За кратко през 2020 г., когато дъщеря ми Елена беше на четири години, живяхме във Франция. В първия ни ден, още всичко в кашони, я заведох в McDonald’s и ѝ казах, че французите го наричат „Le Macdo“. Изправих я пред един плот и ѝ прочетох френските позиции от менюто, докато тя се кикотеше. „Мамо, французите са толкова смешни!“ Няколко седмици по-късно се сблъскахме с едно момче от нейното училище. Той каза: „Coucou [Здрасти], Elena!“ Тя му махна хладнокръвно с ръка, а после ми се усмихна. „Не е ли толкова смешно?“
Тайният ѝ смях ми напомни за първия ми поглед към семейния живот на Запад. Бях на девет години и току-що бяхме избягали от Иран, защото майка ми се беше обърнала към християнството – беше станала вероотстъпничка. Майка ми, брат ми и аз живеехме в Дубай без документи и когато общежитието за мигранти беше затворено без предизвестие, бяхме приети от семейство австралийски мисионери. През първата ни вечер в дома им ние тримата се оттеглихме в стаята си и се кикотехме, докато разнищвахме техните порядки. Бяхме благодарни, че имаме удобна стая и легло, но семейството ни се струваше толкова странно. В изучаването на навиците на „белите хора“ имаше и тръпка; такава възможност не ни се удаваше често. Очите на майка ми се разшириха, когато пристигна вечерята: чинии с колбаси, студени зеленчуци и остатъци от обяда. Всяка вечер синът им Нейтън, момче на моята възраст, получаваше лично време, след което официално получаваше „лека нощ“ от всеки от родителите – странен ритуал.
Никога не ми бяха предлагали лично време. Майка ми постоянно се занимаваше с моите работи. В хостела тя беше спала в леглото ми. Затворената врата на Нейтън ми се струваше толкова показна и ненужна. Нима майките в други страни затваряха вратата, броеха минутите и чакаха детето им да завърши някакъв вид ритуално измиване? В тези ранни имигрантски дни майка ми, брат ми и аз живеехме в постоянно състояние на удивление и недоумение. Всичко, което правеха тези англоговорящи, беше странно, а вечер се притискахме един към друг и се смеехме на това, докато веселието ни не се превърнеше в сълзи, и заспивахме в прегръдките си, като си пожелавахме някой ден да разберем техните шеги и да седнем спокойно на тяхната маса.
Днес често се връщам към затворената врата на спалнята на Нейтън. В продължение на две десетилетия майка ми, брат ми и аз живеехме дълбоко в психичните граници на другия, споделяйки матраци, чинии с храна и хибриден език. Бяхме добри в това да се обичаме един друг в моменти на криза, но лоши в самотата, спокойствието или уединението. Всеки от нас по някакъв начин отричаше собствените гледни точки на другите двама. Без значение къде се намирахме – дали бяхме заседнали в бежански лагер, на летище или в мръсен апартамент в Оклахома – сякаш живеехме заедно в позната стара стая, застлана с гоблени и ухаеща на вечери от дома. В този топъл бункер се шегувахме, плачехме и се карахме, крещейки неща, които никога не бихме казали на някой друг. Освобождавахме травмите си по грозни начини, очаквайки да ни бъде простено. Никакъв изблик на гняв не можеше да ти донесе изгонване, ако си кръвен роднина. Докато навън бумтяха войни, разселване и хаос, ние запълвахме вътрешността с уютни семейни драми. След много години външните шумове заглъхнаха, а вътрешността стана по-тъмна и какофонична. Ние пораснахме, въздухът започна да се вмирисва и аз и брат ми напуснахме, един след друг, в търсене на открито небе и нови семейства.
Няколко месеца след като партньорът ми, дъщеря ми и аз пристигнахме във Франция, се сблъскахме с друго момче от училището на Елена. „Coucou, Benjamin!“ Този път Елена поздрави първа, като произнесе името му по такъв носов начин, че се ухилих. Баа-Ямаа. Сякаш беше прихванала нечия изкривена носова преграда. Тя се втренчи в мен. „Престани, мамо!“ – изкрещя шепнешком тя. Присвих се. Елена изчезваше в някаква приемлива френска реч, която не можех да имитирам, защото нямах никаква надежда да чуя разликата между ен и ан. Скоро останах сама в нашия пашкул, където французите са толкова глупави, толкова забавни. „Престани!“, прошепваше Елена всеки път, когато се опитвах да говоря на френски с нейните приятели.
