От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 06 Ivangorod (1942)
Разстрел на евреи от Einsatzgruppen на Вермахта. Ивангород, Украйна, 1942
Източник: Wikimedia Commons

 

Макар че Европа процъфтява, нейните писатели и политици са обсебени от смъртта. Масовите убийства на европейски цивилни граждани през 1930-те и 1940-те са ориентир на днешните объркани дискусии около паметта, а също и пробен камък за каквато и да е споделяна от всички европейци етика. Бюрокрациите на нацистка Германия и Съветския съюз превъръщат индивидуалните животи в масова смърт, а отделните личности в квоти за хора, подлежащи на изтребление. Съветите крият своите масови разстрели в мрачни гори и фалшифицират архивите на регионите, в които са довели хората до гладна смърт; германците пък заставят работници-роби да изкопават телата на еврейските си жертви и да ги изгарят на гигантски скари. Историците са длъжни, доколкото е възможно, да хвърлят светлина върху тези сенки и да говорят за тези хора. Но това не е направено. Аушвиц, обикновено приеман като адекватен или дори окончателен символ на злодеянието на масовите убийства, всъщност представлява едва началото на знанието, намек за истинско разчистване на миналото, което тепърва предстои.

Самите причини, поради които ние знаем нещо за Аушвиц, изкривяват разбирането ни за Холокоста; ние знаем за Аушвиц защото е имало оцелели хора, а оцелели е имало защото освен фабрика на смъртта Аушвиц е бил и трудов лагер. Оцелелите са най-вече западноевропейски евреи, тъй като Аушвиц е мястото, в което обикновено са били изпращани западноевропейските евреи. След Втората световна война оцелелите западноевропейски евреи са били свободни да пишат и публикуват каквото поискат, докато оцелелите източноевропейските евреи, ако са се оказали зад желязната завеса, не са могли да вършат същото. На Запад спомените за Холокоста са могли (ако и много бавно) да проникнат в историческите писания и общественото съзнание.

Тази форма на история на оцелелите, най-известният пример за която са творбите на Примо Леви, представя реалността на масовите убийства само отчасти. Дневникът на Ане Франк касае само асимилираните европейски еврейски общности, холандски и германски, чиято трагедия, колкото и ужасяваща да е, представлява само малка част от Холокоста. Около 1943 и 1944, когато се извършват повечето от убийствата на западноевропейски евреи, Холокостът вече е до голяма степен приключил. Две трети от евреите, които ще бъдат убити по време на войната, вече са мъртви към края на 1942. Главните жертви, полските и съветски евреи, са убити от куршуми, изстреляни над канавки за масови гробове или от въглероден окис, произведен от двигатели с вътрешно горене и проведен до газовите камери в Треблинка, Белзек и Собибор в окупирана Полша.

Аушвиц като символ на Холокоста изключва онези, които се намират в центъра на това историческо събитие. Най-голямата група от жертви на Холокоста – религиозно-ортодоксалните, говорещи идиш евреи от Полша (или, според леко презрителното германско понятие, Ostjuden ), са културно чужди на западноевропейците, включително и на западноевропейските евреи. До известна степен те все още продължават да бъдат маргинализирани от паметта на Холокоста. Фабриката на смъртта Аушвиц-Биркенау е създадена на територии, които се намират изцяло в Полша, макар че по онова време те са част от германския райх. По такъв начин Аушвиц се асоциира от всеки посетител с днешна Полша, но там са загинали сравнително малко полски и никакви съветски евреи. Двете най-големи групи от жертви отсъстват почти изцяло от мемориалния символ.


Small Ad GF 1

Една адекватна визия за Холокоста би поставила Операция Райнхард, унищожението на полските евреи от 1942, в центъра на тази история. Полските евреи са били най-голямата еврейска общност в света, а Варшава – най-важният еврейски град. Тази общност е унищожена в Треблинка, Белзек и Собибор. Около 1,5 милиона евреи са убити в тези три съоръжения, а само в Треблинка – около 780,863. Не повече от няколко десетки души успяват да оцелеят в тези три смъртоносни фабрики. Белзек, ако и да е третото по важност място на смъртта в Холокоста (след Аушвиц и Треблинка), е почти непознат. Около 434,508 евреи загиват в тази фабрика на смъртта, а оцеляват само двама или трима. Около един милион други полски евреи са убити по други начини, някои в Хелмно, Майданек или Аушвиц, а много повече са застреляни по време на акции в източната половина на страната.

