Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 12 J K Rowling

 

В началото на юни 2020 г. авторката на „Хари Потър“ Джей Кей Роулинг попадна под мощен обстрел заради противоречиви туитове относно транссексуалната общност, които беше публикувала по-рано. Позицията ѝ накара фенове и звезди като Даниел Радклиф, Ема Уотсън, Рупърт Гринт и Еди Редмейн да се изкажат срещу нея.

Предлагаме ви тук оригиналната версия на текста, публикуван от Джей Кей на собствения ѝ сайт, в който тя представя и защитава принципната си позиция по въпроса.

 

Трансджендърна тематика

Ръководство за това как да бъдем съюзници на трансджендърните и небинарните младежи

Пълен обзор на спора около трансджендър коментарите на Джей Кей Роулинг

Джей Кей Роулинг пише за причините, поради които се изказва по въпросите на пола и джендъра

Даниел Радклиф отговаря на туитовете на Джей Кей Роулинг относно джендърната идентичност

За „случая“ Джей Кей Роулинг, или измамността на човешкия опит

Кастинг дилемата на Холивуд: Трябва ли хетеросексуални актьори да играят ЛГБТК герои?

Куиър речник

Британският закон за признаване на джендъра е противоречив

Ми Джей Родригес е първата трансджендър-жена, номинирана за наградата „Еми“ за водеща женска роля

Трансджендърното детство не е „скорошна тенденция“

В САЩ се оформя законодателна борба около правата и грижите за трансджендърните тийнейджъри

Моето транс-пътешествие: История в 6 паспорта

Битката за джендър терапията

Това не е лесен материал за писане по причини, които скоро ще станат ясни, но знам, че е време да дам обяснения по един въпрос, заобиколен от токсичност. Пиша това без никакво желание да допринасям за тази токсичност.

За хората, които не знаят: през декември миналата година изразих в Туитър подкрепата си за Мая Форстатър, данъчна специалистка, която загуби работата си заради туитове, смятани за „трансфобски“. Тя заведе дело в трудов трибунал, като поиска от съдията да се произнесе дали философското убеждение, че полът се определя от биологията, е защитено от закона. Съдия Тейлър постанови, че не е.

Интересът ми към транссексуалните въпроси предшества делото на Мая с почти две години, през които следях отблизо дебата около концепцията за джендърна идентичност. Срещах се с транссексуални хора и четях различни книги, блогове и статии от транссексуални хора, специалисти по джендър, интерсексуални хора, психолози, експерти по закрила, социални работници и лекари, и следях дискусията онлайн и в традиционните медии. От една страна, интересът ми към този въпрос е професионален, защото пиша криминална поредица, чието действие се развива в наши дни, и моята измислена детективка е на възраст, на която сама се интересува от тези въпроси и е засегната от тях, но от друга страна, той е силно личен, както ще обясня.

През цялото време, докато проучвах и изучавах, в хронологията ми в Twitter се появяваха обвинения и заплахи от страна на транссексуални активисти. Първоначално това беше предизвикано от едно „харесване“. Когато започнах да се интересувам от въпросите на половата идентичност и транссексуалността, започнах да правя скрийншоти на коментарите, които ме интересуваха, като начин да си припомням какво може да искам да проуча по-късно. В един от случаите разсеяно „харесах“, вместо да направя скрийншот. Този единствен „лайк“ беше сметнат за доказателство за неправилно мислене и в резултат се започна постоянен тормоз на ниско ниво.

Месеци по-късно усложних случайното си престъпление на „харесване“, като последвах Магдалена Бернс в Twitter. Магдалена беше изключително смела млада феминистка и лесбийка, която умираше от агресивен мозъчен тумор. Последвах я, защото исках да се свържа директно с нея, което и успях да направя. Тъй като обаче Магдалена беше голям привърженик на значението на биологичния пол и не вярваше, че лесбийките трябва да бъдат наричани фанатички, защото не се срещат с транссексуални жени с пениси, точките в главите на транссексуалните активисти в Twitter бяха съединени и нивото на злоупотреба в социалните мрежи се повиши.

Споменавам всичко това само за да обясня, че знаех отлично какво ще се случи, когато подкрепих Мая. По това време сигурно вече бях на четвъртата или петата си отмяна[1]. Очаквах заплахите за насилие, очаквах да ми кажат, че буквално убивам транссексуални хора с омразата си, да бъда наречена кучка и пичка и, разбира се, книгите ми да бъдат изгорени, въпреки че един особено агресивен човек ми каза, че ги е компостирал.

