Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Докато станах на 37 години, аз живеех сама. Това никога не ми се струваше особено странно. Ако сте живели в Ню Йорк за колкото и да било дълго време, знаете както по интуиция, така от ежедневните си наблюдения, че много хора в този град живеят сами. Но аз никога не бях преценявала колко много – и, следователно, колко колосално банален е бил моят собствен начин на живот – докато не проверих в Службата за градско планиране преди няколко месеца. Колко, мислите, са апартаментите в Манхатън, които са заети от само един човек? Един на осем? На четири? На три?

Цифрата е всеки втори. От всички 3,141 окръзи в Съединените Щати, окръгът Ню Йорк е неоспоримия водач по еднолични домакинства, с 50,6 процента. Повече от три четвърти от хората в тях са на възраст под 65 години. Петдесет и седем процента са жени. В Бруклин цифрата е значително по-ниска, 29,5 процента, а в Куинс тя е 26,1. Но като цяло в Ню Йорк всеки един от три домове е зает от само един обитател, само един самотен мъж или жена, който/която включва кафеварката сутрин и изключва светлината през нощта.

Тези цифри показват една недвусмислена история. Те би трябвало да подкрепят общата представа за нашия град, която е, че Ню Йорк е едно изолиращо, безсърдечно място. Марк Твен го нарече „една блестяща пустиня – украсена с куполи и камбанарии самота, където чужденецът е самотен сред милион други от неговото племе.“ (И това от човек, който живееше в Хартфорд, Кънетикът[1]). В разказа на Дж. Д. Селинджър от 1952 Синият период на Де Домие-Смит главният герой отбелязва, че желанието да бъдеш сам „е една нюйоркска молитва, която рядко се губи или забавя по каналите – и за нищожно време всичко, до което се докосвах, се превръщаше в твърда самота“. Модерните филми и изкуство са изпълнени със самотни нюйоркски герои, някои от тях толкова добре познати, че са се превърнали в свои собствени икони: Травис Бикл (в Шофьор на такси, наричащ себе си „самотният Божи човек“); изгубените клиенти в Нощни птици (вдъхновени, както казва Едуард Хопър, от един ресторант на нюйоркската Гринич Авеню); Рацо Рицо („Трябва да се махна оттук, трябва да се махна оттук“, мърмореше той постоянно в Среднощен каубой … и умря преди да успее). Спомняте ли си Миранда от Сексът и градът, бягаща в бърза помощ заради паническите пристъпи от страх, че може да умре сама? А освен това – Кристина Коупман. Както е добре известно, тя умря сама в къщата си в Ийст Флатбуш. Скелтообразните остатъци от тялото й бяха открити около Коледа миналата година, между дванайсет до осемнайсет месеца след като беше починала от инфаркт, все още спретнато облечена в палто и шапка.

Именно истории като тази на Коупман – ужасяващи във всяка подробност, но, още по-важно, истински – впримчват въображението на социолозите и водят до почти същите заключения като онези на Марк Твен. „На всеки 20 или 30 години ние имаме ново оплакване от упадъка на общността – и обикновено това се дължи на градовете и урбанизацията“, казва Робърт Сампсън, един криминолог, който ръководи катедрата по социология в Харвард, когато го посещавам в едно слънчево утро през тази есен. Той споменава едно от класическите изследвания в този жанр Урбанизмът като начин на живот от Луис Вирт. „То е изцяло посветено на безличния начин на живот в града – как той води хората почти до умопомрачение, създава тази шизоидна личност, води до психози и самота.“ Той се усмихва. „Всъщност това е много добър текст. В него има страхотни цитати.“ Обляга се назад в стола си и казва: „Но идеята, че градовете са бастион на самотни, отчаяни хора, е мит“.

В американското разбиране, малкото градче е архетипната общност, едно състояние на невинност, от което градските обитатели са изпаднали (капитулирайки по този начин пред всякакви видове политически злини като например социализъм). Дори сред закоравелите нюйоркчани, онези, които едва ли могат да си представят живот другаде, ще намерите хора, които тайно хранят носталгия към малкото село, което никога не са познавали).


Small Ad GF 1

Но представата за градовете – и особено за Ню Йорк – която се появява в резултат от работите на социолозите е, че хората, живеещи в тях, всъщност са по-малко самотни. Вместо да разделят хората, големите населени места ги събират заедно и по правило притежават по-високи комунални добродетели от по-малките. И това въпреки факта, че градовете са постоянно, преобладаващо, места, в които хората с по-голяма вероятност живеят сами.