Казано най-общо: също толкова, ако не и повече евреи, загиват от куршуми, колкото и от газ, но загиналите от куршуми са убити в източни области, които са размити в едно болезнено припомняне. Втората по важност част от Холокоста са масовите убийства от куршуми в източна Полша и Съветския съюз. Те започват с разстрелите на еврейски мъже от т. нар. SS Einsatzgruppen през юни 1941, постепенно разширени, за да включат убийствата на еврейски жени и деца през юли – и на всички еврейски общности през август и септември. Към края на 1941 германците (заедно с помощни части, съставени от местни доброволци и румънски войски) са убили един милион евреи в Съветския съюз и Балтийските републики. Това е равностойно на броя евреи, убити в Аушвиц по време на цялата война. Към края на 1942 германците (отново със сериозна помощ от страна на местни части) разстрелват други 700,000 евреи – и съветските еврейски населения, намиращи се под техен контрол, вече са престанали да съществуват.

Има внушителни съветски еврейски свидетели и хроникьори, като например Василий Гросман. Но на него и други не е позволено да представят Холокоста като отчетливо еврейско събитие. Гросман открива Треблинка като журналист от състава на Червената армия през септември 1944. Може би защото знае какво германците са направили с евреите в родната му Украйна, той е в състояние да предположи какво се е случило тук, и е написал за него кратка книга. Той нарича Треблинка „ад“ и я поставя в центъра на войната и века. Но според Сталин масовото унищожение на евреи трябва да се разглежда като страдание на „граждани“. Гросман помага при съставянето на Черна книга на германските престъпления против съветски евреи, която съветските власти по-късно потулват. Ако има народностна група, която да е пострадала особено много под германско управление, поддържа Сталин погрешно, то това са били руснаците. По този начин Сталин ни е попречил да разглеждаме масовите убийства на Хитлер в истинската им перспектива.

Описан накратко, Холокостът представлява следната поредица от събития: операция Райнхард, масово унищожение (Шоа) чрез куршуми, Аушвиц. Или: Полша, Съветския съюз, останалите. От убитите приблизително 5,7 милиона евреи, около 3 милиона са били предвоенни полски граждани, а още един милион или приблизително толкова – съветски граждани. Взети общо, те представляват 70 процента от цялото. (След полските и съветски евреи, следващите по големина унищожени еврейски групи са румънски, унгарски и чехословашки. Ако се вземат пред вид всички тези хора, то източноевропейският характер на Холокоста става дори още по-очевиден.)

И все пак дори и този коригиран образ на Холокоста все още внушава едно неприемливо частично усещане за мащаба на германските политики на масово унищожение в Европа. „Окончателното решение“, както са го наричали нацистите, първоначално е било само един от проектите за унищожение, планирани за осъществяване след победната война срещу Съветския съюз. Ако нещата се бяха развили по начина, който са очаквали Хитлер, Химлер и Гьоринг, германските войски са щели да осъществят в Съветския съюз един гигантски План за гладуване (Hunger Plan), през зимата на 1941-42. Успоредно с изпращането на украинските и южно-руските селскостопански продукти за Германия, се е предвиждало и умъртвяването чрез глад на около 30 милиона души в Беларус, северна Русия и съветските градове. Планът за гладуване пък е бил само въведение към т. нар. Generalplan Ost, колонизаторския план за западния Съветски съюз, който е предвиждал елиминирането на около 50 милиона души.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Германците все пак са успели да осъществят някои политики, които са подобни на тези планове. Те прогонват половин милион не-еврейски поляци от земите, присъединени към райха. Нетърпеливият Химлер е наредил осъществяването на първата фаза от Generalplan Ost в източна Полша: убити са десет хиляди полски деца, а сто хиляди души – изселени. Вермахтът целенасочено довежда до гладна смърт около един милион души по време на окупацията на Ленинград, а други сто хиляди са умъртвени по същия начин чрез планиран режим на глад в украинските градове. Около три милиона пленени руски войници умират от глад и болести в германските военнопленнически лагери. Тези хора са убити целенасочено: както при обсадата на Ленинград, тук е налице знанието за и намерението хората да бъдат докарани до гладна смърт. Ако Холокостът не би се случил, всичко това би било запомнено като най-тежкото военно престъпление в новата история.

