „лошо“, че е недостатък, граничещ с порок, цари повсеместно единодушие. Често пъти мненията в тази насока са изразени толкова категорично, че сякаш авторите им едва-едва ги удържат да не се разгърнат в апели за забрана. Понякога не ги и удържат, особено в сферите на неафишираната публичност, каквито са интернет-форумите. Там езикът и мислите са освободени от формалната етика, която се чувстват длъжни да спазват в „официалните“ медии, и затова често пъти звучат драстично, но огласяното по такива места е доста точен барометър за идейните тенденции в социалното ни поле.

Втората теза е специфично интелектуална. Тя постулира дистанция между себе си и масмедийното поле, придавайки му, с широк замах на четката, свойството „жълто“. Чисто жълти от тази гледна точка са например „Уикенд“, „Контра“, Папарак“, „Шоу“, а хибридно жълти – вестници като „Труд“, „24 часа“, „Стандарт“, заедно с огромната част от кабелните телевизии. От същата гледна точка, опозицията „нежълто – жълто“ е синхронна с опозицията „висока – ниска култура“. Високата култура (класиката и препоръчителната съвременност) се състои от отбрани стойности или поне се отличава с някаква степен на охладена промисленост. Ниската е общо взето сбирщина или още по-лошо – клоака, остатъчна колекция, това, което не е влязло във високата култура поради бездарие или графомания. Същата обича най-вече сензациите. Афектна и меркантилна е. Манипулира ловко емоциите на простоватата публика, за да изтръгне от нея последните й стотинки. Това тя нарича „свободен пазар“. И понеже живеем в трескав, хаотичен период, обсебен от слободия, опасенията са, че „жълтото“ има условия да се разпространява неограничено из публичното поле – и че на всичко отгоре го прави.

Позицията е нелишена от основание, доколкото между „жълтата“ и „бяла“ журналистика действително пробягват линии на тематично и тук-таме стилово родство. Но и тук се удряме в горния проблем. Кой държи патента над позитивните стойности, че на контрастен принцип да изобличим жълтата преса в лъжестойностност? Това не са даже горепосочените „Дневник“, „Капитал“ и „Сега“, доколкото можем и в тях да проследим успоредиците между спонсорите и идеологиите им. Фактът, че те се самозаявяват за „сериозни“ и спазват регламента на „сериозността“ – редуцират развлекателността по страниците си, привличат за коментатори групички от хуманитарни интелектуалци, – не ги прави по-достоверни или съдържателни, а ги превръща най-вече в лицеприятни носители на престиж, в безобидни знаци за взаимно разпознаване на колеги или на хора с близки социални ценности.

Несъответствията, които споменавам дотук, очертават една картина на хронична концептуална недостатъчност. Кое е точно „жълтото“? Знаем ли го? Имаме ли прецизна дефиниция? Ще сбъркам ли, ако кажа, че нямаме? И последно, но не по значение, разпознаваме ли спецификите на българското жълто в сравнение с чуждите? Защото и те съществуват.

Що се отнася до третата теза, тя не е просто невярна, а заслужава неуважение поради изумителната си теоретична уязвимост. Нещо повече, самото й наличие свидетелства за опасен пукот в долния праг на интелектуалното себеизживяване. Разбира се, критическото отношение е нужен аспект не само на интелектуалното мислене, но и на мисленето въобще. Но да се демонстрира липса на любопитство към цял един огромен сектор от полето на културата, все поради идеологически, тематични или естетически разминавания с него, да се извежда тази липса на любопитство в емблема на колективен идентитет – това, с други думи, означава да се дефинира интелектуалеца твърде неласкаво като „единствената категория хора, която се гордее със своето невежество“. От което на свой ред излиза, че той (за разлика от всички останали) гради статута си върху някакъв личен недоимък. Естествено, никой не може да бъде заставян да се интересува от дадена тема. Но да се смята за недопустимо самото интересуване от темата, това отива далеч от популярните представи даже за мислещия човек, камо ли за интелектуалеца. Последният би трябвало да се отличава по-скоро с дистанция на наблюдението, а не с ескейпизма си. Ескейпизмът е родствен повече с поезията, особено от едно определено ниво надолу.

