Веднъж един човек започнал работа като стюард на морски кораб. Обяснили му, че за да избегне счупване на чинии, когато корабът се клати в бурно време, не трябва да върви по права линия, а да се опитва да се движи зигзагообразно: така правели опитните моряци. Човекът казал, че е разбрал. Лошото време настъпило надлежно и след малко се чул ужасният звук от чупене на чинии, когато стюардът и неговият товар се сгромолясали на земята. Попитали го защо не е спазил инструкциите. Аз го направих – казал той. „Направих каквото ми казаха. Но когато аз се отклонявах в една посока, корабът се отклоняваше в друга, а когато се отклонявах в другата, той се отклоняваше в трета.“
Способността да координира внимателно движенията си с диалектическото движение на партията – полуинстинктивното познаване на точния момент, в който зиг се превръща в заг – е най-ценното умение, което може да придобие съветският гражданин. Липсата на умение в това изкуство, което не може да бъде компенсирано от теоретично разбиране на системата, се оказа гибелна за някои от най-способните, най-полезните, а в самото начало и най-фанатично преданите и най-малко корумпираните поддръжници на режима.
I
Живеем в епоха, в която социалните науки твърдят, че са в състояние да предсказват все по-точно поведението на групи и индивиди, на управляващи и управлявани. Затова е странно да се окаже, че един от политическите процеси, който все още предизвиква най-голямо недоумение, не се намира в някаква неизследвана област на природата, нито в неясните дълбини на индивидуалната душа, неподлежащи на психологически анализ, а в сфера, очевидно доминирана от железни закони на разума, от която уж безмилостно е премахнато влиянието на случайните фактори, човешките капризи, непредсказуемите вълни на емоциите, спонтанността, безотговорността, тоест всичко, което може да разхлаби строгата логическа връзка. Процесът, за който говоря, е „генералната линия“ на Комунистическата партия на Съюза на съветските социалистически републики. Резките и насилствени промени в нейната посока озадачават не само външния свят, но и съветските граждани; и не само съветските граждани, но и членовете на самата Комунистическа партия в страната и чужбина – за които тя често предизвиква смущаваща, силна и дори фатална изненада.
Неспособността да се предвидят любопитните движения на линията е решаващ провал на комуниста. В най-добрия случай тя разстройва всичките му лични изчисления, а в най-лошия – води до пълна разруха. Така историята на комунистическите партии извън Русия – и особено на Германската партия – дава много примери, в които внезапни промени на московската „линия“ са довели тези партии до големи катастрофи. С този феномен се занимават нагледно книгите на добре информирани бивши комунисти като [Александър] Бармин, [Анте] Цилига, [Анжело] Роси и Рут Фишер, както и romans-à-clef [ключови романи] на талантливи автори, които са се обърнали срещу съветския режим, като Артур Кьостлер, Хъмфри Слейтър и Виктор Серж. Както в идеологическата сфера, така и в конкретните икономически и политически аспекти на комунистическата външна политика, голяма част от тази несигурност несъмнено може да се отдаде на превеса на руския национален интерес над интересите на световния комунизъм като цяло или на местните партии в частност. Освен това, тъй като дори не всички съветски лидери са хора от Марс, трябва да им се припише нормалният коефициент на грешка в изчисленията, глупост, неефективност и лош късмет. Но дори и да се отчетат толкова разнородни фактори като национализма, човешката грешка и объркаността на човешките дела като цяло, нестандартният път, изминат от идеологическата политика на Съветския съюз, все още си остава необичайно озадачаващ.
Тук може би е неизбежно да се прибегне до марксистката доктрина, тъй като е разумно да се предположи, че съветските лидери не просто декларират, че оценяват събитията в светлината на някаква форма на марксизма, но и в действителност понякога го правят. Без съмнение интелигентността на членовете на Политбюро е по-скоро практическа, отколкото теоретична; въпреки това основните категории, с които се възприема външният свят и се формират политиките, продължават да произтичат от групата теории, издигнати от Маркс и Хегел, и адаптирани от Ленин, Троцки, Сталин, Тито и други, както и, в изопачен и обърнат вид, от фашистките диктатори. Според тази развита марксистка теория трябва да се прави разлика между „гребени“ [възвишения] и „корита“ [низини] – тоест периоди, в които „историята“ изглежда е в състояние на нарастващо брожение и се движи към революционна кулминация, или, от друга страна, онези по-чести периоди, когато нещата са склонни или поне изглеждат склонни да бъдат спокойни и стабилни. И макар, разбира се, теорията да учи, че под спокойната повърхност винаги има сблъсък на фактори, които в крайна сметка ще доведат до неизбежния сблъсък (който представлява прогрес), процесът понякога може да е все още латентен, невидим – революцията все още се заравя, по образа на Маркс (и Хегел) от Хамлет, като старата къртица под земята[1]. Това са периодите, в които революционните партии трябва да съхраняват и консолидират ресурсите си, а не да изразходват силите си в битка. Тази теория за редуващите се фази, която е поне толкова стара, колкото Сен-Симон, изглежда е единствената хипотеза, която предлага правдоподобно обяснение на политиката на Сталин в края на 20-те и 30-те години на ХХ век.
