Прочетох някъде, че събитията от 7-9 януари в Париж били френският 11.09. Mutatis mutandis, в символен план е точно така. И в двата случая бяха атакувани представителни за съответните страни символи и невинни хора бяха убити като техни агенти. На 11.09.2001 беше атакуван Световния търговски център като инстанция на глобалната американизация на света посредством свободното движение на стоки, капитали и услуги. На 07.01.2015 беше нападната редакцията на карикатурен седмичник, еманация на свободата в изкуството и културата на една светска западна демокрация. Ако все пак СТЦ можеше да бъде набеден като инстанция на американски тип модернизация на света, Шарли Ебдо и купувачите на кошер храни не са тръгнали да покваряват ничия душа: не е налице принуда за абонамент или жидовски заговор срещу халал-дюнерджии.
След 11.09 Le Monde излезе със станалото пословично Nous sommes tous Américains. На американците обаче им е по-трудно да произнесат „Je suis Charlie Hebdo“. Както отбелязва Дейвид Брукс,[1] подобен вестник не би просъществувал в САЩ и минута, най-вече поради безогледния му атеизъм и насаждането на омраза[2] към всичко и всички. Коментаторът завършва с нездраво зрялата забележка, че в едно уредено общество творците от Шарли Ебдо имат място на детската маса, редом с останалите паресиасти и юродиви (перифразирам, за да не превеждам holy fools със светите глупци[3]). Брукс в последна сметка призовава към вслушване в гласа им, с което потвърждава горчивия размисъл на Тим Крайдърджан в същия вестник върху девалвацията и безпоследствеността на изкуството и критическата мисъл за обществото и политиката на САЩ.[4]
Спонтанната ни реакция спрямо акта на насилие срещу художници-сатирици, е първо отвращение и после гняв. Да изпозастреляш карикатуристи, чиято работа е да критикуват самозабравили се елити и заблудени маси, е отвратително, но и нелепо, все едно да избиваш деца, защото се плезят или не ги е еня какво пише в Корана. Карикатуристите от списанието, което ясно заявява себе си като JOURNAL IRRESPONSABLE, поради същината на професията им не претендират за монопол над истината; те по-скоро напомнят никой да не си го приписва и да не се взима прекалено на сериозно. Хората, които ни разсмиват чрез криви изображения и слово, са подобни на поетите, които не лъжат, защото не формулират твърдения, а творят светове, както още Филип Сидни беше забелязал. Като деформират формата, те ни призовават да мислим, вместо да (се) разпознаваме. Ако не искат да мислят ислямистите, тяхна воля, но да се преструват, че възприемат толкова буквално Шарли Ебдо, колкото четат Корана, дали не е по-голямо богохулство? Те въобще ми напомнят за изверга от „Фарго“ на братята Коен, който гръмна заложницата си, хлипаща вързана на пода, защото му пречеше да съпреживява терзанията на героиня от тв-сапунка. Представям си как при всеки салют на убийците-буквалисти им се явява Пророка от специалното издание Шариа Ебдо, докато някой молла не снизхожда да им предпише очистително и екзорсизъм чрез разстрел.
И все пак, колкото и да се присъединяваме към шествия на съпричастност и да сме отвратени, както само педофилията и детеубийството отвращават, не пречи да се опитаме да разберем що за симптом е това нападение като излезем от кутията; стига тя да не е тази на Пандора, а ние – бесовете, които изпълзяват от нея.
След 11.09 публикувах няколко текста,[5] чиито диагнози споделям и до днес. Добре направих, че си спестих прогнозите. Защото те се потвърдиха само частично. Междувременно ситуацията стана по-сложна или поне по-объркана, не на последно място и поради онова, което беше извършено от САЩ и Запада след 11.09.[6] Днес, в резултат на тази война Западът се вижда принуден да се съобразява със съществуването на Ислямска държава, която се шири на територията на Ирак и Сирия, а хаосът в региона е обезсърчаващ.
