От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Съветската империя като държава на номенклатурата е описана като че ли най-пълно от Милован Джилас. Неговото интересно, макар и марксистко по дух, изследване на системата отвътре определя номенклатурата като нова, невиждана дотогава  в историята класа, притежаваща цялата власт и собственост в държавата.  Погледът отвън дава повече възможности, включително и възможността да установим, че това явление не е уникално.

Едно интересно историческо изследване (E. Радушев, Османската управленска номенклатура през 16-18 век, сп. Историческо бъдеще 1999/1-2) установява, че Османската държава в най-добрите си години също е била типична номенклатурна държава. Такава, изглежда, е и съществувалата още по-дълго държава на мамелюците в Египет. Възможно е да бъдат идентифицирани  и  други държави от този тип.

Това налага да определим какво разбираме под номенклатура. Терминът е взет от съветската практика и означава просто „списък“ – в случая списък на хора, на които е разрешено да заемат определени длъжности. Това, очевидно, е особено управляващо малцинство в държави с авторитарно управление.  Особеността се състои в това, че докато обикновените управляващи малцинства в подобни държави са такива поради някое ясно свое качество – произход (при аристокрацията), богатство (при олигархията), образованост (при китайското  държавно  чиновничество), зад номенклатурата сякаш не стои нищо. Тя се ражда от нищото и изчезва пак там, когато се лиши от власт.

Липсата на минало е именно качеството на номенклатурата, което я прави специфична и ценна при определени обстоятелства. То гарантира отсъствието (или поне минимума) на обвързаност с нещо друго, освен интересите на системата. Това определение обяснява и смисъла от съществуването на този вид управляващо малцинство: то има висок коефициент на полезно действие и е изключително ефективно при  постигане на някои цели, например, целите на експанзионистичната държава. Като допълнително условие за появата на номенклатурен  тип управление, изглежда, е невъзможността тази експанзия да се поддържа по друг начин, например чрез културно или икономическо превъзходство.

Османският и съветският тип номенклатура показват удивително сходство. Втората определено не е ползвала опита на първата и това говори, че сме изправени пред нещо повторяемо при определени условия. Интересно би било да направим едно сравнително изследване на двете системи.


Small Ad GF 1

Преди всичко те си приличат по своята функция – и двете притежават цялата власт и собственост, която си заслужава да бъде притежавана в страната.

Най-голямото различие е в начина, по който се става член на  номенклатурата. След сравнително кратък период, в който тя се набира от военнопленници, османската система открива почти съвършеното решение – тя се попълва с момчета от християнското население на империята, събирани по силата на специален данък – т.н.“девширме“ или още „кръвен данък“. Това не е израз на жестокост към покореното население, нито милост към собственото. В случая се търси възможно най-голямата културна отдалеченост. Откъснатото от семейството си момче, така нареченото „аджеми оглан“, т.е., „необучено момче“, на възраст, когато вече може да се грижи за себе си, но все още не е оформено като личност, е разделено от миналото си не просто с културна, а с екзистенциална пропаст. Липсата на връзки с друго, освен със системата го прави нещо като „табула раса“, „изолиран човешки атом“, идеален суров материал, от който може да се извае почти всичко. Една част от тези роби на султана отива във войската, т.н. „йени чери“ или „нова войска“, а друга –  като прислуга в двореца. До края на живота си тези хора са роби на султана, но това им положение се компенсира с друго: те са контингетът, от който се черпят кадри за управляващата номенклатура, пред тях е открита възможността за кариера в управлението, включително до длъжността велик везир – втората след султана длъжност в държавата. Докато останалото население – както мюсюлманите, така и раята – по принцип са лишени от тази възможност. Добрият ефект за държавата е в това, че тази кариера зависи само от личните качества на индивида – трудно е толерирането на неспособните и посредствените поради произход или богатство.

Ще илюстрираме възможностите, които е давала принадлежността към еничарския корпус с един пример: между еничарските офицери е била разпространена практиката, наречена „балта асмак“ („окачване на брадва“) – нещо като официална форма на изнудване. Офицерът е можел да влезе във всяка новострояща се сграда и да окачи брадвата си на някоя греда. В този момент всички работници се разбягвали и работата спирала. Офицерът откачал брадвата си, и така разрешавал да продължи строежа, чак след като получи от собственика определена сума.

