Emiliya Dvoryanova пише: „От всичко, което прочетох в първия том от досието на Юлия Кръстева, си извадих един извод: „човешко, твърде човешко“. Не мисля, че това е „сътрудничество“ в собствения смисъл на думата. Лъха единствено на желание за комфорт, колкото е възможно да я смятат за „наше момиче“, за да я посещават родителите ѝ, да не се води „невъзвращенка“ и ред други такива „удобни“ неща. Нищо повече и нищо по-малко. Топлохладно.
Ако не се беше „героизирала“ след 89-та, нямаше да заслужава никакво внимание. Обичайно тривиално.
На такова прилича. На конформизъм и опортюнизъм. Странно изглежда, че се е съгласила да сътрудничи години, след като се е „спасила“ на Запад, вече омъжена за него в лицето на Ф. Солерс, установена в академията, в Париж и в света, докато кариерата и славата ѝ шеметно вървят нагоре. За какво ѝ е било въобще да се цапа с ченгета-доносници и с ченгета-недоносчета? Заради грижите за близките? За да разчита на връзки, за да им помага при нужда; особено след като е помогнала и на сестра си да се изнесе и така родителите ѝ са останали сами? Един ще определи това като „човешко, твърде човешко“, друг ще се сети за „баналността на злото“, трети ще си припомни „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром и ще посочи приликите с обикновения комунизъм, от чиито пелени през 70-те Юлия Кръстева сякаш все още се измъква. Връзкарско момиче, което умее да се нагажда и да се урежда, маневрена, хлъзгава и убеглива лисана-глезана, която забравя за срещи и не спазва конспиративна дисциплина, хвали се с успехи, пътувания, почивки, ваканции. Говори с разработчиците, сякаш са нормални хора, работници на тихия фронт, с което сякаш ги легитимира, поставя им акцент на реалност, прави ги истински и достойни в собствените им очи. Не без интерес: предразполага ги, очарова ги и все иска нещо, без нищо да даде, оплакват се и доносници, и недоносчета. И през цялото време работи на сто места, преподава, пише, публикува, пътува, почива и произвежда продукция като халтава.
Това, което аз виждам в това досие, е добро възпитание и интелектуална честност. Кръстева е установена във Франция, но все още не е открила своята Франция като еманация на цивилизацията. За нея съревнованието и спорът между системите са все още съвсем реални и изходът от тях далеч не е предрешен. Тя е лявомислеща като всеки смислен човек и тогава, и днес. Ала съветският комунизъм е скапан, не по-малко сбъркан е и западният капитализъм. И двете системи са зле, тя не е направила още своя избор и е в процес на търсене. Оттам и маоизмът, и залагането на китайската карта, без изглежда да е имала идея за мащаба на насилието и мракобесието на културната революция. Но отива в Китай и от малкото, което ѝ позволяват да види, разбира достатъчно. Тъй че си остава с психоаналитичният феминизъм, който в нейната версия е по-скоро джендър проект, склонен по-скоро да фаворизира женствеността и майчинството пред жените и жената; проект, който тя свързва с един очарователен и вдъхновяващ възглед за литературата и изкуството като алтернативен, носталгичен копнеж по едно винаги вече загубено автентично общуване отпреди езика, закона и властта.
Някъде се възхищаваха, че е водила за носа ченгетата, че финтирала блестящо. За мен изненадата идва от обратното: че всъщност не ги е разигравала, а че е спорила с тях, че е споделяла различни от техните възгледи, като при това нейните били в движение, в процес на развитие, промяна. В този респект към хора, които може би не са ѝ били на нивото, е налице и интелектуалната честност, и етическата позиция да присвои достойнство на своите опоненти в качеството им на човешки същества. Тази готовност за спор и отстояването на собствените позиции в него говори, че за нея тези ченгета не са били изгубени души и че са заслужавали с тях да се говори като с равни, надарени с достойнство хора. Нещо повече: тя изглежда е предпочитала недоносчетата пред донасящите, които се оплакват, че била високомерна и била загубила връзка с и интерес към процесите в българската литература, която познавала по Литфронт, в който били увити компотите в колетите ѝ. Тъй че из-от обикновения комунизъм с характерния му опортюнизъм и конформизъм изплува нещо друго – едно добро възпитание, чувство за приличие и достойнство, автентичност и уважение към другия като човек, една цивилизованост с мисия и без компромиси. И ако някой се дразни от непрестанната воля да взема, без нищо да даде, дали всъщност не дава повече: дали по начина, по който е разговаряла със своите разработчици, тя не им е отваряла светове, за които те не са и сънували? И дали ДС шефове не са се досетили, че тя обръща играта: че тя е котката, а техните хора – мишките, и че ако някой някого разпитва, проучва, обръща и потенциално преобразява, това е по-скоро тя тях, а не обратното.
Когато намери време за тях, разбира се, което явно е било рядко, поради което, както хубаво забелязва М. Николчина, те се чувстват по-скоро като излъгани любовници. Ами да, тя през цялото време настоявала за легализиране на контакта, те са се пънели да останат в нелегалност. Оттам и верността на усещането им на измамени.
Коментари
Magda Fres Yes, I am also moved and full of suspicion that the whole true story is hidden
Veryna Pertora Да се възхитя, казваш. Ми няма. Защото глезана-лисана е и в писането си, поне аз така смятам.. Страх ме е от моралното блато, в което целокупно се накисваме. Понеже тя е тя, то нека я извадим пред скоби. Но ако направим така, как ще живеем с думите, които казахме за предишните, и които бихме казали за следващите.