След 11.09 стана популярна мантрата, че светът вече не е същият. Споделях това разбиране. Не толкова заради Запада, който дори когато предприема идиотски войни, ги представя като функция на статуквото. Не, очаквах светът на Исляма да се надигне. След като атаката на 11.09 постигна целта си да инструментализира Запада, предприел измислена война срещу невинна страна с фарсов диктатор, можеше да се очаква компенсаторно радикализиране на Исляма, както вече беше станало след афганската авантюра на Съветите. Логично беше джихадистите да укрепят и подобрят позициите си в ислямските страни. Това стана, само че иронично-парадоксално като следствие от Арабската пролет. Очаквах терористична вълна да залее САЩ, Европа и света. Очаквах хиляди мюсюлмани с празни животи да предприемат, вдъхновени от омраза, завист и жажда за джихадистко щастие, несметно количество самоубийствени атентати в акт на гузно очищение спрямо собствената си модерно-западна изкусеност. Това обаче не стана: количествено тероризмът бележи някакъв ръст, но при намалена (засега) ефективност.
Мерките за сигурност несъмнено не премахват апетита, но ограничават мащаба. А ако си направил творба като 11.09, би било нелепо да разсейваш публиката с дребни скечове по гари. Възможно е обаче джихадисткото религиозно рвение към смъртта а-ла Ал Кайда да е отстъпило на уахабистко въжделение за нов халифат, рожба на което ще да е Ислямска държава.
На времето надценявах чувството за обездоленост и безперспективност у редовия мюсюлманин, за когото успехът налага компромиси с вярата и прилежащия ѝ морал. Медийният мит, че терористите са необразовани изперкали малоумници, не се потвърждава от реалността. Джихадизмът предполага и просвещение, и воля за тип щастие, което притежава духовните измерения на високата себеосъщественост. Простите момчета можеш да излъжеш да отидат да се гръмнат, но големите цели предполагат самопосветеност, която изисква съществен духовен и интелектуален капацитет.
Продължавам обаче да мисля, че онова, което прави Исляма толкова силен спрямо дегероизираното ни християнство и светски декаданс, е несъизмеримостта в отношението към живота и смъртта. Онова, което превръща ислямиста в ходеща бомба, е автентично преживяваното щастие на себеусъвършенстването, саможертвата и възнаграждението ѝ с блажен вечен живот. Колкото и ревниви да са останалите ни богове, отдавна никой от тях не обещава блаженство срещу убийство, пък било то на врагове.
И все пак, не се изисква особено въображение, за да влезем в обувките на мюсюлманин, който вярва, че религията следва да определя всеки елемент от живота му и който преживява ситуацията на глобализация, която му вменява чужди на вярата му роли и компромиси, като мъчителен вътрешен конфликт. Секуларизмът предполага множествен субект, за когото вярата е само аспект, приватно право без публичност. За мюсюлманина такова секуларно зазиждане на вярата в приватното е по-труден компромис, отколкото за модерния християнин, юдей, будист или шинтоист, тъй като то вещае загуба на монолитност и самосъвпадане. Ако съм по-осъзнат мюсюлманин, лесно ще разбера, че този компромис ме прави да приличам на модерен глобален човек от западен или далекоизточен тип.
Не става дума толкова за марксистки тип недоволство и завист спрямо западния човек, облагодетелстван от несправедливото световно разпределение на благата. Става дума за един по-хегелиански дефицит, за едно чувство на перманентно разколебавана отвъдна целеположеност, за постоянна греховна изкушеност от западната отсамна безизлазност. Не е случайно, че именно радикалният Ислям има такъв проблем с изкусителността на жените, та ги увива от глава до пети: слаб му е ангелът спрямо живота на другите, спрямо живота извън Корана. Ако съм неспирно изкушаван от семпла и достъпна удоволственост, заклеймена като грешна суета от религията, която изповядвам, то неизбежно пропадам в цикъл на съгрешаване, култивиране на вини, разкаяния и изкупления. Саможертвата тогава се явява колкото изкупление, толкова и разкъсване на порочния цикъл, от който иначе няма излаз.
За един фундаменталист е видно, че модерният, глобално налаган начин на живот постановява ценностен хоризонт, който е безизлазно отсамен. Но е възможно и по-съвременно разбиране на тази жажда по отвъдно целеполагане. Падането на Берлинската стена преди четвърт век окончателно дискредитира един утопичен хоризонт, една идеологическа алтернатива, която поддържаше илюзията за избор и автентично различие. Краят на унинието пред лицето на края на историята дойде на 11.09.2001, когато беше заявена нова фундаменталистка алтернатива на западната тотална множественост без различие и отвъдност. Не е случайно, че Ислямът е далеч най-бързо разрастващата се религия в света. Ислямисткият проект зае овакантеното място на провалилия се комунизъм. Оттогава стана интересно, в китайския смисъл.