Един от най-добрите примери за спиране на „активистката“ политика е ликвидирането на агресивната линия на Троцки в Китай. Разсъжденията на Сталин и неговите съюзници изглежда са довели до заключението, че е започнал един от периодите на „затишие“ и че в резултат на това извършването или подкрепата на насилствена революция „задължително“ ще доведе до разочарование. И обратно, най-впечатляващият пример за призив към оръжие е прословутата директива към германските комунисти през 1932 г. да съсредоточат огъня си върху социалдемократите като по-опасни от Хитлер врагове. Речите на Сталин от този период са много поучителни в това отношение: изглежда, че той явно е предполагал, че след дългото „корито“ на отчаяние през 20-те години „гребенът“ на революцията започва да се надига отново. Той гледа на икономическата криза от 1929-31 г. като на най-силния признак, че противоречията на капиталистическата система най-сетне са на път да изпълнят историческата си задача – да взривят окончателно цялата крехка капиталистическа структура. (Между другото, не само за него ситуацията изглежда обляна в такава зловеща светлина; много наблюдатели от далечни страни и с различни политически възгледи говорят по това време с не по-малко драматични термини). В така наречената „революционна“ ситуация комунистическата партия напредва. Периодът на тиха инкубация, през който тя е длъжна да приспива потенциалните си съперници и врагове с фалшива сигурност, е приключил; тя изоставя всички претенции за солидарност с други леви и „прогресивни“ сили. След като в капиталистическия ред започнат видимо да се появяват пукнатини, решаващият момент не може да бъде много далеч и подготовката на Ленин за неговия преврат през септември-октомври 1917 г. се превръща в подходящ модел за следване. Комунистическата партия, смела, силна, знаеща сама какво иска и как да го получи, прекъсва фалшивите си (но на по-ранен етап тактически необходими) отношения с „меката“ и объркана маса от съратници, събеседници, временни съюзници и неясни симпатизанти. Тя прави големия скок през пропастта към завладяването на властта, за която единствено е – и знае, че е – адекватно организирана.
Заповедта за настъпление, която Сталин издава на германските си съюзници през 1932 г., има за тях фатални последици (и почти толкова фатални за самия него) – последици, които са достатъчно познати на целия свят, който плаща оттогава насам с невероятни страдания. Но дори и това не разколебава вярата на комунистите в простата формула. Тя остава непроменена и се повтаря отново и отново: В революционни ситуации ликвидирайте вече безполезните си съюзници, а след това настъпвайте и нанасяйте удари; в нереволюционни ситуации натрупвайте сила чрез ad hoc съюзи, чрез изграждане на народни фронтове, чрез поставяне на либерални и хуманитарни маски, чрез цитиране на древни текстове, които предполагат възможността, почти желанието, за мирно и взаимно толерантно съжителство. Последното ще има двойно предимство – ще компрометира потенциалните съперници, като ги отведе по-далеч, отколкото те желаят или знаят, че могат да отидат, и същевременно ще постави в неудобно положение дясната опозиция – силите на реакцията – като изправи срещу тях всички най-добри и най-искрени защитници на свободата и човечността, прогреса и справедливостта.
И наистина може да се окаже, че тази проста максима ще обясни до известна степен колебанията на съветската пропагандна политика след 1946 г., когато съветските плановици започнаха да очакват огромна световна икономическа криза и станаха съответно агресивни и безкомпромисни. Последва постепенно и неохотно осъзнаване (преждевременно предсказано от съветския икономист Варга, който беше надлежно упрекнат за ненавременната си прозорливост), че кризата не се реализира достатъчно бързо и може да не настъпи нито в очаквания момент, нито с очакваната сила. Това може да обясни опитите през последните две години да се замени (поне за износ в чужбина) пряката пропаганда, формулирана в старомодни, безкомпромисни марксистки термини, с некомунистически ценности, като например призиви за всеобщо желание за мир, за местна или национална гордост пред американския диктат или за предполагаеми традиции на приятелство между, да речем, Русия и Франция – в противовес на не по-малко традиционната враждебност между Франция и Англия. Съветската зависимост от тази историческа схема на редуване на периоди на затишие и криза (която има респектиращо предмарксистко родословие) може и да не е пълен ключ към всички конвулсии на идеологическата политика в чужбина, но без подобна хипотеза тази политика става напълно неразбираема и може да бъде обяснена само с допускането за степен на слепота, глупост или безпричинна перверзност в Москва, която по други причини едва ли може да бъде приписана на настоящите управници на СССР. А това е силен аргумент да се смята, че хипотезата е вярна.
II
Но каквато и да е теорията за историята, която ръководи политиката на съветското правителство спрямо неговите агенти в чужбина, тя няма да обясни зигзагообразното движение на партийната линия в самия Съветски съюз. Това е рамото на съветската политика, от което най-много се страхуват собствените му граждани, особено онези, чиито професии ги карат да се изказват публично – писатели, художници, учени, академични лица и интелектуалци от всякакъв вид, тъй като кариерата и дори животът им зависят от способността да се приспособяват бързо и точно към всички променливи форми на това капризно движещо се протейско образувание. Принципите на движението му, разбира се, не винаги са напълно неразбираеми. Така например приемането на доктрината за „социализъм в една страна“ през 20-те години на ХХ век не може да не промени цялата насока на дейността на партията. Интелигентният наблюдател също така не би могъл да изпита голяма изненада, когато идеологическите последователи на по-ранната, така наречена „троцкистка“ линия, или дори лицата, лично свързани с изгонения лидер, са били своевременно прочистени или остракирани. По същия начин не е имало повод за учудване от забраната на антигерманските или антифашистките прояви след нацистко-съветския пакт от 1939 г. Нито пък надигането на националистически и патриотични настроения със силно официално поощрение по време на войната за национална съпротива срещу германците.
От друга страна, никой не е очаквал и не е могъл да предвиди такива любопитни случки като разобличаването на официалния партиен философ Георгий Александров за това, че твърди, че Карл Маркс е просто най-добрият от всички западни мислители, а не, както би трябвало да посочи, същество, което е напълно различно и превъзхожда по вид всеки мислител, живял някога. Партийните органи твърдят, че Маркс е описан неадекватно – почти обидно – като е наречен философ; създадено е впечатлението, че да се каже за Маркс, че е най-добрият от философите, е все едно някой да нарече Галилей най-изтъкнатия от всички астролози или самия човек – най-висшия и най-надарения сред маймуните[2]. Също така никой не е предвидил, а може би и не е могъл да предвиди, че толкова скоро след масовите убийства и изтезания на евреи от нацистите, ще се разрази вълна от настроения срещу по-старото поколение интелектуалци, предимно писатели и художници от еврейски произход, като банда от „космополити без корени“[3] и дребни ционистки националисти; нито пък бързото разпускане, скоро след това, на Еврейския антифашистки комитет. Също така никой от филолозите, които в продължение на толкова много години вярно са се придържали към крайно фантастичните (но официално одобрени) доктрини на покойния академик [Николай] Мар, не може да бъде обвинен, че не е предвидил внезапното му затъмнение. Как някой на света би могъл да си представи, че едно толкова всеотдайно пожертване на всякакво знание и интелект върху олтара на дълга към страната и партията ще бъде загробено от толкова ексцентрична съдба, каквато е намесата на самия генералисимус с произнасяне ex cathedra на истинската истина за взаимовръзките между езика, диалектите и социалната структура?
