От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 02 Putin

 

През новия век американците и европейците бяха водени от нещо, което ще нарека политика на неизбежността – усещането, че бъдещето е просто още по-голяма порция от настоящето, че законите на прогреса са известни, че няма алтернативи и следователно няма какво да се прави. В американската, капиталистическа версия на тази история природата е създала пазара, който е създал демокрацията, която е създала щастието. В европейския вариант историята е създала нацията, която е научила от войната, че мирът е добър, и затова е избрала интеграцията и просперитета.

Преди разпадането на Съветския съюз през 1991 г. комунизмът имаше своя собствена политика на неизбежност: природата позволява технологията; технологията води до социална промяна; социалната промяна предизвиква революция; революцията въвежда утопия. Когато се оказа, че това не е вярно, европейските и американските политици на неизбежността триумфираха. Европейците се заеха да завършат създаването на Европейския съюз през 1992 г. Американците разсъждаваха, че провалът на комунистическата история потвърждава истинността на капиталистическата. Американците и европейците продължиха да си разказват своите приказки за неизбежност в продължение на четвърт век след края на комунизма и така отгледаха поколение от новото хилядолетие без история.

Американската политика на неизбежност, както всички подобни истории, се противопоставяше на фактите. Съдбите на Русия, Украйна и Беларус след 1991 г. показаха достатъчно добре, че падането на една система не създава празен лист, върху който природата създава пазари, а пазарите – права.

Ирак можеше да потвърди този урок, ако инициаторите на незаконната американска война се бяха замислили върху нейните катастрофални последици. Финансовата криза от 2008 г. и дерегулацията на вноските за предизборните кампании в САЩ през 2010 г. увеличиха влиянието на богатите и намалиха онова на нормалните избиратели. С нарастването на икономическото неравенство времевият хоризонт се сви и все по-малко американци вярваха, че бъдещето е по-добър вариант на настоящето. Липсата на функционираща държава, която да гарантира основни социални блага, приети за даденост в други страни – образование, пенсии, здравеопазване, транспорт, родителски отпуск, ваканции – може всеки ден да доведе до претоварване и загуба на усещане за бъдещето на американците.

Крахът на политиката на неизбежността води до друг опит за времето: политиката на вечността. Докато неизбежността обещава по-добро бъдеще за всички, вечността поставя една нация в центъра на някаква циклична история на жертвеност. Времето вече не е линия към бъдещето, а кръг, който безкрайно ни връща към все същите заплахи от миналото. В рамките на неизбежността никой не е отговорен, защото всички знаем, че подробностите ще се подредят към по-добро; във вечността никой не е отговорен, защото всички знаем, че врагът идва, каквото и да правим. Политиците на вечността разпространяват убеждението, че правителството не може да помогне на обществото като цяло, а може само да предпазва от заплахи. Прогресът отстъпва място на обречеността.


Small Ad GF 1

Намирайки се на власт, политиците на вечността произвеждат кризи и манипулират произтичащите от тях емоции. За да отвлекат вниманието от своята неспособност или нежелание да се реформират, те инструктират гражданите си да изпитват възторг и негодувание през кратки интервали от време, потапяйки бъдещето в настоящето. Във външната политика политиците на вечността омаловажават и унищожават постиженията на държави, които биха могли да изглеждат като образци за собствените им граждани. Използвайки технологиите за предаване на политическа измислица у дома и в чужбина, политиците на вечността отричат истината и се стремят да сведат живота до спектакъл и чувство.

Неизбежността и вечността превръщат фактите в разкази. Онези, които се влияят от неизбежността, разглеждат всеки факт като пропуск, който не променя цялостната история на прогреса; другите, които се ориентират към вечността, класифицират всяко ново събитие като още един случай на вечна заплаха. Всяка от двете умонагласи се маскира като история; всякя от тях премахва историята. Политиците на неизбежността учат, че особеностите на миналото са без значение, тъй като всичко, което се случва, е само мелница за прогреса. Политиците на вечността прескачат от един момент в друг, в хода на десетилетия или векове, за да изградят мит за невинност и заплаха. Те си представят цикли на заплаха в миналото, създавайки въображаем модел, който реализират в настоящето, като произвеждат изкуствени кризи и ежедневни драми.