При съветската система номенклатурата се попълва на доброволен принцип. Това съвсем не означава, че всеки може да бъде неин член. За да стане такъв, кандидатът трябва да отговаря на същото условие като гореописаното – да се откаже от собствената си култура и произход и да приеме нормите на системата. Обикновено наричаме човекът без собствени корени и култура лумпен. Именно лумпенизацията е процесът, който при съветската система осигурява резултатите, постигнати при османската чрез кръвния данък.

Това поставя особено важния въпрос за произхода. При османската практика, както видяхме, е строго регламентиран източникът на девширмето – основно европейските, населени с християни, области на империята. Султан Сюлейман I, например, специално забранява в събираните попълнения да попадат руси, перси, цигани и турци. Незначителна част от османската номенклатура се набира и от авантюристи и дезертьори от западноевропейските страни – това също са хора, скъсали по някакъв начин с миналото си.  Съветското изискване към номенклатурата е за „пролетарски произход“. Това не е само проява на догматизъм. Очевидно е, че колкото по-малко собствена култура притежава кандидатът, толкова е по-подходящ за целта. Произходът от градската или селска беднота е най-добрата гаранция, че процеса на лумпенизиране (ако той вече не се е състоял) ще бъде успешен.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Пълната зависимост от системата е едната от причините за високата ефективност на номенклатурната класа. Тази зависимост се поддържа през целия им живот. На султанските еничари е забранено да се женят, поне официално. Те могат да трупат огромни богатства и влияние, но не могат да ги предават на своите наследници. На съветските номенклатурчици официално е разрешено да се женят и да поддържат семейство, но то не е част от системата. Съветските водачи, дори самият вожд, никога не се появяват на официални места със съпругите си, дори понякога те не са известни. Това не е просто културна особеност, а подчертаване на принципа, че никое семейно обстоятелство не може да има предимство или дори равнопоставеност пред задълженията от номенклатурен характер. Номенклатурчиците могат да трупат огромни богатства и влияние, но не могат да ти предават в наследство.

И, разбира се, и в двата случая тези богатства и влияние могат да бъдат отнети с една дума на султана или вожда.

Друга причина за високата ефективност на системата е, че кариерата на номенклатурчика зависи в най-голяма степен от личните му качества. Всички новопостъпили имат равен старт. От тяхното усърдие и качества зависи дали ще останат прости войници и служители, или ще станат везири или членове на политбюро.

Но тази ефективност има и своята обратна страна. Като всяка система, бедна на спонтанен ред, и тя изисква много енергия за преодоляване на вътрешното съпротивление на номенклатурата. Както всички хора, членовете й имат свои лични интереси и те понякога влизат в противоречие с интересите на техния господар – султан или вожд. В интерес на номенклатурата е тя да добие възможност да запазва своите придобивки пожизнено и да ги оставя в наследство. Един руски изследовател сравнява съветската номенклатура с хоросанов разтвор: вождът трябва непрекъснато да я разбърква и преобръща, защото, оставена в покой, тя бързо ще се втвърди. Това е смисълът на постоянните кадрови промени и периодични чистки, които Сталин извършва в апарата. (Подобни процеси протичат и при османската номенклатура – малцина велики везири умират от собствената си смърт.) И въпреки това, към края на управлението си той, изглежда, губи битката с него. На последния, 19 конгрес на партията, свикан против волята му, Сталин е изолиран от властта от собственото си Политбюро и даже е лишен от титлата „генерален секретар“. Разбира се, това далеч не е краят му. Четиринадесет години по-късно, след провала на „големия скок“ Мао попада в същото положение – бламиран е от Китайското политбюро и дори е принуден да си направи самокритика – което на практика означава отказ от божествения си произход. Отговорът на Мао е известен – той се обръща към долните слоеве на номенклатурата и ги използува срещу горните. Това е т.н. „културна революция“, която помита всичките му врагове и той възстановява властта си.

Можем само да гадаем какъв би бил изхода от последната битка на Сталин с номенклатурата, защото няколко месеца след конгреса той внезапно умира. Твърденията на някои автори (А.Авторханов, В.Суворов), че смъртта му не е естествена, а предизвикана, звучат правдоподобно. Следват неуспешните опити на неговия наследник Хрушчов да бъде овладяна номенклатурата, докато накрая тя надделява и налага безличния свой представител Брежнев за вожд. Така тя поема цялата власт в ръцете си, в резултат на което се вкаменява и краят на империята е само въпрос на време.

