Близо година след като през лятото на 2015 г. Дженифър Крофт, преводачка, изпраща работата си на лондонския издател Жак Тестар, ръкописът остава непрочетен. Предишната година Тестар е стартирал [издателството си] Fitzcarraldo Editions с цел да създаде отличителен каталог с художествена литература и есета, много от които в превод. Той е само на трийсет и е силно амбициозен, но издателството му едва ли е нещо повече от еднолична фирма, а освен това той изостава с четенето. Едва след референдума за Брекзит през юни 2016 г., когато гражданите на Обединеното кралство гласуваха да напуснат Европейския съюз, Тестар преглежда текста, който Крофт му е изпратила: двеста страници откъс от „Полети“, обширен роман, публикуван за първи път на полски език през 2007 г. от Олга Токарчук.
Тестар, френски гражданин, който в детството си се е преместил с родителите си във Великобритания, няма право да гласува на референдума. Но подобно на много хора от неговия социален кръг, той е предполагал, че Великобритания ще избере да остане част от Европа. Шокиран е от резултата и ужасен от ефективното узаконяване на враждебно отношение към родените в Европа жители на Обединеното кралство. Тестар не се чувства лично уязвим: той е двуезичен и говори английски с акцента на образованата, богата и космополитна класа в Лондон. Но по-малко привилегированите имигранти са принудени да се чувстват несигурни. По британските улици се появяват графити с надписи „Вървете си у дома“, а майките, забелязани да говорят с децата си на чужд език, са порицавани. Имигрантите от Полша, които след присъединяването на страната към ЕС през 2004 г. се превърнаха в най-голямата кохорта от хора в Обединеното кралство, родени в чужбина, са осмивани в дясната преса като „полски водопроводчици“, крадци на работа от Варшава или Лодз, които процъфтяват, поддържайки домовете на нещастните лондончани.
Различни британски романисти, сред които Джон Ланчестър и Рейчъл Къск, се борят с този стереотип, като включват чувствителни образи на полски строители в книги за живота в Обединеното кралство. Тестар, от своя страна, решава да допринесе за разнообразието от полски гласове, като представи творчеството на Токарчук. Родената през 1962 г. Токарчук, чийто първи роман е публикуван в родината ѝ през 1993 г., се е превърнала в една от най-известните полски интелектуалки с каталог от романи, които не се вписват лесно в никой жанр и се основават на историята и мита. Въпреки че творбите ѝ са преведени на френски, немски и няколко други европейски езика, по това време нито един от романите ѝ не е отпечатан на английски език във Великобритания.
„Полети“, книгата, която Крофт частично е превела, е идеалният избор за представяне на широкообхватното творчество на Токарчук в англоезичния свят. Съставена от фрагменти, книгата съдържа различни нишки и истории, които пресичат времето и пространството. Майка и син изчезват по време на ваканция на хърватски остров; опечалената дъщеря на някогашен поробител от Африка иска да върне запазеното му тяло, което австрийският император е поставил в кабинет с любопитни предмети. Тези разкази се преплитат с често причудливи есеистични екскурси в преживяванията на съвременните пътешественици, които могат да летят от Иркутск до Москва в непрекъсната зора или да се вкопчат в седалката на самолета редом с изтощени членове на ергенско парти, чийто салон е наситен с тяхната „миризма на пот, смесена с остатъци от възбуда“. В един комичен пасаж от „Полети“ със съжаление се отбелязва безпомощната уязвимост на едноезичния англичанин, за когото „всички инструкции, всички текстове на възможно най-глупавите песни, всички менюта, всички мъчителни брошури – дори бутоните в асансьора!“ – са на собствения му език. Тестар харесва космополитния стил на Токарчук, който е контрапункт на ограничената гледна точка на британците, гласували за затваряне на границите.
Тестар сключва договор за издаване на „Полети“ през 2017 г. и заедно с това възлага на Крофт да преведе последната завършена творба на Токарчук – „Книгите на Яков“, исторически роман за Яков Франк, учен по кабала, който ръководи месианска секта в граничните райони между Полша и Украйна през XVIII век. През 2018 г. „Полети“ печели Международната награда „Букър“ – най-важното британско признание за преводна литература, като председателката на наградата Лиза Апинянези обявява Токарчук за „писателка с чудесно остроумие, въображение и литературен размах“. Благодарение на спечеления „Букър“ авторката вече има нетърпелива читателска аудитория на английски език, когато през есента издателство Fitzcarraldo издава трилъра на Токарчук „Карай плуга си през костите на мъртвите“ в превод на Антония Лойд-Джоунс. Тази книга се превръща в най-продаваното заглавие на Fitzcarraldo, от което са закупени над сто и петдесет хиляди екземпляра. През 2019 г. Токарчук получава Нобелова награда – събитие, което подготвя англоезичните читатели за страховитите „Книги на Яков“, които се простират на почти хиляда страници и се появяват на английски език през 2021 г. Към днешна дата Fitzcarraldo е продал над триста хиляди екземпляра от книгите на Токарчук. В процес на подготовка са още четири превода от авторката.
