Заседание на Първи състав на Народния съд, декември 1944 Снимка: archives.bg
3. Прокурорът като поет
Любовта към литературата е поредното клише, общо място, свързващо Георги Петров със съдбата на неговото поколение. Разбира се, тя се заражда в ученическите му години в Стара Загора и, естествено, бързо е канализирана чрез твърде популярната в началото на ХХ в. форма – кръжокът. Ето как се разказва за това:
„Но сред нашата гимназиална младеж всичко кипеше. Образуваха се и в нашия град два кръжока, като в единия се разглеждаха главно общи въпроси на социалното и икономическото развитие на обществото. В този кръжок главното внимание се насочваше към литературни въпроси и теми, изнасяха се реферати за творчеството и идеите на големите руски поети и писатели: Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Чехов, Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски и др. Изучаваха се главно руските класици и прогресивни писатели и поети. Това беше нашето любимо занятие.“
Дали Георги Петров е чел и изучавал тъкмо Достоевски (поставен на последно място в списъка) ни е позволено да се съмняваме. Все пак, познавайки по-нататъшното му развитие, не можем да доловим каквото и да било влияние на великия писател, особено пък що се отнася до възгледите му за смъртното наказание...
Трябва да признаем, че Георги Петров наистина не е лишен от литературен талант – талант на поет и публицист, останал не толкова неразгърнат поради това, че е бил впрегнат в служба на партиеца, колкото е бил подтиснат, размазан от това служение. Цялата му литературна продукция – независимо от жанра – носи едни и същи „родилни петна“ – абстрактност, общи места, пропагандни партийни клишета, вдървено-бюрократичен език. Все пак откритието, че „главният народен обвинител“ е бил и поет – това като че ли ни идва малко в повече; съчетанието главен народен обвинител – поет ни се струва немислимо, абсурдно, но реалността на живота е такава, каквато е.
Няма нищо изненадващо във връзките на Георги Петров със знаменити литератори от родния му град. Видяхме по-горе, че през 1915 г. пътят на Георги Петров се е пресякъл с този на Гео Милев. Очевидно, по-късно той се е пресичал неведнъж и с този на Николай Лилиев, а между тях дори е имало нещо повече от познанство между земляци. Да говорим тук за близко лично или творческо приятелство ние, разбира се, нямаме никакво основание, но не ще и дума, че отношенията са били достатъчно доверителни, за което говори следната съболезнователна телеграма до близките, която намираме сред други подобни признания post mortem за заслуги и близост: „Искрени съболезнования по случай непрежалимата загуба на скъпия Георги“ – „Николай Лилиев, Минчо Чакърови, Георги Константинови“.
Отново се убеждаваме в това, че в България личните отношения по правило са белязани от нееднозначност и преплетеност между разнородни връзки и зависимости.
Поезията на Георги Петров иска да бъде вземана насериозно и ние не можем да откажем това на нейния автор – без сантименти и снизхождение, като я осветлим с целия достъпен ни инструментариум на анализа и оценката. „Похлопайте и ще ви се отвори“ – продължава същият стих на св. евангелист Лука, цитиран по-горе.
Тази поезия е интересна, разбира се, единствено поради това, че нейният автор не е анонимен, никому неизвестен графоман, а човекът, под чието ръководство и с чието пряко участие България регистрира един от най-печалните си рекорди. Тя е любопитна не от гледна точка на историята на българската литература (където със сигурност не ще попадне!), а от гледна точка на нейната социология, на преплитането между литература и политика, поезия и господстващи обществени нагласи, определящи в края на краищата mainstream-a на същата литература.
Поезията на Георги Петров е интересна и със своята „скритост“: депозирана в бившия Централен партиен архив, неудостоена с издаване и публичност дори от съмишлениците-съратници, тя става известна едва днес, като архивно откритие, каквото по всяка вероятност и ще си остане. Тази поезия, несъмнено, е куриоз, който обаче трябва да бъде „вземан насериозно“ – като важен знак и симптом. Твърдя, че поезията на Георги Петров е своеобразна „представителна извадка“, тя е поезия-рапрезентант, поезия-символ за цяла една епоха. Можем равнодушно да признаем: живяхме в тази поезия.