Под претекста за анти-партизански акции германците избиват около 750,000 души, от тях 350,000 само в Беларус, както и по-малки, но сравними с тези, групи хора в Полша и Югославия. Те убиват повече от сто хиляди поляци при смазването на Варшавското въстание от 1944. Ако Холокостът не беше се случил, тези „ответни мерки“ също щяха да се разглеждат като някои от най-тежките военни престъпления в историята. А на практика те, както и унищожаването чрез глад на съветските военнопленници, са почти забравени извън границите на директно засегнатите страни. Германските окупационни политики целят унищожаването на не-еврейски граждани и по други начини, като например чрез непосилен труд в пленническите лагери. И отново: това са най-вече хора от Полша и Съветския съюз.

Германците избиват малко над десет милиона цивилни в основните акции за масово унищожение, около половината от тях евреи. Евреите и не-евреите идват най-вече от едни и същи части на Европа. Проектът да се унищожат всички евреи е реализиран в основни черти; онзи за унищожаването на славянските населения е осъществен само отчасти.

Аушвиц е само въведение към Холокоста, а той пък е само намек за окончателните планове на Хитлер. Романите на Гросман Всичко тече и Живот и съдба дръзко описват както нацисткия, така и съветския терор, и ни напомнят, че дори една цялостна характеризация на германските политики за масово унищожение е непълна като история на жестокостите в Европа от средата на века. Тя пропуска държавата, унищожението на която е основна грижа на Хитлер, другата страна в Европа от средата на века, която масово унищожава европейци: Съветския съюз. През целия сталинистки период, между 1928 и 1953, съветските политики унищожават, по консервативна преценка, далеч повече от пет милиона европейци. Ето защо, когато се разглежда общия брой на убитите цивилни европейски граждани, убити от тоталитарни сили в средата на двадесети век, трябва да се имат пред вид три различни групи с приблизително еднаква големина: евреи, избити от германци, не-евреи, избити от германци и съветски граждани, избити от съветската държава. Като общо правило германците избиват цивилни лица, които не са германски граждани, докато съветският режим избива основно цивилни лица, които са съветски граждани.

Съветските репресии се идентифицират с Гулаг, по същия начин, по който нацистките репресии се идентифицират с Аушвиц. Гулаг, при всички ужаси на робския труд, не е система за масово унищожение. Ако приемем, че масовото унищожение на цивилни лица е в центъра на [нашите] политически, етически и правни загрижености, то същите исторически изводи са валидни както при Гулаг, така и при Аушвиц. Знаем за Гулаг, защото той е бил система от трудови лагери, а не такава от фабрики на смъртта. Гулаг е държал около 30 милиона души и е премахнал около три милиона живота. Но огромното мнозинство от хората, изпратени в трудовите лагери, се завръщат живи. Именно защото притежаваме литература за Гулаг, най-известния пример за която е Архипелаг Гулаг на Александър Солженицин, ние сме в състояние да си представяме неговите ужаси – по същия начин, по който можем да се опитваме да си представяме ужасите на Аушвиц.

Точно както Аушвиц отвлича вниманието от още по-големите ужаси на Треблинка, така и Гулаг ни отвлича от съветските политики, които убиват хора директно и целенасочено, чрез гладна смърт и куршуми. Сред сталинските политики на унищожение, най-важните са две: гладовете, свързани с колективизационните политики от 1930-33 и Големия терор от 1937-38. Остава си неясно дали Казахският глад от 1930-32 е бил преднамерено предизвикан, ако и да е ясно, че повече от един милион казахи умират от глад. Установено е отвъд всякакво съмнение, че Сталин преднамерено е оставил да умрат от глад съветски украинци през зимата на 1932-1933. Съветските документи разкриват поредица от заповеди от октомври-декември 1932, демонстриращи очевидна зла воля и намерение за убийство. В края на краищата, вследствие на това загиват повече от три милиона жители на Съветска Украйна.