Куриозното в тази ситуация е, че жълтата преса също споделя преобладаващите мнения за себе си, без идеите за забрана. Тоест и тя вярва в ценностите на съвместното поле, като съществува опряна не на тях, а само на конкретното си потребление, на пазара си.

Особено интересно явление през последните години е завишеният страх на медийното поле от идентификации с „жълтото“. Тенденцията е повсеместна, но обхваща особено силно тези медийни сектори, които са подозрително близко до „жълтото“ или дори неотличими от него за хора, незапознати с територията. Ето например, на 2 август 2006 г., по време на премиерата на новото светско списание ‘Story“, се извършва любопитен ритуал за прогонване на някои от видимо най-ужасните бесове на светската периодика, особено по-евтината:

Малко по-надолу в този информативен откъс, взет от интернет-сайта „News.bg“, срещаме и сведение за програмата на дебютиращото издание, форматирана пак като скрито противопоставяне на „жълтия“ опонент:

Данни за събитието, форматирани по подобен начин, откриваме и в бр. 32 на сп. „Блясък“ (аналогично на „Story“, но по-евтино издание) от същата година. Тъй или иначе, описаният ритуал е симптоматичен. На пръв поглед, той е представен като борба на добрите нрави и професионализма срещу лъжата и ниската естетика, дефинитивно отредени на жълтата преса. Но дали това изчерпва истината? Акцентираните подробности говорят по-скоро за опит да се отстрани от полезрението на потребителя потенциалната конкуренция. Описаната програма всъщност подсказва, че се създава нова медия, която не е информативна, а по-скоро рекламна, такава, която смята да изобразява светския живот и участниците в него от апологетична гледна позиция. Заявката е, че няма да се детронират, а ще се форматират величия. Новата медия оповестява, че няма да „лъже“, което в регистъра на неписаната реторика означава, че за всичко, което не е в угода на рекламираните фигури, само ще се премълчава[3]. С една дума, описаният ритуал представлява политически акт за включване на „Story“ към определен кръг от хора и капитали, както и за отстраняване на заплахата от критика или изнасяне на нелицеприятни данни. Можем да заключим, че борбата в полето на светската тематика не е борба между „истината“ и „лъжата“, а между „рекламата“ и „хулата“.

Ето сега за илюстрация четири кратки информационни парчета, появили се приблизително в едно и също време в споменатите по-горе представители на двата лагера „отсам“ и „оттатък“ „жълтото“. Те държат на фокус манекенката Ирен Онтева, отдавна утвърдена фигура на светско-медийната рампа, и са общо взето „поддържащи“: функцията им, тоест, е да крепят присъствието на „звездата“ върху споменатата рампа в периоди, когато с нея не се е случило нищо по-специално. Първото е в „Story“[4] и представлява кратък текст в долната част на голяма луксозна снимка, заемаща цяла страница и поместена под рубрично заглавие „Светските събития на седмицата“:

Незнайният автор на горния текст показва, че има известни проблеми с писането. В разстояние само на едно изречение (първото) той/тя успява да постигне две двусмислици. Най-напред, не се разбира дали Онтева е организирала конкурс за красота или „за пореден път“ е устроила на първото място в такъв конкурс „18-годишната Ева Лалова“. Не става съвсем ясно също така короната ли е грабнала Ева Лалова или Ева Лалова – короната. Последната двусмислица, впрочем, е плод на синтактичен рецидив, който вече е почти норма в популярната периодика, така че би било пресилено да я смятаме за кой знае каква простъпка.