„Извинете ме, госпожо“, напомнях ѝ аз, „но това е третият ми език“. Тези думи ме пренасяха обратно в първия ми дом в американския юг – малък апартамент, в който майка ми, брат ми и аз започнахме дългата работа по превръщането ми в американка. Подигравах се с английския на майка ми, а тя казваше: „Извинете ме, ханъм (госпожице), но на фарси имам медицинска диплома“. Случвало ми се е да мисля, че съм останала в тази топла, въображаема стая с майка ми в продължение на десетилетие. Но може би я оставих там, година-две след пристигането ни в Оклахома, където се асимилирах бързо и умишлено, променяйки акцента си по стотици фини начини, които майка ми не можеше да чуе.
Сега знам, че стаята с добър мирис, това въображаемо безопасно пространство, което споделях с брат ми и майка ми, всъщност никога не е било безопасно за едно момиче. На една иранска дъщеря не ѝ е писано да си тръгне. Синът в крайна сметка ще си отиде, но дъщерята трябва да изгние там. Тя никога не може да изрази каквото и да е отклонение от ценностите на майка си или да се наслади на какъвто и да е триумф, който майка ѝ може да сметне за срамен. Осъзнах това, когато три месеца след развода ми през 2013 г., свободна в красивото ми студио в Долен Ийст Сайд, двама мъже от семейството казаха на майка ми, че трябвало да се премести при мен, тъй като сега сме сами и няма как да имаме нужда от уединение една от друга.
Сега, 10 години по-късно и на разстояние един океан, майка ми и аз седим в кухните си – аз в европейския си апартамент, тя в американската си ферма – и говорим през екраните си в присъствието на английска терапевтка. Личният живот с майка ми стана страшен, затова предложих компромис. „Това не е нормално“, негодуваше майка ми срещу новите ми граници: че няма да обсъждам с нея писането си, че няма да позволя да ми се четат лекции по религия, че няма да търпя кошмари и параноя (интригантстващи роднини, страхове от менингит при всеки сърбеж и пр.).
Но какво е нормално за майките и дъщерите? Искам да ми го каже някой социолог, а не иранска майка. В Иран, на голяма лична цена, дъщерите запазват фантазията за близост с (и за) майките си. Майките критикуват. Дъщерите слушат. Това е любов, предполагам. В хода на десетилетията майка ми е готвила за мен хиляди изключителни ястия, като е влагала душата си във всяко едно от тях. Подгъвала е дънките ми, скубела е веждите ми и ме е разсмивала. Заедно с това е отхвърляла експертните ми познания, нареждала ми е да окача дипломата си под тази на бившия ми съпруг, очерняла е партньорите ми и е обвинявала други, съперничещи майки, че ми промиват мозъка. Нищо от това не е толкова важно за нея, колкото храната и скубането. Тя никога не се замисля, че може да съм заслужила ценностите си или че може да съм обидена, че не вярва да съм способна да си изградя собствено мнение. За нея аз съм просто глупаво дете, което е манипулирано от по-умни хора: хитри мъже или вещици, съперничещи майки.
Като възрастни, децата-имигранти жадуват отново да бъдат нормални, свободни от стотиците ежедневни пресмятания и грешки. Искаме големи и тежки врати, които да отделят психичните ни стаи от онези на родителите ни, някаква дистанция и осезаеми граници между настоящето и миналото. Понякога това минало се олицетворява от една майка, странна и с разбито сърце, която винаги чука на вратата ни, отправяйки покани. Лицето на майка ми увисва всеки път, когато налагам твърди граници. Тя продължава да бърше праха във въображаемото ни убежище, където тримата се сгушвахме заедно, и желае децата ѝ да се върнат в него за чаша чай и смях. Аз се шегувам и тя си мисли, че може би вратата се отваря поне малко. Очите ѝ светват. Иска ми се да мога да поддържам топлината, но чувствайки опасността, се оттеглям зад собствената си врата. Тя отново е сама, сконфузена и объркана.