Неизбежността и вечността имат специфични пропагандни стилове. Политиците, занимаващи се с неизбежността, завъртат фактите в мрежа от благополучия. Политиците на вечността потискат фактите, за да отхвърлят реалността, че в други страни хората са по-свободни и по-богати, както и идеята, че реформите могат да бъдат формулирани въз основа на знанието. През 2010-те години се наблюдаваше умишлено създаване на политическа фикция – извънгабаритни истории, които привличат вниманието и колонизират пространството, необходимо за съзерцание.

Онова, което вече се случи в Русия, е нещото, което може да се случи също в Америка и Европа: стабилизиране на огромното неравенство, изместване на политиката от пропагандата, преминаване от политиката на неизбежността към политиката на вечността. Руските лидери биха могли да поканят европейците и американците във вечността, защото Русия първа е стигнала дотам. Те разбират добре американските и европейските слабости, които първи бяха видели и използвали у дома си.

За много европейци и американци събитията от 2010-те – Брекзит, избирането на Тръмп, руският завой срещу Европа и нахлуването в Украйна – бяха изненада. Американците са склонни да реагират на изненадата по два начина: или като си представят, че неочакваното събитие не се случва в действителност, или като твърдят, че то е напълно ново и следователно не подлежи на историческо разбиране. Или всичко някак си ще се оправи, или всичко е толкова зле, че нищо не може да се направи.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Първият отговор е защитен механизъм на политиката на неизбежността. Вторият е скърцащият звук, който неизбежността издава точно преди да се пречупи и да отстъпи място на вечността. Политиката на неизбежността първо ерозира гражданската отговорност, а след това се срива в политиката на вечността, когато срещне сериозно предизвикателство. Американците реагираха по тези начини, когато кандидатът на Русия стана президент на САЩ.

През 1990-те и 2000-те години влиянието се пренесе от запад на изток, като се трансплантираха икономически и политически модели, разпространи се английският език, разшириха се ЕС и НАТО. Междувременно нерегулираните пространства на американския и европейския капитализъм привлякоха богатите руснаци в сфера без география от вида „изток-запад“ – сфера на офшорни банкови сметки, фиктивни компании и анонимни сделки, където се изпира откраднатото от руския народ богатство. Отчасти поради тази причина през 2010-те влиянието се насочи от изток на запад, тъй като изключението на офшорните зони се превърна в правило – и руската политическа фикция проникна извън Русия.

Политиката на неизбежността е идеята, че няма идеи. Онези, които се намират в нейна зависимост, отричат, че идеите имат значение, доказвайки единствено, че са в плен на силна такава. Клишето на политиката на неизбежността е, че „няма алтернативи“. Да се приеме това означава да се отрече индивидуалната отговорност за виждането на историята и извършването на промени. Животът се превръща в ходене насън към предварително обозначен гроб в предварително закупен парцел.

Вечността се появява от неизбежността като призрак от труп. Капиталистическата версия на политиката на неизбежността – пазарът като заместител на политиката – поражда икономическо неравенство, което подкопава вярата в прогреса. Тъй като социалната мобилност спира, неизбежността отстъпва място на вечността, а демокрацията отстъпва място на олигархията. Олигархът, който разказва приказка за невинно минало, може би с помощта на фашистки идеи, предлага фалшива защита на хора с истинска болка. Вярата, че технологиите служат на свободата, отваря пътя към неговия спектакъл. От света на фикцията олигархът преминава в реалната политика и управлява, като се позовава на митове и произвежда кризи.

През 2010 г. един такъв човек, Владимир Путин, придружи друг, Доналд Тръмп, от фикцията до властта. След като овладяха политиката на вечността у дома, руските лидери защитиха себе си и богатството си, като го изнесоха навън.

Не толкова изборите, колкото фикциите позволиха преминаването на властта от Борис Елцин към Владимир Путин, десетилетие след края на Съветския съюз. Демокрацията никога не се наложи в Русия, в смисъл, че властта никога не се смени след свободно оспорвани избори. Елцин беше президент на Руската федерация благодарение на изборите, които се проведоха през юни 1991 г., когато Русия все още беше съветска република. Участниците в тези избори не избираха президент на независима Русия, тъй като такава все още не съществуваше. Елцин просто остана президент и след независимостта. Със сигурност подобна институционално двусмислена претенция за власт беше типична за началото на 1990-те години. С разпадането на съветската империя в Източна Европа, а след това и на самия Съветски съюз, различни задкулисни компромиси, преговори на кръгла маса и частично свободни избори доведоха до създаването на хибридни системи на управление. В други посткомунистически държави бързо последваха свободни и честни президентски и парламентарни избори. В Руската федерация не се проведоха избори, които биха могли да легитимират Елцин или да подготвят пътя за негов наследник.