За първи път се сблъсках с издателство Fitzcarraldo през лятото на 2017 г., докато разглеждах книжарницата London Review Bookshop, близо до Британския музей. Попаднах на тънко книжно томче с обикновена корица в цвят International Klein Blue. С бели букви беше изписано едносричното заглавие „Езерцето“ и името на авторката Клеър-Луиз Бенет, заедно с името на издателството и неговата емблема (камбанка, вписана в кръг). Естетиката напомняше на стоките в парижка книжарница – чак до сгъваемите френски капаци на корицата. Настаних се на едно слънчево място в парка Сейнт Джеймс и завърших книгата на един дъх, чувствайки, че съм направила откритие. Зад сдържаната корица се разгръщаше преплетена поредица от забавни, своеобразни разкази, предаващи вътрешния живот на млада жена, която живее в ирландската провинция. Темите, които разказвачът разгръщаше, варираха от литературата и „същностната бруталност на любовта“ до неразумността да се отлага закуската толкова късно, че овесената каша да ѝ се стори като „мрачна трапеза от подземния свят“. Книгата е криволичеща и без сюжет, но цялостният ѝ ефект е възхитителна оригиналност.
След като за пръв път е била приета от Stinging Fly, малка печатница в Ирландия, където Бенет, родом от югозападна Англия, живее през последните две десетилетия, „Езерцето“ е изпратена безуспешно на няколко британски издателства. „Спомням си, че получих различни отзиви за нея, като например, че има нужда от повече работа – има нужда от история, от повече герои, все такива неща, които изобщо не бяха това, за което ставаше дума“, каза ми наскоро Бенет. Тестар обаче се въздържа да предложи на Бенет да превърне една странна, примамлива книга в нещо по-непосредствено достъпно и я публикува през 2015 г. такава, каквато е. „Езерцето“ е рецензирана възторжено и е включена в краткия списък за Международната награда „Дилън Томас“ за млади автори. Книгата вече е в тринадесетия си тираж. „Жак преследва не само неща, които може да са на мода, или които според него наистина могат да се запалят“, обяснява Бенет. „Той се ръководи от това, което наистина му харесва.“
Какво наистина харесва Тестар, е описано в каталога на Fitzcarraldo, който в момента, когато издателството се подготвя да отпразнува своята десета годишнина, включва повече от сто книги от седемдесет и осем автори. Около половината от заглавията са преводни, а каталогът на Тестар е разделен повече или по-малко равномерно между художествени произведения, които имат една и съща синя корица като „Езерото“, и нехудожествени книги, за които цветовата схема е обърната: сини надписи върху бели корици. Впечатляващото визуално представяне е дело на Рей О’Миара, ирландски графичен дизайнер, който освен това е създал оригинален серифен шрифт за книгите и следи отблизо за стилистичната им последователност, като е мислил много за това как плътността на мастилото, контрастираща с бялото пространство на полетата, придава на всяка страница стягаща строгост. Еднообразието на външния вид означава, че един пишещ за първи път белетрист като Бенет става визуално равностоен на носител на Нобелова награда.
Впечатляващо е, че четирима от писателите, обявени за Нобелови лауреати през последното десетилетие, са в списъка на Fitzcarraldo. Освен Токарчук, издателството издава творбите на Светлана Алексиевич от Беларус (2015 г.); Ани Ерно от Франция (2022 г.) и Джон Фоси от Норвегия (2023 г.). Диапазонът на издателството по отношение на тематиката и стила се простира от „Анималия“, безмилостна сага за селската бедност и насилието от френския писател Жан-Батист Дел Амо, до „Да предположим едно изречение“, разсъжденията на изследователя Брайън Дилън върху отделни изречения от произведения на писатели като Джордж Елиът и Ролан Барт.
Въпреки че Fitzcarraldo вече е на печалба, Тестар не може да се сравнява финансово с големите търговски издателства и по правило може да си позволи да плаща аванси само в четирицифрени числа. За някои писатели е безразсъдно да се откажат от възможността да получат по-голям аванс на друго място след успех, спечелен от Fitzcarraldo. Бенет е преминала към издателство „Кейп“ за нейното продължение – романа „Каса 19“ от 2021 г. Самата тя казва: „Това изобщо не беше решение, което взех с лека ръка. Имаше и няколко сълзи.“ Тестар ми каза: „Не можехме да се конкурираме по отношение на парите, а тя се нуждаеше от пари и това е добре“. На писателите, които останат с Fitzcarraldo, Тестар предлага възможността да бъдат безупречно публикувани и да бъдат видени в уважавана редакционна компания. Тайнън Когейн, старши редактор в New Directions, Ню Йорк, казва за Тестар: „Той си е спечелил тази много странна репутация на предсказател на Нобели“. Тестар е известен и с това, че е ангажиран с грижата за даден писател през цялата му кариера. Той ми каза: „Ако дойдете при мен с първата си книга и аз повярвам във вас като автор, но тя няма успех, а се продаде в петстотин екземпляра, ние пак ще направим следващата и всички останали, защото постигането на успех изисква време.“
Всъщност само едно от заглавията на Fitzcarraldo е продадено в по-малко от хиляда екземпляра, а много от тях са продадени в много повече. За литературно настроените писатели перспективата за такава лоялност от страна на издател от старата школа позволява свобода на въображението, която може да е невъзможна другаде. Дан Фокс, художествен критик, чиято втора книга с Fitzcarraldo, „Limbo“, е за преживяването на творческа блокада, ми каза: „Това е малко объркана книга – не мисля, че наистина работи. Често съм си мислел, че бих искал да направя „Лимбо 2“ и „Лимбо 3“, т.е. една и съща книга, постепенно преработена или пренаправена, така че никога да не бъде „решена“. Споменах това на Жак в един момент и за негова чест той изглежда си помисли: „О, да, това би било доста добра идея.“ („С удоволствие бих издал „Лимбо 2“ или „Лимбо 3“, ако Дан би искал да направи това“, каза ми Тестар.)