Преди няколко месеца, Джон Качиопо, директорът на Центъра за Когнитивна и Социална Неврология към Университета Чикаго, реши да прекара единствената си свободна вечер в Ню Йорк в нещо, което се е превърнало в едно от любимите клишета на хората, идещи отвън Ню Йорк: да наблюдава непознати в Гранд Сентрал Търминъл[2]. В неговата професия това се счита за изследователска работа. „Човек наблюдава тези хора, движещи се по толкова много различни начини, на различни места – и изведнъж, всички те изглеждат в синхрон“, казва той. Качиопо притежава меко присъствие, с тих глас и стройна фигура, но от момента, в който започне да говори за работата си, той вибрира като телеграфен кабел. „Ако това бяха бели точки на черно поле“, продължава той, „вие бихте могли да кажете кой с кого е заедно, просто въз основа на синхронността на белите точки“.

Самотата – биологична алармена система?

Традиционните бележки на социалната наука за един градски възел като Гранд Сентрал не са много по-различни от наблюдението на Стивън Зондхайм в Компанията: „Още сто души току-що слязоха от влака … Това е град на чужденци / Някои идват, за да работят, други – да играят“. Гранд Сентрал е великолепно пространство, но то е и огромно, и безлично, пълно със самотни пътници, а не с хора от собствения род и вид. Възможно ли е някой да не излезе от това място, без да се почувства дълбоко отчужден? Сякаш няма нито един приятел на този свят?

Да, възможно е. В слънчевия, с ниска престъпност Ню Йорк от 2008, Гранд Сентрал изглежда много повече като зелено село, отколкото като меланхоличното Никъде от визията на Зондхайм (или, още по-лошо, като откритата лудница на Травис Бикл). Тук има туристи, молещи други туристи да ги фотографират; полицаи, бъбрещи с минувачите; приятели, срещащи приятели, за да отидат на по едно питие. „Всички тези кратки връзки се формираха тук“, възхищава се Качиопо. „Тези хора дори не осъзнават многото начини, по които формират връзки.“

Качиопо, съавтор на наскоро публикуваната Самота, е последовател на школата на еволюционните психолози, които вярват, че нашият биологически вид не би оцелял без един социален инстинкт за сътрудничество. В тяхната книга, Качиопо и съавторът му, научнопопулярният писател Уилям Патрик, твърдят, че самотата, като глада, е един вид алармен сигнал, който се е развил при човекоподобните същества преди стотици хиляди години, когато груповата сплотеност е била от жизнена важност, за да се отблъснат внезапни атаки. Това е начина, по който природата ни предупреждава да се присъединим към групата или инак да си платим цената. „Природата“, пишат те на едно място „е връзка“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това е противоречива теория, разбира се, не на последно място, защото тя е post-hoc[3] и не може да бъде доказана. Но тя притежава примамливи последици, що се отнася до градските обитатели. От гледната точка на Качиопо, нашите големи мозъци са се развили не за да правят изчисления с множество променливи или да композират сонати. Те са се развили, за да преработват социална информация – и следователно да работят в сътрудничество. „И ако разгледате един град“, казва той, „вие виждате, че ние притежаваме способността да го направим, като биологически род. Те показват, че ние можем да работим заедно, че можем да се доверяваме едни на други. Не бихме могли дори да караме кола по улиците ако не вярвахме, че и другите хора ще следват правилата, които защищават групата.“

Градовете, с други думи, са окончателният израз на нашата човечност, окончателната среда, в която можем да бъдем себе си (което може би обяснява защо половината от планетата понастоящем живее в тях). И в тяхното настоящо американско въплъщение – сигурни, подходящи за семейства, пулсиращи с живот на улицата – те функционират в оптималната си форма. Според данните на Качиопо, днешните градски обитатели редовно биват оценявани като по-малко самотни от техните роднини, живеещи на село. „В градовете съществува ново усещане за общност, едно нарастване на социалния капитал, повишаване на доверието“, казва той. „Всичко това води до по-малко отчуждение.“

