Дискусии – България

„Възродителният процес“ и религиозната криптоидентичност[1] на мюсюлмани от Благоевградския окръг (документи и спомени от времето на държавния социализъм) 

„На сегашния етап името служи преди всичко
за оформяне на необходимите документи“[2]

– Стартиралият процес на наблюдение и контрол на мюсюлманите започва още през 1944 г., преминава през различни етапи и форми и продължава до 1989 г. Смяната на имената през 1972 – 1974 е само етап от процеса на тотален държавен и институционален контрол.

– След официалното преименуване на мюсюлманите в региона /1972 – 1974/ те правят всичко възможно да запазят религиозната си идентичност, вече като скрита /крипто/ идентичност, на което тоталитарната система обявява „открита война“ с всички свои институции и организации и в крайна сметка тази „борба“ се оказва неуспешна за властта.

– Опитите за насилствена промяна на погребалната обредност при мюсюлманите като цяло се провалиха и въпреки усилията на тоталитарната система „единната погребална празнична обредност“ не можа да се наложи и до края на 1989 г.

Предоставяме на вниманието на читателите и автентичните разкази на една малка част от хората в региона, която дава възможност да се откроят травмиращите полета на паметта в спомените на участниците.

На този етап в научната литература в България има няколко много сериозни монографични изследвания, чийто обект са взаимоотношенията между държавните институции и българите мюсюлмани, както и преживяванията на хората, /“палачи“ и „жертви“[4]/ по времето на провеждане на „възродителния процес“.[5]

Източници

– Документите от фондовете на бившия Централен партиен архив/[6] и документи от ДА – Благоевград;

– Публикувани документи и материали свързани с „възродителния процес на мюсюлманите;

– Теренна антропологическа работа за записване на спомени за „възродителния процес“ в селищата – Вълкосел, Слащен, Боголин, Кочан, Плетена, Долен, Дъбница, Корница, Брезница, Лъжница за времето от 2007 – 2009 г.

От събрания материал са включени само 21 спомени и разкази на хора от мюсюлманските селища от Западните Родопи, които показват преживяното насилие. От тях 13 са на мъже, повечето образовани, между 47 и 86 години и 8 са на жени – предимно с осми клас, на възраст между 45 и 68 години.[7] Включени са и три писма от Рибново – на директорката на училището, съпруга й и техни съселяни до първия секретар на ОК на БКП – Благоевград, които обясняват процеса от гледна точка на „възродителите“.[8]

Езикът на документите

Преди да преминем към архивните документи трябва да кажем няколко думи за техния език. Езикът на документите отразява характерната за комунистическия език склонност към мистификация на реални проблеми и нелицеприятни явления с евфемизми или крайната им стигматизация. Националистко-атеистичен патос се опитва да подмени традиционният религиозен дискурс.

С евфемизми се предават действията на властимащите. Насилствената асимилация и репресии срещу религиозното самосъзнание на помаците са представени евфемистично като „възродителен процес“, „национално осъзнаване и културно издигане“, „издигане политическото и културно равнище на българите с мохамеданска вяра“, „приобщаване към единната социалистическа нация“, „ликвидиране на голямата икономическа и културна изостаналост“, „хубави мероприятия за по-широко разгръщане на културна революция“, „засилване на патриотичното възпитание“, „осигуряване на благоприятни условия за правилното възпитание на младежите българи мохамедани“, „предявяване на нови изисквания и завишени критерии“. Проблематичните Родопи са представени като „Родопите – българска твърдина“. Наложеното облекло е представено като „обличане според сезона“.

От друга страна традиционният ислямски бит и култура е стигматизиран като „битов и религиозен консерватизъм“, „идеологическа реакция“, „религиозни предразсъдъци и суеверия“, „задържане на старото“, традиционното облекло е виновно за „мъките, които изпитват жените през горещия летен сезон“, то е знак на „робското положение на жената“, черното фередже изкопава „дълбока бразда между кръвни братя“.