При всичките ни културни сблъсъци най-големият ни разрив е заради следното: майка ми прекара юношеството ми, покривайки тялото ми, контролирайки маниерите ми и като цяло срамувайки се от това, че ставам жена. Потиснатото ми религиозно възпитание се превърна в най-силното влияние върху собствените ми родителски стратегии: непрекъснато внимавам да не засрамвам Елена.
Онзи ден, докато гледахме телевизия, дъщеря ми, която сега е на седем години, каза: „Те сега ще се целуват прекрасно“. Прииска ми се да превъртя напред четирите секунди на кротката целувка, но се сдържах. В замяна на тази свобода на действие тя ми разказва всички тайни на сърцето си. Когато растях, ако телевизионните герои започваха да флиртуват, майка ми се стряскаше и сменяше канала. Ако някой се целуваше, тя забраняваше предаването като мръсотия и казваше неща от рода на: „Ако гледаш нехристиянски неща, не ти поверявам телевизора“. За да бъда справедлива, ако в собственото си детство тя би се осмелила да гледа телевизионни романси, щеше да бъде пребита и изхвърлена от къщи.
Веднъж, когато бях на 12 години, майка ми ми се скара заради една безвкусна шега. Гърдите ми се стегнаха и се задавих с храната си. По-късно, за да смекчи срама ми, тя ми разказа, че когато е била момиче в предреволюционен Техеран, си е пишела домашните, докато разсеяно си мърморела две интересни думи, които чула по телевизията. „Мария, Богородица.“ На фарси те се поддават на напев, който ѝ звучал успокояващо. Баща ѝ минал покрай нея, чул мърморенето ѝ, разбрал какво казва и я зашлевил силно по лицето. Нищо не би се случило на момче в същата или подобна на тази ситуация, в нито едно от нашите поколения, и това ме ядосва. Но историята ме кара и да се засмея: още като дете майка ми вече е открила майката на всички мъченици.
„Хайде да бъдем чудаци, мамо – казва Елена, танцувайки радостно, – а не перфекционисти!“ На обществени места тя крещи: „Мамо, накъде води вагината ми?“ Ако някой непознат погледне укорително в наша посока, аз поглеждам обратно и отговарям гръмко: „Нагоре през шийката на матката и в матката“. Понякога вадя на телефона си медицински рисунки, но в мига, в който повярвам, че по някакъв начин се бунтувам срещу майка си, си спомням, че тя е била гинеколожка в Иран. Тя ми показваше също такива рисунки. Може и да се е опитвала да ме запази и прикрие по начина, по който го правят иранските майки, но заедно с това е била рационална, научно образована зряла жена, лекарка в лабораторна престилка, която решаваше сложни математически пъзели за забавление. При цялото си магическо мислене и религиозни догми майка ми имаше силни ръце и голям мозък – и аз я боготворях.
В Иран „нормалното“ е да се направи място за тази двойственост. Добрите азиатски дъщери могат лесно да се вмъкват и измъкват от царството на фантазиите. Те са лоялни и изпълняват задълженията си към своите майки. Остават във въображаемата стая и се преструват, че има смисъл да се твърди, че западняците са толкова глупави, толкова смешни. Предполагам, че вече не съм добра азиатска дъщеря.
Искаме да тормозим само поколенията над и под самите себе си. Прескачаме с едно напред или назад – и вече има достатъчно разстояние за неща като роднинство, смях, дори разбиране.
По време на един изтощителен двучасов разговор преди няколко месеца – преди да намерим английската терапевтка – майка ми небрежно ме нарече „наложница“, тъй като не съм омъжена. Цялото начинание, нашето сдобряване, се разпадна мигновено. Изпратих SMS на моя приятелка, колежка и писателка-имигрантка, за да се оплача.
