Знам една история за трансджендърно момиче от селски район на Уисконсин, което още преди да навърши 5 години показало на родителите си толкова ясно, че е момиче, а не момче, че те променили името ѝ и я обличали в момичешки дрехи. Когато дошло време да тръгне на училище, родителите ѝ уговорили с училищната администрация да я приемат като момиче. Тя използвала момичешката тоалетна и участвала в момичешкия клуб 4-H. Общо взето, към нея се отнасяли с уважение, а не я тормозели или отбягвали.
Може би можете да си представите такова момиче днес. Но можете ли да си я представите през 1930-те години?
Това момиче, което наричам Вал в книгата, която написах за историята на трансджендърните деца, е направило собствен трансджендърен преход, ходило е на училище и е участвало в извънкласни дейности преди повече от 80 години. И тя едва ли е била сама. В моето изследване открих истории на други трансджендърни деца като Вал, които са успели да направят също такива преходи и да ходят на училище, въпреки че са живели във времена, когато тяхната идентичност не е била общоприета. Те не са били принудени от възрастните да направят нещо такова. И със сигурност не са извършвали тези преходи, защото това е било модерно или социално популярно.
Голямата видимост на трансджендърните младежи в тази страна [Америка] е съвсем отскоро, но самите трансджендърни деца не са. Всъщност, колкото назад историци като мен са търсели доказателства за наличието на трансджендърни хора, толкова назад са се откривали и такива трансджендърни деца. Е добре, защо тогава повечето хора не знаят за деца като Вал? Една от причините е, че много преди да се появят думи като „трансджендърен“, за да се опише животът на тези хора, те са минавали под радара, оставали са невидими.
През последните няколко месеца станахме свидетели на агресивна правна атака срещу трансджендърните младежи в цялата страна. Десетки законопроекти, представени в над 20 щата и подписани от губернаторите на няколко от тях, целят да забранят, а понякога и да криминализират достъпа на трансджендърните деца до здравни грижи и организиран спорт. Едно от основните допускания, залегнали в основата на тези законопроекти на щатско ниво, е, че трансджендърните деца, които участват в спортни състезания или се нуждаят от здравни грижи, потвърждаващи джендъра, са проблеми, които не са съществували допреди няколко години, или че трансджендърното детство е „скорошна тенденция“.
В законодателния орган на щата Арканзас Джоузеф Бакхолм, старши сътрудник в Съвета за семейни изследвания, се яви пред комисия в Камарата на представителите, която разглеждаше закон, който забранява здравните грижи, потвърждаващи джендъра на трансджендърни младежи. [Междувременно законопроектът премина през поредица от съдебни перипетии и в момента не е напълно ясно дали ще влезе в сила или не. Бел. пр.] Аргументите на г-н Бакхолм в полза на законопроекта започнаха с предположението, че „неотдавнашното нарастване на броя на хората, които твърдят, че са трансджендърни, може да се опише само като астрономическо“, и формулираха трансджендърната идентичност като „културен феномен“ на тийнейджърите от 21-ви век.
Идеята, че трансджендърните младежи са нещо ново и слабо проучено, поради което трябва да бъдат третирани с повишено внимание и контрол, се подсилва от много противници на достъпа на трансджендърните деца до здравеопазване и спорт. Може би най-буквалният пример е измислянето от Лиза Литман на фразата „бързо напредваща полова дисфория“ (БНПД) [rapid onset gender dysphoria (ROGD)], при която става дума за предполагаемо състояние, при което децата „внезапно“ стават трансджендърни поради влиянието на връстници и изпитват полова дисфория без никакво предупреждение – тоест за родителите си.
БНПД не е официална психиатрична диагноза и списанието, което публикува статията на д-р Литман, публикува корекция и извинение след вълна от критики от страна на лекари и активисти. Въпреки това терминът все още се цитира широко от десните медии и беше предложен без контекст от г-н Бакхолм в показанията му пред Камарата на представителите в Арканзас.
Тези редове от книгата на Абигейл Шрайер от 2020 г. Необратими щети: Трансджендърната лудост, която съблазнява нашите дъщери, улавят тона на скептицизма, който се разпространява онлайн: „Преди три десетилетия тези момичета може би щяха да жадуват за липосукция, докато физическите им форми се изхабяваха. Преди две десетилетия днешните трансджендърни тийнейджърки може би щяха да ‚открият‘ потиснат спомен за травма от детството. Днешната диагностична мания не е демонично обладаване – тя е ‚полова дисфория‘“.
Твърдението на г-жа Шрайър обаче не се подкрепя от факта, че деца като Вал са живели трансджендърно много преди, да не говорим по време на всеки от периодите, на които тя се позовава, когато момичетата уж биха потърсили различен от трансджендърния преход път. Трансджендърните деца от всички региони на страната и от много различни среди са имали възможност да правят такива преходи, откакто са съществували медицински възможности.
В началото на 1940-те години едно 17-годишно момиче, израснало в малък град в Мисури, отива при семейния си лекар за съвет. През 1969 г. 15-годишно транс-момиче се премества от селски район на Охайо в Кълъмбъс, за да живее със сестра си и да намери лекар, който може да предостави грижи, потвърждаващи джендъра. По същото време в Лос Анджелис една тийнейджърка започва да приема хормони, сменя името си и се записва в ново училище като момиче. През 1973 г. един лекар в щата Ню Йорк се запознава с трансджендърната медицина, за да предложи хормони, а когато моментът е подходящ, и направление за операция на 15-годишно трансджендърно момче.
Животът на всяко едно от тези деца свидетелства за това колко възможно е било в продължение на много десетилетия и във всяко кътче на страната трансджендърните деца да се развиват, когато са били подкрепяни.
Ако трансджендърните младежи са ходили на лекари, посещавали са училище и са спортували в продължение на десетилетия, тогава каква е причината да се преследва този вид законодателство, освен дискриминацията? Чейс Странджио, заместник-директор по въпросите на трансджендърните хора в Американския съюз за граждански свободи, заяви наскоро пред CNN за законопроектите за спорта и здравеопазването: „Мисля, че импулсът, който стои в основата и на двата, е да се опитат да установят правителствена политика, според която е вредно да бъдеш трансджендърен.“
А какъв ще бъде резултатът, ако тези законопроекти бъдат приети? Както д-р Мишел Хътчисън, детска ендокриноложка, обясни в показанията си пред законодателите на Арканзас: „Гарантирам ви, че ако този законопроект бъде приет, някои деца ще умрат“, като обеща на щатските сенатори: „Ще ви се обаждам всеки път, когато някое от тях умре“.
Колкото и политизирана да е станала видимостта на трансджендърните младежи, в резултат от което сега нечии животи висят на косъм, историята на Вал – както и на други трансджендърни деца – представя контра-факти от историите на трансджендърни деца, които не само са направили преходите си в много ранна възраст, но и са успели да се развият в успешни зрели хора. Всъщност Вал е една от първите трансджендърни жени, които се опитват (макар и неуспешно) да получат достъп до операция в Съединените щати през 1940-те години.
Въпреки всички препятствия, с които се сблъсква в период, в който няма много разбиране за трансджендърните хора, Вал упорства. Така ще направят и днешните трансджендърни младежи. Въпросът е дали ние, възрастните, ще изберем да ги изоставим – или да се погрижим за тях, за да могат да пораснат като Вал.