Двуезичието на Тестар му дава предимство в издателската индустрия, в която умението да се чете на езици, различни от английския, е изненадващо рядко срещано. Той не само чете много френски автори, преди те да бъдат преведени на английски; като френскоезичен читател той се запознава отрано с автори на различни други езици, тъй като френските издатели са склонни да издават преводи много по-бързо от британските или американските. Тестар е чел Светлана Алексиевич на френски език, преди да се сдобие с „Време секънд хенд“ – устна история на постсъветска Русия – през 2014 г., по време на първото си посещение на Франкфуртския панаир на книгата – годишна среща, на която се продават международни права.
„Разхождах се наоколо с една синя и една бяла книга“, спомня си той за панаира. Същата година конференцията във Франкфурт съвпада с обявяването на носителя на Нобеловата награда, а Алексиевич е смятана за един от основните претенденти за спечелването ѝ. Той си спомня: „В общи линии ми беше казано: „Нямаш никакъв шанс“. „Когато за победител беше обявен Патрик Модиано, конкуренцията за „Време секънд хенд“ се разсея; в рамките на една седмица Тестар вече е придобил правата върху книгата на Алексиевич за огромната за него сума от три хиляди и петстотин лири. На следващата година тя печели Нобелова награда, а преводът на английски език, който Тестар е поръчал на Бела Шаевич, е продаден на американско издателство за четвърт милион долара.
Когато представя утвърден автор в превод на англоезичната читателска публика, Тестар има добър инстинкт за това как да позиционира продукта си. След като купува правата за издаване на творбите на Ани Ерно – френската писателка, чието творчество, в един тънък том след друг, се състои от непрестанно преработване на преживяванията от собствения ѝ живот, той не започва с най-новата ѝ книга, „История на едно момиче“, която се появява във Франция през 2016 г.; вместо това избира „Годините“ от 2008 г., в която Ерно използва рамката на живота си, за да разкаже безлична автобиография на френската жена от 1941 г. до наши дни. Едмънд Уайт пише въздействаща рецензия за „Годините“ в Ню Йорк Таймс, наричайки я „Спомен за отминали неща“ за нашата епоха на медийна доминация и консуматорство“.
Когато Тестар популяризира книгите си, той е толкова агресивен, колкото може да бъде един мек и интелигентен човек. Няколко пъти е представял книгите от поредицата си „Есета“ за Международния Букър, награда, предназначена за художествени произведения, с аргумента, че – въпреки бинарното разделение на Fitzcarraldo на бяло и синьо – само един малоумен съдия не би разбрал как, да речем, нехудожествените произведения на Ерно трябва да участват в надпреварата заедно със самообявилите се за художествени произведения. (Понякога той успява: „Годините“, преведена от Алисън Л. Страйър, е включена в краткия списък на кандидатите за „Международния Букър“ през 2019 г.) В друга кандидатура за „Букър“ Тестар се опитва да представи пълната „Септология“ на Джон Фоси в едно издание през 2022 г., въпреки че през предишните години тя е била представяна на части, като „Септология VI-VII“ и е била включена в краткия списък. „Казаха ‚не‘, което е нормално – предполагам“, казва Тестар. „Знам, че не съм единственият човек, който нарушава правилата“.