„Те не могат да се сдържат! Тези властни, травмирани майки … вярно е, всички имаме една и съща майка!“ Приятелката ми се застъпи за по-мек подход, при който да симулираме за майките си лоялни азиатски дъщери, при което знаем много добре, че скоро ще се върнем в собствените си безопасни, феминистки къщи. „Начинът, по който те са били възпитавани, е много по-лош“, напомня ми тя. „Културната гавра, която са получавали от собствените си майки. Виж колко малко от нея предават … толкова по-малко, отколкото сами са получили“. Вярно е, нашите майки са издържали на възпитание, което ние дори не можем да си представим. Побоища и дълги мълчания, срам за тялото, сексуален срам, изтощителна работа.
Майка ми трябваше да прекара няколко студени нощи в затвора, да изведе двете деца от дома си и да прекрои живота си. Майката на майка ми, която почина миналата година в Лондон, е била дете-булка в Техеран. Била е на 13 години, когато е била омъжена за по-възрастен мъж (за щастие на 19, а не на 60 години, но това не е утеха за едно момиче, на което дори не са разяснили фактите за секса, преди той да му бъде наложен). След това баба ми отхвърли иранските порядки. До смъртта си тя поставяше около себе си твърди граници в западен стил. В Лондон тя не вярваше на иранците.
Дина Найери като дете с майка си около 1981 г. (вляво) и със собствената си дъщеря през 2016 г. (вдясно).
Снимка: С любезното съдействие на Дина Найери
Питам приятелката си, която има по-мило сърце от мен, какво искат от нас тези азиатски майки, защо не могат да ни оставят на мира. Тя казва: „Искат дъщери, които да ги разбират, защитават и съпровождат на старини“. Защото светът се променя и правилата на нашите майки, които през 90-те години може и да са изглеждали свойски, материал за комедийни имигрантски скечове, сега са неразбираеми за по-младите поколения.
Аз не знам за това. Мисля, че нашите разбити майки, въпреки че доминират над дъщерите си, имат свойството да се превръщат в „народни баби“ от филмите на внуците си – ужасно заблудени, но незастрашителни, като пиян чичо. Майка ми и дъщеря ми се кикотят на неща като червило и рисунки на птици. Елена танцува като Лизу и майка ми я попива с очи, забравяйки да я смъмри. Искаме да тормозим само поколенията над и под самите себе си. Прескачаме с едно напред или назад – и вече има достатъчно разстояние за неща като роднинство, смях, дори разбиране.
Вярвах на баба ми, когато наричаше дядо ми изнасилвач. Може би е така, защото не бях привързана към дядо си. През лятото, когато навърших 21 години, живеех с баба ми в нейния лондонски апартамент. Тя ми даваше калуа [ликьор с кафе] и шамфъстък за менструалните спазми – страдание, което наричаше „лошото положение“. Семейството ѝ винаги е отказвало да признае изнасилването, въпреки че няма как да отрече математиката. Леля ми и майка ми са били на 11 и 9, когато майка им е навършила 25.
Майка ми и леля ми са знаели, че щом баба ми умре, ще разкажа на света за изнасилването ѝ – затова веднага след смъртта ѝ нахлули в апартамента ѝ и разчистили електронните ѝ устройства, изгорили всичките ѝ документи, като спасили само няколко нейни стихотворения и седем страници безобидна, но великолепно странна християнска фантастика, която била написала. Дали е писала истории от прекъснатото си детство? Последните думи на баба към мен бяха: „Пиша мемоарите си. Ще ми помогнеш ли?“ Тя беше написала първия ред: „Имах много кратко детство“. Този първи ред е всичко, което е останало от нея.
До миналата година, когато баба ми почина и апартаментът ѝ беше разграбен, а наследството ѝ – унищожено, ние с майка ми все още се шегувахме понякога. В хода на годините, докато се асимилирахме в чуждата култура, шегите ни се отнасяха по-често до странните навици на иранците, отколкото онези на американците. По време на пандемията пишех кратък разказ. Тя ми разказа подробности от детството си. „Скубехме си веждите и казвахме на хората, че имаме хипотиреоидизъм[1]“, каза тя, като се смееше в шепа.