Това, което не очаквах след отмяната ми, беше лавината от имейли и писма, които ме заляха, като огромното мнозинство от тях бяха положителни, благодарни и подкрепящи. Те идваха от различни любезни, съпричастни и интелигентни хора, някои от тях работещи в области, свързани с половата дисфория[2] и транссексуалните хора, които са дълбоко загрижени за начина, по който една социално-политическа концепция влияе върху политиката, медицинската практика и сигурността. Те са загрижени за опасностите за младите хора, гейовете и за ерозията на правата на жените и момичетата. Преди всичко те са притеснени от атмосферата на страх, която не е полезна за никого – и най-малко за транс младежите.

Бяха се оттеглила от Twitter за много месеци, както преди, така и след като изразих подкрепата си за Мая, защото знаех, че това не се отразява добре на психическото ми здраве. Върнах се само защото исках да споделя безплатна детска книга по време на пандемията. Незабавно активисти, които явно вярват, че са добри, любезни и прогресивни хора, се нахвърлиха отново в моята времева линия, като си присвоиха правото да контролират речта ми, да ме обвиняват в омраза, да ме наричат с женомразки обиди и най-вече – както всяка жена, участваща в този дебат, знае – да ме наричат TERF.

Ако все още не сте знаели – а защо да знаете? – „TERF“ е акроним, измислен от транс-активисти, който означава „транс-изключваща радикална феминистка“. На практика в момента една огромна и разнообразна част от жените биват наричани TERF, като огромното мнозинство от тях никога не са били радикални феминистки. Примерите за така наречените TERFs варират от майка на гей дете, която се страхува, че детето ѝ иска да се промени, за да избегне хомофобски тормоз, до напълно нефеминистка възрастна дама, която се е зарекла никога повече да не посещава Marks & Spencer, защото в женските съблекални се допускат всички мъже, които казват, че се идентифицират като жени. По ирония на съдбата радикалните феминистки дори не са транс-изключващи – те включват транс-мъжете в своя феминизъм, защото са родени като жени.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но обвиненията в TERF-ство са достатъчни, за да сплашат много хора, институции и организации, на които някога съм се възхищавала, и които днес са коленичили пред тактиката на игралната площадка. „Ще ни нарекат трансфоби!“ „Ще кажат, че мразя транс хората!“ И какво ще дойде след това, да кажат, че имате бълхи? Говорейки като биологична жена, много хора на властови позиции наистина трябва да станат мъжки момичета [to grow a pair] (което без съмнение е буквално възможно, или поне според хората, които твърдят, че рибите клоуни доказват, че хората не са двуобразен вид).

И така, защо правя това? Защо се изказвам? Защо да не си правя тихо изследванията и да не свеждам глава?

Е, имам пет причини да се притеснявам от новия транс-активизъм и да реша, че трябва да говоря.

На първо място, имам благотворителен тръст, който се фокусира върху облекчаване на социалните лишения в Шотландия, с особен акцент върху жените и децата. Наред с други неща, моят тръст подкрепя проекти за жени затворници и за жертви на домашно и сексуално насилие. Финансирам също така медицински изследвания в областта на МС [мултиплена склероза] – заболяване, което се проявява по много различен начин при мъжете и жените. От известно време ми е ясно, че новият транс-активизъм оказва (или е вероятно да окаже, ако всички негови искания бъдат изпълнени) значително въздействие върху много от каузите, които подкрепям, защото настоява да се разруши правното определение за пол и да се замени с джендър.

Втората причина е, че съм бивша учителка и основателка на благотворителна организация за деца, което ми дава интерес както към образованието, така и към опазването на околната среда. Подобно на много други хора, аз съм дълбоко загрижена за ефекта, който движението за права на транссексуалните оказва и върху двете.

Третото е, че като многократно забранявана авторка се интересувам от свободата на словото и публично съм я защитавала, дори пред Доналд Тръмп.

Четвъртото е мястото, където нещата започват да стават наистина лични. Притеснена съм от огромния взрив на млади жени, желаещи да преминат към другия пол, а също и от нарастващия брой на тези, които изглежда се детранзитират (връщат се към първоначалния си пол), защото съжаляват, че са предприели стъпки, които в някои случаи са променили безвъзвратно телата им и са им отнели плодовитостта. Някои от тях казват, че са решили да преминат, след като са осъзнали, че са привлечени от собствения си пол, и че преминаването им е било отчасти продиктувано от хомофобията в обществото или в семействата им.