Но не граматичните параметри на написаното определят статута му в медийното поле. Решаваща е самата медия – списанието. С цената си от 1.80 лв[5] то принадлежи към по-скъпия и престижен слой на светската периодика, придавайки към тази сума аналогично добра хартия и преобладаваща цветност на снимките. Афишираната ориентация на текста е да „информира“, съчетана, разбира се, със споменатата му вече функция да поддържа присъствието на „звездата“ върху медийната рампа. Водещ е обаче образът (по-скъпоструващият елемент) – не текстът.

Второто фигурира в сп. „Блясък“ (цена 0.99 лв), и е монтирано под умалена, но все пак цветна снимка на Онтева, хванала дружелюбно за ръката Жасмина, асистентка в популярна тв игра:

Цитирам текста дословно, с оригиналния синтаксис и пунктоация, които също издават известна, макар и по-мека колебливост в боравенето с писменото слово. Но не това е основното в случая. Образът тук пак е по-важен от текста, но последният е разгърнат до кратко есе, т.е. група сюжетни маркери, които читателят сам да раздипли в сюжет. Предназначен е за изчитане, а не само за машинално сканиране от читателския поглед, какъвто е текстът в „Story“. Освен това, с реторичната си конструкция той създава захаросан барби-ореол около двете медийни персони. Фактически, това му е основната цел: да поддържа в изрядно състояние рекламната им опаковка.

Ето и друг къс материал за Ирен Онтева, поместен този път във в. „Шоу“. Снимка няма. Парчето е поместено на с. 3, най-горе вдясно:

Информацията е положителна както горните две. Но прави впечатление, че тази е по-отривиста и суха, по-разнообразна лексико-синтактически и най-важното, по-прецизно държи под око широкия контекст около „звездата“. Предишните два текста стесняват фокуса само до конкретната ситуация около нея (конкурсът, дружбата), докато третият ровичка за детайли, без значение дали лицеприятни или нелицеприятни. Пряка хула тук няма. Но във всеки случай „поршето“ е по-двусмислен детайл от „трогателното приятелство“, рискуващ по-скоро да орони захаросаната опаковъчна глазура на стила, отколкото да я възпроизведе, защото е в еднаква степен емблема на лукс и повод за подозрение в амбициозно притворство: един вид, „ей, уреди се тая, налапа богатия италиански шаран и сега му смуче паричките“.

Четвъртия и последен текст, свързан с манекенката, цитирам от в. „Шок – оригиналът“, издание на „Ню Медия Груп“ – агенция, която води понастоящем извънредно сложна борба за оцеляване в публичната територия. Озаглавен е „Ирен Онтева лъже, че е приятелка с Брус Уилис“. Този материал, както си личи още от подзаглавието („Манекенката подкара Порше кабриолет, подарък от италиански баровец“), също отбелязва подарената луксозна кола и националността на интимния дарител, само дето името му, кой знае защо, е британизирано на „Дейвид“. Но по-съществени са някои други разлики. Сбитата светска клюка горе се е превърнала тук в разгърната история със сюжет и даже с „цитирана“ (най-вероятно импровизирана) реплика:

Но има и допълнения, при това нелицеприятни, към които още заглавието насочва читателския поглед. Манекенката и приятелят й, както твърди вестникът, отпразнували рождения й ден на о. Сардиния, обслужвал ги собственикът на заведението. По едно време на една от съседните маси седнал актьорът Брус Уилис и Онтева го склонила да си направят няколко съвместни снимки. Следва идейният фокус на материала, който можем да причислим към реторичния регистър „гледай тая какво се надува“:

Тази интрига е центърът, а всичко останало – периферия. Не случайно целият материал е обрамчен от две снимки, първата на Онтева, втората на Уилис, под които съответно четем:

и

Последното нещо, което може да се каже за този материал, е, че е безпристрастен. Напротив, изграден е на принципа на словесната карикатура. Измежду стотици възможни детайли е избран един, който е осветен оценъчно като „недостатък“, а после е уголемен рязко на фона на останалите. Получава се ефект като в разказа на Джером Джером за фотографа любител, на чиито снимки човек с брадавица ставал брадавица на фона на човек. И ако при него това е било неволен грях, при това в зората на снимачното изкуство, то тук очевидно имаме работа с реторична композиция, принадлежаща към матрицата на жълтия жанр.

