„Ще говорим за бъдещето“, пише полският писател Станислав Лем в Summa Technologiae от 1964 г. – поредица от есета, посветени предимно на човечеството и развитието на технологиите. „И все пак не е ли разсъждаването за бъдещи събития доста неподходящо занимание за онези, които са изгубени в преходността на тук и сега?“ Лем, който почина през 2006 г. на осемдесет и четири годишна възраст, е вероятно най-четеният писател на научна фантастика, който не е особено четен в Съединените щати. Творбите му са преведени на повече от четиридесет езика, отпечатани са много милиони екземпляри от книгите му, но въпреки това, ако попитам стотина приятели, 2,3 от тях ще знаят кой е той. Най-известното му произведение в САЩ е романът Соларис от 1961 г., но известността му се дължи най-вече на мрачната филмова адаптация на Андрей Тарковски.
Сред измислените от Лем фантастични образи са неща като фантоматичен генератор (машина, която дава на потребителя си изключително ярка представа за алтернативна реалност), оптон (електронно устройство, на което могат да се четат книги), както и мрежа от компютри, която съдържа информация за почти всичко, което е известно, и от която хората трудно се отделят. Въпреки че може да сме забравили пророка, пророчествата не са ни забравили.
Лем е написал и многобройни разкази за машини, чийто интелект надхвърля онзи на създателите им. Преди около две години, когато OpenAI пусна ChatGPT, първоначалната ми реакция беше: каква забавна играчка! Стихотворенията, които тя пишеше, бяха толкова очарователни. Освен това изглеждаше като интересна форма на „дистанционно четене“, тъй като писането ѝ се основаваше на това, че е „изяла“ огромни количества текст от интернет; тя би могла да ни каже нещо за езика и интересите, които хората колективно изразяват онлайн. Не бях твърде притеснена от това, че подобен инструмент ще замени по-конвенционалните човешки писатели. Ако вместо това писателите трябва да станат арт-терапевти, учители по математика или климатолози, толкова ли е лошо това? Осъзнах, че съм програмирана да се придържам към успокояващата оценка „няма страшно“.
Няколко новинарски цикъла по-късно прочетох – и може би си помислих – че ChatGPT и неговите братовчеди от изкуствения интелект лесно могат да се превърнат в това, което радиото е било за Хитлер. (Или печатарската преса за Мартин Лутер?) Джефри Хинтън, кръстникът на изкуствения интелект, за когото изведнъж всички научихме, беше подал оставка от поста си в Google и открито говореше за всичко, което би могло да се обърка в неговото творение – творение, за което изглежда съжаляваше само малко по-малко, отколкото Виктор Франкенщайн за своето. Имаше много компетентни хора, които смятаха, че всички тези опасения са глупости, както и много компетентни хора, които ги намираха за ужасяващи. Чудех се какво ли би си помислил Станислав Лем? Или: Какво мисли Станислав Лем, като се има предвид, че той толкова точно е предвидил достатъчно елементи от нашия съвременен свят, че би трябвало да се приема поне също толкова сериозно, колкото Нострадамус или Пиксар?
Като младеж в Полша Лем работи като автомеханик в нацистко предприятие за сортиране на отпадъци, пише стихове за католически седмичник и посещава медицинско училище, но решава да не го завърши (за да избегне военна служба) – нещо, което, както отбелязва, майка му никога не му прощава. Семейството на Лем е било еврейско, но това е било без значение, докато не се е превърнало в екзистенциална последица. („Не знаех нищо за Мойсеевата вяра и, за съжаление, изобщо нищо за еврейската култура“, пише той). Почти цялото семейство на Лем, с изключение на най-близките му роднини, е избито по време на Холокоста; той и родителите му оцеляват с фалшиви документи. По-късните години също не са леки. Семейството му обеднява, ранните му романи са подложени на държавна цензура, а през 1982 г., след като в Полша е въведено военно положение, Лем напуска дома си в Краков, за да заживее първо в Западен Берлин, а след това във Виена. Написва десетки книги, което изглежда пропорционално на различните адски ситуации, които е преживял; често читателят ще има чувството, че може да види нещо от ужасяващия реален свят зад въображаемите и глупави фантастични маски. Чудовището на историята пише сюжета А, а човекът – сюжета Б.