Повечето хора вероятно не знаят – аз със сигурност не знаех, докато не започнах да проучвам този въпрос, – че допреди десет години по-голямата част от хората, желаещи да преминат към противоположния пол, са били мъже. Сега това съотношение се е обърнало. В Обединеното кралство броят на момичетата, насочени за лечение чрез преход, се е увеличил с 4400%. Сред тях момичетата с аутизъм са изключително многобройни.

Същото явление се наблюдава и в САЩ. През 2018 г. американската лекарка и изследователка Лиза Литман се заема да го проучи. В интервю тя казва:

„Родители описваха онлайн много необичаен модел на транссексуална идентификация, при който множество приятели и дори цели групи приятели се идентифицират като транссексуални по едно и също време. Би било небрежност от моя страна, ако не бих взела предвид социалното разпространение и влиянието на връстниците като потенциални фактори.“

Литман споменава Tumblr, Reddit, Instagram и YouTube като фактори, допринасящи за бързото начало на половата дисфория, където според нея в сферата на транссексуалната идентификация „младежите са създали особено изолирани ехо камери“.

Нейната статия предизвика бурна реакция. Тя беше обвинена в пристрастност и в разпространяване на дезинформация за транссексуалните хора, подложена на цунами от обиди и съгласувана кампания за дискредитиране както на нея, така и на работата ѝ. Списанието изтегли статията от печат и я преразгледа, преди да я публикува отново. Въпреки това кариерата ѝ получи удар, подобен на този, който понесе Мая Форстатър. Лиза Литман се беше осмелила да оспори един от основните постулати на транс-активизма, а именно, че половата идентичност на човека е вродена, подобно на сексуалната ориентация. Активистите настояват, че никой не може да бъде убеден, че е транс.

Аргументът на много от настоящите транс-активисти е, че ако не позволите на тийнейджър/ка с полова дисфория да се промени, той или тя ще се самоубие. В статия, в която обяснява защо е подал оставка от Тависток (клиника на НСЗ [Националната служба по здравеопазване] по въпросите на пола в Англия), психиатърът Маркъс Евънс заявява, че твърденията, че децата ще се самоубият, ако не им се разреши да преминат, „не съответстват съществено на никакви солидни данни или проучвания в тази област. Те не отговарят и на случаите, с които съм се сблъсквал в продължение на десетилетия като психотерапевт“.

Писанията на младите транс мъже разкриват група от особено чувствителни и умни хора. Колкото повече техни разкази за половата дисфория чета, с проницателните им описания на тревожност, дисоциация, хранителни разстройства, самонараняване и омраза към себе си, толкова повече се чудя дали, ако бях родена 30 години по-късно, нямаше и аз да опитам да се променя. Очарованието да избягам от женствеността щеше да е огромно. Като тийнейджърка се борех с тежко ОКР [обсесивно-компулсивно разстройство]. Ако бях намерила общност и съчувствие онлайн, каквито не можех да намеря в близкото си обкръжение, вярвам, че щях да бъда убедена да се превърна в сина, който баща ми открито казваше, че би предпочел.

Когато чета за теорията за джендърната идентичност, си спомням колко психически безполова съм се чувствала на младини. Спомням си описанието на Колет за себе си като „душевен хермафродит“ и думите на Симон дьо Бовоар: „Съвсем естествено е бъдещата жена да се възмущава от ограниченията, които ѝ налага нейният пол. Истинският въпрос не е защо тя трябва да ги отхвърля: проблемът е по-скоро да разберем защо ги приема“.

Тъй като през 1980-те години нямах реална възможност да стана мъж, книгите и музиката бяха тези, които ми помогнаха да преодолея както проблемите с психичното си здраве, така и сексуализираното наблюдение и осъждане, които подтикват толкова много момичета да воюват срещу телата си в тийнейджърска възраст. За мое щастие открих, че собственото ми усещане за другост и амбивалентността ми да бъда жена се отразяват в творчеството на писателки и музиканти, които ме увериха, че въпреки всичко, което сексисткият свят се опитва да хвърли върху хората с женски тела, е нормално да не се чувстваш розова, с къдрички и послушна в собствената си глава; нормално е да се чувстваш объркана, мрачна, едновременно сексуална и несексуална, несигурна какво или кой си.