Как да обясним факта, че османската номенклатурна система е ефективна в продължение на три века – от времето на Мехмед Завоевателя до средата на 18 век, докато съветската служи изправно само на един султан, и то не докрай? Може би обяснението се крие в начина на попълването й с нови кадри. Както посочихме, попълнението на османската номенклатура е принудително, докато на съветската е доброволно. В началото тя се състои от дейците на революцията, но скоро нуждата от кадри се увеличава. Ето как описва тяхното генериране троцкистът и историк на Коминтерна Пиер Бруйе:

„Идеалният модел (за номенклатурчик – б.а.) е човек, който никога не е имал – или само за кратко време – професия, който не е учил и гълта със страст или ревност всичко това, което партията му предлага като духовна храна, и накрая – човек, който сантиментално, интелектуално, материално зависи изцяло от партията. Накратко – човек около тридесет годишен, от поколението, което е било очаровано от революцията по време на своето юношество, когато емоциите са незабравими, което известно време е работило, после е било организатор в комсомола и там се е понаучило да командува, и накрая е преминало курс от комунистическите науки...“ (P. Broue, Histoire de l'Internationale communiste 1919-1943, P . 1997)

Очевидно е, че този тип хора бързо се изчерпва с отдалечаването от времето на “революцията“. Изискването за „пролетарски произход“ също върши добра работа в началото, но след едно поколение класите в държавата официално са ликвидирани и всички  нея са от такъв произход, т.е., всеки е номинално годен да бъде член на номенклатурата. Случайно или  преднамерено, по това време значението на произхода се измества от „осигуряващо ефективност“ към „осигуряващо благонадеждност“. Но кой произход е по-благонадежден от „най-правилния“ такъв – произходът от средите на самата номенклатура? Така долните й етажи, вместо да се заемат от млади, гладни и готови на всичко лумпени, започват да се пълнят със синове и дъщери на номенклатурчици. Това е възможно най-лошото попълнение, което може да й се предложи.

Без да правим генерални изводи, ще посочим, че и в османската система се наблюдават сходни процеси. Когато в началото на 18 век кръвният данък е премахнат, номенклатурата известно време се попълва само от доброволно ислямизирали се християни. След това тя успява да бъде ефективна само още около половин век, когато в нея масово нахлуват представители на местната аристокрация. Това бележи началото на края на империята. Еничарският корпус успява да просъществува още известно време, но е в такава тежест на държавата, че през 1826 г. султан  Махмуд II се вижда в чудо и нарежда той да бъде избит до крак.

И все пак, това обяснение е по-скоро следствие, отколкото причина. Същинската причина за бързия провал на съветската номенклатурна държава, изглежда, е в неясно регламентирания механизъм за наследяване на върховната власт.  В държавата на султана за това има ясни правила и цяла институция за осигуряване на наследник – харема. В съветската държава Сталин, след като става едноличен владетел, правилно решава първата част от задачата – премахването на всички възможни претенденти за трона, също както всеки султан с поемането на властта избива братята си. Но не решава втората – да осигури свой наследник със същия божествен статут като собствения си. Това дава смелост на номенклатурата да влезе в състезание за властта с него.

Опит да бъде избегнат този недостатък в комунистическата номенклатурна държава наблюдаваме засега само в един случай – в Северна Корея. Там върховната власт успешно беше предадена по наследство на сина на починалия вожд Ким Ир Сен – Ким Чен Ир и след това на внукът му -Ким Чен Ън.

В заключение трябва да кажем, че номенклатурната държава е система, създадена „с пълно безразличие към човешката природа“, безчовечна както към управляваните, така и към управляващите. Всеки служител на султана е негов роб, но и самият султан е син на робиня. А „...в комунистическата система никой не е свободен – даже върховете, даже самия вожд“  (Джилас).

Източник

Веселин Кандимиров е български автор и колумнист, един от редовните сътрудници на вестник „Още инфо“

Pin It

Прочетете още...

Перверзна любов

Дубравка Угрешич 01 Ное, 2010 Hits: 21990
Първата родина, Югославия, изискваше…