Наедро казано, поетиката на поезията на Георги Петров следва общите рецепти на „пролетарската“ поезия, като качество тя не е много по-лоша от десетки други, благополучно вече забравени творчества на „живи класици“, нейната тематика и послания са същите – „от партията до вожда, от саможертвата до отплатата“ и, разбира се, „вярата в светлото бъдеще“. Това е поезия, която мигом забравя за себе си и тутакси препраща към социалната реалност – такава, каквато я зарича стихоплетецът; това е поезия, адекватна на „Работническо дело“ и неговия „патос“ и реторика, тя е „превод“ на уводните му статии и жадува да намери място по неговите страници. Нещо повече: поезията на Георги Петров е сред онези, които определят този патос – и то за десетилетия напред. Както ще видим, Г. Петров е сред първите, сред основоположниците на юбилейната поезия за „Девети“, един от ковачите на деветосептемврийската митология.
Разбира се, това е поезия без любима, без муза, без жена; и това не е случайно, понеже всичко в нея (поезията) е отдадено на Нея – партията, тя е вдъхновителката, „дамата на сърцето“ на прокурора-трубадур.
И така, Георги Петров е автор на солидна по обем книга поезия – „Избрани стихотворения“ (1938–1958), открита в личния му архив. Че е солидна, солидна е – 254 листа, три папки вдъхновения.
Лирическата сбирка на „главния народен обвинител“ се състои от две неравни помежду си части – „I. След победата на 9-ти септември“ и „II. Преди победата“. Времето на първата част е късо, сгъстено (зер до 1958 са минали едва 14 години „след девети“) и то е отразено в точно 33 стихотворения. Втората част е епична и вътрешно разчленена в себе си, многоциклова: А. Психоза към война (30 стихотворения); Б. Пленници на фашизма (12); В. Борба за мир – братската ръка (8); Г. Антисъветска война (20); Д. Про домо суа (7); Е. Труд и мечтания (12); Ж. Природа (8); З. Спомени за Яворов (3); И. Трепети на душата (16); Допълнително прибавени (12 стихотворения в различни раздели). Общ брой на лирическите отломъци – точно 161. Логично е питането: ако „избраните“ стихотворения са 161, колко ли ще са „събраните“? Архивът не дава отговор на този тъй сакраментален въпрос.
„Избрани стихотворения“ притежава всички формални белези на „финална“ книга-равносметка. Георги Петров принадлежи към поетите с една книга (да не споменавам гръмки имена от световната и българската поезия, че успоредяването дори в това отношение е някак си неловко) – и тя си има части, определени тук от „разлома на времето“ – Девети септември, и тя си има цикли, посвещение, има „тежест“ и обем.
Текстът на лиричната изповед-равносметка на адвоката-прокурор (не сме забравили, че „Девети“ бележи поврата в юридическата кариера на нашия герой) е завещан на Партията и човечеството във вид на машинопис, но „в авторской правке“, с ясно изразена „последна авторска воля“ – немалко на брой ръкописни поправки, свидетелство за тежката борба на комуниста с езика, стиха и правописа.
Посвещението е архитипично: „Посвещавам на славната БКП – организаторка, ръководителка и учителка на нашия прекрасен народ (Г. Петров)“. Оттук насетне щом прелистим поредния лист, Тя ще ни пресреща още на прага.
Стихотворението „Славна годишнина“, с което се открива поетичната изповед, е написано на 1 август 1951 г. – дата на пръв поглед с нищо незабележителна, незабележима; всъщност иде реч за двойно значима дата – тя е самото навечерие на 60-годишнината на партията, която е и 60-годишнина на поета, роден, както си спомняме, в същия ден (20 юли/2 август нов стил 1891 г.), в който Благоев и неговите другари поставят началото на социалистическото движение в България. Георги Петров е двойник на партията, нейно въплъщение и олицетворение; неин връстник с точност до ден, той, възпявайки нейния юбилей, имплицитно възпява и своя път – с Нея и в Нея.
Отсъстващият лиричен Аз е напълно разтворен в многоликата колективна стихия; запевът на поетическата равносметка на бившия „главен народен обвинител“ никак не е неочакван:
Здравей, Партийо любима
на Благоев – Димитров!
Влизайки в книгата, читателят мигом се среща с Партията; оттук насетне тя ще го води от стихотворение към стихотворение, от цикъл към цикъл. Поетът не таи повода за своето вдъхновение:
Днес е твоят боен праздник,
твоят светъл ден рожден...
Отбелязваш първи изгрев –
Шест десятки на назад.
Рожденият ден и неговото празнуване вече е изместил „имения ден“ на „фидеизма и попщината“ (Ленин), но поетът със следващия стих тутакси ни препраща към традиционния календар, напомняйки кому е посветен този ден – „Ти роди се на Илинден“. С „авангардния“, несрещан другаде израз – „шест десятки на назад“ – се манифестира юбилейният патос на творбата чрез неординарността на времесъзнанието на поета. Той сякаш присъства при раждането на Партията, на съ-раждането си с нея: в този сюблимен миг единственото, което съзира, е идейната правилност на раждането:
Без компромис в легализма,
без поклони към врага,
в принципите на марксизма –
ПАРТИЯТА се роди.