Стигматизацията стига до краен предел като използва понятия и изрази от медицината, психологията и хигиената. Медико-хигиенният дискурс патологизира основните прояви на религиозната идентичност – името, обрязването, традиционните облекла, погребенията.

Мюсюлманите са представени като неосъзнати, с мътно самосъзнание, затова трябва да се „избистри българското им национално самосъзнание“, те са наранени „тежки са раните от наслоенията от миналото, от Османското робство, от капитализма и фашизма“, страдат от религиозен комплекс „отстраняване на елементите на чуждия народностно – религиозен комплекс“, религиозната им вяра е наречена „религиозен фанатизъм“. Религиозното облекло „насажда психика на страх и малоценност“, показва че „жената е нечестиво същество“. „Религиозните елементи в облеклото пречат и на здравето на хората. Забулването не позволява на очите да се радват на дневната светлина. Фереджето пречи на женското тяло да се движи свободно, намалява неговата работоспособност. Носенето му през горещите летни дни изтощава до краен предел организма“. Репресиите са представени като „оздравяване на обстановката“ Обрязването е представено като „посегателство върху здравето на децата“, „осакатяване на децата“, „дамгосване“, „нанасяне на тежка телесна повреда“, затова и здравните служби са ангажирани с контрола над обрязванията.

В документите традиционните арабско-турски имена са „чужди елементи в народния организъм“, а новите хибридни имена – немюсюлмански, не са и типично български, първо са „изкълчени“, „белязани“, „нечисти“ и трябва да се заменят с „хубаво и често българско име“. Съпротивата срещу новите имена е представена като „реакция, която се активизира предсмъртно“. Посочените евфемизми на асимилационната политика и стигматизации на ислямската култура се повтарят толкова често в различни варианти, че започват до звучат обичайно и нормално, което затруднява възможността за критически прочит на документите.[9]

Хронология на едно насилие, конструирано по архивни документи – институционалните актьори[10]

Преходен етап

Веднага след 9 септември 1944 година мюсюлманите от Западните Родопи[11], както и останалите малцинствени групи в България, стават обект на наблюдение и контрол от страна на държавата.

Още на 17. 10. 1944 /само един месец след 9. 09. 1944 г./ Политбюро взема решение за създаването на отдел „Масов“[12], като одобрява към отдела 8 комисии. Осмата е малцинствената – със задача: да наблюдава националните малцинства и разработва политиката на партията сред малцинствата в България. Във Фонда на отдела има 8 архивни единици, свързани с малцинствата.[13] От архивите на фонда е видно, че акцентът е върху турците, българомохамеданите, евреите и македонската емиграция.[14]

Изборите за ВНС през 1946 са спечелени над 90%от кандидатите на ОФ и комунистическата партия. Пълната изборна победа на комунистите им дава основание веднага да започнат кадрови и административни промени. Именно във връзка с това отдел „Масов“ е разформирован през същата година и веднага на 28 май, 1946 към Секретариата на ЦК се образува малцинствена комисия, която поема ръководството на работата сред националните малцинства, женските организации, Съюза за закрила на децата, Съюза на многодетните и т. н. Задачата е: „Да следят и подпомагат работата на тези организации в рамките на решенията и директивите на ЦК. “[15] По нареждане на комунистическия лидер Георги Димитров стартира процес на изселване на мюсюлманското население от южната граница в Турция. То започва от юли 1948 г., вторият му етап е през пролетта на 1949, а третият в началото на 1950. В резултат на тази операция местожителството си принудително променят около 10 000 българи мюсюлмани.[16]

„В началото на 50-те българските комунисти усвояват „Азербайджанския опит“, според който мюсюлманското население трябва да се „интегрира“. „Интеграцията“ е резервното средство за решаване въпроса с не-българското население, тъй като през 1951 г. Турция едностранно прекратява изселническата спогодба и заради това се изселват само 155 хиляди турци, вместо планираните от българска страна 250 хиляди.“[17]

В началото на декември 1951 г. Секретариатът на ЦК издава нареждане за пресичане всякакви опити за изселване особено на помаците.[18]