Соларис е издържан предимно в сериозен тон, което го прави подвеждащ пример за творчеството на Лем. По-често и по-отчетливо той е смешен, щур и особено игрив на езиково ниво. Речникът на неговите неологизми, издаден в Полша през 2006 г., съдържа почти хиляда и петстотин статии; преведени на английски език, измислените от него думи включват „имитология“, „фрипл“, „скруч“, „гийклинг“, „десепторит“ и „маршмукер“. (Предполагам, че да се превежда Лем е литературен еквивалент на диференциалната алгебра или теорията на категориите.) Един представителен разказ от 1965 г. е Първата Сали (А), или Електронният бард на Трурл (The First Sally (A) or, Trurl's Electronic Bard). Появява се в сборник, озаглавен Кибериада, и в него се разказва за Трурл, своеобразен инженер, който конструира машина, която може да пише поезия. Дали „Електронният бард“ може да се чете като странно предчувствие за ChatGPT? Разбира се. Той може да пише в стила на всеки поет, но получените стихотворения са „двеста и двадесет до триста четиридесет и седем пъти по-добри“. (Ако поискате, машината може да пише и по-лошо.)
Това не е първата машина на Трурл. В други разкази той построява такава, която може да генерира всичко, започващо с буквата „Н“ (включително и нищото), и такава, която дава изключително добри съвети на един владетел; владетелят обаче не е приятен, така че е добре, че Трурл е вложил под-код, че машината няма да унищожи своя създател. Електронният бард не е лесен за изработване. Докато мисли как да го програмира, Трурл прочита „дванадесет хиляди тона най-хубава поезия“, но смята изследването си за недостатъчно. Според него програмата, която се намира в главата дори на средностатистически поет, „е написана от цивилизацията на поета, а тази цивилизация на свой ред е била програмирана от цивилизацията, която я е предшествала, и така до самата Зора на времето“. Сложността на средностатистическия поет-машина е плашеща.
Но Трурл успява да се справи с всичко това. Когато се появят грешки – като например това, че в ранните си варианти машината мисли, че Авел е убил Каин, или че „сивите драперии“ [gray drapes], а не „човекоподобните маймуни“ [great apes], са членове на семейството на приматите – Трурл прави необходимите корекции. Той настройва логическите схеми и емоционалните компоненти. Когато машината стане твърде тъжна, за да пише, или реши да стане мисионер, той прави допълнителни настройки. Слага философска дроселова клапа, половин дузина филтри за клишета и после, последно, но най-важно, добавя „саморегулиращи се егоцентрипетални нарцисистори“. Накрая всичко се получава прекрасно.
Но как работи светът около него? Машината на Трурл отговаря на заявки да напише възвишено, трагично, вечно стихотворение за вид прическа и любовно стихотворение, изразено на езика на математиката. И двете стихотворения са доста добри! Но, разбира се, ситуацията трябва да се обърка, защото това е формулата, по която работят историите. Лем не дава много място на притесненията за неоткриваемо фалшифицирани колежански есета или за изместени работници. Освен това той не следва мисловна линия за дезинформацията или дезинформацията. (В друг разказ обаче Трурл построява машина, която казва, че отговорът на две плюс две е седем, и заплашва живота му, ако той не признае, че машината е права.)
Поетите имат различни начини да съобщят на Трурл какво мислят за неговото изобретение. „Класицистите… доста безобидни… се ограничиха до това да хвърлят камъни през прозорците му и да омазват стените на къщата му с някакво неприлично вещество.“ Други поети бият Трурл. Пред болничната му стая се образуват редици от протестиращи и се чуват изстрели. Трурл решава да унищожи своя Електронен бард, но машината, виждайки клещите в ръката му, „произнася такава красноречива, страстна молба за пощада, че конструкторът се разплаква“. Той пощадява необикновено добре говорещата машина, но я премества на далечен астероид, където тя започва да излъчва стиховете си чрез радиовълни; уви, те имат огромен успех. Но размисълът за опасностите на технологията не е в центъра на историята; по-скоро това е размисълът за суетата и разрушителността на хората.
Любопитно е, че Лем изглежда не се е страхувал или гордеел с идеята за машина, която надминава творческите способности на хората. Задно с това той не се притеснява да заклеймява и някои от по-ранните си творби, като за първия си научнофантастичен роман Астронавтите казва, че е „толкова лош“, а за втория – че е „още по-лош от първия“. Преминава от стил в стил, понякога воден от стремежа да избегне държавната цензура: някои от произведенията му са реалистични, други абсурдни; понякога прозата му гъмжи от каламбури и алюзии, а друг път е праволинейна. Сякаш Лем е машина за разкази, която, за да оцелее, трябва многократно да променя програмата си. Всъщност не искам да кажа, че Лем или който и да е друг писател е „машина“ – дума, която се използва както за почти нечовешки нива на производителност, така и за твърде човешката корупция и алчност на някои групи или институции. Но всички ние сме „програмирани“ чрез смесица от опит и вроден характер.
