Преди няколко седмици изтупах от праха снимката на иранския си паспорт с изтекъл срок на валидност, на която се вижда осемгодишна, неусмихната моя версия – зашеметена, ядосана, облечена в стегнат сив хиджаб и загледана далеч отвъд камерата. Това не е лицето на дете на ръба на спасението, макар че скоро щях да избягам от Иран. Пазя тази стара снимка скрита от деня, в който захвърлих последната си забрадка, и сега не шалът, а смаяното лице и разтворените устни привличат интереса ми. Колкото и да се опитвам, не мога да примиря това дете с начумерената американска писателка от последните ми снимки.
През 1985 г., когато бях на шест години, семейството ми напусна дома ни в Исфахан за няколко месеца, за да живее в Лондон. Преместването беше временно, половинчат опит за емиграция, но въпреки това бях записана на училище. В Иран бях посещавала само детска градина, но не и училище, и говорех само фарси.
Отначало децата бяха гостоприемни и ме учеха на английски думи с помощта на играчки и картинки, но след няколко дни атмосферата около мен се промени. Години по-късно си помислих, че сигурно толкова време им е отнело да разкажат на родителите си за иранското дете. След това всяка сутрин група момчета ме посрещаха на двора и, преструвайки се, че играят, ме удряха в корема. Следваха ме на детската площадка и крещяха безсмислици, като се смееха на смаяните ми погледи. Няколко седмици по-късно две по-големи момчета блъснаха ръката ми в касата на вратата и я затвориха рязко, като отрязаха малкия ми пръст в първия сегмент. Откараха ме в болницата, като носех парчето от пръста си в хартиена салфетка. Сегментът беше успешно прикачен отново.
Никога повече не се върнах в това училище, но по-късно, в разговорите на възрастните от църквата на баба ми и дори в успокояващия шепот на родителите ми, чувах един постоянен рефрен за благодарността. Бог ме беше защитил и затова не биваше да гледам на събитието в негативна светлина. Това беше моят момент да блесна! Освен това кой би могъл да каже какво точно е мотивирало онези момчета? Може би просто са си играели, опитвайки се да ме приобщят, въпреки че не говорех и дума на техния език. Не е ли било това нещо хубаво?
В крайна сметка се върнахме в Иран. Сложиха ми забрадка и ме изпратиха в ислямско девическо училище.
Три години по-късно майка ми, брат ми и аз напуснахме Иран наистина, този път след като майка ми беше вкарана в затвора заради приемането на християнството, след като моралната полиция я беше разпитвала три пъти и я беше заплашила с екзекуция. Станахме кандидати за убежище и прекарахме две години в бежански общежития в Дубай и Рим. Дотогава бях изживяла първите си осем години в корема на военен Иран – през по-голямата част от 80-те години ирано-иракската война разруши страната ни и ни приклещи в състояние на почти постоянен страх. Бях свикнала с бомбените сирени, паническото слизане в мазето, затъмнените прозорци. Затова последвалите години в бежанските общежития ми се сториха спокойни, като отмора от целия шум. Майка ми ме убеждаваше да благодаря в молитвите си на Бога.
Когато бях на 10 години, бяхме приети от Съединените щати и изпратени в Оклахома, точно когато започна първата война в Персийския залив. Към момента на пристигането ни в американския юг нокътят на малкия ми пръст вече беше пораснал, косата ми беше дълга и бях (според майка ми) красива, забавна и умна. Първото нещо, което чух от съучениците си обаче, беше странното „чинг-Чонг“, целящо да осмее акцента ми. Спомням си, че бях объркана, но не от тяхната жестокост, а от избора им на обида. Очаквах примес на расизъм – но аз не бях китайка; нима тези деца бяха напълно невежи за облика на света извън Америка? Ако искаш да ми се подиграваш, исках да кажа, издълбай докрай гърлените „кх“ и „гх“, изкарай малко храчки, направи виц за камила; не ми се подигравай с „чинг-чонг“, тъпако [mouth-breader]. (Виждате ли? Бях научила достатъчно добре родните им обиди.)
Разбира се, не казвах нищо такова. И не отговарях, когато започнаха с яденето на котки и връзването на стъпала [клишета по адрес на китайците, бел. пр.]. Отнасях тези истории вкъщи и с майка ми се смеехме на сладкиши с нахут и чай от кардамон – ароматни храни, на които те сигурно щяха да се подиграват, ако само знаеха. По това време вече ми беше ясно, че тези деца вероятно са срещали досега само един чужденец и този нещастен човек е произхождал от Югоизточна Азия.