Онова, което четем за Големия терор също отвлича вниманието от неговото реално естество. Големият роман и големият мемоар тук са Мрак по пладне на Артур Кьостлер и Обвиняемият на Александър Вайсберг. И двете книги фокусират вниманието ни върху малка група сталински жертви – градски комунистически водачи, образовани хора, понякога известни на Запад. Този образ доминира нашето разбиране за Големия терор, но той е неточен. Взети заедно, чистките сред комунистическите партийни елити, службите по сигурност и военните офицери са стрували не повече от 47,737 живота.

Най-голямата акция от Големия терор, Операция 00447, е насочена основно срещу „кулаци“, тоест срещу селяни, които вече са били преследвани по време на колективизацията. Тя е струвала 386,798 живота. Няколко национални малцинства, представляващи заедно по-малко от 2 процента от съветското население, са дали повече от две трети от жертвите на Големия терор. В операция, насочена срещу етнически поляци, които са съветски граждани, например са разстреляни 111,091 души. От онези 681,692 екзекуции, извършени уж заради политически престъпления през 1937 и 1938, операцията срещу кулаците и онази срещу чуждите националности вземат 633,955 жертви, тоест повече от 90 процента от цялото. Тези хора са разстреляни тайно, погребани в общи гробове и забравени.

Акцентът върху Аушвиц и Гулаг омаловажава броя на убитите европейци и измества географския фокус на убийствата към германския райх и руския изток. Също като Аушвиц, който съсредоточава вниманието ни върху западноевропейските жертви на нацистката империя, Гулаг, с неговите всеизвестни сибирски лагери, също ни отвлича от географския център на съветските убийствени политики. Ако се съсредоточим върху Аушвиц и Гулаг, ние пропускаме да забележим, че в продължение на дванадесет години, между 1933 и 1944, около 12 милиона жертви на нацистки и съветски масови политики на унищожение са загинали в един конкретен регион от Европа, който е повече или по-малко определен от границите на днешните Беларус, Украйна, Полша, Литва и Латвия. Казано по-общо, когато разглеждаме Аушвиц и Гулаг, ние сме склонни да мислим за държавите, които са ги изградили, като за системи, като модерни тирании или тоталитарни държави. Но такива размишления върху идеите и политиките в Берлин и Москва обикновено пренебрегват факта, че масовите унищожения са се случвали най-вече в части от Европа, намиращи се между Германия и Русия, а не в самите Германия и Русия.

Географският, морален и политически център на Европа на масовите убийства е Европата на Изтока, и най-вече Беларус, Украйна, Полша и Балтийските страни – земи, подложени на постоянни политики на жестокост от страна и на двата режима. Народите на Украйна и Беларус, най-вече тамошните евреи, но не само, са пострадали най-тежко, тъй като тези земи са били части както от Съветския съюз през ужасните 1930, така и подложени на най-тежките германски репресии през 1940-те. Ако Европа наистина е, както го формулира Марк Мазовер, един тъмен континент, то Украйна и Беларус са били сърцето на мрака.

Исторически равносметки, които могат да се разглеждат като обективни, като например преброяването на жертвите от акциите на масово унищожение, може би ще помогнат за възстановяването на историческия баланс. Германското страдание при Хитлер и по време на войната, ако и ужасяващо по мащаби, не фигурира в центъра на историята на масовото унищожение. Дори и ако в него бъдат включени етническите германци, убити по време на бягството от Червената армия, прогонването от Полша и Чехословакия през 1945-47 и бомбардировките в Германия, то общият брой на германските цивилни граждани, убити от държавни сили, си остава сравнително малък.[1]

Основните жертви на директни политики на унищожение сред германските граждани са онези 70,000 пациенти на „евтаназия“ и 165,000-те германски евреи. Основните германски жертви на Сталин си остават жените, изнасилени от Червената армия и военнопленниците, задържани в Съветския съюз. Около 363,000 германски пленници умират от глад и болести в съветски плен, а също и около 200,000 унгарци. В нашето време, в което масовите медии постепенно започват да обръщат внимание на германската съпротива срещу Хитлер, си струва да се припомни, че някои от участниците в заговора от юли 1944 за убийство на Хитлер, са били централни участници в германските политик на унищожение: например Артур Небе, който е командвал една от основните единици за унищожение (Einsatzgruppe B) в полетата на смъртта в Беларус по време на първата вълна от Холокоста от 1941. Или Едуард Вагнер, главният интендант на Вермахта, който е писал до жена си ентусиазирано писмо за необходимостта да се отказва храна на умиращите от глад милиони хора в Ленинград.