За западния човек индивидуалният живот се е превърнал дотам в абсолют без еквивалент, че страхът от загубата му ни плаши, обезсилва и прави податливи на всякакви компромиси, включително и с достойнството и призванието ни. Ако нещо наистина прави капитализма толкова безалтернативен, то е тази вкопченост в индивидуалното живеене като несъизмеримо благо. Обсебеността ни от неща като здраве, дълголетие и добро живеене, целият този култ към добруване на тялото като условие за душевно здраве и хармонична наслада от живота, няма как да не ни прави уязвими пред лицето на враг, който няма какво да губи, освен веригите си; веригите на живота.[7]
Ислямът продължава да ми се струва по-силен мобилизационно с това презрение към живота. Точно затова очаквах чувството за слабост и унижение на мюсюлманите пред лицето на тяхната военна, икономическа и политическа неконкурентоспособност да бъде компенсирано с индивидуална саможертвена радикалност. Очаквах терористична вълна, която да отрови със страх живота ни и по този начин да обезсмисли нашия начин на живот, погребан в ненаситно консумиране на едно раздуто до безбожие настояще.[8]
Факт е обаче, че дузина години след иракската авантюра светът не изглежда чак толкова различен. Разбира се, лондонските автобуси и мадридското метро, Дубровка и Беслан не могат да бъдат забравени. Ако обаче човек вярва на List of Islamic terrorist attacks[9] в Уикипедия, ще забележи няколко тенденции. От една страна, броят на терористичните нападения несъмнено се увеличава: за 4 години имаме 55 атаки, докато за предишните 10 години те са били 40.[10] От друга страна, в предишното десетилетие половината от атаките са в Индия, докато в нашето те са далеч по-разпръснати, като най-много са в Нигерия, Китай и Франция. Без съмнение, атаките изглеждат далеч по-добре организирани и ефективни в предишното десетилетие. През последните четири-пет години те в повечето случаи приличат на индивидуални изблици с по-ниска символна и животопокосяваща ефективност. Действията на Боко Харам в Нигерия биха били изключение, ако техният терористичен характер не граничеше с религиозно-племенна гражданска война, напомняща повече действията на Ислямска държава. Може да се каже, че тенденциите в света на Исляма в резултат на американската война срещу Ирак са в преместването на акцента от тероризъм към война, от скритост към видимост, от незаконност към легитимност.
И тук стигаме до съществено новото, което впрочем беше предвиждано от специалисти по уахабизма в навечерието на Иракската война. От една страна, последната косвено доведе до Арабската пролет. От друга, неин пряк ефект е възникването и укрепването на Ислямска държава. Двете всъщност са страни на обща тенденция, при която модерността, технологичната ефективност и социалната мрежовост на Запада бяха функционализирани в името на радикалния Ислям, който излезе на светло и реши да играе политически и военно, да пледира за легитимност, която терористичният му хипостаз не би му предоставил. Войната срещу невидимия терористичен враг наистина „успя“ да го изкара от дупките, но само за да си присвои той актуално териториално и институционално присъствие. Ислямска държава вече официално не се третира като терористичен враг, а като въоръжена милиция в ситуация на гражданска война.
Планът по подпухването на Исляма чрез неговото консумативно и конформистко корумпиране първоначално сякаш беше тръгнал да успява на равнището на масите. По време на Арабската пролет младите изглеждаха доста озападнени, преди да се окажат озаптени от собствените си верски приоритети. От друга страна, процесът на държавно овластяване на радикалния, но усвоил западния макиавелизъм Ислям изглежда необратим.
Администрацията на Обама избра да загърби войната и да действа по-тихо и ефективно, без да дрънка оръжие, но и без да взема военнопленници. Фино организирани покушения с помощта на дрон-атаки и спец-командоси регулярно обезглавяваха ислямската съпротива. Ала по познатата схема на мястото на всяка отрязана глава поникваше нова, по правило по-добра. Така след убийството на първия лидер на Ислямска държава на Ирак и Сирия с името Абу Омар ал-Багдади през 2010 на власт дойде нов лидер, който иронично и показателно носи името Абу Бакр ал-Багдади, но е далеч по-умел и умен, модерен и ефективен във воденето на война, включително и за сърцата и умовете на масите. Едно от първите неща, които той прави, е рекрутирането на бивши баатисти и сподвижници на Саддам, прекарали време по затвори с американски контрол. Печалният пример с Абу Граиб се оказа ключов аргумент за набирането на иракчани.