Нямаше нужда да се притеснявам; географски коректните шеги предстояха тепърва. Подобно на момчетата в Лондон, тези деца скоро се информираха при родителите си и в рамките на няколко седмици вече имаха своите „тюрбани“ и „шибаняци на камили“, заредени и готови за пускане. Междувременно аз се борех с учителката си върху една топографска карта на САЩ, направена от папие-маше – досадна задача, която странно защо се беше оказала в центъра на нейните опасения относно моята американска асимилация. Когато се опитах да ѝ обясня, че само няколко месеца преди това бях живяла с бежанци край Рим и че повечето от задачите по социални науки ме озадачаваха, тя ме погледна сънливо и каза: „Аууу, скъпа, сигурно си толкова благодарна, че си тук.“
Благодарна. Отново тази дума. Тук вече започнах да забелязвам шаблона. Тази дума вече се беше появявала много пъти в детството ми, но в нейната уста беше загубила своята доброта. Тя загатваше и заплашваше. Страхувайки се за бъдещето си, реших, че всички са прави: ако не успея да събудя в себе си достатъчно благодарност или не я проявя по подходящ начин, ще загубя всичко, което бях спечелила, тази западна свобода, обещанието за светски училища и нецензурирани книги.
Децата бяха безмилостни в подмятанията си и скоро на врата ми се появи тик. Последваха и други странни прояви. Всеки път, когато се случеше нещо лошо, си повтарях една лична мантра – формулата, за която вярвах, че е причината за досегашния ми късмет и билетът ми за второ бягство – може би дори за живот, който наистина ще ми харесва. Повтарях я отново и отново в главата си, а понякога и случайно на глас:
Имам късмет. Благодарна съм. Аз съм най-умната в класа си.
Имам късмет. Благодарна съм. Аз съм най-умната в класа си.
Последната част (която не успявах да скрия) не се прие особено добре. Какво право имах аз, глупавата иранка, да мисля, че съм по-добра от всички?
Все пак майка ми страдаше повече. В Иран тя беше лекарка. Сега работеше във фабрика за фармацевтични продукти, където шефовете и колегите ѝ ежедневно поставяха под въпрос интелигентността ѝ, въпреки че имаха само четвърт от нейното образование. Акцентът беше достатъчен. Ако ѝ отнемаше твърде много време да изкаже някоя мисъл, те преставаха да я слушат и я отписваха като неинтелигентна. Ускоряваха речта си, а когато тя ги помолеше да забавят темпото, въздишаха и въртяха очи. Ако някой сбъркаше някоя формула, тя винаги се оказваше единствената цел за обвинение.
В крайна сметка омразата започна да отслабва; някои биха казали, че това е естественият цикъл на нещата. Ние се асимилирахме. Вече не бяхме мрачни пришълци от разкъсвани от войни земи, в някакъв момент престанахме да ги плашим. Ходехме на работа, на училище, на църква. Станахме им познати, сигурни. Вече не бяхме аутсайдерите.
Аз не вярвам в това обяснение. Това, което всъщност се случи, беше, че научихме какво искат, скрития ключ, който да ги накара да спрат да кипят. В края на краищата тези американци никога не бяха мислили, че сме терористи, ислямски фундаменталисти или жестоки престъпници. От самото начало те знаеха, че сме християнско семейство, което е избягало от същите тези ужаси. И те, като протестантска общност, ни бяха приели, бяха ни спасили. Но имаше неизречени условия за приемането ни и това беше тайната, която трябваше да разберем сами: трябваше да бъдем благодарни. Омразата не се състоеше в това, че сме по-тъмни или от друго място. Беше за това, че сме тези неща и смеем да не го осъзнаваме. Като бежанци ние им дължахме предишната си идентичност. Трябваше да я положим пред вратата им като дар и с радост да се отречем от нея, за да заслужим мястото си в тази нова страна. Нямаше да има колебание. Тук няма трета култура.