През последното десетилетие се появиха множество статии и полемики, в които се твърди, че американците са по-самотни. Най-силната от тях беше едно изследване в American Sociological Review, според които средният брой хора, с които американците биха могли „да разискват важни въпроси“ е намалял от трима до двама между 1985 и 2004, и че броят на американците, които живеят с чувството, че нямат изобщо никакви доверени приятели, се е увеличил повече от два пъти, от 10 до 24,6 процента. Но най-известната в този жанр книга – стартирала хиляди дебати – беше На боулинг сам, една педантична хроника от плашещи цифри, написана от харвардския експерт по въпросите на обществената политика Робърт Путнам. Тя показа, че почти всяка измерима форма на обществено участие, от посещаване на църква до членство в професионални съюзи, до съюзи по боулинг, е намаляла в последните десетилетия на миналия век. Книгата беше посрещната с много критики, посочващи, че Путнам се е занимавал прекалено много с постепенно изчезващи дейности и организации (игра на карти, Лосовете[4]); че не е обърнал достатъчно внимание на новопоявяващи се форми на социален капитал, като Интернет-групи; и че намаляванията, които той е документирал, са доста скромни. Всичко това се оказа без значение. Книгата предизвика силни реакции както сред неспециалистите, така и сред политиците, стана моментален бестселър и катапултира Путнам във възвишената и разредена компания на президентски кандидати и световни водачи. Той е работил с Бил Клинтън, Джордж У. Буш и Тони Блеър. Срещна се и с Барак Обама по време на кампанията му.

От гледна точка на здравеопазването съществуват солидни причини, за да се чувства човек загрижен относно самотата. През последните няколко десетилетия изследователите започнаха да изследват следствията от социалната изолация, и те не са приятни. Има цяла лавина от изследвания, например, показващи, че женените хора са по-щастливи и по-здрави, докато вероятността да се умре нараства значително сред наскоро овдовелите – нещо, познато като „ефекта на вдовството“. Има указания за това, че силните социални мрежи помагат да се забави напредъка на болестта на Алцхаймер. Има дори указания, според които слабите социални мрежи представляват също толкова голяма опасност за хората, заплашени от инфаркт, колкото и наднорменото тегло и високото кръвно налягане. Някои изследвания показват, че религиозните хора, които живеят най-дълго време, са ония, които най-често посещават църква, а не онези, които възприемат вярата си като най-силна. (С други думи, онова, което ги държи живи, е не вярата им, а хората).

Защо самотата е нещо относително

Изследванията показват, че самотата е свързана със сутрешно повишаване на кортизол, хормона на стреса, и повишено съдово налягане, водещо до високо кръвно налягане. Те също показват, че самотниците пият повече, тренират по-малко, развеждат се по-често и имат повече семейни проблеми и караници със съседите. И те са по-дебели. В един от любимите ми експерименти, представени в Самота, участниците-деца били разделени на две групи и помолени да … опитват курабийки. Изследователите взели настрана всяко дете от първата група и му казали, че никой не иска да работи заедно с него, така че то ще трябва да работи само. На другите казали, че, напротив, всички искат да работят заедно с тях, но те все пак ще трябва да работят сами, защото е невъзможно да се работи заедно с толкова много хора. След това на всеки от участниците бил даден поднос с курабийки и те били помолени да ги опитват. Ония, на които било казано, че всички ги харесват, изяли средно по 4,5 курабийки. Децата, които мислели, че никой не ги харесва, изяли средно по 9. „Чудно ли е тогава, че се нахвърляме върху сладоледа“, питат авторите, „когато седим в къщи, чувствайки се напълно самотни на тоя свят?“

Като се има пред вид колко нюйоркчани живеят сами – в Манхатън само 25,6 процента от домакинствата се състоят от женени хора, докато средното за страната е 49,7 – човек би могъл да си помисли, че ние се намираме под особено голям риск от страна на всички тези заплахи. Но Качиопо посочва, че при самотата не става дума за обективни неща, като например за това дали живеем сами. Тук става дума за субективни неща, като например дали се чувстваме сами. За да определят колко доволни са хората от отношенията си, изследователите обикновено се осланят на една анкета, състояща се от двадесет въпроса, наречена Скала за самотност (от Калифорнийския университет в Лос Анжелис), която разпределя нашите отношения на три групи: интимни (дали имаме партньор), близки (приятели) и колективни (църква, колеги, бейзболни отбори и пр.).