Питър Щраус, виден литературен агент в Лондон, казва за Тестар: „Той не спира да мисли как може да продава книги“ и добавя: „Нужна е тази сила на вярата, но и тази упоритост. И другото нещо, от което се нуждаете, а той го притежава, е неугасващата вяра, че е отличен издател.“ Барбара Еплер, издателка и редакционна директорка на New Directions, легендарната американска издателска къща, основана през 1936 г., която е издала основополагащи преводи на Хорхе Луис Борхес, Роберто Боланьо и други, ми каза: „Жак ми напомня за Джеймс Лафлин, основателя на New Directions – това са хора, които искат да направят от издателствата си домове за писатели в степен, която според мен не е типична.“
Услугите на Fitzcarraldo се простират отвъд редакционната дейност. През май канадската писателка Шийла Хети пътува до Лондон, за да популяризира „Азбучни дневници“ – нейната прочувствена компилация от изречения, взети от дневниците ѝ и подредени от А до Я – проект, който Тестар обсъжда с нея от десетилетие насам. Тя го моли да я придружи до магазин за дрехи, където иска от него съвет кое от трите сака от туид да си купи. Той посочва едно люляково. „Усетих, че това е отговорът, който тя искаше“, каза ми той леко. „Освен това изглеждаше най-добре.“
Тестар и редакционният му екип – сега той има седем колеги – обичат да говорят за авторите и книгите на Fitzcarraldo като за съзвездия, в които едно заглавие води любопитния читател до друго, с което има общо родство, а след това до още едно. Някой, който като мен започва с „Езерцето“, може да бъде привлечен от творчеството на германската писателка Естер Кински, чийто богат на наблюдения роман „Реката“ представя неназован разказвач, който живее покрай река Лиа, в отдалечените влажни зони на Лондон. Четенето на Кински на свой ред може да доведе до руската поетеса Мария Степанова, чийто роман-есе „В памет на паметта“ разказва за оцеляването на няколко поколения от семейството ѝ в Съветския съюз през ХХ век. Удоволствието от творчеството на Степанова може да подтикне читателя да опита друг съвременен текст за съветския експеримент, например „Време секънд хенд“ на Алексиевич. Концепцията за съзвездието помага на служителите на Fitzcarraldo да се ориентират, когато обмислят кои автори биха могли да се впишат като следващи в списъка им. Но те не правят нищо грубо, примерно да затрупват задните корици на книгите с призиви от типа „ако това ви е харесало, опитайте и това“. Изисканите, характерни корици са достатъчна препоръка.
Не е случайно, че много от книгите на Fitzcarraldo споделят загрижеността си за историята и паметта: преди да започне да се занимава с издателска дейност Тестар е обмислял да защити докторат по история в Оксфордския университет. Много от заглавията се отличават и с известна степен на самосъзнателна литературна трудност. Първото художествено заглавие, което Тестар публикува през 2014 г., е „Зона“ от Матиас Енар – роман от петстотин двадесет и една страници, написан с едно-единствено изречение. Разказвачът, който пътува с влак от Милано до Рим и изминава петстотин двадесет и един километра, размишлява върху собствената си история и тази на съвременна Европа. В някои среди книгата е приветствана като завладяващ, задълбочен шедьовър, включително и на страниците на Ню Йорк Таймс, а в други – като интелектуална измама. („Да натъпчеш една книга с дълбоки, мрачни неща и позовавания на Омир не я прави непременно дълбока, мрачна и омирова“, пише скептично настроеният Никълъс Лезар в „Гардиън“). Издаването на „Зона“ като негов първи опит, каза ми Тестар, е било „своеобразна мисия – ето едно малко издателство, което ще публикува амбициозни текстове, които се възприемат като твърде трудни за масовия читател“.
Първото нехудожествено предложение на Fitzcarraldo, също през 2014 г., е „Театър на паметта“ на британския философ Саймън Кричли – ненадежден разказ, в който авторът размишлява за собствения си път към възвишения живот на ума и за най-ниските унижения на живота на тялото, докато подрежда кутия с документи, принадлежали на негов близък покойник. („Сънят се спускаше леко… само за да бъде прекъснат от този неясен, сякаш извънземен натиск в долната част на корема. Трябва ли да пикая или не?“). Ръкописът, каза ми Кричли, „беше тази странна малка книга, в която, меко казано, не бях никак уверен“. Той се съгласява да я издаде при Тестар с очакването, че резултатът ще прилича на „малък фен-зин [издание за фенове] или нещо подобно“. Каза ми, че да бъде свързан с историята на Fitzcarraldo сега му изглежда като много по-умно решение, отколкото е можел да предполага. Когато попитах Кричли как би характеризирал едно заглавие на Fitzcarraldo, той отговори: „Това са книги с висока литературна и интелектуална стойност, които никой друг няма да издаде. Готини и странни, и вероятно доста добри“.
Тестар е избрал името на компанията си, докато разглеждал собствения си рафт с книги. Погледът му попаднал на книга на френския писател Еманюел Карер, в която авторът разказва за интервю, което е провел в началото на осемдесетте години с режисьора Вернер Херцог. Епосът на Херцог от 1982 г. Fitzcarraldo за любител на операта и бъдещ каучуков барон, който се опитва да пренесе параход от един приток на Амазонка до друг, като го влачи през стръмен връх в перуанската джунгла, се е превърнал в нарицателно название за непосилно, обречено приключение. Тестар ми каза, че изборът му е бил „не много фина метафора за глупостта да създадеш издателство“. Когато неотдавнашните мемоари на Херцог, „Всеки за себе си и Бог срещу всички“, са били предлагани на издатели, Тестар пише на немския издател на Херцог с, както ми каза, „издателска маневра, която може би съм измислил сам, защото е толкова глупава, всъщност дребна хитрост“. И продължава: „Написах тази страстна оферта с най-голямата сума, която можех да предложа в онзи момент, и завърших писмото с думите: „Ако Вернер Херцог има чувство за хумор, той ще каже „да“. След което, очевидно, той отиде другаде, за доста повече пари.“ Тестар добавя бързо: „Не мисля, че Вернер Херцог няма чувство за хумор. Мисля, че определено има.“ (В имейл Херцог ми каза: „Нямам нищо против, че никога не е имало разговор между мен и Жак Тестар относно това, че е взел името Fitzcarraldo за своето издателство. Той е добре дошъл, тъй като изглежда издава много хубави книги“).