Малцината богаташи около Елцин, наречени „олигарси“, пожелаха да управляват демокрацията в негова и своя полза. Краят на съветското икономическо планиране предизвика бурна надпревара за печеливши отрасли и ресурси и вдъхнови арбитражни схеми, които бързо създадоха нова класа богаташи. Дивата приватизация съвсем не беше същото нещо като пазарна икономика, поне така, както тя се разбира конвенционално. Пазарите изискват върховенство на закона, което беше най-трудният аспект на постсъветските трансформации. Американците, приемащи върховенството на закона за даденост, можеха да си въобразяват, че пазарите ще създадат необходимите институции. Това беше грешка. Имаше значение дали новите независими държави са установили върховенство на закона и най-вече дали са успели да осъществят законен преход на властта чрез свободни избори.

През 1993 г. Елцин разпусна руския парламент и изпрати въоръжени сили срещу неговите депутати. Той каза на западните си партньори, че това е рационализация, необходима за ускоряване на пазарните реформи – версия на събитията, приета в американската преса. Докато се позоваваха на пазарите, политиците на неизбежността можеха да възприемат нападението срещу парламента като стъпка към демокрацията. А след това Елцин използва конфликта с парламента като оправдание за укрепване на президентската институция. През 1996 г. екипът на Елцин (по негова собствена сметка) фалшифицира избори, които му спечелиха още един президентски мандат.

Към 1999 г. Елцин беше видимо болен и често в нетрезво състояние, а проблемът с наследяването на властта ставаше все по-остър. Необходими бяха избори, които да го заместят; от гледна точка на олигарсите те трябваше да бъдат управлявани, а резултатът – контролиран. Беше необходим наследник, който да позволи на семейството на Елцин (както в нормалния смисъл, тоест роднините му, така и в руския смисъл на приятелски настроените олигарси) да остане живо и да запази богатството си. „Операция ‚Наследник‘,“ както беше известно предизвикателството в Кремъл, имаше два етапа: намиране на нов човек, който да не е известен сътрудник на Елцин, а след това измисляне на фалшив проблем, който той да реши.

За да намери своя наследник, обкръжението на Елцин организира проучване на общественото мнение за любимите герои в популярните развлекателни програми. Победител беше Макс Щирлиц, герой от поредица съветски романи, които са адаптирани в редица филми, най-известният от които е телевизионният сериал „Седемнадесет мига от пролетта“ от 1973 г. Измисленият Щирлиц е съветски служител в германското военно разузнаване по време на Втората световна война, комунистически шпионин в нацистка униформа.

Владимир Путин, който по време на кариерата си в КГБ е заемал безсмислен пост в източногерманските провинции, беше смятан за най-близкия партньор на измисления Щирлиц. След като се обогатява като помощник на кмета на Санкт Петербург през 90-те години на ХХ век, Путин е познат на Кремъл и е смятан за отборен играч. От 1998 г. той работи за Елцин в Москва, главно като ръководител на Федералната служба за сигурност (ФСБ, бившето КГБ). Когато е назначен за министър-председател от Елцин през август 1999 г., Путин не е познат на широката общественост и не е правдоподобен кандидат за национална изборна длъжност. Рейтингът му на одобрение е 2 %. И така, беше време да се породи криза, която „само той“ можеше да разреши.

През септември 1999 г. в няколко руски градове избухнаха серии от бомби, които убиха стотици руски граждани. Изглеждаше възможно извършителите да са служители на ФСБ. В град Рязан например служители на ФСБ бяха задържани от местните си колеги като заподозрени за бомбените атентати. Въпреки че по онова време беше забелязана възможността за собствен тероризъм, фактическите въпроси бяха изместени от праведен патриотизъм, тъй като Путин разпореди нова война срещу онази част от Русия, която беше набедена като отговорна за бомбените атентати: Чеченската република в югозападната част на Русия, в Кавказкия регион, която обяви независимост през 1993 г. и след това се сражаваше с руската армия докрай. Нямаше доказателства, че чеченците имат нещо общо с атентатите.