Това беше ключът към това да бъдем приети от населението на нашия град – общност, която открито считаше, че дължим на тях факта, че сме все още живи, но не искаше да знае нищо за нашето минало. Месец след месец майка ми беше канена да засвидетелства това – в църкви и женски групи, в училища и дори на вечери. Спомням си, че усещах момента, в който всички разговори щяха да спрат и тя щеше да бъде помолена да повтори историята на нашето бягство. Проблемът, разбира се, беше в това, че те искаха нашата история за спасението като талисман, не повече. Никой никога не попита как е изглеждала къщата ни в Иран, какви плодове сме отглеждали в двора си, какви книги сме чели, каква музика сме обичали и какво е чувството сега да не разбираш нито една от песните по радиото. Никой не ни попита дали ни липсват братовчедите, бабите и дядовците или най-добрите ни приятели. Никой не попита какво сме правили през лятото и дали имаме снимки на Каспийско море. „Мъжете там се отнасят ужасно с жените, нали?“ – питаха жените. Някак не се чувствах добре да им разказвам за забавния си баща с джобове, пълни с вишни, или за дядо ми, който си махаше изкуствената челюст, когато разказваше истории за духове.
Такива спомени, разбира се, предполагаха немислимото: че Иран е също толкова красив, толкова забавен, толкова енергичен и романтичен, колкото Оклахома, Монтана или Ню Йорк.
От този момент нататък непрестанно усещахме постоянното очакване, че ще свалим старата си кожа, ще се откажем от предишната си идентичност – от всяка странност и желание, които ни правеха такива – и че при всяка възможност ще намекваме, че Америка е по-добра, че сме толкова щастливи, толкова смирени, че сме тук. Майка ми продължи да изказва благодарности в църквите. Носеше кръста си със същия дух, както в ислямски Иран. Печеше американски торти и заменяше розовата вода в сладкишите си с ванилия. Аз постъпих много по-зле: в продължение на години си позволих реално да повярвам във всичко това. Загубих акцента си. Изгубих хобитата и спомените си. Забравих песните от детството си.
През 1994 г., когато бях на 15, станахме американски граждани. Изпитах облекчение, радост и искрена благодарност. Присъствахме на церемония по даване на гражданство на футболното игрище в кампуса на местния колеж. Беше четвърти юли и десетки други нови граждани щяха да положат клетва заедно с нас. Денят беше горчиво-сладък, стадионът беше пълен с ликуващи местни жители, а опашка от мъже, жени и деца се виеше около игрището към микрофона в крайната зона, където всеки от нас щеше да бъде назован и да положи клетва. Спомням си, че се взирах учудено в останалите на опашката: Не знаех, че в Оклахома има толкова много други кафяви и жълти хора. Да, имаше шепа чернокожи, няколко евреи тук или там. Но толкова много индийци? Толкова много шриланкийци, пакистанци, китайци, бангладешци, иранци и афганистанци? Къде ли са се крили? (Не че съм ги търсила.)
По средата на церемонията един индиец, на около 80 години, беше доведен до микрофона, където се представи и се закле във вярност към Съединените щати. Когато свърши, той вдигна юмруци и заудря по небето. „АЗ СЪМ АМЕРИКАНЕЦ!“ – изкрещя той в микрофона. „НАЙ-НАКРАЯ АЗ СЪМ АМЕРИКАНЕЦ!“ Тълпата избухна, присъединявайки се към празника му. Когато се отдалечаваше, той се поколеба и се срина от усилието, но някой го хвана. Обърна се назад и се усмихна на тълпата, за да покаже, че е добре, че този пристъп на радост не го е убил, след което си тръгна.
Това е любимият ми ден като американка, първият ми, все още ненадминат. В онзи ден никой не се преструваше. Никой не се чувстваше задължен или смирен, представяйки си по-истинския си дом. Онзи старец беше закърмен с любов. Хората по трибуните ревяха от нея. Но сега за мен това е сложен спомен. Отказвам да отричам простата и необятна красота, макар да знам, че те ликуваха не за самия старец, а за неговия спазъм на благодарност, за признанието за преобразяването му в някой нов, в един от тях.
Минаха години. Станах толкова американка, колкото едно момиче може да бъде, преместих се надалеч, израснах в ума и тялото си и се обградих с прогресивни, образовани приятели. Лошите чувства изчезнаха. Започнах да обичам западния свят и се смятах за необходима част от него. Придвижвах се с лекота, спокойно показвах американския си паспорт, усмихвах се лъчезарно, когато митничарите примигваха при вида на мястото ми на раждане. Това нямаше значение: Вече не бях кандидатка за убежище. Отдавна бях приета. Имах прекрасно образование. Увереността ми си личеше (а може би помогна и това, че имах карамелени отблясъци в косата). Отново и отново ме посрещаха „у дома“ в JFK с учтиво кимване или усмивка.
