От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Избирам това провокативно заглавие с ясното усещане, че за хората, живеещи по тукашните краища на Европа, то може да прозвучи леко безвкусно, дори може би хвалипръцовско. Но си казвам „какво да се прави, оставам си българин“ – и продължавам. Онова, за което искам да ви разказвам днес, при всички случи си заслужава суперлативите, поне от моя гледна точка.

Познавам Нели Еверт само от няколко месеца насам. Малка, крехка, почти чупливо изглеждаща жена, зад чиято изящна външност, както се оказва, се криел вулкан от енергия. Впрочем, това го разбрах малко по-късно. При първата ни среща, в малка българска компания, бях впечатлен от нещо, което за мен винаги е пробен камък при срещите с непознати хора – тази жена мълчеше по всички теми, които звучаха повърхностно или просто изтъркано. Интересно, интересно…

Впрочем, нека заговорим по същество. Един от показателните факти за нашето място по света, струва ми се, е пълната липса на български имена в главите на хората, с които човек разговаря извън собствената си страна. Йонеску, Елиаде, Костурица, Сеферис, Теодоракис, Памук… Дончев. Примерно, разбира се. Безпокоя се малко от мисълта, че тези думи могат да бъдат възприети като пореден опит за принизяване на българското, но всъщност онова, което се опитвам да изтъкна на преден план тук, е ролята на българската диаспора при разпространението, при износа на българска култура. Ще ми се да се предпазвам от големи и неподплатени обобщения, но общо взето, тя ми се привижда като никаква, поне досега. Очевидно е, че това е едно двустранно отношение (Въпросът „А какво да изнасяме?“ се изправя моментално пред всеки от нас, колчем той или тя се опита да си представи възможностите за някакво културно посланичество; спомням си и досега усилията, които Димитър Гочев положи, за да изнесе на немска сцена една от пиесите на Боян Папазов – само за да се откаже, след като нещата се оказаха повече от трудни). Но толкова по-важно, толкова по-новаторско ми се вижда онова, което вършат Нели и Румен (Фред) Еверт. И толкова по-показателно, отново за мястото ни в Европа и по света. Българската емиграция, българската диаспора, за пръв път представя страната си – а това значи и себе си – в една нова, комай непозната досега светлина. България като износител на култура? Може ли да има и такова нещо на света? Да, да, да. Колкото и малко вероятно да звучи, такова нещо очевидно е възможно.

Но нека оставим да говорят фактите. Нели Еверт – не сама, разбира се – е начинателка на първото масивно издателско представяне на съвременна българска литература в Германия. В една страна, в която – по думите на известния преводач-българист Андреас Третнер – не всяка година излиза преводна книга от България – изведнъж, напълно неочаквано, като по някакво чисто балканско чудо, се появява цяла поредица от български книги, под името „Балкани“ (поредицата, която е в самото си начало, ще включва и автори от други балкански страни). От немска страна нещата се поддържат от издателствата Дитрих и Културкон медиен, а авторите и заглавията – отново показателно за безкомпромисния, независим дух на цялото начинание и неговите основатели – включват само малко от „обичайните заподозрени“ на най-новата ни литература. Както казват Нели и Румен, определящ при подбора е бил собственият им вкус, а не съображения за престиж, известност или просто куртоазия. Господи, колко освежително! Веднъж и от нас да се направи нещо, откъснато от дребните борби за влияние и престиж, разкъсващи на парчета цялата ни интелектуална сцена! Колко освежително, наистина!

Впрочем, ето и самия списък от автори и заглавия, които ще се появят в първата „партида“ от поредицата (до пролетта на следващата година):


Small Ad GF 1

1. Виктор Пасков – „Аутопсия на една любов“

2. Димитър Атанасов – „Тарпани“

3. Мария Станкова – „Скука“

4. Владислав Тодоров – „Дзифт“

5. Божана Апостолова – „Кръстопът без пътища“

6. Палми Ранчев – „Посока Сакраменто“

7. Йордан Иванчев – „Цветовете на ужаса“

8. Бойка Асиова – „Яловата вдовица“

9. Христо Карастоянов – „Кукувича прежда“

Потискайки – подозрителното, някак много подозрително – усещане за възторг и еуфория, което ме изпълва, когато мисля за всичко това, отидох на официалното представяне на поредицата, в самата светая светих на берлинската литературна официалност, Das literarische Colloquium, с доста смесени чувства. Ще се оправдаят ли очакванията, ще се окаже ли това представяне на висотата, която ми се ще да преживея, или ще стана свидетел на поредната хвалипръцовска акция? Познавам Нели, познавам и някои от авторите, но все пак… Нека ми бъде простено, но до последния момент душата ми беше изпълнена с подозрения и не съвсем лесни очаквания.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И толкова по-голямо беше облекчението ми – не възторга, нека все пак слезем на земята – когато вечерта премина прекрасно, без излишна помпозност, без фалш, направлявана безукорно от Румен Еверт и двамата му партньори. Много, много съдържателна и стилна вечер, с деликатно балансирана програма от авторски четения и професионално представяне на немските преводи от специално наетия за целта  – и много известен в Германия – актьор Макс Фолкерт Мартиенс. Ха! И ние сме можели, няма шега!

Дали ще се окаже вярно усещането ми, че това първо кокиче ще се окаже предвестник на нещо много по-голямо, много по-мащабно – реалното появяване на България на европейската литературна (и културна) сцена, не само чрез правителствено-спонсорирани преводи, които никой не забелязва? Дали най-после и българската диаспора ще намери мястото си, ще намери нещо, в което да види достатъчно смисъл и надежда, за да вложи в представянето му онази енергия и увереност в стойността му, която толкова убедително ни демонстрират Нели и Румен? Или отново всичко ще се окаже поредната тренировка?

Не знам разбира се, но, за да бъда честен, трябва да призная, че и не се вълнувам особено много от намиране на някакви отговори. Времето така или иначе е единственият съдия, чиято присъда самият аз съм склонен да приема безпрекословно. А това, разбира се, отново измества нещата на обичайната за ежедневието ми плоскост: „Какво ще стане всъщност не ме интересува. Интересува ме само и единствено онова, което става.“

Стискам палци, Нели! На теб, Румен и на всички нас!

 

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It