Благодарение на втората чеченска война рейтингът на Путин достигна 45% през ноември. През декември Елцин обяви оставката си и одобри Путин за свой наследник. Благодарение на неравномерното телевизионно отразяване, манипулирането на резултатите от гласуването и атмосферата на тероризъм и война, Путин получи абсолютното мнозинство, необходимо за спечелването на президентските избори през март 2000 г.

Мастилото на политическата фантастика е кръвта.

На 4 декември 2011 г. от руснаците беше поискано да предоставят на партията на Путин „Единна Русия“ мнозинство в долната камара на руския парламент. Това беше специален момент, тъй като Дмитрий Медведев, тогава президент, и Путин, тогава министър-председател, вече бяха обявили, че възнамеряват да разменят работните си места. След като партията им спечели парламентарните избори и след като Путин спечели президентските избори през март следващата година, Медведев щеше да служи на Путин като министър-председател.

За много руснаци перспективата за един вечен Путин беше непривлекателна. След световния финансов колапс от 2008 г. растежът в Русия се забави. Нито Путин, нито Медведев предложиха програма, която да промени зависимостта на Русия от износа на суровини или да предложи перспектива за социална мобилност. Затова много руснаци възприеха тези избори като последен шанс да се предотврати стагнацията и гласуваха по този начин. По преценка на независими руски наблюдатели на изборите „Единна Русия“ спечели около 26% от гласовете. Въпреки това партията получи достатъчно гласове, за да контролира мнозинството в парламента. Руски и международни наблюдатели разкритикуваха небалансираното медийно отразяване, както и физическото и цифровото манипулиране на вота. (Ник Грифин, лидерът на Британската национална партия и отрицател на Холокоста, присъстваше като „наблюдател“, подкрепящ режима. Той заяви, че руските избори са „много по-честни от британските“). На 5 декември започнаха протестите. На 10 декември в Москва се събраха около 50 000 души, а на 24 декември броят им нарасна до 80 000. През месеца руснаците се събраха в 99 града в най-масовите протести в историята на Руската федерация. Основният лозунг беше „За свободни избори!“

Фалшификацията беше повторена и по време на президентските избори през март 2012 г. След един тур на гласуването Путин получи мнозинството, което му беше необходимо, за да бъде обявен за президент. Този път по-голямата част от изборните манипулации бяха цифрови, а не ръчни. Бяха добавени десетки милиони кибергласове, които размиха гласовете, подадени от хора, и дадоха на Путин фиктивно мнозинство. В някои райони на Путин бяха дадени гласове с кръгли числа, което подсказваше, че целите, поставени от централните власти, са били разбрани буквално от местните служители. В Чечения Путин получи 99,8 % от бюлетините: тази цифра вероятно отразява пълния контрол, упражняван от неговия чеченски съюзник Рамзан Кадиров. Подобни резултати Путин получи и в психиатричните болници и на други места, подлежащи на държавен контрол. В Новосибирск протестиращите се оплакаха, че броят на гласовете възлиза на 146% от населението. Независими руски и международни наблюдатели отново отбелязаха нередностите. И за пореден път приятелски настроени към режима чужденци от крайната десница одобриха резултатите.

На 5 март 2012 г. в Москва около 25 000 руски граждани протестираха срещу фалшифицираните президентски избори. За самия Путин тези месеци, между декември 2011 г. и март 2012 г., бяха време на избор. Той можеше да се вслуша в критиките към парламентарния вот. Можеше да приеме резултата от президентския вот и да спечели на втория тур на гласуването, а не на първия. Победата на първия тур беше повод за гордост, нищо повече. Той можеше да разбере, че много от протестиращите са загрижени за върховенството на закона и принципа на приемственост в тяхната страна. Вместо това той сякаш се засегна лично.

Путин предпочете да смята преходната илюзия за победа на първия тур за по-важна от закона, а собствените си наранени чувства – за по-важни от убежденията на съгражданите си. Той небрежно прие, че е имало измама; Медведев услужливо добави, че всички руски избори са били измамни. Отхвърляйки принципа „един човек – един глас“ и настоявайки, че изборите ще продължат, Путин пренебрегна избора на гражданите, като същевременно очакваше от тях да участват в бъдещите ритуали на подкрепа. Претенцията за власт беше заложена: печели този, който симулира.