Алтернативното възможно име е било Pale Fire Editions. Но заглавието на Набоков [Pale Fire] в крайна сметка е прието от съпругата на Тестар, Роуена Морган-Кокс, за собствената ѝ компания, която проектира стилни лампи, изработени от рециклирана хартия. В красивия апартамент на двойката в Югоизточен Лондон има няколко от лампите, а още две украсяват изпълнения със светлина офис на Fitzcarraldo, разположен в реновирана фабрика за карбуратори от същата страна на Темза. Прозорците със стоманени рамки на Crittall поддържат индустриалната атмосфера, а на приземния етаж има специализиран магазин за кафе.
Всяка седмица във Fitzcarraldo започва със среща на персонала и една сутрин през май се присъединих към екипа на кръгла конферентна маса, върху която бяха разпръснати шепа сини и бели книги, а други заглавия бяха подредени по рафтове и етажерки. Цветовата комбинация на Fitzcarraldo е толкова силна запазена марка, че след като известно време се бях сблъсквала с нея, дори обикновени предмети в същите нюанси – синя купа за миене на чинии; дънкова рокля и бяла тениска, носена от един от редакторите – започнаха да ми изглеждат като умишлени действия на марката.
На първо място в дневния ред бяха книгите, по които се работи в момента. Сред тях беше „Dysphoria Mundi“ от Пол Б. Пресиадо, испански философ и куратор, сред чиито предишни книги е „Може ли чудовището да говори?“, есе за патологизирането на транссексуалните хора от психоаналитичната професия. Тестар, който сресва кафявата си коса напред над слепоочията, подобно на романтичен поет, чете испански в допълнение към френски и английски. „Бавно си проправям път през нашата версия, а Пол прие повечето от редакциите, което не очаквах“, отбелязва той.
След това групата обсъди Люси Мърсър, поетеса, която скоро ще бъде публично обявена за носителка на тазгодишната награда Fitzcarraldo за есе – награда, връчвана ежегодно от 2016 г. насам, за предложение за нехудожествена творба от непубликуван писател. Получателят получава три хиляди паунда; престой до три месеца в студията на Малер и Левит в Сполето, Италия и договор за публикуване от Fitzcarraldo. Мърсър е спечелила наградата с есе, условно озаглавено „Следсмъртен живот“, в което става дума за връзката между смъртността и восъка (в свободния режим на Fitzcarraldo есето засяга всичко – от бденията със свещи до музея на мадам Тюсо).
След това разговорът около масата се насочи към Клеменс Майер, германски писател, чийто дебютен роман „Когато мечтаехме“ за група младежи, изгубили ориентир в бившата Източна Германия след падането на Берлинската стена, е публикуван за първи път през 2007 г. в родината му. Преводът на „Когато мечтаехме“ от Кати Дербишир на Fitzcarraldo беше включен в дългия списък за Международния Букър, както и „Тухли и хоросан“ – роман за възхода на футболен хулиган, превърнал се в сводник. „Имам новия роман на Клеменс – той е по-дълъг от ‚Книгите на Яков‘ – обяви Тестар с вещина. „Трябва да подготвя оферта и да измисля как ще финансираме превода. Това ще бъде книга от 26 или 27 г. – преводът ще отнеме минимум една година.“ Разходите за превод на книга на Fitzcarraldo могат да бъдат значително по-високи от аванса, който се дава на автора. Майер, каза ми по-късно Тестар, ще получи за новата книга аванс в четирицифрена сума – нелинеен исторически роман за киното, войната и мъжествеността, наречен „Прожекторите“; преводачката ще получи около тридесет и седем хиляди долара. Fitzcarraldo често кандидатства за финансиране от културни институции в родните страни на писателите, за да подпомогне покриването на разходите за превод. Рейчъл Алън, редакторка на поезия, която Fitzcarraldo е наел миналата година, разказва, че тази пролет е присъствала на събитие в Манчестър, посветено на поезията в превод, където е обсъждала потенциални придобивки за нова поредица от стихосбирки, чието начало е планирано за следващата година. (Рей О’Миара работи по схема на дизайна, строго пазена в тайна.)