Всеки, който някога е общувал със съветски писатели и журналисти, или със съветски представители в чужбина, е наясно с изключителната острота на слуха, която тези хора развиват и към най-слабите промени в тона на партийната линия. И все пак това е слабо полезно за тях, тъй като е придружено от безпомощно незнание за посоката, в която „линията“ може да се отклони. Разбира се, съществуват безкрайни хипотези за всеки отделен завой и отклонение, някои от които са несериозни, други сериозни; в самата Съветска Русия те понякога се характеризират със сардоничното и отчаяно качество, наречено „хумор на ешафода“, този типично съветски Galgenhumor, който е породил немалко горчиви и запомнящи се остроумия. Но изглежда, че няма някакво общо обяснение, което да обхваща всички факти. И тъй като в крайна сметка е малко вероятно хора, които са толкова хладнокръвно пресметливи като господарите на Съветския съюз, да оставят централната линия, от която произлиза и зависи всичко, на случайността или на мигновеното решение, можем да сметнем за не съвсем празно занимание разглеждането на една хипотеза, която може да обясни голяма част от тази особена ситуация.
III
Нашата теория изхожда от предположението, че съществуват две основни опасности, които неизменно заплашват всеки режим, установен чрез революция.
Първата е, че процесът може да отиде твърде далеч – че в своята прекомерна ревност революционерите могат да унищожат твърде много и по-специално да унищожат онези личности, от чиито таланти в крайна сметка зависи успехът на самата революция и запазването на нейните придобивки. Малко революции, ако изобщо има такива, водят до целите, на които се надяват най-пламенните им привърженици; защото самите човешки качества, които правят най-добрите и най-успешните революционери, са склонни да водят до опростяване на историята. След като отмине първото опиянение от триумфа, сред победителите настъпва настроение на разочарование, неудовлетвореност и възмущение: някои от най-свещените цели не са постигнати; злото все още върлува по земята; все някой трябва да е отговорен; някой трябва да бъде виновен за липсата на ревност, за безразличието, може би за саботажа, дори за предателството. И така, отделни хора са обвинявани, осъждани и наказвани за това, че не са успели да постигнат нещо, което по всяка вероятност не е могло да бъде предизвикано от никого; хора са съдени и екзекутирани за това, че са предизвикали ситуация, за която всъщност никой не носи отговорност, която не е могла да бъде предотвратена, която по-прозорливите и трезви наблюдатели (както се оказва по-късно) винаги са очаквали в някаква степен. Съдилищата и наказанията не успяват да поправят ситуацията. Възмущението отстъпва място на яростта, прибягва се до терор, екзекуциите се умножават. Няма причина този процес да спре без външна намеса или физически причини, тъй като никога не може да има достатъчно жертви, които да изкупят престъпление, което никой не е извършил, да изкупят криза, която трябва да се припише на общата и много вероятно неизбежна неспособност да се разбере правилно ситуацията. Но щом само кошмарът на взаимното подозрение, обвинение, терор и контратерор настъпи, става вече твърде късно да се отдръпнем: цялата структура започва да се руши в трескавия лов на ереси, от който едва ли някой ще се измъкне. Всеки студент знае как е изглеждала жестоката кулминация на Великата френска революция през 1794 г.
Втората опасност е точно обратната и често представлява естествено продължение на първата. След като се изчерпи първоначалното вдъхновение на революцията, ентусиазмът (и физическата енергия) ще спадне, мотивите ще станат по-малко страстни и по-малко чисти, ще се появи отвращение от героизма, мъченичеството, унищожаването на живота и имуществото, ще се възвърнат нормалните навици и това, което е започнало като дързък и великолепен експеримент, ще се изчерпи и накрая ще се срине в някакъв въртоп от корупция и дребна мизерия. Това се е случило във Франция по време на Директорията и е белязало края на революционната фаза в много други случаи. Изглежда, че това е неизбежната последица от много романтични въстания в латиноамериканските страни.
Избягването на тези противоположни опасности – необходимостта да се върви между Сцилата на самоунищожителния якобински фанатизъм и Харибдата на следреволюционната умора и цинизъм – е следователно основната задача на всеки революционен лидер, който не желае да види своя режим унищожен от пожара, който е разпалил, нито пък върнат към пътищата, от които е бил за момент изтръгнат чрез революцията. Но в този момент марксистките революционери се намират в особено затруднено положение. Защото според онзи елемент в марксизма, който изхожда от учението на Хегел, светът – всичко одушевено и неодушевено – се намира в състояние на постоянен вътрешен конфликт, нарастващ непрестанно към критични сблъсъци, които издигат битката на нова плоскост – напрежения и конфликти на „ново ниво“. Следователно самата „диалектика“ – защото така се нарича процесът – на теория би трябвало да е достатъчна гаранция за жизнеността на всяко истинско революционно движение. А именно: тъй като диалектиката е неумолимо „заложена в природата на нещата“ и не може да бъде нито спряна, нито заобиколена, ходът на постреволюционните режими трябва – той просто не може да не се подчинява на нейните закони. И както Френската революция избухва, подчинявайки се на тези закони, така тя и запада, и се втурва в плитчините на Директорията, и, което е още по-лошо, е последвана от Империята и Реставрацията, вероятно подчинявайки се на същия диалектически процес. Каквато и степен на детерминизъм да включва историческият материализъм на Маркс (а доктрината далеч не е ясна нито при Хегел, нито при Маркс и става особено непрогледна в по-късните трудове на Енгелс), Сталин изглежда е решил, че мрачната съдба, която очевидно е очаквала предишните революции, не трябва да застигне неговия режим. Макар че величественото самоизпълнение на световния модел не може да бъде подправено или отклонено в угода на капризната човешка воля, все пак историята (ако се съди по предишните ѝ прояви) не изглежда като прекалено сигурна гаранция за оцеляването на това, което Сталин и неговата партия са смятали за най-желаните черти на руската революция. Самата природа (макар и като цяло да е достатъчно надеждна) понякога задрямва; и може би биха могли да се направят някои леки корекции, за да станат процесите ѝ още по-редовни и предвидими. Трябва да бъде използвано човешко умение, за да се помогне на космоса да изпълнява още по-точно своите „вътрешни закони“.