През 1952 г. започва кампания за изкореняване на ислямската религия и свързаните с нея културни особености. [19]

Първият директен сблъсък на общността с комунистическия режим е през 1953 г., когато се провежда цялостна „паспортизация на населението“. Снимките на новите паспорти предизвикват съпротива, основана на кораническата забрана в съчетание с традиционно табуизираното „вземане“ на човешки изображения и забраната за фотографиране на жените с открити лица. Най-масово било недоволството от записването в новите паспорти като „българи мохамедани“. Натискът на режима предизвиква най-сериозна реакция в Гоцеделчевско и Разложко. Особено остро реагирали жените в селата Вълкосел и Елешница[20]

Краят на преходния етап във вижданията и политиката на Комунистическата партия към помаците настъпва с приетите на 17 ноември 1956 г. „Мероприятия за издигане политическото и културно равнище на българите с мохамеданска вяра“. Мероприятията са първият официален акт на БКП по проблема.[21]

Кампания за смяна на имената

На заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 31. Х. 1959 г. се взима решение „Министерството на правосъдието да внесе в едномесечен срок предложение за изменение правилника за водене на регистрите за гражданското състояние, в смисъл да се даде възможност на народните съвети да извършват промени в глава „произход“, по писмена молба на трудещите се от националните малцинства, които желаят да се регистрират като българи.“[22] Решението е взето върху основата на внесена докладна от Иван Господинов, който е завеждащ отдел „За работа с националните малцинства“ по това време. През януари 1960 г. постановлението за облекчената процедура на преименуване и смяна на народността става юридически факт.[23] През същата година и партийните органи по места „достигат до идеята“ за необходимостта от разкриване на общежития –пансиони за помачетата и циганчетата.[24]

В докладна записка до Политбюро на ЦК на БКП от 21 ноември 1961 г. от зав.-отдели „Пропаганда и агитация“ и „За работа с националните малцинства“ отново се поставя въпросът за „турчеещите“ се помаци и цигани, които са се „регистрирали“ като турци.

Като резултат от внесената докладна Политбюро на ЦК на БКП излиза с Решение относно: мерките против тенденциите на турчеене на цигани, татари и българи мохамедани. [25] В Решението се подчертава фактът, че партията и народната власт ще вземат специални мерки за „бързо ликвидиране на голямата икономическа и културна изостаналост на турското, помашкото и циганското население“[26]  

За да се пресекат споменатите вече отрицателни тенденции на турчеене, „ които по същество водят до асимилиране на българи мохамедани, цигани и татари от турцизма и за да се засили още повече патриотичното им възпитание, Политбюро на ЦК на БКП решава…“[27]

Набелязани са и конкретни мерки за изпълнение на призива за „единна нация“„, които пряко засягат и помаците.

За решаване на главната задача за пресичане тенденцията на турчеене се е разчитало изключително много на: партийните комитети и организации; ДКМС, професионалните съюзи; други обществени организации; органите на министерства и ведомства; народните съвети и стопанските организации. На Министерството на правосъдието съвместно с Народните съвети се вменява задача „…да изработят инструкция за приложение на чл. 16 от Правилника за водене регистрите за гражданско състояние, като се осигури правилна регистрация на населението по национален признак. “[28]

В решението е предвидена и „широка разяснителна работа“ сред татарите, циганите и българите мохамедани, регистрирани като турци „…с оглед същите да се регистрират по действителната им народностна и национална принадлежност… с изключение на случаите, регистрирани вече като българи“[29]

Предвидени са и други мерки: да не се допуска преселването на „българи мохамедани“ и цигани в населени места с компактно турско население; да не се изучава турски език от деца им; да не се назначават учители – турци в училища, където преобладават децата на българи мохамедани и цигани; децата да не учат в паралелки с турчета и да живеят в общежития заедно с тях.

Освен това Министерството на народната отбрана и Главно управление на трудовата повинност получават указание да следят за разделянето на съответните етнически групи в поделенията на строителни войски, като „… осигурят благоприятни условия за правилното възпитание на младежите българи мохамедани, цигани и татари… които се турчеят“[30]

Планираната асимилация се свързва и с конкретни практически мерки.  

На заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 21 ноември 1961 г. е поставено началото на курс на постепенно приобщаване на отделните по-малки мюсюлмански групи към така нар. „единната българска социалистическа нация“

В периода 1959 – 1961 г. започват и насилствени действия от институциите циганите мюсюлмани да приемат български имена. [31]

Смяната на имената на българите мюсюлмани през 1962–1964 в Благоевградска окръг

В Благоевградски окръг местното ръководство тръгва към директна смяна на имената[32] за разлика от Смоленско. Евгения Иванова първа извежда и доказва тезата, че „смоленският модел във „възродителния“ процес е първообраз на всички следващи преименувания в страната. Без познанието на този модел феноменът с гротескното име „възродителен“ няма да бъде разбран като процес. “ [33] На 22 март в Гоце Делчев се провежда съвещание с 600 човека, на което се поставя директивата за смяната на имената по места. Акцията в района на Чеч се ръководи от Петър Дюлгеров. Съпротивата на населението е голяма особено в села като Рибново, Аврамово, Якоруда, Корница и Брезница, където възродителите прибягват до намеса на милиция и отрядници. Изпратени са делегации до ЦК на БКП и до турското посолство в София. По нареждане лично на Тодор Живков кампанията е прекратена[34]

В Информация на НС на ОФ до ОК на ОФ от 1964 г.[35] за първи път официално се говори за неуспелия опит в Благоевградско да се сменят турско-арабските имена на „българите мохамедани“. Националният съвет на ОФ прави критика на ОК на ОФ в Благоевград. „ През октомври 1962 г. ОК на ОФ прие хубави мероприятия за по-широко разгръщане на културната революция сред българите мохамедани, но те не бяха осъществени до края. В резултат на това отслабване в работата, започна връщане назад. Израз на това е възстановяването на фереджетата и шалварите, засиленото по места турчеене. Не направиха добро впечатление силовите мерки, които бяха използвани при смяната на имената. Извращенията при провеждане на културната революция са чужди на Партията и ОФ“[36]

През 1964 г. на пленум на ОК на БКП се внася „Оценка за подобряване работата сред българомохамеданското население в окръга“, в което Петър Дюлгеров като секретар на отдел „Пропаганда и агитация“ към ОК на БКП си прави самокритика и успоредно с това отчита мерките, които се планират „за оздравяване обстановката в тези райони“. Отчита и трудностите. “Трудно и мъчително в тези райони се въвеждат новите социалистически ритуали. В последно време активизираха своята дейност ходжите и джамийските настоятелства. В резултат на това броят на посещаващите джамията постепенно се увеличава. Започват да ходят и млади хора“[37]

В заседание на бюрото на ОК на БКП от 14. 09. 1964 г., /непосредствено след събитията в Рибново/ се внася Докладна записка за решаване на някои въпроси в Огняновска община. Бюрото взима решение за издигане на платен партиен секретар в с. Рибново. Поставя задача на другарите Генов и Ангов да подберат добри учители, които с партийни поръчения да бъдат командировани за 2 години в Рибново и някои други „българомохамедански“ села. [38] Докладната е внесена от Борис Аврамов – секретар на ОК на БКП, който по поръчение на бюрото на ОК отива да окаже помощ на Общинската партийна организация. Провеждат се и няколко партийни събрания. Ето какво авторът на Докладната долага за Рибново. „В района на общината, въпросът за Рибново си остава открит. Все още в общинското ръководство се чувства известно отдръпване от работата с българите мохамедани. След станалите събития около смяната на имената сега не само, че няма подобрение по работата по патриотичното възпитание и културно – масовата работа, но се е отишло и по-назад. Почти не се работи. Не се провеждат политически мероприятия. Положението в самото село Рибново е тягостно. Реакцията не е сломена. Другарите от общинския партиен комитет разказват, че когато отидат в Рибново, никой не говори с тях. При разглеждане на доклада изпратен от ОК на БКП за грижите на народната власт към българските мохамедани и положението в Турция, една част от присъстващите открито са реагирали, че това не е вярно. Лъжа е и това, което сме говорили за Турция. Някои от присъстващите са напуснали събранието, обидени са, че от три месеца са без ходжа. Негодуват по различни въпроси.“[39] За партиен секретар, Борис Аврамов предлага Зафир Сораджиев – сегашен пенсионер, дългогодишен работник в МВР – Г. Делчев.