Трудно е да се забрави Ана Ахматова: „Тя обича кръв, руската земя“. Но руското мъченичество и героизъм, днес шумно прокламирани в путинова Русия, трябва да бъдат поставяни на един по-широк исторически фон. Съветските руснаци, както и други съветски граждани, действително са жертви на сталинската политика, но за тях е било далеч по-малко вероятно да бъдат убити, отколкото е било за съветските украинци или съветските поляци, или за членовете на други национални малцинства. По време на Втората световна война няколко акции на масов терор са разширени до териториите на източна Полша и Балтийските републики – територии, присъединени от Съветския съюз. В най-известния от тези случаи, 22,000 полски граждани са разстреляни в горите близо до Катин и на още четири места. Десетки хиляди други поляци и балтийци умират по време на или малко след депортации в Казахстан и Сибир. По време на войната много съветски руснаци са убити от германците, но, разглеждани пропорционално, те са далеч по-малко от белорусите и украинците, да не говорим за евреите. Съветските цивилни жертви се преценяват на около 15 милиона. Около един/една на двадесет и пет цивилни руснаци е бил/а убит/а от германците по време на войната, в сравнение с един/една на десет души в Украйна (или Полша), или един/една на пет в Беларус.

Беларус и Украйна са окупирани през по-голямата част от войната, при което както германските, така и съветските армии преминават през територията им по на два пъти, при атака и оттегляне. Германските армии никога не са окупирали повече от една малка част от същинска Русия, и то само за кратко време. Дори и ако се вземат пред вид обсадата на Ленинград и разрушението на Сталинград, жертвите сред руското гражданско население са много по-малко от онези сред белоруси, украинци и евреи. Преувеличените руски твърдения за броя на жертвите третират Беларус и Украйна като Русия, а евреите, белорусите и украинците като руснаци. В крайна сметка това означава империализъм на мъченичеството, мълчаливо предявяващ искания за територия чрез открити претенции към броя на жертвите. Това най-вероятно ще бъде и рефрена, предлаган от новия исторически комитет, назначен от президента Дмитрий Медведев[2], с цел да се предотвратят „фалшификации“ на руското минало. По силата на законодателството, което в момента се дебатира в Русия, твърдения, подобни на изказваните в този абзац, ще се считат за криминално престъпление.

Днешните украински политици се противопоставят на руската монополизация на съвместното страдание и отговарят на западноевропейските стереотипи за украинците като колаборационисти в Холокоста, като изтъкват един разказ за собственото си страдание: че милиони украинци са преднамерено доведени до гладна смърт от Сталин. Президентът Виктор Юшченко върши лоша услуга на страната си като твърди, че има десет милиона жертви, с което преувеличава реалния брой на убитите украинци три пъти; въпреки това е факт, че гладът в Украйна от 1932-33 е резултат от съзнателно взети политически решения, и че той е убил около три милиона души. С изключение на Холокоста, гладовете по време на колективизацията са най-голямата политическа катастрофа от европейския двадесети век. Въпреки това колективизацията си остава централен елемент от съветския модел на развитие и по-късно е копирана от китайския комунистически режим, с предсказуеми последствия: десетки милиони жертви на гладна смърт по време на Големия скок напред на Мао.

Обсебеността от Украйна като източник на храна се споделя и от Хитлер, и от Сталин. И двамата желаят да контролират и експлоатират украинската хлебна кошница, и двамата причиняват политически мотивирани гладове: Сталин в страната като цяло, а Хитлер в градовете и лагерите за военнопленници. Някои от украинските пленници, които са подложени на унищожение чрез глад в онези лагери през 1941, са преживели глада от 1933. Германските политики на гладна смърт, между другото, са отчасти причина за представата, че украинците са били доброволни колаборационисти в Холокоста. Най-известните украински колаборационисти са пазачите в лагерите на смъртта в Треблинка, Белзек и Собибор. Онова, което се припомня рядко е, че германците са набрали първите кадри от такива мъже, пленени съветски войници, от собствените си лагери за военнопленници. Те са спасили някои хора от гладна смърт – едно от големите престъпления от Изтока – само за да ги направят колаборационисти в друго, Холокоста.