Резултатите от тези анкети имат решаващи – и положителни – следствия за градските обкръжения. Самотата, оказва се, е нещо относително. За вдовиците е по-вероятно да се чувстват по-самотни в компанията на други вдовици (например в Бока Рейтън, Флорида), отколкото в общност със само няколко други по-възрастни жени. А неженените се чувстват по-добре в град с повече други неженени хора … като Ню Йорк. Вярно е, че женитбата все още е най-добрият демографски предсказател за самота или нейната липса. Но Качиопо подчертава, че това е един напълно неопределен предсказател. Хората могат да имат напълно задоволителни връзки и по други начини, а хората в лоши бракове могат също да се чувстват напълно сами: последното изследване на Качиопо, основаващо се на подбор от 225 души в района на Чикаго, показва, че ония в нещастни бракове са не по-малко самотни от неженените хора, а може и да са още по-зле от тях. Нито пък нещастните бракове допринасят особено много за здравето. Преди няколко години Качиопо работи заедно с Линда Уейт, съавторка на Случая с брака: защо женените хора са по-щастливи, по-здрави и по-добре финансово, чиито заключения относно здравословните ефекти на семейния живот докараха феминистки и фаталистки като мен до паника. Те издирили нова група анкетирани и задали повече или по-малко същите въпроси като от първото изследване на Уейт, но прибавили въпроси, за да установят дали участниците се чувстват самотни. И какво открили? Че женените хора наистина са по-здрави – ако не се чувстват самотни в семейството си. Ако обаче са самотни, ефектът върху здравето им бил напълно незначителен от гледна точка на статистиката.

Никой не оспорва ценността на един добър брак, разбира се. Ендрю Осуалд, икономист в Университета Уоруик, се е опитал действително да пресметне неговата стойност, основавайки се на данните от десетки хиляди анкети относно щастието, събрани в САЩ и Великобритания – и открил, че тя е около 100 000 долара – или приблизително удвояваща заплатата, защото работещите американци получават средно по 46 996 долара годишно. Но знаете ли какво още струва 100 000 долара? Широк кръг от приятели. Оказва се, че е истина онова, което Аристотел е писал в Никомаховата етика – че приятелите са онова лепило, което свързва градовете. Изследване след изследване показват, че градските жители мат по-обхватна социална мрежа. В класическата си студия от 1982 Да живееш с приятели: Лични мрежи в градчето и големия град, социологът от Бъркли, Калифорния, Клод Фишър открива 40-процентно увеличение на социалните мрежи с придвижването от полу-селски райони към градското ядро. Дори скорошното изследване, което установи, че имаме по-малко доверени приятели, същевременно откри по-добри перспективи за градските жители. „От онова, което виждам“, писа Матю Брашиърс, един от авторите, „мрежите в големите общности може и да са намалели, но хората в тях все пак изглежда имат по-широки приятелски кръгове, отколкото хората в малките.“

Дали да се живее сам е решаващ изпит за зрелост?

Ерик Клингенбърг е социолог в Университета Ню Йорк, който в момента пише книга със заглавие Сам в Америка. Той и неговите изследователи са интервюирали повече от 200 „солитери“ (негово понятие) относно техните преживявания, 160 от тях са от Ню Йорк. „Загрижен съм за бедните и стари хора, които живеят сами“, казва той. „Загрижен съм за болните, които живеят сами. Но ние трябва да се занимаем с въпроса защо, в други периоди от живота им, хората избират да бъдат сами, а освен това трябва да се преборим с въпроса защо много възрастни хора предпочитат да живеят сами, отколкото заедно с децата си.“ Той предлага няколко хипотези: че да се живее сам е решаващ изпит за зрелост. Това е знак за икономически постижения. Това е форма на самообразование и истински живот, реакция срещу задушаващите компромиси, правени от притеснените души в телевизионната серия Лудите.

Тук изглежда като подходящ момент да се спомене, че щата Ню Йорк има петото най-ниско ниво на разводи в страната. Дали нашите бракове не са просто по-добри?

А степента на самоубийствата в Ню Йорк изглежда дори още по-добре – тя е третата най-ниска в страната (втората, ако се изключи Вашингтон), с 6,2 процента, а специално за града тя дори е 5,4 процента. Според един доклад на Службата за психическо здраве, всъщност статистиките в Ню Йорк следват една проста формула: колкото по-слабо населена е една община, толкова по-висок е процентът на самоубийствата там (супер гъсто населената община Кингс, в Бруклин, има втория най-нисък процент, с 4,4 на 100 000). Съединените Щати следват същия образец – самоубийствата нарастват, колкото по-рядко населена е дадена област. Щатите с най-тежките проценти на самоубийства са най-слабо населените. (Монтана, Невада, Аляска, Ню Мексико и Уайуоминг се намират съответно на места от първо до пето).