Има ли друг писател на научна фантастика от поколението на Лем с толкова пророческо и трансцендентно въображение? Може би Филип К. Дик, който се е замислял дълбоко, колкото никой друг, за меката граница между хората и машините. Наскоро, препрочитайки романа му Сънуват ли андроидите електрически овце? [основата на класическия сай-фай филм Blade Runner], установих, че завърших книгата все още несигурнa относно това кой е или не е андроид. Рик Декард, ловецът на глави, който си изкарва прехраната с лов на андроиди, вероятно е андроид. Има ли значение това? Романът подтиква към тревога и параноя относно това кой е човек, дори когато контрапунктната мелодия подсказва, че андроидите имат сънища и изпитват любов.
Дик публикува Андроиди през 1968 г. През 1974 г. той пише писмо до ФБР за опасността, пред която е изправена американската научна фантастика. Тази опасност е Станислав Лем. Дик предупреждава, че Лем е „абсолютен партиен функционер“ и че „вероятно е по-скоро съставен комитет, отколкото личност“, защото пише в толкова много стилове и изглежда знае толкова много различни езици. Комитетът, познат като Лем, целял „да получи монополни властови позиции, от които да контролира мнението чрез критика и педагогически есета“, и по този начин заплашвал „цялата област на научната фантастика и нейния свободен обмен на мнения и идеи“. Лем, с други думи, е аватар на машинарията на комунистическата партия и тази машинария е проникнала в американското мислене.
По това време Дик приема вещества, променящи съзнанието, и в романа му ВАЛИС, чието действие се развива през 1974 г., един герой, подобен на Дик, живее едновременно в две епохи: Америка на Никсън и древен Рим. Все пак конкретното съдържание на съня или заблудата остава показателно и лично. Кое е онова, което кара едно писане или мислене да се чувства по-„човешко“ от друго? И защо Дик, който е написал десетки романи, възприема разнообразието и обема на творчеството на Лем като толкова заплашителни? Дик завършва писмото си, като отбелязва, че би било „мрачно развитие“ научната фантастика да бъде „напълно контролирана от безлика група в Краков, Полша. Какво може да се направи обаче, не знам.“ Може би Дик е бил уплашен от отражението на самия себе си, което е видял в Лем, или от бъдещето, което е видял за Америка.
Изглежда, че ФБР не е предприело действия по този сигнал (но е водило досие на самия Дик). Година по-късно, през 1975 г., Лем написва своя собствена дълга бележка, публикувана в Science Fiction Studies. В нея той заклеймява американската научна фантастика като шаблонна, без въображение. Според него нейният „стаден характер се изразява в това, че книгите на различни автори се превръщат сякаш в различни сесии на една и съща игра или в различни фигури на един и същи танц“. С други думи, американските писатели на научна фантастика не са нищо друго освен примитивно програмирани машини.
С изключение, пише той, на Филип К. Дик, който е „направил [да изглеждат] монументални и в същото време чудовищни някои фундаментални свойства на действителния свят“. Дик е единственият [американски фантаст], който разказва история, която Лем смята за човешка.
В статия, наречена Случайност и ред, която Лем публикува в The New Yorker през 1984 г., той си задава въпроса доколко животът му и неговият път са били предопределени от случайността и доколко от „някаква специфична предопределеност… не съвсем изкристализирала в съдба, когато съм бил в люлката си, но в зародишна форма, заложена в мен – тоест в моето генетично наследство – е имало някаква предопределеност, подобаваща на един агностик и емпирик?“ Това е въпрос, който изисква да си представим прогноза не за бъдещето, а за миналото, което е можело да бъде. Той се простира редом с опита да си представим човечеството като измъкнато от неизправната машина на историята – история, която често се характеризира с инерцията на технологичните промени.
В Summa Technologiae Лем подчертава как човечеството, мислейки за бъдещето, често е мислило по погрешни въпроси. Днес вече можем да трансмутираме други метали в злато [мечтата на старите алхимици], но погрешното мислене е било, че все още ще искаме да го правим – казва той. Можем да летим, но не като размахваме ръце, тъй като „дори и ако сами изберем крайната точка, начинът ни на достигане до нея е избран от природата“. Когато Лем пише в „Сума“ за изкуствения интелект – или „усилватели на интелекта“, както той го нарича – той казва, че вероятно е възможно един ден да има изкуствен интелект, десет хиляди пъти по-умен от нас, но той няма да дойде от по-напреднала математика или алгоритми. Вместо това той ще дойде от машини, които могат да се учат по начин, подобен на нашия – което се случва в момента. С „Електронният бард“ Лем се присмива на притеснението, че собственото ни човешко творчество ще бъде помрачено. Той предполага, че това, както и въпросите на алхимиците, е вид погрешна загриженост. Но коя е правилната?