Diana Popova Отваряла светове на разработчиците – е, не, това наистина ми идва в повече:-)
Emiliya Dvoryanova светло, твърде светло.:) Моето „човешко“ е по-правдоподобно. Но… интерпретации, какво да се прави.
Stanimir Panayotov В този анализ има ужасни, поразяващи неща. Грешни, душегубни.
Alexander Kiossev Ами кажи да чуем, не дрънкай така високомерно.
Stanimir Panayotov Писал съм вече. Не ме четеш, а ме гониш по чуждите стени. Каквото и да кажа подлежи на твоя велик аргумент „нямаш аргументи“. Ако имаше и най-малък интерес щеше да знаеш къде съм позициониран. Не играй заинтересуван когато целта ти е поредното натриване на нос. А ако си искрен, чети.
Pavlina Iossifova Е, това вече е похвално слово. На мен целият анализ ми идва в много, много повече. Изкусен манипулатор видях аз в това досие. А манипулаторите винаги демонстрират добро възпитание. Защо мълча тогава 30 години? Предполагам, пак от добро възпитание, чувство за приличие и достойнство? Съжалявам, моите понятия за добро възпитание, чувство за приличие и достойнство, имат съвсем други измерения.
Diana Popova Да, гротескно взе да става…
Dimitar Kambourov Защо е мълчала и защо отрича е ясно: защото нищо не е донесла. Що се отнася до манипулативността, не я отричам. Но за мен по-интересно беше, че автентично спори и не се съгласява по политически теми с ченгета и доносници. И се държи с тях като с хора, каквито забравяме, че са. Отдайте излишъка светлина на случайността, че тук тази нощ идва Великден.
Diana Popova Не знам, на мен ми е абсурдно. Елейни слова по Великден по повод доносничество за ДС… Все пак трябва да има някаква граница на приличие поне, ако не друго. То би удържало нещата в рамките на здравия разум, смятам:-)
Julia Jordanova Ами да каже, че не е донасяла, а не че не е разработвана от ДС.
Pavlina Iossifova Няма как да се съглася с това обяснение на моето 'защо'. Не и за човек с ума и интелигентността на Кръстева. Мен пък изобщо не ми е интересно, че спори на политически теми. Защото съм била в такава ситуация. Това не е спор, това е отбиване на номер и изплъзване. Здравият разум подсказва, че това е най-добрата защитна стратегия. Седяха двама и им се наложи да ме слушат „в захлас“ да им преразказвам докладите от цяла конференция и да ги убеждавам, че те не разбират как всичко е само историческо изследване. Чак започнаха да се правят на майтапчии, че ако знаели колко умен събеседник ще имат, щели да си водят записки. И ми беше кристално ясно, че ако веднага не разкажа поне на двама- трима колеги, някой ден ще ми се наложи да се оправдавам за един прост преразказ на доклади от международна конференция. Толкоз по въпроса за мълчанието. А пък ако ще минаваме на Великденска тема, преди светлините на Възкресението, има Тайна вечеря, има и деянието на Юда. Ако не самоубия Юдата в себе си, няма как да възкръсна.
Diana Popova Това ми напомня моят случай, Павлина. „Откъде имате тези сведения?“ – „От радиото“ – „По-точно?“ – и започвам да разказвам радиопредавания, и ме слушат с интерес, че и с разбиране, така да се каже:-) И по някое време: „Кои са ви приятелите?“. Не вървида кажа, че нямам приятели. Светкавично съобразявам кои от приятелите ми са от най-влиятелни и високопоставени семейства, та е малко вероятно да пострадат. Казвам двама – и първата ми работа после беше да ги предупредя, че съм ги казала на ДС, защото са ме обвинили в „държавна измяна“… Та ей тук ми се виждат много подходящи едни елейни слова за светлината, човеците и отварянето на световете по Великден:-)
Miglena Nikolchina Diana Popova ама вие всичките сте банда доносници, бе:) И аз съм разговаряла с шестаци, описала съм го в една от книгите си. И драга Julia Jordanova изобщо няма как да знаеш дали те разработват, или не, и какъв точно роман ще измислят, за да отчетат дейност. Така че аз отдавна се самопроверих и след това поради различни мои функции съм многократно проверявана. Защо смятате, че Кръстева трябва да е знаела, че е разработвана? По цял ден чета роман след романа по сюжета на Любомиров. Та Alexander Kiossev, ти никога ли не си разговарял със службите? Както сме си споделяли, зле говори за нас като дребни и безобидни риби това, че нямаме досиета.
Miglena Nikolchina Julia Jordanova не разбирам репликата.
Julia Jordanova Miglena Nikolchina (Репликата изтрих заради техническа грешка.) То какво ще излезе: че ДС наподобява литературна фабрика с писатели на щат. Аз такова разточителство в соц. Българийката трудно си представям. Или това е една свръхлитературна утопия с подарено поле за писателска изява (от полуграмотни писачи)?! То си струва романовата адаптация на материала, наистина.