Ако през 2000 г. Путин дойде на президентския пост като загадъчен герой от сферата на фантастиката, то през 2012 г. той се завърна като отмъстителен унищожител на правовата държава. Решението му да открадне изборите под светлината на собствените си прожектори постави руската държавност в несигурност. Ето защо встъпването му в президентския пост през 2012 г. беше началото на кризата на наследяването. Тъй като човекът, който беше на власт, беше и човекът, който беше ликвидирал бъдещето, настоящето трябваше да бъде вечно. През 1999 г. и 2000 г. Кремъл беше използвал чеченците като необходим враг. Сега Чечня беше победена и чеченският военачалник Кадиров стана важен член на режима на Путин.

След фалшификациите от 2011 г. и 2012 г. вътрешнополитическата извънредна ситуация беше постоянна, така че врагът също трябваше да бъде такъв. Някакъв неудържим чуждестранен враг трябваше да бъде свързан с протестиращите, за да може те, а не самият Путин, да бъдат представени като опасност за руската държавност. Действията на протестиращите трябваше да бъдат отделени от реалния вътрешен проблем, който Путин беше създал, и вместо това да бъдат свързани с фалшива чуждестранна заплаха за руския суверенитет. Политиката на вечността изисква и произвежда проблеми, които са неразрешими, защото са измислени. За Русия през 2012 г. измисленият проблем се превърна в „замисъла“ на Европейския съюз и САЩ да унищожат Русия.

Постоянният враг на Леонид Брежнев, декадентският Запад, се завърна: но този път декадентството щеше да бъде от по-ясно изразена сексуална разновидност. Любимият философ на Путин, Иван Ильин, някога беше определил противопоставянето срещу собствените му възгледи като „сексуално извращение“, под което разбираше хомосексуализъм. Век по-късно това беше и първата реакция на Кремъл срещу демократичната опозиция. Хората, които пожелаха да бъдат преброени гласовете на изборите през 2011 и 2012 г., не бяха руски граждани, които искаха да спазват закона, да видят желанията си като респектирани или да запазят държавата си. Те бяха безмозъчни агенти на глобалния сексуален упадък, чиито действия заплашваха невинния национален организъм.

На 6 декември 2011 г., ден след първия протест в Москва, президентът на Руската федерация, тогава все още Дмитрий Медведев, публикува в Twitter съобщение, че един от водещите протестиращи е „глупава, педерастка овца“. Путин, който все още беше министър-председател, но щеше отново да стане президент, заяви по руската телевизия, че белите лентички, носени от протестиращите, го карат да мисли за презервативи. След това той сравни протестиращите с маймуни и направи имитация на маймуна. При посещението си в Германия Путин каза на изненаданата Ангела Меркел, че руската опозиция е „сексуално деформирана“. Руският външен министър Сергей Лавров започна да твърди, че руското правителство трябва да заеме позиция срещу хомосексуализма, за да защити невинността на руското общество.

Довереникът на Путин, Владимир Якунин, разви образа на овцата в теория на геополитиката. Според дълга статия на Якунин, публикувана през ноември 2012 г., Русия вечно се сблъсква със заговор на врагове, който контролира хода на историята от самото начало на времето. Тази глобална групировка била пуснала хомосексуална пропаганда по целия свят, за да намали раждаемостта в Русия и по този начин да запази властта на Запада. Разпространението на правата на хомосексуалните било целенасочена политика, целяща да превърне руснаците в „стадо“, лесно манипулируемо от глобалните господари на капитализма.

През септември 2013 г. руски дипломат повтори този аргумент на конференция за правата на човека в Китай. Правата на хомосексуалните не били нищо повече от избраното оръжие на глобалния неолиберален заговор, предназначено да подготви за експлоатация добродетелните, традиционни общества като Русия и Китай. Няколко дни по-късно, на личната си глобална среща на върха във Валдай, президентът Путин направи следващата стъпка като сравни еднополовите партньорства със сатанизма. Той свърза правата на хомосексуалните със западния модел, който „отваря пряк път към деградация и примитивизъм, което води до дълбока демографска и морална криза“. По това време руският парламент вече бе приел закон „за защита на децата от информация, която пропагандира отричане на традиционните семейни ценности“.

Човешката сексуалност е неизчерпаема суровина за производство на тревожност. Опитът да се постави хетеросексуалността в рамките на Русия, а хомосексуалността – извън нея, беше фактически нелеп, но фактите бяха без значение. Целта на кампанията срещу гейовете беше да превърне исканията за демокрация в мъглява заплаха срещу руската невинност: гласуване = Запад = содомия. Русия трябваше да бъде невинна и за всички проблеми трябваше да бъдат отговорни другите.