И други имигранти са писали за този момент: „добре дошли у дома“ в JFK, силата му върху психиката след дълги полети. За мен, веднага щом тези думи излязат от устата на служителя, увереността ми се заменя с изблик на благодарност. „Благодаря ви!“ казвам задъхано. Благодаря ви, че казахте, че това е моят дом. Благодаря ви, че ме допуснахте отново. В този миг, преди да ми върнат паспорта, аз съм старецът, който удря по въздуха.
Когато станах на 30 години, имах още една церемония за получаване на гражданство. Тази не беше онази безсънна мания, американската. Просто се бях омъжила за френски гражданин, той беше подал молба от мое име и след като издържах с лекота езиковите и културните тестове, станах своеобразна французойка. По онова време пътувах много и затова реших да оставя пръстови отпечатъци (последната стъпка от документацията) по време на престой в Ню Йорк. Полицейският служител, чиято работа беше да контролира процеса, попита защо трябва да се вземат пръстови отпечатъци на добро момиче като мен. Аз му казах, а той отговори: „Не можахте ли да намерите американец?“
Въпреки че дотогава не се бях замисляла много, казах: „Американските мъже не ме харесват.“ Той ме погледна озадачено, затова добавих: „Американските мъже, които познавам, никога не се опитват да ви впечатлят … или поне не мен. Те смятат, че трябва да се чувствам късметлийка, че ги имам“.
Той въздъхна уморено. „Никой мъж не обича да полага усилия за това“.
„Някои мъже го правят“, казах аз, като се опитах да звуча предизвикателно.
Той се засмя и притисна пръстите ми в мастилото.
Втората ми церемония по получаване на гражданство се състоя във френското посолство в Амстердам (тогавашния ми дом) редом със семейства от Ливан, Турция, Тунис, Мароко и редица страни на юг от Сахара. Образът, който остава в съзнанието ми, е как семействата пеят френския национален химн, „Марсилезата“. Трепетът в лицата им, докато пееха тази песен, с всяка дума, която беше репетирана, ме трогна. Дори малките деца изправяха рамене и пееха по памет. Бях се опитала да запомня думите, но все пак четях от лист. Гордеех се, но те преживяваха нещо друго: трансформация, прераждане. Пееха по пътя си към един радостен нов живот. За момент си спомних за онзи стар индиец отпреди години, за да направя въображаема юмручна канонада в негова чест.
Почти през целия си зрял живот се движа напред-назад между Ню Йорк и Европа. Когато живеех в Амстердам, дори високообразовани хора открито се оплакваха от „твърде много мароканци и турци“ в определени квартали. Герт Вилдерс, ръководител на крайнодясната Партия на свободата, предупреди, че страната скоро ще се превърне в „долна Арабия“.
В Амстердам се запознах с ирански бежанци, които не бяха имали моя късмет с молбите за убежище. През 2011 един човек от нашата общност се самозапали на площад Дам. Беше живял в Амстердам в продължение на десетилетие, спазвайки техните правила, попълвайки документите им, изучавайки културата им, с винаги сведена глава. Беше правил всичко, което се е искало от него, и накрая все пак беше принуден да изтрие собственото си лице, кожата си.
Спомняйки си за Камбиз Рустаи, човек, който беше поискал само виза, собствено семейство и собствено кътче от света, бих искала да се нахвърля върху всеки изпълнен с удобство местен жител, който смята, че такива като Камбиз не правят достатъчно много. Вие не знаете какво е благодарност – искам да кажа аз. Не сте виждали как един младеж изгаря от отчаяние, как един старец припада на футболното игрище от облекчение и радост или как едно деветгодишно момче изпява по памет цялата Марсилеза. Не знаете колко живот вече е бил преживян, за да може той да се настани в пукнатините на стените ви. Понякога единственото, което е останало ценно в живота на изгнаника, е неговата идентичност. Моля, престанете да искате от хората да изтрият лицето си в знак на почит.
Със засилването на местническите настроения в Европа и Америка наблюдавам обезпокоителна промяна в начина, по който хората излагат аргументи в полза на бежанците. Дори онези от левицата говорят за това как имигрантите правят Америка велика. Те посочват снимки на щастливи бежанци, превърнали се в добри граждани, изброяват приноса им, сякаш това е цената на съществуването в една и съща страна, на една и съща земя. Приятелите често ме дават за пример. Те казват в постове или разговори: „Вижте Дина. Тя е живяла като бежанка и виж колко много неща е направила“. Сякаш това е доказателство, че допускането на бежанци има добра, здравословна възвращаемост на инвестицията.