Следователно Сталин е използвал оригинален метод, напълно съответстващ на изобретателския дух на нашето време, и по-специално на новата мода да се произвеждат синтетични еквиваленти на природните продукти. Както други произвеждат изкуствен каучук или механични мозъци, така и той създава изкуствена диалектика, чиито резултати самият експериментатор може до голяма степен да контролира и предвижда. Вместо да позволи на историята да породи колебанията на диалектическата спирала, той поверява тази задача в ръцете на човека. Проблемът е да се намери средното положение между „диалектическите противоположности“ на апатията и фанатизма[4]. Веднъж определена, същността на неговата политика се състои в точното определяне на времето и в изчисляването на правилната степен на сила, необходима за разклащане на политическото и социалното махало, за да се постигне всеки резултат, който би могъл да бъде желан при дадените обстоятелства.
Нека приложим тази хипотеза към условията на Втората световна война. През 1941 г., когато съдбата на съветската система изглеждаше на косъм, патриотичните чувства получиха пълна подкрепа. Това подейства като предпазен клапан за натрупаните подобни чувства, които населението трябваше да потиска през предходните две десетилетия. Партийните лидери ясно осъзнаваха, че този прилив на национални чувства действа като най-мощния психологически фактор за стимулиране на съпротивата срещу врага. Процесът очевидно не е бил съвместим с поддържането на пълния предвоенен натиск на комунистическата индоктринация; войната е спечелена на вълната на патриотичния, а не на идеологическия плам[5]. Започва да се усеща известно разхлабване на връзките. Писателите пишат по-свободно; поне временно се наблюдава малко по-малко подозрително отношение към чужденците, поне към тези, които са свързани със съюзническите страни. Старомодните, отдавна забравени изрази на великоруски чувства и преклонението пред чисто национални герои отново стават модерни. По-късно обаче победоносните съветски войски, които се завръщат от чужди страни, изпълнени (както често се случва след европейски кампании) с благоприятни впечатления от чуждите обичаи и свободи, започват да предизвикват безпокойство; в края на краищата голямото въстание на декабристите от 1825 г. е породено от подобен опит. На властите става ясно, че е спешно необходимо мощно превъзпитание в комунистическата доктрина – в крайна сметка единственият цимент, който свързва етнически разнородните народи на Съветския съюз. Завърналите се войници – както победители и военнопленници, освободени в Германия и на други места, така и тези, които биха могли да влязат в контакт с тях у дома – се нуждаят от внимателен надзор, за да не се появят центрове на съпротива срещу централната власт. Ако тази реиндоктринация не се осъществи бързо, целият модел на съветския живот, зависещ както във всички тоталитарни държави от непрестанна дисциплина и нестихваща напрегнатост, скоро може да се окаже в опасност от провисване – както е известно, началото на края на всички подобни режими. Към края на 1945 г. беше отправен призив за по-строга ортодоксалност. Политиката на насърчаване на национализма беше рязко спряна. На всички бяха напомнени марксистките им задължения. Установено бе, че видни представители на различни националности са отишли твърде далеч в прославянето на местното си минало, и те бяха призовани към ред с недвусмислена строгост. Регионалните истории бяха потулени. Върху страната отново падна всеобхватният плащ на идеологическата ортодоксалност. На партията беше заповядано да разобличи и изхвърли опортюнистите и разбойниците, на които по време на военния смут беше позволено да се промъкнат в лоното. Отново бяха организирани преследвания на ереси (макар и не в ужасяващите мащаби от 1937-9 г.).
Опасността от подобен развой на нещата се състои в това, че той дава властта в ръцете на една класа фанатици, посветени на безкрайната задача да пречистят Църквата, като отрежат всички непослушни крайници – и понастоящем всичко, което е способно да насърчи растежа. Такива фанатици ще бъдат ефективни само ако поне онези, които съставляват централното им ядро, са абсолютно искрени; но когато това се случи, дейността им неизбежно ще отиде твърде далеч. След като прочистят по-големите и по-малки инакомислещи, инквизиторите са принудени да продължат със същата свещена ревност, докато в края на краищата се окаже, че изследват живота и делата на самите велики лидери на партията. В този момент те трябва бързо да бъдат удържани, за да не се разруши цялата машина отвътре. Допълнителна причина за спиране на чистката и обявяване на нейните представители за ненормални екстремисти, които са изпаднали в амок, е, че това ще бъде популярно сред изплашените и отчаяни редови членове както на партията, така и на бюрокрацията (да не говорим за населението като цяло). От облаците се спуска могъща ръка, за да спре инквизицията. Кремъл е чул вика на народа, наблюдавал е тежкото положение на децата си и няма да позволи те да бъдат разкъсани крайник по крайник от неговите свръхгрижовни слуги. Потенциалните жертви въздъхват с облекчение; чува се изблик на благодарност, който е достатъчно искрен. Вярата в добротата, мъдростта и всевиждащото око на лидера, разклатена по време на клането, отново се възстановява.