Тя, Вечната възлюбена, не се ражда сама из себе си, а в резултат на вдъхновено бабуване:
Че Благоев – вожд, учител,
Акушира ДЯДО сам...
Дядото се мисли от партийния поет едновременно като Творец, Предтеча и Вестител; естествено, само неговото иконично име е съпрегнато с онова на Димитров. Финалната 15 строфа се завръща към началния поздрав-среща:
Здравей, ПАРТИЙО гранитна
на Благоев-Димитров!...
Вечно млада, монолитна –
С ТЕБ строим живота нов!
Между другото, трябва да отбележим интересния факт, че от поетическата сбирка, окончателно комплектована тъкмо след Априлския пленум, старателно са отстранени всички стихотворения, в които са били споделени очевидностите на „култа към личността“; невероятно е летописецът Г. Петров да не се е възторгнал от някое титанично дело на Вълко Червенков, но истината е, че нито неговото име, нито онези на В. Коларов, Т. Костов и другите по-старши съратници не се срещат в поетическото му завещание. Поезията на Георги Петров очаквано е правоверно успоредна на партийната линия.
Логиката на разгръщане на лиричната китка е желязно-непоклатима: от Партията и нейния 60-годишен юбилей естествено се преминава към възпяване на Вожда и Първи май – второто стихотворение в „Избрани стихотворения“ е „Ленин и Първи май“. Къде да бъде написано то, ако не в Москва и то точно на 1 май (1947 г.)? Очевидно, тялото на барда-славянофил (по това време Г. Петров е председател на Славянския комитет в България и като такъв участва на пленума на Всеславянския комитет в Москва) се намира на Червения площад, когато запява:
Ти спиш, Учителю Велик
Под своя мавзолей студен...
Поетът се чуди как да изрази нахлулите възвишени чувства, най-важното от които е преклонението към най-великия вожд; все пак намира неочаквано, но енергично решение:
На смели мисли посветен
и с твоя гениален шаг
народът бе свестен.
Не беше ти човек, а маг!“
Народът, очевидно, не е бил в съвсем трезво и адекватно състояние (нещо обичайно за тези ширини), но гениалната крачка (явно – смела метафора за историческия скок) на вожда мигом го е отрезвил, свестил. Как да си обясним това чудодействено преображение, ако то не е осъществено от магьосник? Георги Петров навярно е единственият поет и комунист, дръзнал да издигне подобна екстравагантна хипотеза за истинската природа на Владимир Илич...
Използването на русизми („шаг“, „оплот“ и др.) не разделя, а свързва Георги Петров с „голямата поезия“ на неговото време. Всъщност иде реч не толкова за русизми, а по-скоро – за „болшевизми“; тук долавяме отзвуци от руския език не на Пушкин и Балмонт, а от този на болшевишките апаратчици. Впрочем, на какъв език да заглаголи пиитът-пророк на 1 май 1947-ма в Москва, ако не на „болшевишки“ руски и как да изрази най-висшата емоция на апаратчика, ако не чрез лозунг? Поантата на стихотворението е свръххарактерна за тази поезия:
Ечи сред радостен възторг:
„Да здравствует первое мая!“
Ако не знаем, че тези два стиха принадлежат на никому неизвестния досега поет Георги Петров, то няма как да познаем, че техен автор е той, а не някое „светило“, уж случайно гастролиращо по страниците на авангардния партиен печат. С други думи, твърдя, че Георги Петров просто е по-малко сръчен, малко по-неук (сиреч – не толкоз „ук“) от десетките признато-познати, известно-посветени партийни поети; сиреч – разликата е единствено в степента, не в темите, подходите, похватите.
Третото стихотворение в сбирката на Г. Петров очаквано е „Вяра“; така първите три стихотворения конструират триадата Партия, Вожд, Вяра – трите стълба и на социалната реалност, и на отразилата я поезия.
Особено любопитни са следващите стихотворения – „Победа и отплата“ и „Ликуващото море“; както научаваме от датировките под тях, те са написани във Варна през ноември 1944 г., т.е. по време на предварителното следствие на Народния съд (прецизните датировки са важни за текста, придавайки автентичност на „лиричното“ настроение). Ето къде главният народен обвинител е събирал сили и вдъхновение за епохалното си историческо дело!
