Някои от тях са трайни, други не, но ние се придържаме към тях по време на промени.
Правило № 42, казва кралят, гласи, че всички лица, високи повече от една миля, трябва да напуснат двора. Алиса възразява, че не е висока една миля. А освен това, това не е истинско правило, защото кралят просто си го е измислил, тук и сега. „Това е най-старото правило в книгата“ – възразява кралят. Но когато Алиса изтъква, че щом правилото е толкова старо, то би трябвало да е № 1, кралят затваря тетрадката, от която чете правилата (и в която ги записва), и се измъква пред нейния аргумент. Това е рядък момент от „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол, когато разсъжденията, както бихме ги разпознали, се оказват дори минимално логични.
„Правилата: Кратка история на това, с което живеем“ от историчката на науката Лорейн Дастън, също представя разума и кралете, създаващи правила, като харизматични второстепенни герои. Дастън анализира най-различни правила, като тези за приготвяне на пудинг, за регулиране на уличното движение, както и такива, които управляват движението на материята във Вселената. Разглеждайки поредица от исторически анекдоти и текстове, Дастън ни помага да видим правилата (и техните най-близки съседи, като законите и разпоредбите) чрез понятия от рода на дебелина и тънкост, парадигми и алгоритми, провали (почти невъзможно е било да накараш парижани от XVIII век да спрат да играят на топка по улиците) и състояния на изключение. Тя пише: „Известно е, че културите се различават по отношение на съдържанието на своите правила, но няма култура без правила.... Една книга за всички тези правила не би била нищо друго освен история на човечеството.“
Дастън започва изследването си, като разяснява етимологията на термина „правило“. В древногръцкия език думата kanon, която означава правило, се свързва с полезното право и с един високо растение (гигантска тръстика), което се е използвало за извършване на измервания. Именно поради тази връзка думата се свързва както със законите, така и с идеята за модел – това, с което нещо се сравнява, но с което не се цели да бъде идентично. (Никой не предлага да се возим в детско влакче.) Тази асоциация е интересна, защото идеята за следване на модел или парадигма днес се разглежда като различна или дори противоположна на следването на правила. По подобен начин латинският термин regula се свързва както с вид прави дъски, използвани за измерване и строителство, така и с модел, по който другите се „измерват“ в по-метафоричен смисъл – владетелят на една нация, да речем. В този по-метафоричен случай владетелят може да бъде източникът на правилата и евентуално да бъде освободен от тях; алтернативно, владетелят може да бъде образец, идеалът, по който човек определя какъв трябва да бъде.
Правилата на свети Бенедикт[1], написани през VI век, са оцеляли в продължение на около 1500 години. В книгата има правила за това: колко вино трябва да се пие дневно (една hemina[2]), колко псалми трябва да се рецитират в даден ден – и в какъв ред, и дали наизуст. Правила за това дали лампата трябва да се оставя да гори цяла нощ (да), дали трябва да се носи колан в леглото (да) и къде трябва да спят младите монаси (между стари монаси, а не до други млади монаси). Съществуват и правила за това как да се държим по време на пътуване. („Лягайте с лице надолу на пода на ораторията в края на всеки от обичайните часове за богослужение“ и не разказвайте на другите монаси какво сте видели или чули, „защото това причинява най-голяма вреда“). Общо взето, книгата с правила има седемдесет и три глави. Дастън използва Правилата на свети Бенедикт, за да докаже, че през по-голямата част от късната античност и латинското средновековие правилата се извеждат от модели: абатът на манастира, смятан за надарен от Бога, е трябвало да бъде имитиран. Но той също е прилагал правилата, като е използвал божествената си преценка.
Тези правила се смятат за „дебели“ правила. Това е така, не защото са толкова много, а защото изискват тълкуване, защото се дават примери и защото дават възможност за всякакви изключения. Може дори да се каже, че дебелите правила са като гъсталак – с пипала и плетеници от специални случаи, някои от които са посочени, а други – изведени. На болен монах може да бъде отпуснато повече от определеното дневно количество хляб. Не е задължително едно дебело правило да е дълго. Във викторианския свят на Алиса например едно дебело правило може да бъде „Младите дами винаги трябва да бъдат учтиви“ – и Алиса прави всичко възможно да тълкува и прилага тази сентенция в постоянно променящите се обстоятелства на Страната на чудесата.
В идеалния случай тънките правила се прилагат еднакво във всички случаи. Както казва Дастън, тънките правила „се стремят да бъдат самодостатъчни“. Компютърният алгоритъм е пример за тънко правило – може би дълго, но предназначено да се прилага без нуждата от човешка мисъл или намеса. В Страната на чудесата едно тънко правило вероятно би било декларацията на Чеширския котарак: „Всички тук сме луди.“ Десетте Божи заповеди също са склонни да се разбират като тънки – те трябва да се спазват винаги и от всички – което е част от причините, поради които историята за Авраам, помолен да принесе в жертва сина си Исаак, е толкова непрозрачна, завладяваща и възвишена.
Една от загадките е защо бенедиктинските правила в по-голямата си част са издържали – и са били спазвани – толкова дълго време, а други правила и закони – не. Дастън разказва с комични подробности как правилата за обзавеждане във Франция не са били спазвани, отново и отново. Законите за разходите определяли кой какво може да носи, колко луксозни могат да бъдат ястията му и с какво могат да бъдат украсени каретите му. Съществували са закони, които са определяли дали съпругите на златарите, за разлика от другите „механици“, могат да носят копринени рокли; имало е закон за това кой може да сервира десерт, състоящ се от нещо повече от плодове и сирене. Ако се спазвали, законите са правели класовите маркери видими и надеждни.