Но не е ли възхваляването на бежанците, които процъфтяват според западните стандарти, просто друг начин да се подкрепи същата тази политика на благодарност? Не означава ли това да се издигат най-смирените като пример за това какъв трябва да бъде един бежанец, вместо да му се предлагат същите възможности, които се предоставят на родените в страната граждани? Нима животът на щастливата посредственост е привилегия, запазена за онези, които никога не са се отдалечавали от дома?
Този семестър преподавам курс по американска литература в частно международно училище в Лондон. Учениците ми са дошли със семействата си от цял свят и са съпричастни и проницателни, но в по-голямата си част са живели привилегирован живот. През последния семестър ги принуждавам да не четат нищо друго освен „аутсайдерска художествена литература“. Разкази на имигранти и цветнокожи. Разкази за бедността. Разкази за това, че си принуден да седиш в периферията. На повечето им харесва, но някои са разочаровани. „Вече съм научил нещата за расата“, каза един след третия ни разказ с цветнокож герой. Не един родител ме посъветва, че Бхарати Мукерджи и Джеймс Болдуин не са важни, когато тези деца все още не са чели „класически писатели“ като Харпър Ли (защото как биха могли да развият литературния си вкус, ако преди това не са се идентифицирали с гледната точка на невъзможно святото бяло семейство?)
Дори и сред съпричастните, светски настроени ученици откривам зрънце от същия вид очакване: бежанецът трябва да се оправя. Ако в някой от нашите разкази имигрантът се самоубие (Бежанецът на Бърнард Маламуд), те казват, че е пропилял възможността си, че друг разселен човек би дал всичко за шанса си в Америка. В това отношение те са прави, но означава ли това, че бежанецът на Маламуд няма право на своите лични трагедии? Няма ли право да жадува за смърт? Трябва ли първо да изплати дълга си към своите домакини и към вселената?
Въпреки че цял живот съм се стремяла да реализирам собствения си потенциал, да докажа, че Западът е станал по-добър, защото ме познава, не мога да приема този начин на мислене, това разделение на достойния изгнаник от недостойния. Цивилизованите хора не искат автобиографии, когато отговарят на повиквания от ръба на гроба. Не би трябвало да има значение какво съм направила, след като съм се изчистила и съм изхвърлила последните си дрехи, търсейки убежище. Постиженията ми трябва да принадлежат само на мен. Не би трябвало да става въпрос за това да заработвам мястото си, да показвам, че съм добър залог. Някога аз и семейството ми бяхме хора в опасност и чукахме на вратите на всяко посолство, на което попадахме: Великобритания, Америка, Австралия, Италия. Америка откликна и затова десетилетия по-късно все още изпитвам нужда да се поклоня на имиграционните служители на летищата само за това, че казват „Добре дошли у дома“.
Но това, което направи Америка, беше основно човешко задължение. Задължение на всеки човек, роден в по-безопасна стая, е да отвори вратата, когато някой в опасност почука. Ваш дълг е да ни отговорите, дори и да не ви дадем сладникави истории за преуспяване. Дори ако си останем група обикновени иранци, понякога озлобени или объркани. Дори ако страната се пренасели и вие трябва да се откажете от лукса си, а ние си устроим грозни малки животи зад ъгъла, помрачавайки гледката ви. Ако се нуждаем от много помощ и местни услуги, ако данъците ви се увеличат и улицата ви започне да изглежда и да се чувства странно и всичко мирише на куркума и паста от тамаринд, а любимият ви магазин бъде заменен от халал месарница, а разговорите в училищния двор се превърнат в Чинг-Чонг и флегматични „кх“-та и „гх“-та, и дори ако след всичко това не прекараме остатъка от дните си в благодарен екстаз, изкупвайки нуждата си.