Нещо подобно се случи след голямата чистка през 1937-9 г. То се повтори, но в много по-мека форма, през 1947 г., когато чисто доктриналните преследвания бяха донякъде отслабени и отстъпиха място на период на национално самовъзвеличаване и яростна атака срещу самата възможност за чуждо влияние, в минало и настояще. Колкото и гротескно да е изглеждал този ултрашовинизъм, гледан от чужбина, и колкото и да е бил разрушителен за малцината представители на по-широката култура, все още оцелели в Съветския съюз, той вероятно не е бил приет зле от масата от населението (кога националистическата пропаганда е била непопулярна сред някой народ?); и той е спрял ръката на марксисткия инквизитор в полза на по-познатата национална традиция. По този повод махалото се завърта в посока на руската гордост и любов към родината. Но както предишните идеологически чистки отидоха твърде далеч в една посока, така и тази реакция на свой ред надмина себе си.
Съветското правителство желае да запази минимална степен на здрав разум поне сред елита, на който разчита; затова всяко рязко разклащане на махалото винаги, рано или късно, изисква коректив. В нормалните общества движението на мненията, независимо дали е спонтанно или изкуствено стимулирано, не се случва във вакуум. То среща съпротивата на установените навици и традиции и до известна степен се поглъща или размива във вихъра на безбройните течения, създадени от взаимодействието на институционалните влияния с относително неконтролираните тенденции на мислите и чувствата, характерни за свободното общество. Но в Съветския съюз този случаен фактор до голяма степен отсъства, именно защото партията и държавата са ангажирани с отмиването и на най-малките наченки на независима мисъл. Следователно съществува един вид празен регион, в който всеки изкуствено стимулиран възглед (а в СССР едва ли може да има друг) има склонността да отиде твърде далеч, да стигне до абсурдни граници и да завърши със затъпяване – не само в очите на външния свят, но дори и в самия Съветски съюз. В този момент той трябва да се върне обратно със средства, които сами по себе си са не по-малко изкуствени. Именно това се случи, когато националистическата ксенофобска кампания достигна точка, почти идентична с тази на най-жестоките фази на бруталната политика на „русификация“ от царско време. (Неотдавнашните разобличения на космополитните интелектуалци бяха формулирани на език, почти идентичен с този на реакционната, антисемитска, фанатично антилиберална преса и полиция след репресиите, последвали революцията от 1905 г.) Очевидно трябваше да се направи нещо, за да се възстанови тъканта на съветското единство. Еx hypothesi [по дефиниция] партията не може да сгреши никога; грешки могат да възникнат само защото нейните директиви са били неправилно изтълкувани или приложени. Отново, в рамките на система, в която тя е централна догма, не е възможно да се направи сериозна промяна в основите на самата марксистка теория. Следователно открит опит за промяна – да не говорим за отмяна – на каквито и да било марксистки принципи в такива централни и критични области като политическата теория или дори философията е изключен: тъй като съществува твърде сериозна опасност след толкова години живот в усмирителна риза, в съзнанието на правоверните да се създаде объркване и тревога. Една система, в която работят стотици хиляди професионални агитатори и която трябва да излага уроците си на език, разбираем за деца и неграмотни, не може да си позволи съмнения и неясноти по отношение на основните истини. Дори Сталин не може да наруши основите на идеологията, без да застраши цялата система.
Следователно трябва да се намерят по-безопасни места за идеологическите маневри, необходими в ситуации, които изглеждат леко неконтролируеми. Музиката, поезията, биографията, дори правото са периферни територии, в които могат да се правят доктринални изказвания, променящи „линията“, без да се нарушава жизненоважният централен регион. Моралът на подобни публични изявления се възприема много бързо от (вече) силно чувствителните очи и уши на интелектуалците, работещи в други и често доста отдалечени области. Филологията е още по-отдалечена от центъра и следователно още по-сигурна. Може би затова Сталин избра теорията на езика, по начин, който изглеждаше на непосветените толкова причудлив, за да покаже, че „тръбният зов“ за марксистка чистота е имал пълния си ефект и трябва да бъде заглушен. Но едва-що беше извършено лекото коригиране на линията в областта на лингвистиката, тозчас други относително „неполитически“ специалисти започнаха да се питат дали техните светове без прозорци също не могат да очакват някакво малко открехване – може би пролука към външната вселена или поне малко повече пространство за дишане вътре. Наградата за граматиците и лингвистите означава, че музикантите, акробатите, клоуните, математиците, писателите на детски приказки и дори физиците и химиците се плашат малко по-малко. Дори историците надигат глава; един автор в съветско историческо списание през лятото на 1951 г. плахо твърди, че след като Сталин не е казал нищо за историческите изследвания, дали те също като лингвистиката не могат да бъдат изключени от марксистката „надстройка“ и да притежават „обективност“ и постоянни принципи, които Сталин така строго е отказал на художествените или юридическите институции[6]? Физиците, химиците, дори тормозените генетици, чиито изследвания се намират толкова злополучно близо до сърцето на историческата диалектика, може би ще получат известно облекчение; със сигурност капризите на „линията“ в техните теми изглежда произтичат по-често от вътрешнополитически нужди, отколкото от метафизични съображения или от неизлечима склонност към този или онзи философски или научен „материализъм“, на който някои от техните по-надеждни или наивни западни колеги, в стремежа си да разберат съветската научна теория, толкова често и толкова неправдоподобно се опитват да ги припишат.