Diana Popova Miglena Nikolchina Едва ли човек, който е проверяван от службите, не знае за това. И хич не ми се вярва съвсем пък да не знае с кого си общува:-) Аз сега пуснах заявление в Комисията по досиетата, за да видя какъв е моят „роман“ Вдъхнових се от филма на Божина Панайотова (впрочем ще го дават пак на 4 април в Дома на киното от 20 часа). Та след месец ще видим какво ще излезе. Моята голяма „привилегия“ беше, че снахата на Тодор Живков дойде в нашия курс, когато бяхме втора година в специалност „изкуствознание“ в Художествената академия. Само че аз не знаех това, когато година и половина по-рано майка ми се прибра много притеснена – приятелка в квартала ѝ казала, че „службите“ разпитвали за мен в детската ми градина. Нали е хубавко – интересно какво ли са искали да научат за дете на 3-6 години:-) Сега ми е смешно, разбира се, но тогава хич не беше… А случката с държавната ми измяна беше през 1985. Тогава ме извикаха „за справка“ и ме предупредиха изрично да не казвам на никого, дори и на родителите си, къде отивам. Само че аз знаех за хора, които са викани „за справка“ и са изчезвали впоследствие. Затова казах и на родителите, и на приятели по телефона, въобще на всички, за които се сетих и които срещнах по пътя към Първо районно, къде отивам – за да ме потърсят евентуално. Държавната ми измяна се състоеше в това, че много съм говорела за т.нар. възродителен процес през 1984-85 – по-точно съм се възмущавала от него. Защото по случайност бях в района на Шумен, Търговище и Разград, когато тази гадост се случваше. Мислех, че някой от там ме е издал на службите, но се оказа художник от София – държали са го със семейството му в Кърджали, където беше още по-страшно. Та ето такива работи със соца, ДС, привилегиите и рибите…:-)
Miglena Nikolchina Diana Popova какво трябва да докаже вашият разказ?
Diana Popova Нищо не трябва да доказва – разказът разказва:-) Но смятам, че ето тези разкази трябва да излязат, колкото и да са неприятни, за да излезе и картината на онова време.
Diana Popova Впрочем да добавя – приятелка писа във Фейсбук, че заявленията в Комисията по досиетата били две: едно за принадлежност към ДС и друго – дали си разработван от ДС. Аз не знам кое от двете съм подала, но като излезе резултатът, ще подам и другото заявление. И понеже покрай случая с Юлия Кръстева пак се надигат гласове за закриване на Комисията по досиетата, бързам да го направя овреме – за да не остана в неведение за моя „роман“ по времето на соца:-)
Julia Jordanova Diana Popova Не бива да се закрива Комисията по досиетата. Това ще е пълен крах на опита ни да се разграничим от онази епоха. Така ще забавим Прехода с поне още половин век, до следващата смяна на поколенията.
Diana Popova Разбира се, че не бива. Само че постоянно има натиск да я закриват – и той периодично се засилва. Току-що споделих статус на Стефан Тафров по този въпрос. Комисията работи в рамките на закона. Друг е въпросът какво ѝ позволява и какво не този закон. Снощи бегло проверих – през 2015 е поставен въпросът за оповестяването по „картончета“. И Висшият съдебен съвет блокира работата на Комисията, отказвайки да се произнесе по този въпрос. Година по-рано и омбудсманът Константин Пенчев е отправил искане към ВСС да се произнесе по „картончетата“ – и тогава ВСС е отказал да се произнесе. А през 2015 е поредният опит да бъде закрита Комисията по досиетата. Сега натискът набира скорост, като гледам… Гадна работа. И без това последствия от оповестяването няма – освен „морални“, а и особен морал в осветените досега не се забелязваше (с няколко изключения)…
Dimitar Kambourov Просто изхождаме от анахронични очевидности. За вас изглежда очевидно, че през 60-те и 70-те социализмът е универсално възприеман като престъпен строй без бъдеще. Но изглежда за марксистката Кръстева по това време не е дотам ясно, че извратеният комунизъм на социализма е обречен и неспасяем, нито за нея е очевидно универсалното предимство на капитализма като система. Оттам и маоизма, и възприемането на представителите на България като на хора, с които може да се спори. А и има още един момент на почтеност: тя е пратена във Франция с благословията на службите и има съзнание за дълг към тях. Може да ви се струва, че това е чудовищно, да се чувстваш задължен към службите, но може би просто ни липсва въображение, а и не сме чели достатъчно как са се преживявали част от хората от елита по онези времена. Покрай казуса Георги Марков ми се случи да се докосна до такъв тип алтернативни нагласи.
Emiliya Dvoryanova била е „идеалистка“? Не ми се вижда глупава.:)
Emiliya Dvoryanova С баща свещеник, който все пак е преживял някаква форма на репресия?
Dimitar Kambourov не разбирам какво пречи баща ѝ на идеализма ѝ. За пръв път чувам, че вярващият в Бог и в Комунизма нямат нищо общо. Знаеш, че е била и марксистка, и маоистка. Или и това не е била?
Emiliya Dvoryanova За мене това говори само за способността на разсъдъка да подрежда пъзела на живота ни съобразно интерес. У някои хора тази способност е особено силна. Колкото до вярата в Бога, тя е в пряко противоречие с вярата в Комунизма.
Stanimir Panayotov Emiliya Dvoryanova има цяла католическа линия на комунисти свещеници и религиозни философи и във Франция, и в Италия, и в Латинска Америка. И те ли са в противоречие с бога…
Emiliya Dvoryanova Dimitar Kambourov Искам да кажа, че не е от семейство на партизани. Ако беше, можеше да повярвам, че е била „убедена“.
Emiliya Dvoryanova Stanimir Panayotov Тази „линия“ не ми е известна, но ако я има, да, в противоречие е.
Stanimir Panayotov Жалко. Така излиза, че до бог достъп имат само правоверните, според вас, политически… не звучи особено християнски.
Emiliya Dvoryanova Stanimir Panayotov Говоря за идеологията. От Маркс през Троцки, Ленин, Маркузе и т.н. А хората могат да си живеят чудесно с „манджи с грозде“ в главите.
Neda Nesheva Всичките ѝ разкази за нейното минало в България са затова колко гаден е бил комунизмът, как тормозили баща ѝ като била малка и т.н. Дори имаше нещо, че не можела да учи френски или на него не му разрешавали нещо, не си спомням точно. Но всички са за едно дисидентско детство. Никаква вяра в комунизма, точно обратното.