Властта въобще не се е отказала от „възродителските си амбиции“, въпреки че най-безочливо лъже хората. На заседание на общинския партиен комитет в Сатовча, провело се на 27 август 1964 г., представителят на ОК на БКП казва:“Ние трябва много сериозно да ударим по онези другари, които разпространяват вредните слухове, че след прибиране на реколтата ще се отпочне работа пак за смяна на имената. Ние имаме ясна линия по този въпрос и тя се знае от всички членове на комитета и актива… Ние не трябва да премълчаваме и това, че при поставяне на въпроса за смяната на имената нашата интелигенция, въпреки че знае много добре за своя национален произход, не застана на правилни позиции. На заседанието ние много остро трябва да ударим по ония другари, които държат фереджето на собствените си жени, като им кажем, че техните оправдания и неудобства сред останалото население не е вярно, защото ето примера с Фатма Дерменджиева, която дълго време ходи с хубава носия и красива прическа и не прави впечатление на никого в с. Вълкосел“[40] Само след осем години смяната на имената в региона е вече факт.

В началото на 1965 г. се стартира нова кампания за паспортизация на населението и преброяване. В Сигнална записка Димитър Китин – началник отдел „Организационен“ пише до ОК на БКП – „За някои настроения сред българското население изповядващо мохамеданска религия.“ В нея казва следното: „След проверката, която направихме по поръчение на първия секретар на ОК на БКП – др. Тричков, се вижда, че болшинството от това население не приема историческата правда, предмет на инструкцията, в която ясно и категорично е казано, че „българското население изповядващо мохамеданска религия по произход е българско и другояче не може да се записва, освен като българи. Онези, които са силно религиозни, могат да се запишат по народност – българи мохамедани… В някои от местата съпротивата не е пасивна, а в Краище и Дагоново придобива организиран характер. Изпратена е представителна група от 40 човека, които са посетили приемната на Министерски съвет и открито са предявили искане да се разреши да се запишат по народност – турци. “ Предлага и конкретни мерки: „Органите на МВР да вземат отношение към тенденцията действащите в това отношение граждани, които създават организирана съпротива, да се санкционират“

След провалилата се смяна на имената по сведение от органите на МВР до 1 януари 1967 се изселват във вътрешността на страната 136 семейства с 288 души. [41]

Смяна на имената 1972 – 1974 в Благоевградски регион

На 6 март, 1970 г. се провежда съвещание на Секретариата на ЦК на БКП с първите секретари на ОК по българо-мюсюлманския въпрос. Работата по „приобщаването“ се вменява като най-важна и непосредствена задача. [42]

На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение да продължи работата по подобряване на социалния статус на българите мюсюлмани и същевременно да се пристъпи към смяна на имената. Кампанията започва още през същата година в Смоленско, а през 1971 и 1972 в Маданско, Рудоземско и Златоградско, а след това в Девинско и Доспатско. [43]

На 15 април в ОК на БКП се получава „Информация за политическата обстановка в районите с българомохамеданско население“. От информацията се подразбира, че от Рибново са изпратили писмо до ОК на БКП. Какво е пишело в него не се знае, но в информацията се цитират писма от селища от региона, които се дистанцират и остро осъждат „предателската дейност на туркофилските елементи от с. Рибново“. В документа цинично е казано: „По понятни причини продължава стремежът за изселване в други райони на страната – Старозагорско, Шуменско, Разградско и др. В тези окръзи в последно време са се изселили – 4 семейства от Филипово, 10 семейства от Огняновска община и 6 семейства от Горно Осеново. От Бабяк има сигнал, че изселническите настроения за Турция се подклаждат от недобросъвестни юристи, към които прибягват българите мохамедани за направа на молби. Цитира се и името и адреса на адвоката – Васил Мишев, София, адвокатска кантора, стая 8. Зачестиха и смесените бракове в Дъбнишка община между турци и българомохамеданки“ Информацията е секретна и отпечатана само в 6 екземпляра. [44]