Иронично, откакто Обама предпочете наказателни операции, неразличими от терористични актове, спрямо една децентрализирана Ал Кайда, започна възмогването на Ислямска държава на Ирак и Сирия. Преди шест месеца тя се обяви за Ислямска държава, за халифат с абсолютни правомощия спрямо всички актуални ислямски държавни образувания. Скриването на Обама доведе до излизането наяве на Абу Бакр и превръщането на Ислямска държава в реално политическо формирование, което не само държи територия с размерите на Пенсилвания и население, надвишаващо с милион това на България, но и разполага с изключителна притегателна и вдъхновяваща сила. Засега хилядите, които напускат Запада, за да се присъединят към Ислямска държава, все още се обучават по тренировъчни лагери за бойци или за терористи. Отречена от повечето ислямски религиозни лидери и в разрив с Ал Кайда, Ислямска държава е онова чудовище, пръкнало се от Войната на Франкенщайн, което действа като хегемон върху ислямското въображение. Впрочем създаването, разширяването и укрепването на Ислямска държава за известно време изглеждаше като алтернативен паралел на Арабската пролет, преди политическите последствия от последната – Арабската зима – да я превърнат в обратна страна на същия медал.[11] Ал Кайда изглежда обезглавена и обезкръвена, но Ислямска държава стои все по-убедително и отвратително на световната карта с уахабисткия си пуризъм, отърсен от свян и изкушеност от Запада.[12] Бойците от Ислямска държава, които са угрижващо подготвени технологично, все повече приличат на хора от друга планета. В Ислямска държава не само алкохолът, но и тютюнопушенето е забранено; за сметка на това са възстановени институцията на робството и средновековното войнско право над телата на жените. Дали на същата територия при все още жив Саддам би имало нещо такова?
Вече бях решил, че успехът на Ислямска държава (една от конспиративните теории за която е, че е американска направа) обяснява спада на терористична активност и ефективност, когато беше разстрелян екипът на Шарли Ебдо. Впрочем не е изключено покушението да е опит за отнемане на инициативата от страна на Ал Кайда в опит за изравняване на резултата срещу Ислямска държава. А и нападението носи типичната за Ал Кайда символическа красноречивост. Карикатуристите от Шарли Ебдо могат да се видят като западна реплика на Ирак отпреди 12 години. Подобно на Ирак в арабския свят, и Шарли Ебдо изглеждаше недолюбван и лесен за жертване. Идентификацията с него сякаш можеше да бъде само условна и едра, по-скоро с онова, което символизира, отколкото с онова, което е. Символ на секуларизма, на свободата на словото и на автономността на изкуството в една съвременна западна демокрация, Шарли Ебдо е сякаш лишен от принадлежност. Предполагам, че е бил избран именно заради неговата екстремност, заради нихилистичния му анархизъм, заради една негативност, осъждаща го на извънпоставеност. Идентифицирането с жертвите и във Франция, и по света не мина без масово разграничаване от философията и практиката, която Шарли Ебдо въплъщава. Дори подкрепата за убитите минаваше през редукцията им до деца и юродиви, шутове и паресиасти. Кампанията „Je suis Charlie“ стана толкова успешна, тъй като предполагаше само моментна ролева жестовост без екзистенциални обвързвания, защото е по-скоро алегория, отколкото метафора. Шарли Ебдо въплъщава едно донякъде вече ритуализирано френско бунтуване срещу всяка власт и ред ведно с носталгичен сантимент към анахронизма на френската популярна култура.[13] Черна овца на западното стадо, Шарли Ебдо ще да е бил избран като удобен за жертвен козел, точно както подкрепата за Ирак преди 12 години в света на Исляма, която носеше белезите на трудно скриваща облекчението показност, потвърждаваше точния американски избор на изкупителна жертва. В избора на цел личи хладната калкулация, че заради Шарли Ебдо на Исляма няма да му се случи нищо чак толкова лошо, че либералното съзнание малодушно ще потърси вина у себе си.