Няма да е преувеличение, ако кажем, че „Победа и отплата“ е програмното стихотворение на Народния съд. Между другото, да припомним, че ако Георги Петров е поет-любител, то сред важните участници в трибунала са и утвърдените по това време поети Никола Ланков (1902–1965) и Димитър Полянов (1876–1953): поезията сама по себе си не е имунизирана срещу силите на злото... Изглежда, „Победа и отплата“ е написано под влияние на Маяковски – за това поне говори графиката на стихотворението:
Летим,
летим,
летим! –
С крилата могъщи на бърз самолет...
Победата славна ний браним – не спим,
А дебнеме зорко врага си проклет!
„Главният народен обвинител“ не спи – метафорично в своята поезия и буквално – в революционно-възмездителната си дейност (по-горе стана дума за това, че в по-късните си доклади Г. Петров разказва за своето перманентно бодърстване по време на Народния съд – зер когато спи, прокурорът не би могъл да бъде сурово-бдителен, природата пречи). Идейно-емоционалната кулминация на творбата се намира точно по средата на стихотворението:
Стоим,
стоим,
стоим! –
ний винаги бодри на тежкия пост...
В защита на славна победа – горим
да грабнем за винаги здравия лост.
Лирическият герой – вечно бодър постови пред олтара на славната победа – жадува, гори да грабне (естествено, „завинаги“!) „здравия лост“ и да го развърти смело като сопа в името на възмездието: не можем да си пожелаем по-голяма откровеност. Реалността няма да се забави да въплъти мечтата на поета...
Шестото стихотворение в „Избрани стихотворения“ – „По воля на народа“ – е стихотворението на незабравата, на паметта; чрез него се въвежда важната тема в тази поезия в прослава на „деня на победата“ – Девети септември:
Ний помним и не ще забравим нивга
ДЕВЕТИЯ СЕПТЕМВРИ – огнен чук
Над грешното ви царство.
Под стихотворението стои датата „9.IX.1946“ и забележката, че то е „печатано във в. „Работн[ическо] дело“. Георги Петров е сред пионерите, основоположниците на мощната традиция в „прослава на Девети“ – традиция, която с времето ще обраства с все нови и нови имена и творби, писани и най-вече публикувани в дните около поредната манифестация-припомняне.
Както обикновено, Г. Петров е точен с фактите. Точно на 9 септември 1946 г. в „Работническо дело“ наистина е публикувано стихотворението „По воля на народа“, подписано „Г. Петров“; поради (може би неслучайното) съкращаване на личното име е напълно възможно, че дори тогавашните читатели не са свързали името на автора с това на главния народен обвинител, широко прочул се година и половина преди това. Публикацията е извънредно любопитна поради историческия момент на нейната поява. Да припомним, че точно предният ден, на 8 септември 1946 г., се провежда референдумът, чрез който народът трябваше да изкаже волята си за запазване на монархията или в полза на народната република – исторически акт, по който до днес няма единодушие.
„По воля на народа“ завършва енергично така:
НАРОДНА ВОЛЯ – ВЛАСТ ВЪРХОВНА,
Наложи твърдо своите права!...
В родината, родината ни славна –
Надигна ВЕЛИКАНА своята глава!
Здравей, здравей, РЕПУБЛИКА НАРОДНА!“
Невероятно, но факт: тъкмо Георги Петров е българският поет, който пръв е поздравил, здрависал се е, тъй да се каже, с Народната република в нейния първи ден[1], т.е. чисто хронологически той е първият й поет, с него започва литературата на Народна република България!
С него започва, но не само с него; вдясно до стихотворението на Георги Петров е поместена песента „За републиката свята“: текст на Никола Ланков, музиката е на Св. Обретенов (публикувани са и нотите на песента): „За републиката свята / мятай чук, кови, калявай! / За народа, свободата, / Ти живот със радост давай!“
Ако си припомним, че Г. Петров и Н. Ланков са колеги-прокурори в съставите на Народния съд, то е очевиден изводът, че тъкмо прокурорите на Народния съд са първопроходците в поезията на народната република!
Ето как още веднъж е препотвърдена (навярно несъзнателно, но това е дваж по-значимо!) връзката Народен съд – народна република/демокрация – този път скрепена от литературата.