Началото на 1971 година в региона стартира кампанията на властта за смяна на турско-арабските имена с български. Едни от първите, които са принудили да си сменят имената са учителите. В Справка за „възстановяване“ имената на учители се вижда, че в Разложки регион /дадени са по селища, а не по имена/ 7 учители са си сменили имената, а 12 не са. За Гоцеделчевския регион са ги сменили – 21 учители, а 23 са отказали. Справката завършва с дата 20. 09. 1971 и заканителен последен абзац. “На всички, които са отказали да възстановят имената си, са връчени заповеди за уволнения, с изключение на 3ма задочници и директора на с. Вълкосел. “[45]

През м. октомври 1971 г. в Г. Делчев се провежда съвещание с ръководния кадър на общините, населявани от българи с мохамеданска вяра. На това окръжно съвещание те се запознават с решенията на Секретариата на ЦК на БКП от 1970 г. и предвидените мероприятия на ОК на БКП. На актива е поставена задача партийните и масови организации, държавните и стопански органи и институти да разработят и приемат свои мероприятия и планове за работа. За запознаване с решенията са проведени партийни събрания и срещи с учителите и интелигенцията от българомохамеданските общини. По специален тематичен план в ОК на БКП се провежда двудневен семинар с всички учители от българомохамедански произход. В Гоцеделчевски и Разложки райони по инициатива на ОНС се провеждат срещи с имамите, на които се запознават с решенията на ЦК на БКП за „бъдещата идейно възпитателна работа на българомохамеданското население“[46] Кампанията е предвидено да стартира със смяна на турско-арабските имена. “Целта на срещата бе – за бъдат неутрализирани и лоялизирани имамите при провеждане на нашата по-нататъшна работа за националното осъзнаване и патриотично възпитание на българите с мохамеданска вяра. “[47]

На 16. 03. 1971 Президиумът на Народното събрание изпраща до Изпълнителните комитети на Окръжните народни съвети в Републиката „Инструкция за водене на регистрират“, свързана с обнародваното изменение на чл. 16 от Правилника за водене на регистрите по гражданско състояние в Държавен вестник, брой 14 от 19 февруари 1971 г. Обръща се специално внимание, че когато единият родител е българин, а другият е от друга народност, задължително детето се записва българин, независимо от желанието на родителите му. Веднага след това, сякаш между другото, се казва: „Това се отнася и за българите с мохамеданска вяра“[48]

За обмяна на положителен опит, по инициатива на ОК на БКП, по голяма част от ръководния кадър от българомохамеданските общини организирано посещават съборите в с. Беден и Дорково /Смолянско и Пазарджишко/, където процесът на преименуване вече е приключил.

От 11 до 14 януари по поръчение на бюрото на ОК на БКП комисия от пет човека посещава и се запознава с работата на Слащенската партийна организация по „патриотичното възпитание на населението. “ На заседание на бюрото на ОК на БКП /26. 02. 1972 г. / комисията внася за разглеждане направената оценка. [49]

Какво е по-интересното при тази проверка?