В други текстови параметри контрастът в насоките на всички тези издания е далеч по-очебиен. Процентът присъствие на чужди „звезди“ спрямо родните е най-голям в „Story“, по-малък е в „Блясък“ и най-минимален е в жълтата периодика. Преобладаваща реторика в „Story“ е уравновесената апологетика, в „Блясък“ предпочитат задушевния сантиментализъм, а в жълтите издания (поне що се отнася до светската информация) са пристрастени най-вече към хищното махленско любопитство, вариращо в различните издания между хлевоустие и злословие. Споменатият брой на „Story“ е съсредоточен около сватбата на Жени Калканджиева, собственичка на модната агенция „Визаж“; още на корицата виждаме снимка на новобрачната двойка. „Блясък“ също отбелязва светското събитие, но на корицата му виждаме Анджелина Джоли. В добавка, броят е прихванат с телбод в инфоброшурка за пластичните операции, на които се подлагат „звездите“, увенчана най-отгоре с авторекламен надпис: „Какво са звездите без БЛЯСЪК“.

Борбата около границата на „жълтото“ свидетелства, че в момента полето на популярната медиакултура е в процес на сложно деление. Играчите са нараснали по брой и ресурси и това, което не могат да си поделят без борба, е символният капитал в територията. Тъкмо в този контекст следва да тълкуваме, освен редица други неща, и сблъсъка между най-популярния тв водещ през последните години Слави Трифонов и една група от жълти вестници, който започна през 2005 г. и приключи с противоречив резултат на следната година.

Но да се върнем на цитираните в началото заглавия от „Шоу“ и „Уикенд“, които – пак подчертавам – не са произволна сбирщина. Без да изчерпват ветрилото от налични или възможни теми, ракурси, стилове, те са достатъчно представителни и за своите, и за останалите издания от този тип: двете впрочем са сред най-популярните от рода си, тъй че си имат серия от по-маргинални имитатори. Хартиената ни публичност е всъщност поточно поле, в което вестници от рода на „Стандарт“, в съчетание с част от притурките на „Капитал“ и някои други издания, все по-очевидно се превръщат в популяризирани, „олекотени“ версии на ВАЦ-овата преса и на свой ред служат за информационно-стилови ориентири на „следващите в опашката“ – представителите на дефинитивно жълтата преса.

Тук, естествено, не изчерпвам модела на медийното ни поле, а само щрихирам интересуващия ме сектор от него. Във всеки случай, двата вестника, които имам предвид, са стандартно „жълти“. Те се състоят предимно от дребнотемни новини (клюки) и държат на постоянен фокус сензацията, а за фон – обикновено в съчетание с буквални сензации, но не непременно – използват сензационна тематика (духове, зодии, знаменитости) и афектна стилистика (пищни епитети, глаголи с трескава семантика и пр.).

Оттук обаче тръгват и някои разлики. Макар да целят приблизително една и съща публика, двата вестника имат разминавания във фокуса на пазарните си дирения. Това е очевидно дори само ако хвърлим бегъл поглед към горните заглавия. „Уикенд“ е зает основно със светски клюки, с интимни факти и слухове около медийни личности. Предпоставеният модус е „докосване до славата, блясъка и богатството“ (символичното движение „извисяване оттук-нагоре“) или „интимизиране на недостижимо високото“ (символичното движение „слизане/смъкване отгоре-насам“). Втория можем да го дешифрираме реторически и като „ех, и те са хора като нас“.

Характерно за този тип преса е, че в нея са на фокус най-близкият възможен план (т. е. „ние“ читателите, „ние“ списващите вътре) и най-далечният („звездите“, около които текат съответните сюжети). Отсъства средното пространство, което е извън непосредствената махленско-интимна близост, но свършва преди началото на осветената медийна рампа, преди „славата“ и „блясъка“.