Stanimir Panayotov Emiliya Dvoryanova и все пак не става ясно. Ако съм марксист, мога ли да вярвам в християнския бог. Това е въпросът. Както и ако съм доносник, мога ли да съм християнин. И така нататък. Да не говорим ако съм доносник, марксист и християнин едновременно. Темата тук е друга, но повдигате въпрос който лично смятах, че познавате добре.
Dimitar Kambourov Neda Nesheva Всичко това са късни разкази и книги. Тя говори за селянията на българското и обяснява комунистическото през тази измислена робска вертикалност per filium още в текста си от мисля 1987 Българийо, страдание мое. Всъщност цялото това закъсняло хипертрофирано отвращение от българското като селско и комунистическо ще да идва като някакво нейно отрезвяване и скъсване, но от досието друго личи. Все пак съм съгласен, че има проблем в това хипертрофирано закъсняло отвращение.
Dimitar Kambourov Във всеки случай не съм сигурен, че консервативната Кръстева, славеща френското като висше по силата на цивилизационна очевидност ми е по-симпатична от заблудената марксистка-маоистка Кръстева.
Neda Nesheva Не мисля, че е била заблудена, знаела много добре какво представляват службите, какво да иска от тях, както и че не е редно да донася. Говорила е така точно защото е нямала избор, другият вариант е бил да донася. Така че в липсата на доноси прозира липсата на илюзиия. Марксистка-Маоистка, която има прислужница и живее като бурожоазка, докато прави интриги с ДС и кариера върху модния марксизъм, защото по това време друга кариера академична не е имало така или иначе. Моят поглед върху това, което пише е именно, че следва академичните моди, най-вероятно от кариеризъм.
Dimitar Kambourov Мислех да сложа кавички на „заблудена“, но реших, че те няма да отменят двусмислицата. Липсата на доноси може да е ефект и на приличието. А липсата на илюзии не се връзва с настояването ѝ да спори с ченгетата и да не се съгласява. Да кажеш, че предпочиташ Пекин и Мао пред Москва и Брежнев не е невинна работа. А що се отнася до шампанско-марксизма – такава е и никак не е единствена. Но ако сте чели и малко от Кръстева, щяхте да забележите колко утаен е марксизмът, на повърхността други дискурси текат в повече или по-малко сложни отношения с марксизма. Ако не беше свърх-амбициозна, нямаше да стане това, което е. Вие го наричате кариеризъм, аз – себеосъществяване на призванието. Кръстева не си е заровила таланта, не си е сложила този грях.
Neda Nesheva Dimitar Kambourov Чели сме Кръстева, спокойно. И дипломна работа на нея сме писалии, вкл за критиката ѝ на марксизма. Визирах вашите определения за нея. Актуализацията на способностите не се случва като следваш моди, заради кариера защото това е външна детерминираност.
Iskra Bankova Dimitar Kambourov …не си е заровила таланта…
Имала е /с цената на доста премислени хватки/ възможност за това, за разлика от стотици други българи.
Iskra Bankova Митко, твоята пледоария към Юлия Кръстева ми напомня епизод от Йовковата Албена, грешна беше тази жена, но беше…умна!:-)
Dimitar Atanassov Dimitar Kambourov, тази интерпретация щеше да бъде правдоподобна, ако бяхте спрял до изречението „Не без интерес: предразполага ги, очарова ги и все иска нещо, без нищо да даде, оплакват се и доносници, и недоносчета.“.
Маоизмът на Кръстева се превърна в особен акцент, без реално това нейно убеждение да има кой знае каква роля, освен в рамките на няколко години от живота ѝ и като част от стратегията за добро пласиране в интелектуалните среди във Франция. Достатъчно е да проследите дебатите във френската компартия, за да видите ловите ѝ маневри: застава на онази позиция, която минава за „интелигентска“, без да е катастрофално или лудешки малцинствена. Заема становището, което би ѝ придало идейна уникалност – стока, която тя осребрява по един безкомпромисен начин.
„Човешко“ в разказването за луксозните ѝ почивки, простете, няма. Няма човешка мяра в това да заявиш, че си ляв, но живееш като „дребна буржоазия“ – това е връх на лицемерието и доказателство за конюнктурно лявата ѝ позиция.
Същото важи и за твърдяната от Вас преданост към тайните служби – явно четем различни текстове, защото от всичко, което тя прави в общуването си с разузнавачите личат две линии на поведение, сливащи се в един принцип: едно – умилкване-подмазване с тон на френска възпитаност, когато трябва да получи нещо (например – посещението на родителите след раждането на сина ѝ); и две – арогантно размотаване и разтакаване на кифличка-лигличка, на която хич не ѝ пука, която на срещите си с ченгетата разправя най-вече за охолния си живот. Такъв, какъвто те дори не могат да мечтаят.
От цялото досие лъха почти мъртвешка хлад. Дори в писмата до родителите си Кръстева не споделя детайли за семейния си живот, за емоциите си, за светотайнственото от живота си. Нито веднъж не заявява, че е щастлива. И не ми пробутвайте версията, че ДС чете текстовете, поради което тя пише, че този път е искала писмото ѝ да бъде „приятно и топло“, но то се е получило като всеки път „хладно и учено“. Нищо топло няма дори в отношението към родителите ѝ – в кореспонденцията има данни само за конференции, симпозиуми, лекции, статии, книги, коректури, научни списания, университети, кариера. Пребройте споменаванията на съпруга ѝ. Опитайте се да видите на колко места присъства синът им. Почти николко, м?