• В комисията се включва и командирът на поделението в Гоце Делчев – полк. Пенков, служители на МВР – Гоце Делчев и членове на Общинския партиен комитет;
• В общината има 6 първични партийни организации със 132 членове комунисти. В Общинската организация членуват само 4 жени;[50]
• Не е въведена практиката комунистите да се отчитат пред партийните организации;
• До момента на проверката има подадени само 57 молби за възстановяване на българските имена, от които само 3-ма са си подменили документите с нови имена, а голяма част от останалите приемат позиция на изчакване. През 1971 г. са се родили 155 деца, с български имена са записани 28, с арабски – 73 и 47 деца не са записани. [51]

На 28. 02. 1972 г. се провежда заседание на бюрото на ОК на БКП, на което се поставя въпросът за стартиране в окръга на кампанията за смяна на турско – арабските имена на българските мохамедани. [52]

На следващото заседание от 18. 04. 1972 г. в дневния ред в точка три се приема:

„Оценка на изпълнение на решенията на секретариата на ЦК на БКП от м. юли 1970 г. и мероприятията на бюрото на ОК на БКП за по- нататъшно подобряване на работата за национално осъзнаване и патриотично възпитание на българите с мохамеданска вяра. “[53]

В Оценката, подготвена от отдел „Пропаганда и агитация“ се отчита постигнатото досега. По отношение на имената се казва:“ Общо в окръга досега са си възстановили имената повече от 660 души, като около 290 от тях са получили нови паспорти. От общо новородени 680 деца, от м. юли до сега, около 490 са записани с български имена, 13 с турско- арабски и около 180 не са регистрирани в съответните народни съвети. “[54] Отчита се, че сравнително по-добре върви работата в Бабяшка, Сатовчанска, Слащенска, Конярска, Кочанска и Дъбнишка общини, а в останалите работата протича твърде мудно и бавно. Особено слаба е работата сред българите с мохамеданска вяра в горските, промишлените, минните и др. предприятия.

Дава се незадоволителна оценка на постигнатото и се изброяват основните недостатъци в работата:

• Не е създадена мобилизация и единодействие на всички сили. Все още в една част от кадрите не е изживяна травмата от 1964 г. Страхуват се да поставят въпроса за националното осъзнаване, за облеклото и обрязването, свързани с туркофилските настроения;
• Търсят се административни решения, а не се отива на открит разговор с хората.
• Държавните органи и институции нямат цялостни програми за работа с това население;

В окръга от 48 000 българи, изповядващи мюсюлманска религия, само 1 300 са със сменени имена. Не е решен този проблем и с партийния и стопански актив. [55]

Във връзка с по-нататъшно подобряване на работата бюрото на ОК на БКП гласува и конкретни решения.[56] Вменява на всички партийни, масови организации, държавни и стопански органи, в чиито населени места живеят българи мохамедани, че основната им задача е „пълно избистряне на тяхното българско национално съзнание и възпитанието им в любов към Родината, БКП и Съветския съюз“. [57] За координация и контрол на всички организации и институции към бюрото на ОК на БКП се създава специална комисия в състав: Петър Дюлгеров, Владимир Сандев, Борис Аврамов, Йордан Байов, Ангела Тупарова, Борис Арабаджиев, Петър Проданов, Георги Мушкаров, Трендафил Орцев, Искрен Моллов. [58]

За оказване на постоянна помощ и контрол по общини се избират следните отговорници:

Извършената работа в българомохамеданските райони по изпълнение Решението на ЦК на БКП от м. юли1970 г. е планирано да става едномесечно, за което отговаря Петър Дюлгеров – първи секретар на ОК на БКП. [59] Взема се като решение личният пример на комунистите –мохамедани да се счита като задължително условие при решаване въпроса за националното осъзнаване и патриотичното възпитание на българите с мохамеданска вяра. [60] Партийните членове са едни от първите, които се принудени да си сменят своите и на семейството си имена. Тези, които са отказвали, са били изключвани от партията и уволнявани. В Информация от 1973 се посочва, че в окръга живеят 49 103 българи с мохамеданска вяра. Съсредоточени предимно в Родопите, в Разложко и Гоцеделчевско, а в Благоевградско има две села – Церово и Долно Осеново. Населяват 15 общини с 54 села, от които 42 са само мохамедани. В документа се посочва и процедурата на преименуването. Селото се огражда с милиция и войска и по къщите тръгват комисии, предварително определени за отделните махали. Обикновено в тях е имало местни комунисти, учители, директори, но задължително е имало и външни за общността партийни активисти. [61] По този начин до 1 май 1973 г. са сменени имената на 38 818 човека. В обобщено сведение за региона / по населени места/ се посочва общият брой на мохамеданите, броят на подалите молби досега, броят на подалите молби през седмицата[62], броят на подменените паспорти – до сега и през седмицата. За окръга са посочени като мохамедани – 48 999 човека, което не съвпада с броя в предишния документ. От подали молба за смяна на имената са си сменили паспортите само 3 529 човека, което показва, че в по-голямата си част хората са се бавили, като са таили надежда за спасение. През 1973 не са подали молби за смяна 10 181 човека.