Но атаката срещу Шарли Ебдо е нещо много повече от атака срещу републиката, както я определи френския президент, много повече от нападение срещу демокрацията, светскостта, свободата на словото, плурализма, срещу свободата въобще във всичките ѝ измерения. Това беше атака срещу фигуративността; иначе казано беше покушение срещу интерпретативния характер на мисленето в полето на човешките отношения. Което ще рече, че става дума за терористичен акт срещу човешкото, срещу същността на човека като мислещо същество да прави разлика между знак и предмет, между „буквалност“ и образност. Всяка цивилизация, включително и ислямската, се крепи върху тази култивирана човешка способност да се прави разлика между истина и мнение, между вярно и невярно, което екранира и откроява вярното. Вярното възниква във фокуса, в който се засичат лъчите на търсещите го и въобразяващите го допускания. Ако не беше така, Ислямът нямаше да има толкова дълга и мощна традиция на тълкуване и разбиране на Корана, колкото и да е общо място изискването за буквалния му прочит. Една цивилизация трябва много да се напъне, за не успее да разбере, че една карикатура на Мохамед не е негово изображение, точно както и иконата е далеч от претенцията да изобразява простата безòбразност на божественото. Тъй че тук не ставаше дума за атака просто срещу една европейска секуларна модерност, а и срещу това какво е да си човек сред другите, сред хората, сред всички хора. Самоубийствеността на терористите в този смисъл носеше радикалния самоубийствен смисъл на имплозия на човешкото в буквалността като смърт, в буквалността на смъртта; на самоубийствено завличане в смъртта на цялото човечество.
Но да се вгледаме в поведението на парижките убийци. За разлика от високата минималистична естетика на терористите от 11.09, които не зацапваха сублимността на творбата си с думи и публични изяви, нещастниците от миналата седмица се опитваха и да говорят. Действията им съвместяваха три лица с различен пропаганден потенциал.
От една страна, те показаха известна обученост и ефективност, целенасоченост и избирателност, които следваше да откънтят като предупреждение и заплаха. От друга, те търсеха публичност, копнееха да станат вдъхновяващ пример за своите съверници, като настояваха, че не са убийци, а отмъстителни войни на Пророка, че не убиват жени, деца и невинни. Така парижките терористични действия пледираха, че са разплата и за религиозна обида, и за агресията срещу Ислямската държава, докато въплъщават образцово мюсюлманско поведение, безпощадно към „враговете“ и милостиво към „невинните“ (стига да не са полицаи и евреи).
Ала зад войнското и пропагандното лице се подаваше и едно трето – индоктринирано, но по човешки грешно лице на суетата. Терористите показаха липса на последователност и чистота. Те застреляха жени и невинни, черни и мюсюлмани. Уж решени да умрат, братята Куачи все пак избягаха от местопрестъплението, вероятно за да си спечелят време и пооправят имиджа си, като ту вземаха, ту освобождаваха заложници. Уж координирани в действията си, разпоредени, както се изисква, от овластен авторитет, който да ги изпрати на джихад, братята и Кулибали не спираха да правят грешки и да изпадат в противоречия. Чии посланици бяха те в последна сметка: на Ал Кайда или на Ислямска държава, две организации, чието съперничество ги поставя на ръба на войната? Този терористичен акт, както и другите напоследък, излъчват амбицията и суетата на идеологически аджамии. Изтъкнатият мотив – отплата за офанзивата срещу Ислямска държава – стоеше кухо и зазубрено. И точно със суетата на личната саможертва, а не с образцовостта, с волята, а не с реализацията е опасен на този пример. Уж опрян на рационални аргументи и въплъщаващ някакъв кодекс на честта, той бе затънал в непоследователност и хаос, които го представят като отчаяно човешки по един всекидневен, медийно изкушен начин. Тези нещастници могат да станат пример именно като отрепки – онова, което направиха, изглежда изкусително лесно. За разлика от бойците от Ислямска държава, тези слаби актьори драпаха за другост, без да ни убедят. Силата на гнева ни е съответна на недоверието в автентичността на мотивите им. Тези момчета с приличния им френски и съвети да не плащаме данъци звучаха твърде свойски, за да се вържем на трисричния им терористичен фундаментализъм.
Бездарността на изпълнението обаче не премахва същината на проблема. Ако ислямистите настояват да ги приемаме за Други, дали не си струва да проиграем евристично този вариант и да видим дали тук не се крие разковниче за справяне с нашите либерално-хуманистични недопосмявания, с нашата прищипана съвест, с плахата неувереност в моралното ни право за справяне.