Кампанията не зависеше от фактическо доказване на хетеросексуалността на руския елит. През предишните четири години, когато Путин беше министър-председател, неговият пропаганден майстор Владислав Сурков го беше представил в серия от фотосесии с кожени и пухени дрехи. Опитът на Путин и Медведев да се представят за мъжествени приятели, позирайки в еднакви бели дрехи след мачове по бадминтон, беше също толкова неубедителен. Путин се разведе със съпругата си точно когато започна кампанията му срещу гейовете, оставяйки защитника на семейните ценности без традиционно семейство. През 2017 г. изобразяването на Путин като гей клоун стана престъпление. Внимателна изследователка обобщи неговата позиция: „Целувките на Путин са запазени за деца и животни“.

Путин предлагаше мъжествеността като аргумент срещу демокрацията. Както твърди германският социолог Макс Вебер, харизмата може да постави началото на една политическа система, но не може да гарантира нейната приемственост. Нормално е, отбелязва Вебер, около един харизматичен лидер да се формира политически и търговски клан. Но ако този човек иска да отиде отвъд преразпределянето на плячката и планирането на следващия набег, той трябва да намери начин да прехвърли властта си на някой друг, в идеалния случай по начин, който ще позволи тя да бъде прехвърлена отново. Решаването на проблема с приемствеността е предпоставка за създаването на модерна държава.

Вебер дефинира два механизма, които биха позволили избликът на харизма да се превърне в трайна институция: чрез обичай, както е в монархията, където най-големият син наследява бащата; или чрез закон, както е в демокрацията, където редовното гласуване позволява да се сменят парламентите и владетелите. Путин не изглеждаше да планира монархическа приемственост. Той държи дъщерите си настрана от публичната политика (въпреки че семейството се ползва със специални привлегии). Така логичната възможност, която остава, е законът, който в съвременния свят обикновено означава демокрация. Самият Путин отхвърли тази алтернатива. И така демонстрацията на мъжественост осигури привидност на властта за сметка на целостта на Русия като държава.

Ако първият импулс на Кремъл беше да свърже демократичната опозиция с глобалната содомия, то вторият беше да заяви, че протестиращите работят за чужда сила, чийто главен дипломат е жена: САЩ. На 8 декември 2011 г., три дни след началото на протестите, Путин обвини Хилари Клинтън, че ги е инициирала: „Тя даде сигнал“. На 15 декември той заяви, че демонстрантите са били платени. Доказателства не бяха представени, но не това беше същественото. Смисълът беше да се избере врагът, който най-добре отговаря на нуждите на лидера, а не този, който действително заплашва страната.

Всъщност най-добре беше да не се говори за действителни заплахи, тъй като обсъждането на действителни врагове би разкрило действителни слабости и би подсказало за несъстоятелността на амбициозните диктатори. Западът беше избран за враг именно защото не представляваше заплаха за Русия. За разлика от Китай, ЕС нямаше армия и дълга граница с Русия. САЩ имаха армия, но бяха изтеглили по-голямата част от войските си от европейския континент: от около 300 000 през 1991 г. до около 60 000 през 2012 г. НАТО все още съществуваше и беше приело бившите комунистически страни от Източна Европа. Но през 2009 г. Барак Обама отмени американския план за изграждане на система за противоракетна отбрана в Източна Европа, а през 2010 г. Русия разреши на американски самолети да прелитат през руското въздушно пространство, за да снабдяват американските сили в Афганистан. Нито един руски лидер не се страхуваше от инвазия на НАТО през 2011 или 2012 г., нито дори се преструваше, че се страхува. През 2012 г. американските лидери вярваха, че осъществяват „рестартиране“ на отношенията с Русия. Когато през март 2012 г. Мит Ромни нарече Русия „геополитически враг номер едно“, той беше осмян. Почти никой от американската общественост или медии не обръщаше внимание на Москва. Русия дори не фигурираше в проучванията на американското обществено мнение за глобалните заплахи и предизвикателства.