Очевидно, 9 септември е денят, в който музите са особено благосклонни към нашия поет, понеже в китката на Георги Петров намираме още едно стихотворение, под което стои абсолютно същата дата – „9.IX.1946 год.“ - стихотворението „Заветите на Девети септември“. Тук вече се усеща ритъмът на манифестиращи тълпи, стъпващи в крак. Манифестацията беше знак на единството тъкмо поради стъпването в крак: „леви, леви, раз-два-три!“ Чуйте:
По-смело стъпвайте, другари,
че днес е първи ден
на празник всенароден –
в желаната Република Народна,
когато с гръм широка, неизбродна
река от смелите другари
в живота възроден –
се плиска в края роден.
Трябва да признаем, че нашият автор не е съвсем лишен от талант и усет за възможностите на поетическото слово.[2] Деветосептемврийската тема е продължена чрез стихотворението „Ден на септемврийска радост“ (написано през септември 1947 г.), в което манифестацията вече не е блян, а обществен и литературен факт:
Дочувам вик от хиляден народ
що марширува днес по улици, площади...
„Третата годишнина“ е датирано по-точно от предходното стихотворение, а именно – и то е „заковано“ на сакраменталната дата „9.IX.1947 г.“, когато поетът вече прави първите юбилейни равносметки:
Септември вече три години –
Блести сред нашия простор!
Георги Петров е може би първият летописец в ритъм и рима на първите деветосептемврийски манифестации (окончателно утвърдени тъкмо през 1946-1947-ма). „Върховният прокурор на Народния съд“, „операторът“ на революционната гилотина Георги Петров е и поет, който трябва да застане в „единния строй“ – там, където всъщност винаги незримо е стоял. Автор на гранитно-монолитна поезия, напълно достойна за своя предмет и вдъхновение, той като че е най-добрата манифестация и саморазголване на менталност и творчество, които днес заслужено са обект единствено на музейно-научен интерес; куриоз и абсурд, който непременно трябва да бъде осмислен.
***
Кой е Георги Петров? „Обикновеното“ му, тривиално име не е име на екстраординарен злодей – въплъщение на Сатаната; той не е и престъпник-рецидивист, изпитващ наслада от страданията на своите жертви. Ужасът в този случай идва от дистанцията, от безличността на отговорността за злото, от „кръговата обвързаност“ помежду различните агенти на машината за смърт.
Тук се сблъскваме фронтално с отчайващата неспособност (и нежелание!) да се мисли от гледната точка на жертвата и изобщо да се мисли за нея, за нейната уникалност и неповторимост; нещо повече – тук изобщо е проблематична способността за мислене, т.е. за правене на разграничения и за назоваване на нещата с истинските им имена.
В една от автобиографиите си Георги Петров споделя бащинската си мъка за това, че през 1942 г. неговите деца са арестувани и интернирани; никъде обаче не можем да намерим и намек за причинените страдания на хиляди семейства, за прекършените жизнени съдби, в което лично е участвал.
Георги Петров е направил избора да застане на страната на злото, маскиращо се като добро; избор, направен с въодушевление и страст – поради елементарната неспособност за различаване между добро и зло. Банален злодей, не „Сатана с огнени крила“ като в поемата на Милтън...
Поразителна е старателността и най-вече страстта, с която Георги Петров извършва инвентаризацията на деянията на Народния съд. В неговия архив грижливо са запазени дори черновите, на които „главният народен обвинител“ старателно е пресмятал броя на жертвите на Народния съд по области и състави – колко осъдени на смърт, колко – с доживотна присъда и т.н., коя присъда колко процента от общите присъди представлява... Истинско счетоводство на дявола, от което потръпваш – не толкова от самото него, колкото от безстрастието и скрупульозността на сметките.
Георги Петров – едно клише на времето, което никога не би искал да срещнеш очи в очи.
Текстът е публикуван за пръв път в: 9 септември 1944: литература и политика.
Съст. Пл. Дойнов. С.: Кралица Маб, 2015, с. 111–148.
[1] Няма никакво съмнение, че тъкмо „Работническо дело“ с цитирания по-горе брой от 9 септември 1946 г. пръв обявява „изборната победа“ в полза на републиката. На с. 1 под главата на вестника четем следните призиви и заглавия: „ДА ЖИВЕЕ НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ! Всички на всенародната манифестация за великото дело на 9 септември, да победата на републиката“; „Първите сведения за разултатите от допитването: 95 до 100 на сто от избирателите участвуваха в народното допитване, от тях повече от 90 на сто гласуваха за народната република“. – Ето как по един естествен начин се получава веригата: Народна република – Георги Петров – манифестация.
[2] Между другото, в поетическата книга на Георги Петров намираме стихотворението „Вечното приятелство“, напълно издържано в сонетната форма – твърде трудна за пишещите поезия.