Следващата книга на Токарчук, както научих, ще бъде преработка на „Вълшебната планина“ на Томас Ман, озаглавена „Емпузиумът: История на ужасите в един курорт“. Тъй като Токарчук е станала толкова известна, веднага след завършването на ръкописа е поръчан превод. Тестар ми каза с гордост: „Всяка книга е различна и може да се чете на няколко нива – тя винаги се заиграва с формата или я усложнява. Тя никога не е не-изненадваща.“ Екипът на Fitzcarraldo е развълнуван от търговския потенциал на „Empusium“ – отпечатани са двадесет и пет хиляди екземпляра, а търговският екип на Faber & Faber, с който Fitzcarraldo работи по разпространението, е решил да привлече читатели извън твърдия контингент на Fitzcarraldo. Тестар се обърна към О’Миара и каза: „Не помня дали ви казахме, но ще трябва да отпечатаме подзаглавието на корицата“. О’Миара издаде тих стон.
На вратата се позвъни. „Това ще бъдат заглавните страници на Джон Фоси!“, каза Тестар. За да отбележи десетата годишнина на компанията през септември тази година, О’Миара проектира колекцията Fitzcarraldo First Decade Collection, лимитирана серия от десет от най-значимите заглавия на издателството – сред тях „Езерцето“, „Полети“, „Годините“ и „Септология“ – които ще бъдат подвързани в ленено платно, с мраморирани последни страници[1] и подписани, номерирани заглавни страници. Тестар е изпратил на всеки автор кутия с табелки и черна химикалка; Фоси, който живее в Осло и има колекция от над двеста писалки, дава да се разбере, че ще използва собствения си инструмент за писане. След като куриерът занесъл пратката, Джоули Дей, редакторка, я отворила и открила купчини правоъгълни табелки за книги, подписани от Фоси с трепереща ръка и с различна гъстота на мастилото. Фоси не е единственият автор, който се е отклонил от естетиката на издателството: „Когато Ани направи ‚Да се изгубиш‘, те започнаха с черно, после със синьо, а след това с розово“, разказва на колегите си Клеър Боген, директорка по рекламата на Fitzcarraldo. Всяка от книгите, избрани да отбележат годишнината, ще бъде отпечатана в ограничен тираж от хиляда екземпляра; притежаването на всичките десет ще струва на колекционера повече от шестстотин долара. За почитателите на Fitzcarraldo с по-малки средства онлайн магазинът предлага чанта от синьо платно с името на компанията, а в бяло – чанта със заглавието на том от Дан Фокс: „Претенциозността: Защо тя има значение.“
Тестар се премества в Обединеното кралство, когато е на пет години, след като баща му, консултант по мениджмънт, е преместен от Париж в Лондон. За разлика от много други емигрантски семейства, родителите му го изпращат в британски, а не във френскоезични училища и скоро той започва да владее свободно както езика, така и социалните кодове на английските си връстници. След Брекзит Тестар най-накрая подава молба за британско гражданство, за което наскоро е одобрен, след като е издържал теста „Живот във Великобритания“ – поредица от въпроси за британските обичаи, институции и ценности. „Не учих, от самонадеяност, а после беше по-трудно, отколкото си мислех“, признава той. „Задават ти въпроси за различните нива на съдилищата в Шотландия, например.“ (Познаването на различните нива на съдилищата в Шотландия без съмнение може да се счита за определяща характеристика на английските граждани на Обединеното кралство.) Във всеки случай увереността на Тестар се крие другаде. „Притежавам онова нещо от самоувереността на първото поколение: че съм по-британец от британците“, казва ми той.
Когато е на тринадесет години, семейството му се връща в Париж; той е записан в местно училище, където се затруднява в академично отношение. „Вкъщи говорехме на френски, но аз никога не бях учил на френски – никога не бях учил френска граматика или математика на френски“, обяснява той. По-малкият му брат, Пиер, е бил в по-добра позиция да се адаптира; той остава в Париж и сега е публикуван писател на френски език. (Днес вече Пиер се е преместил в Берлин.) След една година в Париж Тестард става възпитаник на Уестминстърското училище в Лондон – едно от най-добрите частни училища в Обединеното кралство. Уикендите си прекарва с приятели на семейството или със семействата на приятели; в края на гимназията Тестар е позната, харизматична фигура сред скитащата група от либерално възпитавани тийнейджъри с родители в Лондон. Като бакалавър отива в Тринити Колидж в Дъблин, където намира група приятели, сред които е важно да си сериозен читател. „По този наивен, леко претенциозен, студентски начин, ние всички се насилвахме да се занимаваме с книги“, казва той. „Набоков, Джойс, Достоевски.“