Ако се съгласим да възприемаме терористите като радикално други, ще трябва да се откажем от аргумента, според който никаква обида не заслужава смъртна разплата. Разстрелът на Тео ван Гог и сега на художниците от Шарли Ебдо е най-високата оценка, най-положителната рецензия, която изкуството им може да получи. Не можем да виним някой, който се прави на друг, че няма чувство за художествена условност и подобно на изперкалия Дон Кихот, който се втурва да коли марионетките на маври, е взел за чиста монета нечие изкуство. Известно ни е, че за разни традиционни култури ценностната йерархия е различна. За мускетарския, сицилианския, албанския и ислямския кодекс накърнената чест се изкупва с кръв.
Ние, европейците, се самооблащаваме, че сме способни на емпатия към различието и другостта. По правило това означава да припознаваме всяка другост само като екзотична аура, но не и като алтернативна йерархия на ценностите. Вярата ни в наличието на универсални ценности произхожда от абсолюта на човешкия живот. За един ислямски фундаменталист обаче човешкият живот няма приоритет, нито пък правото на свободен избор е човешки прерогатив.[14]
Ние сме склонни да признаваме мюсюлманите за различни само доколкото са ориенталски същите. Искаме да уважават ценността на живота,[15] гневи ни неуважението към културата, свободата, всепозволеността и изкуството на образите, но сме наясно, че това неуважение е облечено в религиозно оправдание. Не можем да се сърдим на една религия, че няма, прави се, че няма или отказва да има чувство за хумор.[16] Ние знаем за терапевтичната сила на хумора и иронията, за способността да изтласкваме през тях, за силата на пародията да обръща горницата и долницата, да освобождава и да ни изкарва от прангите на всекидневието, рутината и непоклатимия обществен, политически и икономически ред. Но всичко това са идеали, които не можем да изискваме от радикалния Ислям. Самото обвинение във фанатизъм и нетолерантност е по същество нетолерантно спрямо нежеланието на Исляма да признава релативизма и множествената ролева идентичност, която му натрапваме.
Дали не е обаче време да се съгласим, в съответствие със собствената си пост-колониална критика, да приемем радикалния ислямски свят като Друг. Ако припознаем оня свят, без да го приобщаваме и опитомяваме под рубриките на изостаналостта и фанатизма, може би ще успеем да упражним уважение.
Респектът спрямо другостта на другия предполага да го третираме спрямо собствената му ценностна йерархия и етически приоритети. Оня, който се гордее, че не цени отсамния живот, освен като подготовка за мъченическа смърт, която ще му спечели блаженство отвъд, моли буквално за евтаназия и иска да му съдействаме във волята му да умре добре. Самоубийствеността е иманентна съставка на ислямския джихад.[17] Ислямистът е дотам прицелен в живота на другия не на последно място и за да си спечели войнска смърт на място, а не присъда и затвор според нашите закони. По тази логика ръстът на терористични атаки би намалял съществено, ако, вместо да бъдат убивани на място, терористите бяха обезвреждани другояче. Отнемането на героичната аура на войнската смърт би било съществено наказание.
Но логика на същинското уважение към другостта на Другия предполага да им се предостави прерогатива на смъртта без никакво церемонене. Всички сме гледали филми, в които престъпникът се гаври с героя задето последният трябва да изпълни закона и да го залови, вместо да се разправи с него. Една по-буквално взета пост-колониална критика обаче може да ни насърчи към такова щедро признаване на другия за сметка на собствения ни либерален етичен кодекс. Уважението ни към културната другост на другия би следвало да намира милосърден израз в бързото му и безкомпромисно снабдяване с отвъден смисъл.[18]
Всичко това звучи абсурдно цинично, иструментализира ни, кара ни да губим себе си, да се поддаваме на манипулация. Но вместо това да очакваме ислямисти да пишат критически статии срещу Шарли Ебдо, може би е време за признание. Ако те ни убиват в знак на уважение към силата на нашето изкуство, търговия, военна сила, държавническа мощ, няма причини да им се сърдим и да правим войни, от които страдат главно мирни и невинни хора. Висша форма на уважение към другостта на Другия е третирането му според собствения му закон, който, както знаем, е закон на свещена лична борба[19] с неверниците и на най-буквална смърт.
От тази перспектива следва да видим Ислямска държава като уахабитски проект по възстановяването и укрепването на халифата преди впрягането му като колективен субект в една борба, един джихад, който ще има всички характеристики на държавен тероризъм. Тази държава, която толерира робството и сексуалното инструментализиране на жените – трябва да помним това – е пряк резултат от иракската война на Буш. Ако сме произвели такова чудовище в региона, имаме дълг да си разчистим чудовищата, преди да оставим оня свят на мѝра.