Малкият брой извадени паспорти притеснява партийните активи по места и те пишат писма до ОК на БКП. „Другари, община Корница започна възродителен процес по избистряне националното съзнание на българите, изповядващи мохамеданска религия. Въпреки постигнатите успехи до сега има около 200 нови паспорти от общината. Чувстваме, че сериозно изоставаме в това отношение… Молим да се организира от вас среща на актива ни със Смоленски окръг, който има богат опит в това отношение. “[63]

На заседание на бюрото на ОК на БКП от 17. 05. 1973 г. се приема „Програма за по-нататъшно социално-икономическо, политическо и културно развитие на селищата с българи, изповядващи мохамеданска вяра в Благоевградски окръг. [64] Програмата се докладва от Борис Аврамов – секретар на ОК на БКП. От текста става ясно, че смяната на имената в региона почти е приключила – „Над 85 % от населението възстанови българските си имена“. [65]

На 13. януари 1974 са проведени избори за общински съветници и партийните активи по места подават информация до ОК на БКП за политическото състояние на населението. В такава информация от с. Абланица се казва: „След приключване работата на комисиите на 13 декември 1973 година по въпросите на преименуването, сред актива на населението започна да се чувства едно задоволство от постигнатите резултати. Някои започнаха да мислят, че едва ли не е победила културната революция. От друга страна фанатизирани елементи – Имамовци, Зангъровци, Асанови братя, Кондаревци, Терзийци и прочие отказаха да приемат поканите за изборите под предлог, че не са им написани на тях старите имена, но накрая дойдоха да гласуват. Те разпространяват сред населението слухове, че Юрий Газиев и Румен Моллов са единствено виновни за отпочването на преименуването и са им строшили прозорците… За производствената 1974 г. бригадирите срещнаха колективен отпор от страна на населението по отношение на новите имена. Има над 100 семейства, които отказват да се осигурят и да планират разсад за тютюн с новите имена. Категорични са, че тютюн на новите имена няма да работят. Най-много неосигурени има в бригадата на Ален Дайкелов – 44 семейства, бригадата на Ясен Стамболиев – 28 семейства, Карамфил Зейнев – 20 семейства и бригадата на Юлий Арнаудов – 23 семейства… “[66]

Информация по повод на изборите има и от село Брезница. На срещата с кандидата за окръжен съветник са отишли само 80-100 човека, въпреки че всички са били на площада около джамията, тъй като това е бил и първият ден на Байрама. Мъжете са били демонстративно на джамия. Ето какво пише за него партийният секретар: „Байрамът продължи 6-7 дни. Това бе спонтанно празненство на мохамеданското население, може би много по-добре организирано от други години, като демонстрация. От сутрин до вечер през тези дни на площада се играеше масово хоро. Независимо от това, според мен байрамът се използва за изборите в положителна посока. Мохамеданското население бе с повишено настроение. Появи се възможност да се проведат много непринудени и откровени разговори. Проведе се среща с лицата в джамията и джамийското настоятелство за изборите… Личните покани на избирателите бяха раздадени последните дни. Поръчано бе грижливо да се пазят и непременно с тях да се дойде на гласуване. Всички покани бяха надписани с трите нови имена на мохамеданите. [67]

(Статията – написана от Анастасия Пашова в съавторство с Петър Воденичаров, преподавател в Югозападен Университет – е публикувана в сп. Балканистичен форум, кн1, 2010 г.)

Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.