След като се дипломира, Тестар започва да учи история в Оксфорд, но амбициите му за академичен живот скоро отслабват. „Имаше един конкретен семинар, на който ме накараха да присъствам като част от изискванията на курса, където някой представяше изследванията си върху мемориалните камбани и фонтани в Оксфордшър от 1847 до 1852 г.“ – казва той. „Интересувах се конкретно от колективната памет и като видях този човек да представя изследването си, разбрах, че то ще бъде много, много тясно и ще трае много дълго време.“ Тестар си намира стаж в Autrement, независимо издателство в Париж, където набира имейли, диктувани от основателя на компанията, който отказва да използва компютри, и редактира преводи от английски на френски език. „Получих непосредствена представа за това какво прави един издател“, казва той. След четири месеца се премества в Ню Йорк, за да стажува още веднъж, първо във Farrar, Straus & Giroux, а след това в The Paris Review, докато живее в общ апартамент в Уилямсбърг. „Научих за т.нар. slush pile“ – мястото, където ръкописите, изпратени без агенти, се оказват преди да бъдат прочетени – „и се научих как да отказвам. Научих и какво е необходимо, за да се отпечата нещо – различните преминавания, проверки, корекции“, казва той. „Наистина ми хареса и исках да работя в този свят.“
След завръщането си в Лондон и вдъхновен от примера на The Paris Review и други малки литературни списания в Ню Йорк, сред които n+1 и Bomb, Тестар и неговият приятел от Тринити Бен Ийстхам стартират през 2011 г. свое собствено литературно списание, наречено The White Review. „Жак боготвореше издателите, четеше биографиите им, което е доста нишово за един двайсетгодишен човек“, каза ми Ийстхам. Двамата привличат О’Миара за дизайнер на списанието и финансират с краудфъндинг началния бюджет от около 14 хил. долара. The White Review е красиво оформено, с корица, която може да се отделя, разгъва и монтира като произведение на изкуството. Името е почит към La Revue Blanche, издание от XIX век, редактирано от художествения критик и анархист Феликс Фенеон. „Имаше и политическо измерение“, обяснява Тестар. „Коалиционното правителство току-що беше влязло в сила“ – алиансът на консерваторите и либералдемократите в парламента току-що е инициирал значителни съкращения на социалните услуги – и „студентските такси се бяха утроили“. В света на издателската дейност електронните книги и онлайн пазаруването сякаш застрашават съществуването на печата. „Искахме да създадем нещо, което да е книга като предмет и по наш малък и скромен начин да каже: „Книгите могат да бъдат наистина хубави и четенето на това може да бъде приятно преживяване.“
Ако и Тестар и Ийстхам да не следват докрай революционния пример на Фенеон – през 1894 г. той е обвинен в конспирация – те възприемат името му, с неговия разбойнически блясък, за годишната награда, присъждана от списанието, което става известно не само със съдържанието, но и с партитата си. „Безплатните питиета са много полезни за докарване на тълпа, независимо дали става дума за оранжерия в Уопинг, паркинг в Пекъм, книжарница в Берлин, галерия в Бристол или ателие на художник в Хакни Уик“, пишат Тестар и Ийстхам във въведението към антологията на списанието от 2017 г. (Като безгрижно отклонение, което може би не би издържало проверката на редакцията след #MeToo, те добавят: „Във всички тези случаи само веднъж член на публиката умишлено е подпалил косата на приятелката си. Не е имало трайни увреждания.“)
Заедно с работата в The White Review, Тестар има ежедневна работа като редактор в Notting Hill Editions, независимо издателство, където издава първия том на така наречената жива автобиография на британската писателка Дебора Леви, „Нещата, които не искам да знам“. Освен това поръчва на американския писател Джошуа Коен да напише есе, озаглавено „Внимание!“: (Кратка) история“. В края на 2013 г. Тестар е уволнен при условията на съкращения. Той съставя списък на издателите, с които смята, че вкусът му би се съчетал: списъкът се оказва твърде кратък, а и никой не наема служители. Предложението за заем от член на семейството му дава възможност да започне собствен бизнес. „Знаех, че искам да редактирам книги“, казва той.
Коен ми припомня: „Жак ми беше говорил за плановете си да основе издателство. Това е нещо като случаите с мъже, които говорят за купуване на бар – ти ги изслушваш и казваш: „Разбира се, звучи като страхотна идея“. Но той е единственият човек от нашето поколение, за когото се сещам, че наистина е успял да изгради нещо, което ще остане трайно.“ Ръкописът на последния роман на Коен е отхвърлен от предишния му американски издател, Random House, както и от две дузини други. В крайна сметка книгата намира своя дом във Fitzcarraldo (а в САЩ – в New York Review of Books). Романът на Коен „Нетаняхус“ печели наградата „Пулицър“ за художествена литература през 2022 г.
Годишното лятно парти на Fitzcarraldo се проведе по време на лятното слънцестоене, в Bold Tendencies, организация за изкуства в Южен Лондон с поп-ъп бар на върха на преустроен паркинг. Тестар представи поредица от четения пред тълпа от триста предимно млади и най-вече внимателни гости, които седяха на сгъваеми столове, разположени около импровизирана сцена. Мариана Брукър, носителка на наградата за есета за 2022 г., прочете „Интервали“, разтърсващи мемоари за смъртта на майка ѝ от множествена склероза, като от време на време правеше паузи, когато влакът минаваше по близката линия на метрото. Зарина Мохамед, изкуствоведка, прочете живо есе за срещи с мъже в спортни барове „Гуджарати“, извадено от „Лондон се храни сам“, сборник, издаден съвместно от Fitzcarraldo и Open City.