Темите за „мира“ и „съвместното съществуване“ безпогрешно показват накъде се е запътила диалектическата машина след корейската злополука: оттук и слабите и патетични опити да се намекне отново за „западни“ ценности от страна на професори, чиято любов към предмета им не е напълно убита. И ако тези първи плахи опити не бъдат твърде грубо възпрени, тези, които ги отправят, знаят, че най-накрая могат да започнат да очакват период на относителна толерантност. Но по-опитните знаят, че това едва ли ще продължи дълго. Скоро симптомите неизбежно започват да показват, че връзките са разхлабени твърде много – твърде много за машина, която, ако не е здраво затегната, изобщо не може да функционира. В този момент се появяват нови призиви за конформизъм, чистота, ортодоксалност; започва елиминиране на заподозрените – и цикълът се повтаря.
И все пак все нещо зависи от силата, с която махалото се размахва: една от последиците от прекаленото нагнетяване на терора (както се случва например по време на режима на Ежов в края на 30-те години на ХХ век) е, че населението е приклещено в почти пълно мълчание. Никой не иска да говори с никого по теми, дори и отдалечено свързани с „опасни“ теми, освен в най-стереотипни и лоялни формули, а и тогава най-оскъдно, тъй като никой не може да се чувства сигурен в това коя е „паролата“ на днешния ден. Това уплашено мълчание крие своите опасности за режима. На първо място, макар че мащабният терор осигурява широко разпространено послушание и изпълнение на заповедите, възможно е хората да бъдат уплашени прекалено много: ако се поддържа, жестоката репресия завършва с това, че хората остават напълно изнервени и изтръпнали. Настъпва парализа на волята и един вид изчерпано отчаяние, което понижава жизнените процеси и със сигурност намалява икономическата производителност. Освен това, ако хората не говорят, огромната армия от разузнавателни агенти, наети от правителството, няма да може да докладва достатъчно ясно какво се случва в главите им или как биха реагирали на тази или онази правителствена политика. Когато водите са много спокойни и повърхността им е много непрозрачна, те може да са твърде дълбоки. По думите на една руска поговорка: „Дяволите се размножават в тихи води“. Правителството не може да се справи без минимално познаване на това, което се мисли „там навън“. Въпреки че не може да се каже, че в Съветския съюз съществува обществено мнение в нормалния смисъл на думата, управляващите все пак трябва да се запознаят с настроенията на управляваните, макар и само в най-примитивния, най-бихевиористичния смисъл на думата, така както животновъдът зависи от способността си да предвижда в определени граници поведението на своите животни. Следователно трябва да се направи нещо, за да се стимулира населението към някаква степен на ясно изразяване: забраните се отменят, настойчиво се приканва към „комунистическа самокритика“, „другарска дискусия“, нещо, което почти прилича на публичен дебат. След като отделни лица и групи покажат своята позиция – а някои от тях неизбежно се предават – лидерите знаят по-добре къде се намират, и по-специално кого би било разумно да отстранят, ако искат да запазят „генералната линия“ от неконтролируеми тласъци и придърпвания. Гилотината започва да работи отново, говорещите са заглушени. След краткия мираж за по-лек живот затворниците в това мрачно заведение отново се заемат с тежките си задачи и им се забранява да се занимават с каквито и да било невинни интереси, които да ги отклонят от труда им – големите индустриални цели, които могат да бъдат постигнати само с най-непрекъснато внимание и най-жестоки усилия. Комуникацията с външния свят е практически преустановена. Пресата се връща към усещането за своята основна цел – подобряване на морала на обществото, ясни, безкрайно повтаряни проповеди за правилния начин на живот и мислене. Когато това състояние на нещата стане твърде мрачно дори за съветските граждани, „линията“ отново се разхлабва и за много кратък период (предпоследното състояние, което винаги е най-опасният момент) животът отново става малко по-разнообразен.
IV
Това – „изкуствената диалектика“ – е оригиналното изобретение на генералисимус Сталин, неговият основен принос към изкуството на управлението, може би дори по-важен от „социализма в една страна“. Това е инструмент, който гарантирано „поправя“ несигурността на природата и историята и запазва вътрешния импулс – вечното напрежение, условието за постоянна военна мобилизация – който единствен позволява да се продължи една толкова неестествена форма на живот[7]. Това се постига, като никога не се допуска системата да стане нито прекалено слаба и неефективна, нито прекалено напрегната и саморазрушителна. Странна, иронична версия на „перманентната революция“ на Троцки или отново на формулата му „нито мир, нито война“ за Брест-Литовск, тя принуждава съветската система да върви по зигзагообразен път, създавайки за народите състояние на непрестанно напрежение, за да не бъдат застигнати от някой от резките завои, които се правят винаги, когато дадена операция започне да носи недостатъчна или нежелана възвръщаемост.
Естествено, нуждата да се запази населението в движение по този начин не е единственият фактор, който определя крайната посока на линията. Освен това тя се определя от натиска на външната политика, националната сигурност, вътрешните икономически и социални нужди и т.н. – тоест от всички сили, които играят роля във всяко организирано политическо общество и които оказват влияние и върху съветската политика, макар и по малко по-особен начин. Съветският съюз не е марксистка система, работеща в пълен вакуум, нито пък е свободен от въздействието на психологически или икономически закони. Напротив, той претендира, че ги разпознава по-ясно и формира политиката си по-съзнателно в съответствие с откритията на естествените науки, отколкото това прави „реакционната“ политика, обречена да бъде жертва на собствените си непримирими „вътрешни противоречия“. Какво тогава кара политическото поведение на Съветския съюз да изглежда толкова загадъчно и непредсказуемо за западните наблюдатели, независимо дали те са практични политици или теоретични студенти по съвременна политика? Може би това недоумение се дължи донякъде на неспособността на Запада да осъзнае решаващото значение, което създателите на съветската политика придават на зигзагообразния път, от чието следване те приемат, че зависят пряко както вътрешната сигурност, така и запазването на властта им. Тази техника за определяне на „генерална линия“, в съответствие с която трябва да се използват всички средства, с които разполагат съветската държава и комунистическите партии в страната и чужбина, е наистина ново изобретение с голяма оригиналност и значение. Нейното успешно функциониране зависи от способността за организиране на всички налични природни и човешки ресурси, за пълен контрол над общественото мнение, за налагане на свръхстрога дисциплина на цялото население; и най-вече от чувството за време, което изисква голямо умение и дори гениалност от страна на отделните манипулатори – особено от самия върховен диктатор. Тъй като това е необходимо – тъй като точно правилната „линия“, която се колебае между еднакво неизбежните и взаимно противоположни десни и леви „отклонения“ (крайности, от които тя, подобно на Хегеловия синтез, е съставена и които, под формата на отделни човешки представители и техните възгледи, тя унищожава) – не може да бъде определена механично. Тя е изкуствена конструкция и зависи от поредица от човешки решения; и по тази причина бъдещето ѝ не може да се смята за напълно сигурно. Докато начело стои човек с изключителната дарба на Сталин за администриране, движението на „линията“, макар и да продължава да бъде невидимо за мнозина както в Съветския съюз, така и извън него, не е съвсем непредсказуемо. Нейната съдба, когато той вече не я контролира (независимо дали Съветският съюз е въвлечен във всеобща война или не), е по-скоро предмет на надежда и страх, отколкото на рационално пророчество. Защото той със сигурност не е самодвижеща се, самокоригираща се или в какъвто и да е смисъл автоматично работеща машина. В ръцете на по-малко умели, опитни или самоуверени хора тя лесно може да доведе до дебати, на които човешките общества не са изложени при по-традиционните форми на управление.