Не, не е, защото филтърът на ДС не спи. Нищо не пречи да сподели дали е щастлива, как ѝ се отразява френската кухня, дали французите са така галантни, както гласи митът, какъв е вкусът на живота в Париж, но вън от лекции-книги-научни списания-всепроникваща кариеристична тяга.
Обезпокоително е, че в отбрана на Ю. Кръстева застанаха все хора, които ѝ дължат услуги. Феновете ѝ, дълготрайно абонирани за текстовете, които тя произвежда, чиито цитати сториха тях в България много фешън и особено интелигентни, донесоха им доцентури, професури и уютни позиции на картата на българския академичен живот (а и в чужбина), решиха да ѝ върнат услугата, показвайки преданост, характерна за фенството.
Не, дами и господа, това не е доказателство за умност, нито за сръчна реторика. Всеки може да прочете, документите са публикувани. По този начин отново разбираме, че в полето на академията у нас е доминирано не от действителни дебати и обмен на смисли, не от развитие и разгръщане на различни проекти, на разнообразни картини на света, а от „нашите хора“ и „вашите хора“, от различни приятелски кръгове, които се поддържат на принципа на Радевски от „Към Пяртията“, от „Аз – на теб, ти – на мен.“. Рефлексът издава ужасяващи зависимости и непреодолима провинциалност на научния живот и изобщо – на шансовете за смислена дискусия у нас.
Изречението за лявото като безалтернативно за мислещите хора няма да коментирам. Приемам го като усилие да бъде проявено чувство за хумор в един текст, претендиращ инак за сериозност от висока проба, осъществен нескопосано, направо дървено.
Dimitar Kambourov Dimitar Atanassov Че то, г-н Атанасов, соцчовекът ỳмреше да се преживее и представи като дребен буржоа. Да не окайваме ченгетата, че не са можели да си позволят почивките на Кръстева, не знаем какво са можели, или не. Аз вече бях писал нещо за западния академичен шампанско-марксизъм. Опитите за идентификация с Културната революция ще да са някакъв изкупителен напън срещу този осъзнат конфликт между теория и практика. Но Вашата претенция за повече топлота и липса на романова плътност в репликите на един от героите на досието е трогателна. Не сме тук на другарски съд, за да отсъдим дали другарката Кръстева е топла, човечна, отзивчива натура. Напомняте ми прокурора от „Чужденеца“, който иска смъртна присъда за Мьорсо, защото е правил любов в деня на погребението на майка си. Кръстева се е държала с ченгета и доносници като с потенциално достойни хора, по който начин ги е поставяла в неприсъща им и вероятно мъчителна роля. Намирам това за проницателно, възпитано и възпитаващо поведение. Както казваше Шоу май, жената става дама като се държиш с нея като с дама. Не дължа на Кръстева услуги. Не я познавам и за мен е точно толкова налична, колкото и за всеки друг – като текстове. Всеки е еднакво свободен да се позовава и да цитира. Опитвам се да разбирам, както и вие, кой колкото може и с наличните ресурси. Вашето търсене на зависимости и фенства като обяснителна матрица може пък да казва нещо повече за Вас, отколкото за мен и останалите „бранници“, ако се позова на А. Кьосев.
Dimitar Atanassov Dimitar Kambourov, никой не търси „романова плътност“, не говоря изобщо за литература, дори го отбелязах изрично – не ми пука каква картина можем да подредим чрез едно или друго литературознание.
Писмата би следвало да наподобяват комуникацията очи в очи. Когато пишем на важни хора, обикновено ги преживяваме така, сякаш са до нас, сякаш приказваме непосредствено, представяме си техните въпроси, отговори, коментари. Комуникация, която прилича на тази с изгубен за нас човек – търсим го, желаем да се материализира пред нас, но няма, та затова затваряме очи и си го въ-образяваме-доставяме в опит да си самопричиним емоционалната му плът. Човешко е. А какви психологически механизми стоят зад това – в момента хич не ме интересува. Да, въпросът е съществен, но не и в тази ситуация. Подострянето на рационалното острие има смисъл, докато не се наложи да го ползваме. Е, тук сме в употребителна фаза, ето защо научната задълбоченост остава да води ръката, държаща инструмента, във фонов режим. Всяко цитатно перчене изкривява разреза и причинява щети.
Не, Кръстева не се е държала достойно с ченгетата. Не, че им го е дължала, разбира се, но няма защо да го твърдим. Напомням сюжета с идването на родителите ѝ заедно в Париж, за да видят внука си. Първото споменаване на заплахата със статия в „Монд“ на съпруга ѝ буквално сгърчва агента, който обещава всичко с цел удържане на нормалното общуване с нея. Вторият опит за шантаж е посрещнат професионално от стоящия срещу нея агент, който направо ѝ заявява, че думите ѝ са форма на изнудване и поставят под въпрос автонаратива за българкската патриотка, прославяща родината (че даже Родината) зад граница и в сърцето на капиталистическия Запад. Обърнете внимание на внезапния обрат: за миг Кръстева сменя модуса и пояснява как Филип еднажка се бил ядосал, пък в пристъп на гянв го бил рекъл, нямал инак реални намерения, прочее и тя не би му позволила, ама ей тъй на – честна била с ДС и заради това изтресла дори такваз една историйца.
Фенската маса зад Юлия Кръстева регира болезнено и това трудно може да се оспори, без деятелят му да олекне. Кой я познава лично и кой – не: не на това настоявам, а на доживотните абонаменти за текстовете ѝ, които изкараха някои в доценти и професори, без това да означава, че инак са глупаци, даже напротив. Заявявам ясно, че зависимостите в българската научна среда са ужасяващи – независимо дали патроните и клиентите са българи, живеещи в България, лични познати или не. Имам бол колеги, които профитират върху автори, без да са зървали лицата им дори за миг.