Това е общото, но вътре и около него текат различия. „Уикенд“ е като че ли по-амбициозният в статутно отношение вестник. Той се опитва да гради салон и да битува в него, конструира се като че ли по един по-папарашко жълт, по-еврожълт маниер. С тази си ориентация, вестникът фактически аспирира към публиката и статута на „Блясък“ и даже към по-непретенциозните слоеве от публиката на „лайфстайла“: „Его“, „Едно“, „Плейбой“. Тук-таме се кичи със знаците на високата култура в нейните литературни, а и политически жанрови въплъщения. Така например, на страниците му от няколко години се провежда литературен конкурс за написване на любовно стихотворение, като в журито участват хора, изявявали се с претенции към членство в „сериозната“ литература, макар и в доста различни нейни сектори – Евтим Евтимов, Надя Попова, (допреди две години) Йордан Ефтимов. В периода, когато партията „Атака“ бележеше пикова популярност, вестникът афишираше почти нескрита симпатия към нея. С една дума, в своите явни аспирации вестникът върви „нагоре“, амбициран е да трупа определена форма на престиж, да овладява по-високи и по-високи статутни нива. В тази избрана от него посока той постепенно отива към модела и формулата на европейската популярна преса (британския „Сън“, немския „Билд“ и др.)[6].

„Шоу“, както вече споменах, споделя едно голямо общо поле с „Уикенд“. Съществена част от материалите в него са изчистени светско-сензационни текстове. Но между двата вестника има и несъвпадение в общите граници на предназначението. „Шоу“ отрежда завишено внимание на два типа информационни конструкти: на будоарната и на езотеричната вест.

Тук отново имаме едно размесване на най-близката и най-далечната перспектива, с почти пълно отсъствие на „средното“ пространство. Будоарната вест обозначава най-близката възможна перспектива, една махленско-интимна визия, също като надникване над перваза на прозореца в спалнята на съседа или като обмен на актуални местни информации през комшулука или тясната уличка в махлата. Употребявам съвсем умишлено думата „вест“, а не „новина“. Защото докато „Уикенд“ конструира своята информация преобладаващо във вид на папарашки клюки, т.е. на новини или факти от живота на звездите, то „Шоу“ конструира предимно „слухове“, т. е. вести, дошли по устен път незнайно откъде.

Типичен пример е статията със заглавието, което увенчава горния списък: „Портрет на Слабаков проплака“. Тя има и дълго подзаглавие-резюме, което ни информира за следното:

Самата статия доразказва историята, обогатявайки я с повече детайли. В резюме, очевидката Стефка Николова и още десетина нейни съграждани пенсионери отишли на кратка екскурзия в Севлиево, според възможностите си. По едно време групата се отбила в местната изложбена зала, привлечена от обявата, че „творец ловчанлия гостувал с тридесет и три свои платна в едно от най-богатите селища в Мизия в момента“. Пасажът явно се старае да компенсира липсата на културен капитал в съответното място с икономически, но не това ни е най-важно в момента. Та докато разглеждали, Николова, с приближаването си до портрета на Слабаков, забелязала, че очите му сълзят. Попила ги, но те пак избили, а в залата междувременно се разнесло „благовоние на миро“. Оттогава Николова задълго загубила съня си и не могли да й помогнат никакви приспивателни или други по-народни средства. Но дошъл, забележете, именният й Стефановден, когато й се явил белобрад старец (анонимният разказвач-журналист не уточнява характера на явяването – насън ли е било, или наяве) и й казал да разкаже на всеослушание за случката, ако иска да върне съня си. Послушала го тя, като за целта очевидно й се явил изневиделица кореспондент на „Уикенд“, и нещата се оправили. В заключение, Николова тълкува преживяното в смисъл, че „през 2005-а България навлизала в драматичен за историята й период“.