Дали наследниците на Сталин ще проявят достатъчно способности за новата техника, която изисква толкова забележително съчетание на въображение и практическа проницателност? Или пък ще се откажат от нея напълно, и ако е така, то дали постепенно или по-скоро внезапно? Или пък ще се окажат неспособни да я контролират и ще станат жертва на механизъм, твърде сложен за хора с ограничени способности – механизъм, чиято ефективност в ръцете на едно по-ранно и по-способно поколение така е обусловила и управляващите, и управляваните, че катастрофата е станала неизбежна? Всичко това ние не можем да кажем; единственото, което изглежда сигурно, е, че кончината на генералисимус Сталин рано или късно ще доведе до криза в съветските дела – криза, която може да се окаже по-сериозна от тази, предизвикана от смъртта на Ленин, тъй като освен всички други проблеми на пренастройването, които са особено остри в една строга диктатура, ще възникне и мъчителната дилема, създадена от бъдещето на сложния механизъм на управление на Сталин, твърде сложен, за да бъде използван от по-слаб майстор на манипулациите[8], и твърде опасен, за да бъде прекъснат, пренебрегнат или изоставен.
Едно друго нещо изглежда умерено ясно: онези, които вярват, че подобна система е просто твърде безсърдечна и потискаща, за да продължи жестоко, се лъжат. Съветската система, макар и да не е конструирана така, че да се самовъзпроизвежда, със сигурност не носи белези на самоунищожение. Правителството може да е брутално, цинично и напълно покварено от абсолютната власт: но само морален оптимизъм, подхранван от страстно възмущение или религиозна вяра, а не от емпирични наблюдения или исторически опит, може да накара някои изследователи на Съветския съюз да пророкуват, че подобно беззаконие скоро трябва да ерозира хората, които го практикуват, да ги направи неспособни да запазят властта и по този начин да победи самото себе си. Управляваните – пасивно, уплашено стадо – може да са дълбоко цинични по свой собствен начин и постепенно да бъдат жестоко малтретирани, но докато „линията“ се движи на зигзаг, позволявайки им да си поемат дъх сред ужасното всекидневно бягане, те, при всички страдания, които тя носи, ще могат да намерят живота си достатъчно – ако и само малко – поносим, за да продължат да съществуват, да се трудят и дори да се наслаждават на удоволствия. За жителите на западните страни е трудно да си представят условията, при които човешките същества в Източна Европа или Съветския съюз (или в Индия или Китай) могат не просто да оцелеят, но и (бидейки заобиколени от други хора в не по-добро положение и без алтернативни форми на живот, видими през завесата, които да привличат и да предизвикват недоволство във въображението), да се приспособят към условията, да ги възприемат като нещо нормално, да измислят мерки, подобно на войници в безкрайна кампания, затворници или корабокрушенци. Такива мерки могат да изглеждат непоносими за средния гражданин на една цивилизована общност, но тъй като, ако не свободата, то поне братството и равенството се раждат от общото страдание, човешкият живот може да бъде изживян – с моменти на веселие и ентусиазъм и на истинско щастие – дори и при най-ужасяващите и унизителни условия.
Не бива да забравяме, че изкуството да се манипулира „генералната линия“ се състои именно в това – че не бива да се допуска, вземайки предвид населението като цяло, човешката мизерия да достигне степен на отчаяние, при която смъртта – самоубийство или убийство – да изглежда за предпочитане. Ако на гражданите на Съветския съюз не може да бъде позволена степен на свобода или щастие, която би ги направила твърде непокорни или недостатъчно продуктивни, то не трябва да им се позволява и да изпадат в състояние на паника, отчаяние или безразличие, което на свой ред би парализирало тяхната дейност. Колебанията на „генералната линия“ са замислени като средство, което избягва точно тези крайности. Ето защо, докато управляващите в Съветския съюз запазят уменията си да боравят с държавната машина и продължават да бъдат адекватно информирани от тайната си полиция, вътрешен срив или дори атрофия на волята и интелекта на управляващите поради деморализиращото въздействие на деспотизма и безскрупулното манипулиране на други човешки същества изглеждат малко вероятни. Малко са правителствата, които са били унищожени от процес на вътрешно гниене без намесата на някаква външна причина. Тъй като съветското правителство все още видимо владее напълно политическите си сетива, експериментът на една постоянно милитаризирана нация едва ли е достигнал своя апогей в дългите исторически периоди. Колкото и трудности и опасности да съпътстват тази чудовищна машина, нейният успех и способност за оцеляване не бива да се подценяват. Нейното бъдеще може да бъде неопределено, дори несигурно; тя може да се обърка и да претърпи корабокрушение или да се промени постепенно или катастрофално; но докато не се утвърди по-добрата природа на хората, тя не е задължително обречена. Физическото и нервното изтощение, което системата изисква (без никаква цел, поне без забележима човешка цел, освен самото поддържане на режима), е ужасяващо: никое западно общество не би могло да го преживее. Но пък онези по-фини организми, на които преди 1917 г. Русия е била не по-бедна от Запада, отдавна са загинали. Може би ще са необходими много десетилетия, за да бъдат възстановени – както със сигурност те ще бъдат възстановени един ден, когато този дълъг, тъмен тунел ще бъде само горчив спомен.