Антония Лойд-Джоунс, преводачката, попита публиката: „Кой от присъстващите обича полска кухня? Накрая ще ви попитам дали все още я харесвате“. След това тя се впусна в зловещ откъс от „Empusium“ на Токарчук за готвенето на czernina – традиционна супа, приготвяна с патешка кръв. (Описанието е част от откъс от романа, публикуван в New Yorker). Тоби Джоунс, характерен актьор, прочете откъс от последната книга на Джон Фоси „Сияние“, в която става дума за мъж, заседнал на безизходна пътека в заснежена гора; Джоунс превърна мрачния разказ на Фоси в забавна комедия. Между четенията Тестар, който беше облечен в жълто-оранжево палто на дизайнера Алекс Мълинс – дреха, която облича само веднъж годишно, на лятното си парти – се качи до микрофона, за да напомни на гостите, че след четенията могат да си закупят книги с автограф и чантички и че ако някой все още не е прочел „Карай плуга“ на Токарчук, то има и аудиокнига, четена от Лойд-Джоунс. След това публиката се втурна към бара и се зае с наблюдаване залеза на слънцето, докато Тестар постоя за момент с брат си и баща си, които му бяха на гости.
„Той е културен хибрид“, каза гордо бащата на Тестар, преди да отбележи недъгавия размер на порциите с напитки за вечерта: „Un petit verre pour cinq pounds!“
„Добре дошли в Лондон“, каза Тестар.
Младежката тълпа ми напомни за едно поразително проучване, публикувано от Фондацията за наградата „Букър“, за това кой чете преводна литература. Въпреки че повечето художествена литература в Обединеното кралство се купува от читатели на възраст над шестдесет години, произведенията в превод се четат от много по-млади хора: почти половината от художествената литература в превод се купува от читатели под тридесет и пет години, като само осем процента се купуват от хора в пенсионна възраст. Читателите на преводна художествена литература са по-образовани и много по-често казват, че предпочитат „предизвикателни четива“. Неслучайно на референдума за Брекзит през 2016 г. гласоподавателите на възраст под тридесет и четири години в преобладаващата си част бяха за оставане в рамките на Европейския съюз. Не е фантастично да се предположи, че за младите, образовани и сравнително заможни читатели синьо-белите корици на изданията на Fitzcarraldo са се превърнали в своеобразен флаг на международна вярност – не по-малко, отколкото бяха синьо-жълтите знамена на Европейския съюз в периода на референдума.
Fitzcarraldo е твърдо решен да разшири обхвата си отвъд европейската литература, която преобладаващо характеризира първите му издания. Наскоро беше публикуван романа на палестинската писателка Адания Шибли „Дребна подробност“, посветен на последиците от Накба-та [принудителното изселване на араби от Палестина], в превод от арабски език на Елизабет Жакет. През 2023 г. Тестар публикува „Owlish“ – роман на хонконгската писателка Дороти Це, преведен от китайски език, който е придобит от Тамара Сампи-Джауад, асоциирана издателка на Fitzcarraldo, която работи в издателството от 2016 г. Тестар казва за книгата на Це: „Това е много мрачна приказка – сюрреалистична, странна, но на моменти забавна и трогателна – сякаш Анджела Картър прави постколониална политическа алегория.“
Миналата година той и колегите му тръгват в друга нова посока: стартирането на Fitzcarraldo Classics – поредица от излезли от печат книги, които отразяват и осветляват вкуса на Fitzcarraldo. „Не можем просто да издаваме все повече и повече съвременни книги, защото ще дойде момент, в който те може би ще започнат да се конкурират помежду си, което не е желателно“, каза ми Тестар. „А поредицата за класика ни се струваше интересна от интелектуална гледна точка.“ Той продължава: „За мен Fitzcarraldo е издаване като интелектуален проект“. Досега поредицата „Класика“ включва есето „Много лесна смърт“ от Симон дьо Бовоар – оказало силно влияние върху Ани Ерно – и „Обсебеният“, пастиш на готическия жанр на ужасите от полския модернист Витолд Гомбрович, станал актуален благодарение на успеха на Токарчук.
Списъкът „Класика“, обяснява Тестар, ще „се върне назад във времето чрез сродствата и влиянията на авторите, които вече публикуваме, и ще проследи по някакъв начин литературното наследство или ще си представи алтернативна история на литературата на ХХ век“. Това е голяма амбиция, но и начин издателството да си остане малко. „Много държа на това Fitzcarraldo да остане независимо издателство“, казва Тестар. „Не се интересувам от растеж заради самото разрастване и не искам никога да ми се налага да издавам книга по комерсиални причини.“ Тестар допуска, че в близко бъдеще може би няма да открие друг носител на Нобелова награда: „Нямаме никой друг, който да е достатъчно възрастен, ако трябва да го кажа направо.“ Той обаче може да изчака. И добавя: „Искам да правя това завинаги.“
[1] Декоративни листове хартия, които обикновено се намират на вътрешната страна на кориците на книгите и имат цветна шарка, наподобяваща мрамор. Техниката, използвана за създаването на тези шарки, е известна като „хартиен мрамор“ и включва бои или мастила, плаващи на повърхността на вода или вискозен разтвор, след което цветовете се манипулират внимателно, за да се образуват сложни шарки.