Ако знамението не е разработено в редакцията на вестника, а автентично, то тълкуването май не е съвсем далеч от фактите, но не за това става въпрос. Сюжетът е сам по себе си знаменателен. Най-напред, той не е чужд на високото в културата (в случая живописта), не го отхвърля или подминава с пренебрежение. Напротив, признава го и го утвърждава по своя иначе крайно скромен начин. Интересното при него, обаче, е, че вплита високото изкуство в сюжет, който се развива изцяло извън София, припламвайки за кратко в публичното ни пространство по късата отсечка Ловеч-Севлиево. Вестникът, тоест, вади събитие от анонимното поле на културната периферия. Излиза, че на такова голямо разстояние, условно казано, „от центъра“, също както по средновековните географски карти, могат да стават странни неща, да бродят чудовища, да се случват фантасмагории, чудеса, знамения. Или най-малкото, там е къде-къде по-естествено да се натъкне човек на подобни неща.

За пенсионерката Стефка Николова случката очевидно е знамение, но каква е тя в рамките на вестника, където е поместена? Там тя е новина, конструирана като слух. Тоест „Шоу“ конструира устна връзка между себе си и публиката. Вестникът избягва да подчертава писмения си характер именно на вестник, а акцентува върху устните, предписмените параметри на комуникацията, сякаш цели да привлече вниманието на една не просто неграмотна, но и никога не видяла писмо публика. Фактически той работи в рамките на популярния народен анекдот, на лакърдията, на увлекателно разказаната небивалица – това, което на английски носи названието „tall tale“, а в нашата традиция го имаме в най-чист вид при историите за Хитър Петър и Настрадин Ходжа.

Тук бихме могли да се запитаме относно проблема с лъжата и истината и тяхното съотношение в тия, да речем, „жълти“ текстове. В жанра на небивалицата, обаче, опозицията „лъжа-истина“ не работи, защото става дума за устна история, която няма за цел да каже истината, а да разкаже нещо увлекателно. Тя работи в жанра „развлечение“. Историята, поне по презумпция, се предава от уста на уста, всеки разказвач изменя или притуря нещо и тя полека-лека се очиства от легитимираща конкретика (която удостоверява истинността на разказаното), както и от неоптимизирани за възприятието аспекти. Разказвачът има не само правото, но и неписаното задължение да измисля само и само публиката да остане до края със зяпнали уста. Историите от този тип неслучайно добиват част от параметрите на карикатурата: чертите на героите и очертанията на събитията добиват хиперболична изпъкналост, едни преувеличени мащаби, които понякога може да събуждат смях като при карикатурата (да си припомним класическия инвариант на небивалицата „Барон Мюнхаузен“), но по-често имат за цел да предизвикат изумление, почуда, почесвания по тила и цъкания с език. Съответно, мястото, където е възникнала историята, е по необходимост някъде далеч, вдън земя, оттатък хоризонта на усвоения от слушателите свят. Такъв свят, по презумпцията на форматираните по този начин истории, действително има – дори сега. Това е светът преди кораба, влака и автомобила, преди масовите средства за комуникация. Или в конкретния случай с портрета на Слабаков, това е светът отвъд София, в провинцията, която съгласно кастово конструирания регламент на българската култура отстои на безкрайно далечно разстояние от „центъра“ и поради това там, в мрака на онази анонимност, е възможно да се случи какво ли не.

„Уикенд“ работи повече в регистъра на опозицията „лъжа-истина“, понеже конструира материалите си като информация. Но пък тематичният план, в който предпочита да се движи, е толкова частен, че също не е чужд на облика и внушението на слуха или лакърдията (в смисъл на „така го чух от комшийката на Лили Иванова, пък дали е истина открай докрай не мога да кажа“). Говоря – пак повтарям – за реторични конструкти, а не за факти на лъжа или истина. Това изнасяне към несериозния или недоказуем план всъщност е основно средство при двата вестника за защита срещу цензурна атака.