Въпросът е дали имаме технологичните средства, за да превърнем контра-тероризма в прецизна машина за респект към пределния Друг? Как да избегнем колатералните жертви? Във всеки случай една актуална военна доктрина би следвало да бъде преди всичко контра-терористична система за засичане, идентифициране и признание на Радикалния Друг. Но трябва да е ясно: военната доктрина, на която следва да стъпят отношенията ни с Ислямска държава, следва да бъде тази на пределно уважение към нейната другост. Което ще рече милост и съпричастност към волята ѝ за себепостигане отвъд.
Това също така означава да не позволяваме на Ислямска държава да си изпише война. Пределната ѝ претенция спрямо останалите ислямски страни, призовани да признаят нейното върховенство на халифат, доказва психотичната мегаломания на експеримент с катастрофални претенции. Ислямска държава е имплозивна, автентично фундаменталистка структура,[20] чието унищожение предполага напрягане на всички идеологически, пропагандни и технологични средства, които да спестят война на света и на региона. Тя е Черна дупка, която ние произведохме чрез технологията на войната. Сега следва да я разглобим чрез контратерористичния респект на една политическата коректност, която признава волята ѝ за буквален живот отвъд. Ислямът чрез радикалните си терористични версии се опитва да снеме ендемичната си шизоидна разцепеност между Големия и Малкия Джихад. Следва да признаем волята му за цялост, единство и самосъвпадане.
А как ще се справим със собствената си светска либерална съвест? Чрез съзнанието, че най-после политическата ни коректност е намерила смислено приложение, а пост-колониалните ни вини са изкупени.
[1] David Brooks „I Am Not Charlie Hebdo“, New York Times, JAN. 8, 2015
[2] „Hate speech“, „слово, подклаждащо омраза“ e ключово понятие на съвременната политическа коректност в САЩ, което често става причина за цензура и автоцензура.
[3] Дейвид Брукс, Аз не съм Шарли Ебдо, в. Гласове, р 2015-01-11, превод Филип Каменов http://glasove.com/skandalut/46656-az-ne-sym-sharli-ebdo
[4] TIM KREIDERJAN, When Art Is Dangerous (or Not), New York Times, 01/10, 2015. http://www.nytimes.com/2015/01/11/opinion/sunday/when-art-is-dangerous-or-not.html? rref=opinion&module=Ribbon&version=context®ion=Header&action=click&contentCollection=Opinion&pgtype=article
[5] Най-популярен стана първият, „Колосът на глинени крака“ във в. Дневник, http://www.dnevnik.bg/sviat/2001/09/17/112541_kolosut_na_glineni_kraka/
[6] Когато в резултат на 11.09 САЩ избраха да атакуват Ирак, след като се бяха разправили с Афганистан, бях част от групичката, която протестира срещу онази откровено мръсна война. Протестът в София ще да е бил най-малоброният в Европа. Въпреки това тогава все още намирах за смислено да ходя по дискусии, за да предупреждавам за вероятните последствия, както и да споря с люде като Николай Младенов и Светослав Малинов, които разясняваха защо войната срещу Ирак е оправдана и защо следва да я подкрепим, включително и военно. Иронията е, че нашата Нова Европа тогава наистина стори това през главата на Франция и Германия. Ирония е също, че днес Н. Младенов, който обичаше да внушава, че е ченге на МОСАТ, е специален представител на генералния секретар на ООН за Ирак, а Св. Малинов заседава в Европейския парламент.
[7] На запад липсата на отвъдна целеположеност прави възможно да живеем добре по два начина: като трансцендираме работата (онова, с което се занимаваме) или като трансцендираме нейното възнаграждение и произтичащите от него справяне с изпитанията на живота: сметки, осигуровки, такси, изплащания на кредити, придобивки, покупки, статуси и пр. И в двата случая работата е ключово условие за смислен живот, балансиран между живот за себе си и живот за близките. Ако обаче трудът отчуждава съществуването ни от същността ни (или вярата ни) и по този начин ги обезсмисля, полагането в някаква отвъдност, предполагаща посвещаване и праведност, изглежда спасително. Ако светът ни изглежда несправедлив в безалтернативността си, а нашият Бог изисква посветеност и саможертва, за да се намеси, след като се убеди, че си струва, не е трудно да си представим как се радикализираме. Ако си американски християнин-фундаменталист, все още можеш да храниш супрематистки илюзии. Но ако си надъхан мюсюлманин, как да повярваш, че си по-силен и по-вещ от враговете си, които контролират живота ти? Единственото, с което разполагаш в повече, е една вяра, която те иска целия, с все живота ти. Като не става да си по-добър в живота, чиито конци дърпа врагът, единственото поприще, където можеш да се докажеш като по-добър, е смъртта.