Ако приписвате на мен фенски пристрастия – дайте с примери. Служа си тъкмо с такива, провиждайки в кръговата отбрана на Кръстева тъкмо такива отношения, доколкото е организирана и огласена именно от феминистки-психоаналитички, на които тя продължава да служи за интелектуална храна. При положение, че нямате доказателства, престанете да правите внушения. Опитите за манипулация ще минат пред глупаците. Ако желаете да бъдете повелител на българската академична идололатрия, давайте, това е пътят.
HAMLET Lifts up the arras and discovers
POLONIUS: Thou wretched, rash, intruding fool, farewell!
I took thee for thy better: take thy fortune;
Thou find'st to be too busy is some danger.
Иван Сухи събуждаш моралните ченгета у нашите стожери на етиката и праведността. Освен това е и хубава жена, бих добавил…
Miglena Nikolchina Неустоима. Тази Сабина е продукт на мокрите сънища на ченгетата.
Мария Гарева Умело, прекалено сръчно скалъпено похвално слово за агента на ДС Сабина. Излиза, че и за най-ужасното е възможно да се намерят елейни слова.
Alexander Kiossev Фактите могат да се установят със сигурност. Обаче тълкуването на мотивите на хората, които произвеждат фактите, завинаги остава хипотетично – тук хипотезите са осъдени да се протягат от вероятното към все по-малко вероятното – в зависимост кой къде иска да спре със своята реконструкция (може да има засичания и косвени доказателства, вярно, но никога сигурно знание за „автентичния мотив“, дори в случаи на лично признание. Ето защо тълкуванията-хипотези разкриват повече мотивите на тълкуващия, по-малко и по-несигурно – на тълкувания. Имаме сбор от факти с неясни мотиви зад тях – и множество от противоречащи си тълкуватели,, добронамерени и злонамерени, най-общо казано. Всеки сам си избира къде стои. Едно ми се струва несъмнено, има почти статута на факт – през 70-те години няма човек в България и по света който да смята контактите със службите за нещо „нормално“, „всекидневно“, „в реда на нещата“. Който е поемал риска да контактува с тях поради някакви свои мотиви, за мен без съмнение е бил наясно какви рискове поема. Друг е въпросът, че много хора имат таланта успешно да крият ясното от самите себе си, когато то не им е удобно. За мен Кръстева си остава изключителен учен, не толкова добър писател и съмнителен човек. И единственият проблем за научните трудове тук е, че във всяко хуманитарно писание човекът е винаги изначално въвлечен, той е залогът. Моят проблем, по конкретно, е че в книгата си за Хана Арендт Кръстева пише, че достойният деец извършва благоразумно действие заради полиса и пред очите на полиса – такова действие, което позволява оцялостяващ живота разказ. Ами това трябва да се приложи към самата нея – благоразумно ли са действията ѝ? в услуга на полиса ли са? Кой полис, кое именно общество? Пред очите на това общество ли са? Или са тайни, непрозрачни, пълни с неясни мотиви? Позволява ли цялото поведение на дееца мечтания оцялостяващ разказ накрая, онова което пълни живота с политически смисъл? Моите отговори на тези въпроси по отношение на Кръстева са за съжаление отрицателни. Което не значи, че няма да продължавам да се уча от нейните писания – просто ще ги чета, помнейки, колко е лесно да изпуснеш залога на това което пишеш, дори когато то е велико. За разлика от Miglena Nikolchina и Albena Stambolova, които са нейни ученички и са имали личен контакт с нея и знаят за нея тънки, лични неща, аз гледам на нея по този единствен начин – като публично лице и учен. А тълкуването на Джими ми се вижда твърде добронамерено, за разлика от други, които бих нарекъл лесно злонамерени, морално дърварски, фашизиодни в своя ригоризъм – а и автохвалебствени, защото предпоставят собствената си привилегированата морална позиция на говорещия. Каквато той няма. Филмът на Bojina Panayotova„Червено, твърде червено“ прекрасно илюстрира това – който тръгне по пътя на изследването на такива трудни истини, рискува много, рискува сам да загуби координатите си, да заприлича на тези, които разследва – казвайки една истина, да загърби и огруби безброй други. Достойнството на този филм е, че показва търсенето на истината не като привилегия, а като ужасен процес, пронизан от тревога и риск опасност от пропадане.
Miglena Nikolchina Alexander Kiossev хората се вдъхновиха, роман след романа. Лошо няма, но само фактите са важни и в тях няма нищо, което да потвърждава, че Кръстева е знаела, че е Сабина.