Тук му е мястото да отбележа, че „Шоу“, от своя страна, не е еднопланово устен вестник, изчерпващ се с безобидната си развлекателност. Системното му битуване в жанра на слуха, вестта и небивалицата изглежда предизвиква в съзнанията на конструкторите му известно усещане за дисбаланс, защото в една солидна част от тялото му се поместват материали, които са завишено фактологични. Те са разделени рязко на обемен принцип помежду си – част от тях са съвсем кратки, други са на по цяла страница или почти толкова. Дългите са в повечето случаи интервюта с актуално известни личности или ретроспективни статии за неосветени подробности от социалистическото минало. Кратките са преобладаващо светски, но пак циркулират напред и назад в историята или нагоре-надолу по стилистичните нива. Тия вариации често съжителстват на една и съща страница. Така се получава една стилово-хронологична еклектика, която умело щурмува любопитството на широк сектор от публиката. Ето пример. Редом със споменатата ротвайлерка, която сръфала задника на Стефан Цанев (влизайки по този начин в категорията „любопитни факти от сферата на културата“), и няколко еротично центрирани заглавия като „Публичен оргазъм във Варна“, „Взривяването е по-възбуждащо и от секса“ и „Извадих сутиен от джоба на Гриша Филипов“ (това последното от интервю с наш фокусник), фигурира и трезво историческото „На 25 август 1999 година гръмнаха мавзолея на Георги Димитров“.

Вестникът помества и пакети от съвсем кратички вести, които вървят под рубрики с относително устойчиви, но склонни към вариации заглавия: „Ситнежи“, „Градски легенди“, Слухове и коментари, „Вярно ли е, че“ (под това последното следва задължителен отговор-потвърждение или отговор-отрицание). Разликите в заглавията на рубриките не съответстват непременно на разлики в естеството на текстовете под тях. Общата им ориентация е към ефекта на легитимната интрига, т.е. към създаване на впечатление у читателя, че е научил нещо хем сензационно, хем проверено. Това, разбира се, е реторика, а не характеристика на съдържанието, но е важно да се има предвид. Независимо какво предлага, вестникът явно държи да покаже, че работи в жанра на истината.

И „Шоу“, и „Уикенд“ се събират върху солиден къс обща територия – всъщност по-скоро нагласа, отколкото територия. И двете издания споделят принципно „бароково“ отношение към високата (или официозната) култура на момента. Този реторичен барок се състои отчасти от респектирани подражания на „високото“, отчасти от нелицеприятни задявки с него, включващи в различни моменти ирония, демаскиране, монтаж. Монтажът се проявява, например, при блоковете снимки от миналото (фоторубриките „О, минало незабравимо“ и „Помните ли този свят?“ в „Шоу“), докато иронията и задявката са почти задължителни в заглавията, където фигурират имена на известни дейци на културата. Тук жълтата преса не изпълнява функцията на пошло, а на развлекателно хумористично-сатирично четиво от типа на някогашните „Българан“, „Барабан“, Кво да е“ и др.

Интересното е, че това пространство би следвало да се очаква да бъде заето в новия ни период след 1989 г. от в. „Стършел“. Но „Стършел“ точно в новия период демонстрира колко органично е бил свързан с дотогавашната соцкласичност на културата. Той предприе една политико-партийно-литературна ориентация и така и не зае достъпното вече широко общокултурно поле на незлобливия, че и на злобливия (но винаги здравословен) шарж, на задявките с културните претенции и прочие неща от този род. Нещо повече, много често громеше жълтото, популярното, развлекателното от позицията на здравия вкус и високата култура. Освободи се фактически едно широко пространство в културата, където, вместо да бъдат поразени навеки от жилото на „Стършел“, се настаниха съвсем удобно именно „жълтите“ вестници.

Пряко свързан с този реторичен план е и планът на демаскирането. Разликата е само в това, че в него няма хумор. Не много често, но все пак достатъчно често в жълтите вестници попадат изобличителни материали, които не биха могли да се появят в централните ежедневници, поради наличието на приятелски връзки или интереси от различно естество. Попадат също така и кратки недоказуеми материали, които уж мимоходом осветяват неосветени страни от публичното поведение на известни личности. Заради някои от тия материали човек може да се запита дали жълтите вестници сами създават своята „жълтост“ или така ги реторизира високото медийно поле, от страх да не би някой негов любимец да бъде разобличен.