„Само във веждите?“, отговорих, като се захилих. „Хипотиреоидна болест, от която опадват само гъстите части на веждите и нищо друго?“
„От нея ни падаха и космите на краката“, каза тя и аз избухнах в смях. Проблем с жлеза, който засяга само нежеланото окосмяване. Нищо не може да бъде по-иранско. „Бабите ни вярваха!“ Или просто са го допускали. Или сами са участвали в него.
За кратко, докато пиехме чая си и се подигравахме на сънародничките си, се оказвахме отново в онзи подвижен бункер от мигрантските ни дни, в онова свещено пространство, където се присмивахме на другите хора заради суетата им, заради границите им или заради чиниите с месо за вечеря.
„Наистина мисля, че си имаме работа с травма между поколенията“, каза терапевтката по време на втория ни сеанс. Нещо повече от културна пропаст. Вярно е, че е имало миграции и насилници, и дълбока, отзвучаваща болка. Всички в моето семейство са малко странни по отношение на секса, не само заради културата или теокрацията, както сега вярвам, а заради многократното и санкционирано от общността изнасилване на баба ми в детството – престъпление, което е родило всички нас.
Веднъж преди лягане казах нещо за заключването на вратите през нощта и Елена изпищя. „Не ми разказвай страшни неща! Не ми разказвай такива неща, докато не стана на 20 години!“ Всички майки ли плашат дъщерите си или аз ѝ предавам нещо дълбоко вкоренено и неизбежно?
Майка ми обаче настоява, че проблемите ни са изцяло свързани с културата и определението за нормално. „В моята култура – казва тя – майката се уважава. Пред нея не се изправят толкова много стени.“ Понякога тя казва точно онова, което мисля и аз: „Не бяхме ли близки?“ И стомахът ми се свива, защото знам, че един ден ще загубя личното си пространство с Елена. „Обясни ми“, казва майка ми, „на каква възраст майките престават да бъдат майки“. Нямам представа; но знам, че това е неизбежно, че борбата с него ще осакати сърцето ми. Прекарвам цели часове само в мирисане на вратлето на Елена. На погребението на баба ми прегърнах неохотно майка ми, а тя жадно подуши врата ми. Почувствах се омърсена и зашеметена, но и тъжна заради нея. Отдръпнах се. Нуждата ѝ се превръщаше в кошмар и започвах да мисля за себе си, след две десетилетия, вкопчена прекалено силно в дъщеря си.
„Виждате ли вие двете какво ми причинявате в момента?“ – прекъсна ни английската терапевтка, като се хвана за главата; ние с майка ми се бяхме разкрещели. Ние замълчахме. Бяхме се обезчестили пред бял човек. Имаме навика да се връщаме към онези хаотични дни, когато всяко отпускане ни беше простено. Сега имаме нужда от англичанка в стаята, за да ни накара да се държим прилично. Въпреки че все още сме в разгара на борбата, имам желание да преведа майка си за европееца, защото това е работата ми. Правя го от дете, но това е и буквалната ми работа – пиша за иранци за западните читатели. Майка ми мрази това, че пиша откровено за несигурностите или за неуспехите си: Разкривам твърде много и накърнявам спасителната ни бежанска история.
Писателят Матю Салесес, чието творчество се занимава с разказването на истории от различни култури, пише, че едно изречение ще се чете по различен начин в зависимост от очакванията. „Тя беше абсолютно сигурна, че го мрази“ може да има различни значения. За западния читател то сигнализира, че до края на историята тя ще го обикне или че вече го обича. За баба ми това изречение може да е сигнал, че скоро ще бъде принудена да се омъжи за него. Точно това е видът изречение, за което се караме с майка ми. Ако разкрия малък недостатък в измислената иранска майка – такъв, който по-късно може да разцъфне в разбиране или връзка, тя го претърсва за обиди. „Мислиш, че съм просто глупава имигрантка“, казва тя. Обяснявам ѝ, че е скучно да показваш само устойчивост и сила, че трябва да започнеш от място, различно от това, на което планираш да свършиш. Несъвършените истории са по-интересни, по-изкупителни от героичните митове. Порочните герои са по-обичани. Тя маха с ръка на всичко това. Американски глупости.