През последното десетилетие урбанизмът се смесва, до известна степен, с една друга област на изследване: използването на Интернет. Това вероятно не е случайност. Както градовете, така и Интернет са едновременно високо атомизирани и детайлно свързани околни среди, насърчаващи както самота, така и взаимодействие с множество хора. И, също като градските солитери, потребителите на Интернет някога бяха определяни като антисоциални самотници, болезнено странни хора, изчезващи в зелено-сивата светлина на мониторите си, вместо да се присъединят към топлата компания на живи хора. В началото студиите дори потвърждаваха това (или поне, че потребителите са доста срамежливи). Но не и когато три четвърти от населението започнаха да използват Интернет.

„Идеята, че сте изолирани когато сте онлайн е според мен просто погрешна“, казва Кийт Хамптън, социолог от Университета Пенсилвания, който е направил задълбочена етнография на „Нетвил“, една нова, 100-процентово електронно свързана общност в Торонто. „Това е една по същността си социална медия. Онова, което започва онлайн, се премества офлайн.“ Което обяснява защо хората, с които разменяте Е-мейл, най-често са най-близките ви приятели и романтични партньори. „Онлайн и офлайн са вътрешно свързани неща“, казва той. „Това не са отделни светове.“

Тук се наблюдават паралели между отношенията към използването на Интернет и онези към самотния живот. Може би някога е имало време, когато да се живее сам е означавало, че човек е непоправимо затворен. Но това не може да се каже, когато цели 50 процента от домакинствата в Манхатън са от един човек. Подобно на потребителите на Интернет, солитерите притежават едно постоянно и заобикалящо ги усещане за света отвъд техните гостни стаи, както и усещане за това кога искат да се присъединят и кога – да се оттеглят.

В какъв смисъл Ню Йорк прилича на Интернет

„Другите биологически видове, като например пингвините, разчитат на телесен контакт за своето оцеляване“, казва Качиопо. „От гледна точка на колективните структури те са доста минимални и скучни. Но хората имат способността да осъществяват всякакви видове преходни връзки. Ню Йорк притежава безкраен брой от тях.“

Тук той описва ситуацията на ЖП-гарата. Но това описание би могло също толкова добре да се приложи и към Интернет. Помислете за това: случайни срещи между хора, които се познават добре, само донякъде добре или изобщо не се познават. Хора от всякакъв тип, с всякакви разбирания, опитващи се да се срещнат с други, които имат подобни възгледи. Среда, която е жива по всяко време, населена от всякакви хора и е доста сигурна през по-голямата част от времето. Онова, което той казва е, че Ню Йорк е станал много подобен на Интернет. Или може би нещо повече, че Ню Йорк е бил Мрежата преди самата Мрежа да е станала Мрежа, притежавайки същото свободно общуване, непрестанен ритъм, субгрупи и собствени светове.

Хамптън казва, че вижда в Интернет окончателния град, последната спирка в целостта на човешката свързаност. Аз бих спорила, че Ню Йорк и Интернет са долу-горе същото, по начина, по който една голяма книжарница изглежда предлага същите възможности като Amazon.com – може би малко по-малък избор, но пък повече възможности да срещнете неща, които инак не бихте открили. При всички случаи обаче общото между Интернет и Ню Йорк е, че всеки от тях улеснява взаимодействието между индивидите като нищо друго, и че и двете обкръжения биха били безполезни – биха буквално изгубили своя raison d’être – ако самотни индивиди не общуваха толкова активно във всеки от тях. Те ни показват, по милиони невидими начини всеки ден, че хората са по същество нищо едни без други. Понякога може би ни се иска да удушим някои от спътниците си в метрото. Или да ругаем съседите си за това, че са прекалено шумни. Но да се живее в непосредствена близост е необходимата цена, която трябва да плащаме, за да сме добре. Пък и кой ли би искал да бъде сам в метрото?


Източник 



[1] Т.е. много близо до Ню Йорк, бел. пр.

[2] Една от централните ЖП-гари в Ню Йорк, на ъгъла на 42-ра улица и Парк Авеню, бел. пр.

[3] Буквално: след фактите. Понятие, с което се обозначават спекулативни, не основаващи се на факти научни теории. Бел. пр.

[4] „Лосовете“ е името на американска организация за доброволно подпомагане на хора, изпаднали в трудности. Основана преди около 140 години, организацията губи членове в наши дни. Според последните данни обаче в нея се забелязва нов прилив на млади хора. Бел. пр.

Дженифър Синиър е нюйоркска журналистка и авторка, редакторка на списанието New York Magazine.

Pin It

Прочетете още...

Диаболично

Ибрахим Карахасан-Чънар 23 Апр, 2019 Hits: 7579
Питам се: Защо ли в училищата на НРБ не сме…