От всичко казано дотук следват три извода. Първият е, че формулата на българското „жълто“ не следва да се очаква, че ще си схожда с тази на английското или немското „жълто“, не заради друго, а защото публиката му е по-различна. Тя е по-локална, по-малко мобилна, повече устна и отдалечена на голямо разстояние от „микрофоните“ на публичното пространство. Традиционно, тя е и по-нечетяща, но не това е най-важното. По-важното е, че е разединена като обществото ни, поради което никой от популярните вестници не е в състояние да измести другите и неизбежно се ориентира към някой сектор от нея. Както „Уикенд“ към по-светската, градска и столична публика, докато „Шоу“ към по-периферната, провинциална, пасивна и анонимна публика.

Вторият е, че колкото и да са нежелателни явленията, съставящи жълтата преса, те не са болест, а по-скоро симптом, който иде от по-дълбоко ниво. В основата си проблемът се състои в традиционното кастово разпределение на властта у нас, в политиката, правото, обществото и съответно културата, а към нея и медийното поле. Тоест, имаме серия от контрастни опозиции, при това подредени вертикално, йерархично, с извисен и ярко осветен „горен“ член и смътен, сумрачен, мащабен, но пък тотално обезвластен и аморфен „долен“ такъв. Двучленната опозиция има много имена: център-периферия, столица-провинция, София-останалата част от страната, високо-ниско, власт-безвластие, факти-чудеса, образование-простотия, истина-лъжа, елит-плебс и т. н. В същото време, тази вертикалност на националното публично поле я поддържа в постоянен режим на ценностно недоразслоение, в една уравниловка, която се задава еднопосочно от „центъра“ и се изпълнява или имитира безпрекословно от „периферията“.

Третият извод призтича от втория: поради това, че българската култура е в ситуация на ценностно недоразслоение (т.е. има крайно хомогенен ценностен строеж), същият този строеж прозира през всяко нейно ниво, включително и през „най-ниските“. С други думи, колкото и да е „ниско“ дадено ниво или аспект на националната култура (разбирана като вместилище, а не като доктрина), то никога не е чак толкова далече от престижния й план, че да не го изразява или в някаква степен да не се влияе от него. Канонът тук прозира навсякъде или (малко по-иначе казано) се излъчва отвсякъде. Включително и от така наречената „жълта преса“.

Живея в София, но работя в Благоевград – преподавам в Югозападния университет „Неофит Рилски“. На работа отивам със служебен автобус. Пътят е малко над час и половина и повечето колеги разгръщат вестници. Аз лично спя, но понякога само си седя, слушам радиото, мисля си за разни неща, наблюдавам. Съвсем доскоро в автобуса се разгръщаха главно „Труд“ и „Стандарт“, тук-таме „24 часа“. От около година насам изниква и „Уикенд“ – без неудобство, съвсем категорично.

Искам да кажа, че в най-последно време „жълтото“ поле показва демонстративни признаци на движение. В синхрон, разбира се, с всичко останало. За това най-голяма роля има сривът на традиционния публичен кредит, вложен във „високите“ вестници. Те са дискредитирани заедно с политическото ни поле, с което отдавна показват странни признаци на взаимодействие и синхрон. Не случайно надеждите на публиката се преориентират към нелицеприятните „ниски“ издания като „Шоу“ и „Уикенд“, които днес почти са изчистили инерционно долнопробния си имидж и все по-очертано придобиват статута на граждански рупори. Ако запазят този статут и за в бъдеще, те ще продължат да растат в йерархията на полето. И обратно, ако нечии политически финанси успеят да ги завладеят или най-малкото да окупират сектори от тях, публиката много бързо ще усети това и интересът й ще отслабне. На тяхно място, за сметка на това, ще изникнат други.

---