За майка ми да бъде разобличена пред западняците е ужасяващо. За мен да пиша честно, с моя глас, е възстановително, един вид молитва. Майка ми пази в паметта си добрите ни дни. Тя прави дрехите ни по-чисти, лицата ни по-красиви, усмихваме се един на друг като в картичките на Hallmark. Аз съхранявам същите тези спомени, но в тях се виждат пукнатините ни. Пиша това, което намирам за достойно да бъде запазено. „Ти съсипа скъпия ми спомен“, казва тя, когато чете работата ми. Но защо трябва да разказваме тези фалшиво-успокояващи истории за имигранти? Защо трябва да бягаме в нашия ъгъл и да се кикотим за чинията със студени меса? Искам да поканя читателите да погледнат през моя обектив, а не да изглеждам представителна в техния. Искам те да видят всички специфични, славни начини, по които сме кретени – мисля, че това си заслужава да се отбележи. Обръщайки се към иранските йерархии: нима убеждаването на европейската и американската аудитория да консумира моите недостатъци не ме поставя на по-високо стъпало? Не ме ли превръща в кралица, а не в нещастна молителка?
Две от роднините на Найери с детегледачка, около 1981 г.
Снимка: С любезното съдействие на Дина Найери
Имам приятелки, които у дома играят добрата азиатска дъщеря. Те се превръщат в плоска версия на себе си, стават отстъпчиви и сладки. Майка ми демонстрираше уважение към собствената си майка, поднасяше ѝ чай, обръщаше се към нея с официални местоимения. Писането ме накара да осъзная тези фалшификации. Винаги съм искала да бъда себе си и ако някой изисква театър, аз се държа настрана. Дължа ли на майка си – жена, която е претърпяла много несправедливости – някакво успокояващо представление, дори и ако ритуалът ме наранява?
Обсъждаме деня, в който думата „наложница“ се е изплъзнала от устата ѝ, и майка ми ме моли да се съобразя с нейната култура – че не може да се сдържа. Припомня ми как самата аз обърквам местоименията на учениците си [защото някои от тях не се определят просто като момичета или момчета]. Всеки път, когато се препъвам, искам да кажа „имайте търпение към мен“. Съгласна съм с вас, но имам навиците на друго поколение. Опитвам се. Понякога им напомням, че в моя роден език, фарси, дори нямаме местоимения, свързани с пола. И че единствената причина, поради която бъркам, е, че съм се американизирала. Ако бях оригиналната си иранска същност, за местоименията нямаше да става и дума.
Много пораснали деца разбират, че можеш да обичаш някого дълбоко и изобщо да не го харесваш.
Моите ученици са мистерия за мен, както аз съм за майка ми. И двете се препъваме в новопридобитите си диалекти. Майка ми настоява за правото на съмнение. Може би трябва да ѝ го дам, защото имам нужда от него от моите ученици и защото един ден ще имам нужда от него от Елена. Всички ние сме изместени във времето, чужди майки на следващото поколение.
Поглеждам назад, опитвайки се да бъда мила. Спомням си как майка ми се грижеше за нараняванията ми, въпреки че е отгледана от тийнейджърка. Разтриваше мускулите ми след тренировка по таекуондо. Обаждаше ми се почти всяка нощ по време на развода ми. Тези обаждания ме успокояваха, защото тогава тя беше на сигурно място в Тайланд, смела доброволка от Американския корпус на мира. Когато се върна в САЩ, се появи без покана на вратата ми с торбички чай, басмати-ориз и евтини обезболяващи хапчета – натрапчивата иранска майка, която отново нарушаваше границите ми.
Понякога, когато най-много желая да прекарвам време с Елена, тя ме отблъсква. Дали съм направила същото с майка си? Засегната в гледната си точка, чувам само майката от тийнейджърските ми години, с лошия английски и надменното отношение, вечно опитваща да се впише и вечно не успяваща. Може би това е достатъчно, за да я разбера за кратко. За да знам, че тя е (донякъде) права – всичко е въпрос на култура и език. За мен „наложница“ е обида. За нея думата не означава нищо повече от хилядите други думи, които е казвала през живота си.