Историята на Полша е източник на нескончаеми обърквания. Полша е атакувана и окупирана не от една, а от две тоталитарни държави между 1939 и 1941, когато нацистка Германия и Съветския съюз, тогава съюзници, експлоатират нейните територии и унищожават голяма част от интелигенцията ѝ. Столицата на Полша е място не на едно, а на две основни въстания срещу германската власт по време на Втората световна война: Въстанието в гетото на варшавските евреи от 1943, след което то е сравнено със земята; а едва по-късно, Варшавското въстание на полската Армия крайова от 1944, след което е разрушена и останалата част от града. Тези два централни примера за съпротива и масово унищожение бяха объркани в германските масови медии през август 1994, 1999 и 2004, при всички скорошни годишнини от Варшавското въстание от 1944, и сигурно отново ще бъдат, през август 2009.

Ако някоя европейска страна изглежда напълно отнесена в днешна Европа, заседнала в един друг исторически момент, то това е Беларус под диктатурата на Александър Лукашенко. И докато Лукашенко предпочита да игнорира съветските полета на смъртта в страната си, изказвайки желание да построи автомагистрала върху масовите гробове в Куропати[3], в определени отношения той запомня европейската история по-добре от собствените си критици. Чрез своите политики на гладна смърт за съветските военнопленници, разстрелване и избиване с газ на евреи, разстрели на цивилно население и анти-партизански акции, германските сили превръщат Беларус в най-смъртоносното място в света между 1941 и 1944. Половината население на съветска Беларус е или избито, или насилствено преселено по време на Втората световна война: нищо подобно не може да се каже за която и да било друга европейска страна.

Белоруската памет за този опит, култивирана от настоящия диктаторски режим, помага да се обяснят подозренията срещу инициативите, идещи от Запад. Но западноевропейците сигурно ще бъдат удивени да узнаят, че Беларус е както епицентър на европейските масови убийства, така и основната база на операциите на анти-нацистките партизани, които действително допринасят нещо за победата на Съюзниците. Удивително е, че една такава страна може да бъда напълно изместена от европейската памет. Липсата на Беларус при дискусиите за миналото е най-ясният признак за разликата между памет и история.

Също толкова обезпокоителна е и липсата на разбиране за икономическата основа на тези политики. Макар че историята на масовите унищожения е тясно свързана с икономически сметки, паметта отхвърля всичко, което изглежда прави убийствата да изглеждат нещо рационално. Както нацистка Германия, така и Съветският съюз следват път на икономическа самодостатъчност: Германия желае да балансира индустрията си с една селскостопанска утопия на Изток, докато СССР желае да преодолее селскостопанската си изостаналост чрез бърза индустриализация и урбанизация. И двата режима се стремят към икономическа самозадоволеност в една голяма империя, при което и двете се опитват да контролират Източна Европа. И двете разглеждат полската държава като историческо отклонение; и двете разглеждат Украйна и нейната богата почва като незаменима. Те определят различни групи като врагове на собствените си планове, макар че германският план за унищожаване на всички евреи не може да се мери с никоя съветска политика по тоталността на целите си. Решаващо тук е, че и в двата случая идеологията, която легитимира масовото унищожение, е освен това и визия за икономическо развитие. В един свят на недоимък, особено на хранителни материали, и двата режима съчетават масовите убийства с икономическото планиране.

Те го правят по начини, които ни изглеждат ужасни и скверни днес, но които са достатъчно убедителни, за да мотивират голям брой последователи по онова време. Храната днес вече не е толкова недостатъчна, поне на Запад, но други ресурси са, или скоро ще бъдат. През двадесет и първи век ние ще се изправим пред недостиг на питейна вода, чист въздух и заплатима енергия. Промяната на климата може да поднови заплахата от глад.

Ако има някаква обща политическа поука от историята на масовите унищожения, то това е необходимостта от недоверие към онова, които може да се нарече „привилегировано развитие“: тоест опитите на отделни държави да реализират някаква форма на икономическа експанзия, която определя жертви, която насърчава благоденствие чрез смъртност. Не може да се изключи възможността унищожението на една човешка група да се окаже от полза за друга, или поне да бъде разглеждано като такова. Това е версия на политиката, на която Европа вече е била свидетел, и с която може да се срещне отново. Единствено достатъчният отговор е етическата всеотдайност към индивида – по такъв начин, че индивидът да има значение като жив, а не като мъртъв, и схеми от този род да станат немислими.