[8] Помним, че поговорката „Страхът изяжда душата“ е арабска; тя беше станала име на филм на Фасбиндер от 70те.
[9]http://en.wikipedia.org/wiki/List_of_Islamic_terrorist_attacks
[10] Пропускът на взимането на заложници в театъра до метростанция Дубровка от 2002 обаче усъмнява в изчерпателността на списъците.
[11] И така, какво имаме в резултат на налудната война на Буш срещу Ирак? От една страна получихме данайския подарък на Арабската пролет. В началото на десетилетието млади араби излязоха на улицата да искат политическа и икономическа промяна, която да разчисти корумпираните режими, крепени впрочем от запада като по-удобни поради предвидимостта им. Плодовете от износа на революция и този път се оказаха горчиви. Протест, последван от военен преврат – това се превърна в господстваща схема. Ислямското братство в Египет изгуби контрола, но на власт идва кривото огледалото на ISIS – генерал Sisi, открито вдъхновен от турския модел на секуларно икономически и ислямско политически управление. В Йемен протестите довеждат до това вицепрезидента ал-Хади да заеме мястото на сваления президент Салех, който обаче продължава да дърпа конците на държавата. В Либия и Тунис революцията също изяде децата си. Или в резултат на избори ислямистите печелят, или в резултат на преврати военните печелят.
[12] Наистина Западът успява засега да настройва едни срещу други основните играчи и в някакъв смисъл да държи терористичната активност извън собствената си територия, където милиции и терористи са оставени да вилнеят и да избиват хиляди невинни хора.
[13]French Humor, Turned Into Tragedy The Attack on Charlie Hebdo and the Tradition of Parisian Wit By ANDREW HUSSEYJAN. 7, 2015.
[14] Впрочем и ние не можем да настояваме на абсолютната ценност на индивидуалния човешки живот, след като работим с понятия като „колатерални загуби“.
[15] На нашия предимно, тъй като не спираме да ги приканваме да се примирят с факта, че техният живот струва по-малко, както показват всички списъци на човешки загуби във всички войни, които сме водили в региона.
[16] И нашата е имала проблеми с хумора, както ни беше показал Умберто Еко в Името на розата, чийто герой Хорхе от Бургос настояваше, че Христос никога не се е смял и имаше воля да унищожи частта върху комедията от Аристотеловата Поетика. Но и теоретично нещата не са прости. В есето си „Ниските мъже не заслужават да живеят“ Станли Фиш беше показал, че няма никакви граматически и логически средства, чрез които да може да се докаже дали едно изказване е иронично, или не; съответно пародийно, или не. Терористите може и да не са чели Фиш, но са наясно, че подигравката може да мине – или да се вземе – за обида и светотатство. Quod erat demonstrandum, на тях толкова и им трябва.
[17] The Messenger of Allah was asked about the best jihad. He said: „The best jihad is the one in which your horse is slain and your blood is spilled.“ (also cited by Ibn Nuhaas and narrated by Ibn Habbaan). The Muslim Brotherhood emphasized physical struggle and martyrdom in its credo: „God is our objective; the Quran is our constitution; the Prophet is our leader; struggle (jihad) is our way; and death for the sake of God is the highest of our aspirations.“ Ibn Taymiyya also paid careful and lengthy attention to the questions of martyrdom and the benefits of jihad: 'It is in jihad that one can live and die in ultimate happiness, both in this world and in the Hereafter. Abandoning it means losing entirely or partially both kinds of happiness.` в Jihad, Wikipedia, http://en.wikipedia.org/wiki/Jihad#cite_ref-memri-OBL_75-0
[18] От тази перспектива тихата контра-терористична програма на Обама, която пренебрегва всякакви закони на войната, може да се види като адекватен подстъп към ефективна военна доктрина.
[19] В този смисъл е по-правилно да мислим Джихад като дълг на лична борба, а не като собствено война.
[20] За разлика от невзрачните художествени опити на аджамиите от Париж и другаде.