Културата на майка ми твърди, че младите жени трябва да служат и да се жертват. Преди няколко дни попитах Елена дали мога да хапна един от нейните пържени картофи. Тя се замисли и после каза: „Бих искала да ти дам един чипс, мамо, но съжалявам, мисля, че ще искам да ги изям всичките“. Засмях се, опитвайки да реша дали това е моментът да я науча на споделяне, или да бъда благодарна, че умее да казва „не“. Дълбоко в себе си изпитах облекчение. Боже мой, помислих си, направих го. Това е моята реакция срещу едно поколение властни майки имигрантки и тяхната догма за самоотвержената дъщеря. И тази догма се случи заради една предишна майка, и още една преди това. Моята приятелка писателка, колежката от Азия с добро сърце, ми изпрати няколко думи на будисткия монах Тхич Нхет Хонх. Талантите и недостатъците ни, пише той, се предават по наследство. Те не са наша собственост. Приятелката ми иска да приема, че не сме много по-различни от майките си. Тя иска от мен да се боря нататък и да се боря по-добре.
Много пораснали деца разбират, че можеш да обичаш някого дълбоко и изобщо да не го харесваш. И ние се подготвяме да преживеем болезнения момент, когато собствените ни деца ще се борят с това разграничение – надяваме се, че ще ни харесват и обичат, но си остава плашещата възможност, че за тях това може би няма да е никаква борба; може би просто ще решат, че да ни обичат е достатъчно. Затова затваряме вратата на спалнята им и броим минутите, опитвайки се да не слушаме как те правят приготовленията си за игра, като договаряме граници, които един ден ще трябва да спазваме.
Сега разбирам, че някой ден ценностите на Елена ще бъдат непостижими за мен. Но дали ще искам тя да извърши лъжа, за да мога да остарея в някаква стая на фантазиите? Когато бях по-млада, извъртах очи, когато виждах деца да симулират учтивост или грижа, за да получат лакомство. „Не знае ли тази майка, че я манипулират?“, мислех си. Сега, когато Елена се преструва, просто съм благодарна, че тя произнася репликите. Изпълнението е подарък. Представям си дъщеря си на 30 години, как играе на любов и преданост, как потиска дългата въздишка, докато подушвам врата ѝ, и си мисля, „знаеш ли какво? Ще го приема“.
Понякога се преструвам и заради Елена – всъщност не ми пука толкова много за политиката на еднорозите от „Моето малко пони“ [която е строго йерархична] – и си спомням всички пъти, когато майка ми се е опитвала да имитира граници в западен стил заради мен. (Беше прекалено да искам от нея да почука, преди да влезе в детската ми стая, или да се обади, преди да посети дома ми в зряла възраст, но от време на време ми подхвърляше церемониалното „Добре ли е?“) Осъждах я, че се движи по тези американски граници толкова тромаво, че се придвижва, докато нещо стресиращо не я накара да се препъне и гаргантюанската ѝ раница с ирански очаквания не се изсипе навън.
„Те са преминали през толкова много неща“, напомня ми моята приятелка.
Бъди мила, иска да каже тя, и си спомни за забавната лекарка, която решаваше математически пъзели и в една друга вселена можеше да бъде твоя приятелка. Представи си я като объркано дете, което се движи на пръсти в минното поле на техеранското домакинство от средата на века и което е било зашлевено за това, че е произнесло нова загадъчна дума. Поемам дълбоко въздух и се съгласявам на следващия сеанс с английската терапевтка, който ни кара да се държим прилично. За кратко очаквам с нетърпение да видя лицето на майка ми. Липсва ми добре ухаещият бункер. Включвам Zoom, кимваме си за поздрав. А след това отваряме уста, говорейки една през друга на нашите си чужди езици.
[1] Състояние, при което щитовидната жлеза не произвежда достатъчно хормони. Тези хормони са от решаващо значение за регулирането на метаболизма и техният недостиг може да доведе до различни симптоми и здравословни проблеми.