ЕС и САЩ бяха представени като заплахи, защото изборите в Русия били фалшифицирани. През зимата на 2011 г. и пролетта на 2012 г. руските телевизионни канали и вестници генерираха разказа, че всички, които протестират срещу фалшифицирането на изборите, са платени от западните институции. Под заглавие „Путин предлага по-строги наказания за западните подмазвачи“ вестник Новые известия съобщи за изповядваното от Путин убеждение, че „руските опозиционни сили са започнали масови протести след ‚зелена светлина‘, дадена от държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън“. Връзката между опозиция и държавна измяна беше аксиоматична, единственият въпрос беше за подходящото наказание.

И точно защото Путин беше направил руската държава уязвима, той трябваше да твърди, че това са направили неговите опоненти. Тъй като Путин вярваше, че „би било недопустимо да се допусне разрушаването на държавата, за да се задоволи тази жажда за промяна“, той запази за себе си правото да определя като заплаха за Русия възгледите, които не му харесват.

След 2012 г. вече нямаше смисъл да си представяме една по-лоша Русия в миналото и по-добра в бъдещето, с посредничеството на реформиращо се правителство в настоящето. Враждебността между САЩ и ЕС трябваше да се превърне в предпоставка за руската политика. Путин беше свел руската държавност до своя олигархичен клан и неговия момент. Единственият начин да се предотврати визията за бъдещ колапс беше да се опише демокрацията като непосредствена и постоянна заплаха. След като превърна бъдещето в пропаст, Путин трябваше да направи така, че клатенето на ръба ѝ да изглежда като джудо.

През 2012 г. Путин даде ясно да се разбере, че разбира демокрацията като ритуална подкрепа за неговата личност. Тя означаваше, както той съобщи на руския парламент в годишното си обръщение за тази година, „спазване и уважение на законите, правилата и разпоредбите“. По логиката на Путин отделните руснаци нямаха право да протестират срещу антидемократичните действия на своето правителство, тъй като демокрацията изисква от тях да приведат душите си в съответствие със законите, които забраняват подобни протести.

Клеветата беше превърната в престъпление. Закон, който забраняваше обидите на религиозните чувства, превърна полицията в изпълнител на православната публична сфера. Стана престъпление да се публикуват карикатури на Исус или да се играе Pokémon Go в църква. Властта и бюджетът на ФСБ бяха увеличени, а служителите ѝ получиха широки правомощия да стрелят без предупреждение. Ново подразделение на ФСБ бе наречено на името на Феликс Дзержински, основател на ЧК (предшественик на КГБ и ФСБ). Определението за държавна измяна беше разширено, така че да включва предоставянето на информация на неправителствени организации извън Русия, което превръща казването на истината по електронната поща в тежко престъпление. Неопределеното понятие „екстремизъм“ беше забранено. Неправителствените организации, за които се смята, че работят „срещу интересите на Русия“, бяха забранени. Тези, които са получили финансиране от чужбина – много общо понятие, което включва всяка форма на международно сътрудничество, като например провеждане на конференция – бяха задължени да се регистрират като „чуждестранни агенти“.

На сутринта, когато законът за „чуждестранните агенти“ влезе в сила, на централите на неправителствените организации в Москва се появиха графити с надпис „Чуждестранен агент на САЩ“. Една от мишените беше „Мемориал“ – хранилище на материали за историята на Русия през ХХ век. Собственото минало на Русия се превърна в чужда заплаха. „Мемориал“ документира страданията на съветските граждани, включително руснаците, по време на сталинския период. Разбира се, ако всички проблеми на Русия идваха отвън, нямаше смисъл да се занимаваме с тези въпроси. Политиката на вечността унищожава историята.

Без съмнение руската държава все още може да бъде поддържана, за известно време, чрез изборно извънредно положение и избирателна война. Самото безпокойство, породено от липсата на принцип на приемственост, може да се проектира в чужбина, да създаде истинска враждебност и по този начин целият процес да започне отначало. През 2013 г. Русия започна да съблазнява или тормози европейските си съседи, за да ги накара да изоставят собствените си институции и история. Ако Русия не можеше да се превърне в Запад, нека Западът се превърне в Русия. Ако недостатъците на американската демокрация можеха да бъдат използвани за избирането на руски клиент, тогава Путин можеше да докаже, че външният свят не е по-добър от Русия. Ако ЕС или САЩ се разпаднат по време на живота на Путин, той би могъл да култивира илюзията за вечност.

 

Източник

 

Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.

Pin It

Прочетете още...

Post-Wall

Славой Жижек 18 Ное, 2009 Hits: 18247
Наистина ли капиталистическият реализъм е…