Dimitar Atanassov Драги Сашо, бих казал тъкмо това, което ти си споделил: Юлия Кръстева остава за мен влиятелен учен, не особено мощен писател, твърде съмнителен човек. Радвам се, че не съм имал шанса да ѝ задлъжнея – днес това ме прави свободен да изразя тъкмо скептичната си нагласа и да подкрепя първата част от написаното от Джими: хлъзгава, убеглива лисана-глезана. Добавям: меркантилна до крайна степен, вгледана почти патологично в своята продаваемост. Пак ще отбележа, че в писмата ѝ до близките човешка емоция липсва, в общуването ѝ със службите ясно се откроява цинично-надутата поза, която отбелязва и самата ѝ сестра. На твърдението на Джими за колебанията ѝ относно заемането на страна в дебата „капитализъм срещу социализъм“ ще противопоставя заявление на самата Кръстева: според нея няма смисъл да се връща в България, защото няма какво да си каже със софийските си приятели. Вън от циничния начин, по който мисли приятелите си: не, тя не изглежда да е изпитвала съмнение в правилността на идеологическия избор. Нито веднъж не се връща до България, за да опресни картината на социализма, с който – видите ли – не могла да скъса току-тъй. Отново подчертавам собствената ѝ заявка, че във Франция тя живее живот на „дребна буржоазия“. Не, не е интерпретация. Убеден съм, че след подобна заявка букетът пада на цимента. Тук идва и маозимът ѝ – френска фешън настройка на интелектуалното ляво, която я вписва в средата, към която тя силно се стреми, оставяйки я все пак в малцинство спрямо доминиращите нагласи във ФКП по това време. Обстоятелство, което отново прави всичкото, което произвежда, прекрасно продаваемо.
Прочее, виждам два проблема. Единият – елейното славословие на учениците и ученичките на Кръстева, които имат позициите си като следствие от перманентен абонамент за нейните трудове, тези, сентенции, връзки из академичните среди. Миглена Николчина и Джими произведоха текстове, от които дори на академична дребност като моя милост биха причинили чувство на срам. Няма да скрия: съчувствам им. За тях е почти невъзможно да признаят, че Юлия Кръстева, самоназначила се за морален авторитет, та чак и застанала срещу репресивната машинария на комунизма, представлява проблематична фигура. Все едно да заявиш на майка си, че не е най-вярната съпруга на света, казано с по-умерен речник.
Вторият проблем е именно назиданието на дървените, злобничкото потриване на ръце от страна на инак тоталитарни креатури, които не пропуснаха да се самопровъзгласят за пророци със задна дата. Винаги били имали съмнения в морала на Кръстева, никога не я били цитирали. Да, но от позоваванията в работите на тези хора авторката не би спечелила нищо. Моята цитатност не е свидетелство за смисленост на цитираните източници, защото „Аз“ не е в състояние да сътвори норма. Пример за такова деструктивно злорадство е позицията на Димка Гичева-Гочева, известна от повече от десетилетие като провален философ – преценка на неин колега, която самата тя направи публична в опит да се самомартиризира. Крайно неуспешно!
Miglena Nikolchina Dimitar Atanassov всички са знаели, че кореспонденцията им се чете. Тези писма са съобщавали на близките ѝ „жива съм“.
Dimitar Atanassov Miglena Nikolchina, а пречи ли да каже, наред с „жива съм“, и „щастлива съм“? Има ли препятствие пред споделянето на собственото ѝ усещане за съпруга ѝ – дали е грижовен, внимателен ли е към нея, уважава ли я? Нямаше ли начин да сподели в сюжета за посещението им с цел да видят внука си, че детето е здраво, хубаво, расте, буди ги нощем, радва ги? Къде, прочее, е емоцията? – Имам предвид извън умилкване-подмазването към службите, когато търси нещо от тях; и арогантната ѝ насмешка, когато няма какво да иска.
Не изкарвайте Юлия Кръстева дисидент, тя не е такава. ДС не е тормозила – нея и/или близките ѝ. Няма данни за това, а ако с днешна дата бъде изфабрикуван такъв наратив, той би потвърдил неавтентичността на сегашната ѝ реакция. Нека не пропускаме факта, че тя никога не е имала статут на невъзвръщенец. Тя не е Георги Марков – живее до днес в Париж, косъм не е паднал от главата ѝ. Службите по-скоро я ухажват и търпят арогнтността ѝ, за да я ползват, ако това е възможно – както пише в досието ѝ.
Кръстева заминава с официално огласена стипендия. Пребивава там без натиск да се връща. На въпроса дали възнамерява да посещава родители и приятели, тя отговаря отрицателно и с довода, че няма какво да си каже с онези, с които е била близка в София. Това по-скоро се сглобява с перманентния ѝ отказ да говори български, с високомерното ѝ като цяло отношение към българското, което – пардон – наподобява разказа от „Пази Боже сляпо да прогледа“. Юлия Кръстева е далеч по-близка до образа на успешно интегрирания в града бивш селянин. Напомням, че през 90-те за някои български музиканти беше достатъчно да поживеят половин година на някой круизен кораб в Норвегия, за да се върнат тук с български език със силен английски акцент и много чуждици в речника си. Факт е, че във Франция тя говори и пише други неща – вж. писаният ѝ за родния език през фигурата на травмата. Да, там това се продава добре.
От цялото досие лъха – както вече казах – мъртвешка хлад. Пиша го и настръхвам.
Miglena Nikolchina Dimitar Atanassov още един роман добавихте към веч доста насъбралите се. Всички си развихриха въображението и белетристичните таланти. Това, разбира се, е съдбата на големите – върху тях всеки проектира фантазиите си.
Dimitar Atanassov Miglena Nikolchina, някои проектираха кариерите си върху въпросните големи, та днес се чувстват силно задлъжнели. Подобна дан ни прави неавтономни. Да, Вас имам предвид. Бяхте безкомпромисна, когато ченге се оказа Владо Трендафилов, защото изглежда, че не се мислите за негова длъжница, той не е бил за Вас ракета-носител и пример в толкоз много отношения. Самостойността на преценката Ви тогава беше произведена от липсата на лична зависимост с обекта. Нека да напомня, че да двата компекта стандарти по един и същи случай е адски мърлява работа. Учили са ме, че принципите са такива, каквито са, независимо кой началник можем да разгневим с мнението си.