Междувременно самото удивително изобретение със сигурност заслужава по-внимателно проучване, дори и само защото е толкова механично мощен и всеобхватен инструмент за управление на човешките същества – за едновременно пречупване на волята им и развиване на максималните им способности за организирано материално производство – колкото никой друг, за който мечтае най-безмилостният и мегаломански капиталистически експлоататор. Защото той произтича от още по-голямо презрение към свободата и идеалите на човечеството от онова, с което Достоевски е надарил своя Велик инквизитор, и като господстващ над живота на около осемстотин милиона човешки същества, е най-важното, най-нечовешкото и все още най-недоразбраното явление на нашето време.
1952 г.
[1] „Я гледай го ти, стария му кърт! Как бърже ровел!“ – казва Хамлет на Призрака в пиесата на Шекспир (1 действие, 5 сцена, 162 ред). „Добре си го изкопала, стара къртице“, казва Маркс в края на Осемнадесетият Брюмер на Луи Бонапарт (1852 г.): Карл Маркс и Фредерик Енгелс, Събрани съчинения, том 11 (Лондон и др., 1979 г.), стр. 185. Изглежда, че Хегел не е използвал пряко този образ, макар че тонът на забележките на Маркс е общо взето хегелиански.
[2] Всъщност Александров бива отстранен от постове и длъжности заради участието си в т. нар. „дело на гладиаторите“ – най-големият секс скандал от времената на СССР. Виж в тази връзка следната статия от не чак толкова далечната руска преса: „Разврат, пьянка, совращение девушек“. (Бел. пр.)
[3] Обичайният превод на „безродные космополиты“, който се използва за съветските евреи. Въпреки че в предаване от 1933 г. Хитлер нарича евреите и други „безродна международна клика“, тази специфична руска фраза се появява за първи път в печата (доколкото мога да открия) в статия на редактора на списание Огонек А[натолий Влад Имирович] Софронов, „За по-нататъшното развитие на съветската драматургия“, Правда, 23 декември 1948 г., стр. 3 – макар че самото „космополит“ със сигурност се използва от 1930-те години, ако не и преди това, като обидно обозначение за всеки, който не се придържа към официалната политическа линия; през ХІХ век славянофилите са го използвали и като пренебрежително обозначение на западняците. Статията в Правда е предшествана от антисемитско писмо до Сталин от Анна Бегичева, журналистка в Известия, за „враговете, които работят в изкуството“ (писмо от 8 декември 1948 г., понастоящем [ноември 2003 г.] в Руския държавен архив за социално-политическа история [РГАСПИ] 17, 132, 237, 75-81), но тази формулировка не се появява там. (Бел. авт.)
[4] Проблемът, разбира се, не е чисто теоретичен и не е възникнал в празнотата – в хода на абстрактното съзерцание на историята и нейните закони от страна на Сталин или някой друг. Когато ексцесиите на първия болшевишки терор и „военния комунизъм“ бяха последвани от компромисите на Новата икономическа политика, опасността да се повтори моделът на Великата френска революция или, в този смисъл, на революциите от 1848-9 г., сигурно е изглеждала много реална за болшевишките лидери. Със сигурност тя им е била напомняна достатъчно често, особено от чуждестранните критици. Следователно описаната тук техника за политическо ориентиране е родена, както повечето забележителни изобретения, от спешна практическа нужда. (Бел. авт.)
[5] Това противоречие произлиза от несъвместимостта между посланията на марксизма (класата над всичко) и онези на национализма (нацията над всичко). (Бел. пр.)
[6] Това често са вчерашните ортодоксални. Човек се пита каква ли ще бъде съдбата на професор Кон [неидентифициран], който през лятната „глътка въздух“ на 1951 г. се опита да защити историята от фанатизма на ултрамарксистите от 1946-7 г. (Бел. авт.)
[7] Същата система на „управление“ бива прилагана до края на живота му и от председателя Мао, който съумява отново и отново да насъсква едни срещу други отделните групи в инак „хомогенното“ китйаско общество. Последният и най-ярък пример за това е Културната революция, в която на младежите в страната е даден практически карт бланш да се саморазправят с по-старите комунистически кадри (докато вождът ги насърчава). Този процес приключва едва след смъртта на Мао, с неизбежното „разчистване на батака“, на първо място чрез процеса срещу „Бандата на четиримата“. (Бел. пр.)
[8] Не искам да твърдя, че Сталин е единственият отговорен за всички, дори за най-важните решения на съветската политика. Никоя толкова огромна система, колкото и да е „монолитна“, не може да бъде буквално ръководена от един-единствен човек, независимо от неговите правомощия. Но, от друга страна, нямаме основание да предполагаме, че придворните на Сталин, колкото и да са компетентни под негово ръководство, ще се окажат по-способни да продължат методите му след него, отколкото са били придворните на Иван Грозни или Петър Велики, в чиито ръце системата на техния господар се е разпаднала много бързо. От другата страна трябва да поставим противоположния опит на Турция на Кемал. Само времето ще покаже. (Бел. авт.)
(Първоначална публикация в:
Isaiah Berlin, The Soviet Mind: Russian Culture under Communism.
Brookings Institution Press 2004, pp. 98–119)