Днешна Европа е забележителна именно с това, че обединява благоденствието със социалната справедливост и човешките права. Вероятно повече от всяка друга част от света, тя е имунизирана, поне засега, срещу такива безчовечно-инструментални представи за икономически растеж. Но паметта вече прави някои странни отклонения от историята, и то по време, в което нуждата от история е по-голяма от всякога. Скорошното европейско минало може и да заприлича на близкото бъдеще на останалия свят. Това е и още една причина да извършваме преразказването му правилно.

Тази статия се основава на реч, произнесена по време на конференцията „Европейски истории“, организирана от списание Eurozine (www.eurozine.com), състояла се във Вилнюс от 8 до 11 май 2009.

Източник

 


[1] От онези приблизително 12 милиона германци, избягали или прогонени от Източна Европа в края на войната, огромното мнозинство идват от Чехословакия (3,5 милиона) или Полша (7,8 милиона). По-голямата част от втората група идва от земи, отнети на победения райх и дадени на Полша от Съюзниците. Около половината от тези 12 милиона са забягнали, а другата половина са депортирани – макар че точно разделение е невъзможно, тъй като някои от забягналите по-късно се завръщат, след което отново са депортирани.

През късната 1944 и ранната 1945 около шест милиона германци бягат пред напредващата Червена армия; именно тогава се случват и по-голямата част от приблизително 600,000-те смъртни случаи сред германски бежанци. Много от тях са просто хора, приклещени между двете армии; някои са целенасочено избити от съветски войници или са умрели в съветски лагери. Убийства се извършват също и от чехи и поляци. Хитлер също носи отговорност за тези жертви, тъй като германските власти не успяват да организират своевременни евакуации.

Следвоенните депортации на германци, директен резултат от войната на Хитлер, са чехословашко-полски-съветски-британско-американски проект. По време на войната емигрантските ръководители на окупираните Полша и Чехословакия изразяват желанието си да поддържат следвоенното си германско население малко, а Съюзниците се съгласяват, че германските населения трябва да бъдат отстранени след победата. Уинстън Чърчил препоръчва „пълно почистване“, а Съюзническият съвет за контрол издава официалния план за трансфер на шест милиона германци.

(Не-комунистическото) чехословашко правителство има съгласието на Сталин за прогонване на германците, но също и онези на Чърчил и Рузвелт. Полша се намира под съветски контрол, макар че всяко полско правителство би изхвърлило германците. Полските комунисти приемат предложението на Сталин Полша да бъде изместена далеч на Запад, което означава прогонване на повече германци, отколкото биха желали евентуалните демократично избрани полски политици. (Освен това то включва депортацията на поляци от бившата източна половина на предвоенна Полша, анексирана от Съветите. Около един милион от тези прогонени поляци се настаняват в земите, от които са прогонени германците).

От май до декември 1945 полските и чехословашки власти изхвърлят около два милиона германци извън границите си. От януари 1946 полските и чехословашки власти продължават да принуждават германците да напускат, докато британските, съветски и американски сили организират приемането им в съответните окупационни зони в Германия. През 1946 и 1947 Съветите приемат малко повече от два милиона германци в своята зона, британците около 1,2 милиона, а американците – около 1,4 милиона. Депортациите продължават с по-бавно темпо и след това.

Макар че депортациите са въпрос на колективна отговорности включват отвратително малтретиране, нивата на смъртност сред германските цивилни граждани – около 600,000 от 12 милиона – са сравнително ниски, ако бъдат сравнявани с другите събития, описвани тук. Приклещени в края на една ужасяваща война, водена от тяхно име, а след това и в едно споразумение на Съюзниците, предвиждащо промени на граници и депортации, тези германци не са жертви на калкулирани сталинистки политики на унищожение, сравними с онези на Терора и глада.

[2] Статията е от 2009 г. (Бел. пр.)

[3] Гориста местност в околностите на Минск, в която по време на Големия терор между 1937 и 1941 служители на НКВД разстрелват огромен брой хора. (Бел. пр.)

Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.

Pin It

Прочетете още...