Но дори когато са издавани многократно, с все по-назидателни формулировки, законите за разходите са били рутинно нарушавани, година след година. Освен това те са били заобикаляни чрез промени в модата, които все още не са били регулирани. Подобни опити да се накарат парижани да спазват правилата за движение и да не изхвърлят боклука си на улицата също са се проваляли. Въпреки това, недалеч от Амстердам, гражданите спазвали правилата, които довели до чисти улици и съгласувана и функционираща система за движение. Защо? Дастън предполага, че правилата са успешни, когато са и норми. Тя посочва колко успешни са били някои религиозни общности с имплицитни и експлицитни правила за обличане. По отношение на подредения Амстердам тя прави едно по-неприятно наблюдение: администрацията е използвала „драконовски мерки, които са шокирали чуждестранните посетители“. Париж става по-подреден едва когато правилата идват от „революционните, а по-късно и от имперските власти“.
За да работят бенедиктинските правила, човек се нуждае от добър абат. Ако се откажете от идеята, че абатът е надарен от Бога, тогава можете да се запитате: Дали абатът използва мъдра преценка, или преценката му е изкривена от фаворизиране, фанатизъм или личен интерес? Дастън разказва как в западния свят „до XVII век своеволието е било заклеймявано със същата четка като произвола на капризите“. Тази промяна е допринесла за създаването на идеал за различни видове правила – по-тънки, дори алгебрични правила. Алгоритмите, които са тясно свързани с разума, започват да се оценяват като по-идеални от предразположената към грешки човешка преценка. Както казва Дастън, „мечтата за недвусмислени правила, които се спазват безупречно, винаги е била подхранвана от специалния случай на изчислението, най-тънките правила от всички“.
След това книгата на Дастън следва интересен завой към използването на термина „природни закони“. Тя изтъква странността на метафората, като се има предвид, че става дума за „закони“, които не могат да бъдат написани или дори нарушени. И все пак за тези природни „закони“ съществува усещането, че са дадени от Бога – те са светът такъв, какъвто е.
Тази адаптация на една утешителна, но вероятно безсмислена или поне подвеждаща метафора резонира и с шедьовъра на Луис Карол. Карол е математик, логик. Особеното беззаконие на Страната на чудесата съвпада, но само тонално, с езика на логиката и разума, на точността (Кавказката надпревара[3] няма нито начало, нито край, но все пак има победител, Лудият шапкар може да се окаже заклещен във Времето, на запитванията на Алиса се отговаря безумно буквално, а загадката за гарвана и писалището звучи правилно, но не получава отговор). По този начин безсмислицата, вложена в интонцията на смисъла, става жива. Това е забавно и освобождаващо, защото Алиса не е заседнала завинаги в Страната на чудесата. Ако тя никога не се събуди от съня си, той би бил кошмар.
В края на книгата на Дастън се усеща яснота за това как да се мисли за правилата, наред с леко чувство на отчаяние относно това на какви правила да се надяваме. Правилата, които оставят владетеля или съдията да ги тълкува, се възприемат като едновременно хуманизирани и покваряеми. Правилата, които не допускат изключения, изглеждат свободни от човешка слабост, но чужди и неспособни да осъзнаят правилно сложността на човешките отношения. Отчаянието като отговор на вечно присъстващата слабост на законите изглежда интуитивно честно, би казал абатът в нас, а освен това се усеща като отговарящо сравнително точно на вътрешния ни компютърен алгоритъм; алгоритмите са предубедени към количествено измеримото, а Железният човек е прав да се тревожи от това, че няма сърце.
В последната глава Дастън разглежда определението на политическия теоретик Карл Шмит за суверенитета като „власт да се взема решение за изключението“ и убеждението му, че изключението – събитието или ситуацията, която легитимира суспендирането на върховенството на закона – не може да бъде представено в нито един съществуващ правен ред. Шмит, който в крайна сметка е опозорен заради ентусиазираното си участие в нацисткия режим, „ненавижда“ върховенството на закона и вижда като катастрофални реформите през вековете, които стесняват правомощията на суверена. Дастън описва как в исторически план суверенитетът в Европа се е извеждал от смесица от „божествената власт и патриархалната власт на мъжа, глава на семейство, над съпругата и децата му, както и властта на завоевателя над победените във война“. Тя говори и за бързия колапс на правилата, който може да последва всеки катаклизъм, като например пандемия или революция. Тези бързи промени могат да бъдат положителни, както е предвидено в „Декамерон“ на Бокачо, или могат да се окажат начало на авторитаризъм. За съжаление, книгата на Дастън е актуална и днес, дори е от съществено значение.
Страната на чудесата на Алиса е място, където единственото правило е, че правилата ще продължават да се променят. Едно от тях те прави по-голям, а друго – по-малък; винаги е време за чай, защото няма време; а заекът, със счупения си часовник, винаги закъснява. Правилата на Страната на чудесата не успяват да предложат онова, което е толкова любимо в правилата, а именно увеличаването на нещото, което Дастън нарича „радиус на предвидимост“. Това може и да не е равнозначно на доброто. Но предсказуемостта е също толкова човешка потребност, колкото и разкъсването на предсказуемостта.
[1] Правилото на свети Бенедикт организира монашеския ден в редовни периоди на обща и лична молитва, сън, духовно четене и ръчен труд – ut in omnibus glorificetur Deus, „за да бъде прославен във всичко Бог“.
[2] Стара римска мярка (чаша) с обем 0,274 литра.
[3] След като плуват в басейна със сълзите на Алиса, животните трябва да се изсушат и Додо препоръчва „Кавказка надпревара“. Няма правила; всички участници тичат безразборно, без определена посока и всички печелят.