През 2015 г. отново се преместих в Англия – място, което вече не свързвах с постоянно изтръпналия връх на малкия си пръст или със странното полуусещане да посегна към буквата „а“ на клавиатурата. Станах майка в една лондонска болница. Сега имам малко момиченце, което вече изглежда иранско. Първото голямо събитие в живота ѝ беше Брекзит. Второто беше избирането на Тръмп. В 5 ч. сутринта на Брекзит, докато я хранех, се върна споменът за малкия ми пръст. Току-що бяхме научили резултатите от референдума. Във Фейсбук всеки бивш имигрант, когото познавах, освободи колективна тръпка – всички те си спомняха за първите си дни в Англия, Америка или Холандия. Започнаха да споделят историите си. Това, което аз си спомних, беше момчето, което бутна пръста ми в пантата на вратата. Както и онова друго момче, което затръшна вратата. Те вече са възрастни. Най-вероятно са живели живот, подобен на този на родителите им – тези, които ги научиха да ме мразят през 1985 г. Най-вероятно вярват в същите неща. Англия не ни иска, помислих си аз. Не иска и дъщеря ми. Не иска и мен.
Днес често гледам към бялата линия, която минава през нокътя на малкия ми пръст и си мисля, че най-сетне разбирам защо благодарността е толкова важна. Хората, които ми го разясниха, бяха моите ученици, с техните свежи очи и зашеметяващи очаквания, с техните строги, идеалистични стандарти, според които всеки човек трябва да се стреми и да доказва стойността си, с тяхното желание да осмислят света. Те гледат право в сърцето на неспокойния местен човек.
По време на обсъждането на романа „Разселен човек“ на Фланъри О'Конър класът започна да разнищва омразата на госпожа Шортли към господин Гизак, полския бежанец, чиито очевидни таланти във фермата скоро ще доведат до уволнението на посредствения ѝ съпруг като работник в същата ферма. „Тя е виждала картините от Холокоста, купчините тела в Европа“, казва един от учениците. „Така че ако едно от тези тела на купчината може да избегне смъртта, да дойде в Америка и да преобърне живота ѝ, то колко струва самата тя?“
Останах зашеметено безмълвна (нещо рядко срещано при мен). Докато формулирах следващия си въпрос, разговорът вече се беше пренесъл по-нататък и затова представих въпроса на следващия си клас. „Щеше ли нещо да е по-различно, ако господин Гизак беше благодарен на госпожа Шортли, че е направила място за него?“
Всички около масата поклатиха глави. Не. Разбира се, че не. Нищо нямаше да се промени. „Госпожа Шортли иска да бъде над него, да бъде благосклонна, да има контрол“, каза един проницателен ученик. „Щом момчето започне да се справя по-добре самостоятелно, контролът си отива, независимо колко благодарно се държи“.
Бежанецът трябва да бъде по-малко способен от местния, по-нуждаещ се; той трябва да си остане на мястото. Това е единственият начин благодарността да бъде приета. Щом избяга от контрола, той потвърждава идентичността си на дявол. През целия ден се чудех дали това е вярно в собствения ми опит? Ако е така, то защо е цялото това благоговение пред бежанците, които успяват напук на всичко, пред стоплящите сърцето истории за успех? И точно това е – човек може да се върти в този кръг вечно, защото той не съдържа никаква вътрешна логика. Не си достатъчен, докато не станеш нетърпимо много. Мързелив си, докато не станеш алчен натрапник.
В много от класовете, в които съм преподавала, най-тихите деца са били от Близкия изток. Винаги съм изненадана от това, тъй като литературата, която избирам, би трябвало да резонира най-много с тях, тъй като съм иранска учителка, тяхна съюзничка, тъй като цивилизованият свят сега копнее за техните гласове. И все пак те настръхват при вида на заглавията за бежанската криза, които показвам на екрана, навеждат глави и изглеждат облекчени, когато часът свърши. Мълчанието им ме ядосва, но разбирам защо не искат да се ангажират с някаква гледна точка. Кой знае как изглежда тяхната вселена извън моята класна стая, какви чувства се очаква да проявяват, за да бъдат вътре, за да принадлежат.
И все пак искам да покажа на тези деца, чиито крайници се извиняват за пространството, което заемат, както и на собствената ми дъщеря, която все още не е изпитала никакъв срам или разкаяние, че благодарното лице не е това, което трябва да си сложат в такива моменти. Вместо това трябва да нагласят гласовете си и да шлифоват историите си, защото светът е по-скучен без тях – още повече, ако са пристигнали като бежанци. Защото животът на един човек никога не е лоша инвестиция и затова няма кредитори на вратата, няма дълг, който да се изплаща. Сега я има само останалата част от живота, само историите, които тепърва ще се създават, както и всички мръсни, алчни, обикновени дни, които са техни за пропиляване.