Няма белетристика, аз съм слаб в литературното поле. Историк съм, представител на несравнимо по-малките по разум братя – без капка сарказъм. Затова се опирам на заявления, направени от самата Кръстева, спазвайки интенционалната им рамка. В литературознанието изненадващите интерпретации са разкошно средство за събуждане и обогатяване на ума, но животът не е литературознание. В случая говори самият герой и ние нямаме право да нарушаваме неговите собствени конвенции, настоявайки как небето не е синьо.
Miglena Nikolchina Нищо не съм казала по повод на Владо Трендафилов. Нищо не съм казала по повод на Богдан Богданов до бележката по повод смъртта му в Култура. Ето че и за мене съчинявате романи.
Dimitar Atanassov Miglena Nikolchina, 28 март, 10:27 часа: „Бях прекалено сурова с Богдан.“. Не е ли Ваша реплика?
Miglena Nikolchina Dimitar Atanassov Не внимавате в написаното. Тази ми реплика е СЛЕД бележката ми по повод смъртта му.
Iskra Angelova Извинете, че се намесвам в този разговор. Правя го само за да защитя, доколкото е възможно, авторитета и достойнството на най-голямата ни интелектуалка, позната по цял свят с идеите и трудовете си (все така непреведени на български). Аз направих първия документален български портрет на Кръстева „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“, (никой не искаше да има такъв, честно казано, с изключение на самата Миглена Николчина), а наскоро (на 21 март) го представих на един фестивал за документално кино в Париж пред и заедно с Кръстева… Днес вече знам кой, но това не ме успокоява или радва – всички са били следени и подслушвани, никой не е пощаден. Кръстева не е доносничела и не е вършела мерзости, а – хипотетично- е цитирала заглавия от вестници – така както вие сте го правели на изпитите по марксизъм, не защото сте били конформисти, а защото тогава много се лъжеше, за да се оцелее. Не мога да схвана на какво се опират критиките и злорадствата, освен на завист – радвам се, че интелигентните ми приятели вече преосмислиха отношението си по този случай и го разбират и разглеждат в неговата конкретност. А едно недоумявам – защо считаме, че всичко преразказано или изложено от таен агент „интервюирал“ Кръстева е 100 % истина? Ами ако той е имал задача, не е успявал да я изпълни, с което е рискувал собственото си добруване и си е поизмислял тия срещи? Какво ако – както твърди тя – такива срещи изобщо не е имало??? Тогава какво? Miglena Nikolchina пише, че същата година е бил убит Цветан Стоянов…
Miglena Nikolchina Няма как да твърдя, тъй като е недоказуемо. Казвам, че смъртта му е странна, че близките му я намират още по-странна. И Iskra Angelovaти също си се впуснала в разкази и фантазии – в това досие нищо не е написано или подписано от Кръстева, така че дори не можем да кажем както ти правиш, че е цитирала заглавия от вестници.
Iskra Angelova Miglena Nikolchina така е, ще поправя
Dimitar Atanassov Miglena Nikolchina, особено сложен е замисълът Цветан Стоянов да бъде убит, наподобявайки случайност, лекарска грешка или друго, вместо да го боднат с някой чадър (метафора). Или да му сипят нещичко в питието, а съдебният лекар да напише, че е било инфаркт, инсулт, какво ли не. Няма кой да знае, че Стоянов тъкмо тогава ще получи възпаление на апендикса и ще се наложи да бъде опериран. При онова равнище на комуникациите подобна инсценировка изисква време, за което той просто би си отишъл, бидейки в кризисно състояние на тялото.
Да, недоказуемо е. Близките на всеки, станал жертва на такава нелепица, се съмняват. Имат това право, това е емоционална реакция. А може би и не само, но повече от това не можем да докажем.
Не на последно място – Стоянов е бил ченге от много висок ранг, както стана ясно и от книгата на Инна Пелева. ДС няма интерес да избива подобни кадри, защото няма глупак, който да се лиши от подготвен и добре обучен човек, ако последният не е сгафил. Ако го беше сторил, прочее, щеше да стане обект на съда. Или щяха да го отровят. Или да инсценират автомобилна катастрофа. Или пожар. Кротко и без епически мащаб.
Не, не твърдите, че е убит, но сугестирате в тази посока със съзнанието, че власт имат дори недоказаните твърдения, особено когато на тях се позовава професор от СУ, пряк последовател на величие като Юлия Кръстева. Да, макар и морално мърлява, за мен тя остава сред значимите философски присъствия.
Мария Гарева Колко много панегирики към Сабина! А къде бяхте, всички вие, когато излезе информация за далеч по-талантливите писатели Георги Данаилов и Вера Мутафчиева?! Мълчахте изпокрити. В какво се състои разликата, че сега сте толкова пламенни?! Какво се промени?
Dimitar Kambourov Аз впрочем написах за Мутафчиева, твърде различни неща, защото казусите са твърде различни. Там имаше думи и за Данаилов. Пак с оглед на несъизмеримостта на случаите. И аз панегирики не видях, нито оправдаване, опити за разбиране срещу разправи и поплак поради дефицитите на емоционално-романова изповедност в текста на досието.
Diana Popova Впрочем Георги Данаилов тогава каза, че вече го е написал в книгите си. И вярно, в една от трите части на „Доколкото си спомням“ той описва срещите си в Руския клуб с някакви от службите – това е по повод негово пътуване в чужбина, впрочем. Но не пише категорично „Аз бях“, нали. Мисля, че такива признания човек и пред себе си трудно прави. Или ги забравя, или ги омаловажава. Не знам…При всеки случай смятам, че е добре нещата да се изкажат, отколкото да се мълчи. Защото мълчанието възпроизвежда страха.