Искам да бъда много ясна тук: Знам, че преходът ще бъде решение за някои хора, страдащи от полова дисфория, въпреки че съм наясно и с обширните изследвания, че проучванията постоянно показват, че между 60-90% от тийнейджърите с полова дисфория ще излязат от дисфорията си. Отново и отново са ми казвали „просто се запознай с някои транссексуални хора“. Така и направих: в допълнение към няколко по-млади хора, които бяха очарователни, ми се случи да познавам самоопределяща се като транссексуална жена, която е по-възрастна от мен и е прекрасна. Въпреки че тя открито разказва за миналото си на лесбийка, винаги ми е било трудно да мисля за нея като за нещо различно от жена, и вярвам (и със сигурност се надявам), че е напълно щастлива от това, че е преминала. Тъй като е по-възрастна обаче, тя е преминала през дълъг и строг процес на оценка, психотерапия и инсценирана трансформация. Сегашният взрив на транс-активизма настоява за премахване на почти всички стабилни системи, през които някога е трябвало да преминат кандидатите за смяна на пола. Мъж, който не възнамерява да се оперира и да приема хормони, сега може да си осигури сертификат за признаване на пола и да бъде пред закона жена[3]. Много хора не знаят за това.

Живеем в най-мизогинистичния период, който съм преживявала. През 1980-те години си представях, че бъдещите ми дъщери, ако имам такива, ще се справят много по-добре от мен, но между днешния отпор срещу феминизма и наситената с порнография култура в интернет смятам, че нещата за момичетата са се влошили значително. Никога не съм виждала жените да бъдат очерняни и обезличавани в такава степен, както сега. От дългата история на обвиненията в сексуално посегателство срещу лидера на свободния свят и гордата му хвалба, че ги е „хващал за путката“, през движението на инцелите („неволни целибати“), които се нахвърлят срещу жените, които не им дават секс, до транс-активистите, които заявяват, че TERF-ките се нуждаят от бой и превъзпитание – мъжете от целия политически спектър изглежда са съгласни: жените си просят неприятности. Навсякъде на жените се казва да млъкват и да си сядат на…, иначе.

Прочетох всички аргументи за това, че женствеността не се намира в половото тяло, и твърденията, че биологичните жени нямат общи преживявания, и също ги намирам за дълбоко женомразки и регресивни. Ясно е също така, че една от целите на отричането на значението на пола е да се подкопае онова, което някои изглежда виждат като жестоко сегрегационна идея за жените, които имат свои собствени биологични реалности или – също толкова заплашително – обединяващи реалности, които ги правят сплотена политическа класа. Стотиците имейли, които получих през последните няколко дни, доказват, че тази ерозия загрижва в същата степен и много други. Не е достатъчно жените да бъдат съюзници на транссексуалните. Жените трябва да приемат и признаят, че няма съществена разлика между транс жените и самите тях.

Но, както много жени са казвали преди мен, „жена“ не е костюм. „Жена“ не е идея в главата на мъж. „Жена“ не е розов мозък, симпатия към [модната марка] Jimmy Choo или някоя от другите сексистки идеи, които сега някак си се обявяват за прогресивни. Освен това „приобщаващият“ език, който нарича жените „менструатори“ и „хора с вулва“, се струва на много жени нехуманен и унизителен. Разбирам защо транссексуалните активисти смятат този език за подходящ и любезен, но за онези от нас, които са били обект на унизителни обиди, заплюти върху нас от агресивни мъже, той не е неутрален, а враждебен и отблъскващ.

Което ме води до петата причина, поради която съм дълбоко загрижена за последиците от настоящия транс активизъм.

Вече повече от двадесет години съм в публичното пространство и никога не съм говорила публично за това, че съм преживяла домашно насилие и сексуално посегателство. Това не е защото се срамувам, че тези неща са ми се случили, а защото е травмиращо да се връщам към тях и да си ги спомням. Освен това се чувствам подкрепена от дъщеря си от първия ми брак. Не исках да претендирам за еднолична собственост върху история, която принадлежи и на нея. Наскоро обаче я попитах как би се почувствала, ако заговоря публично и честно за тази част от живота си, и тя ме насърчи да продължа.

Сега споменавам тези неща не в опит да спечеля съчувствие, а от солидарност с огромния брой жени с история като моята, които са били набеждавани като фанатички заради притесненията си относно еднополовите пространства.

Успях да избягам с известни трудности от първия си брак, в който имаше насилие, но сега съм омъжена за наистина добър и принципен мъж, в безопасност и сигурна по начин, по който не съм очаквала да бъда и след милион години. Въпреки това белезите, оставени от насилието и сексуалното посегателство, не изчезват, независимо колко сте обичани и колко пари сте спечелили. Моята вечна нервност е семейна шега – и дори аз знам, че тя е смешна – но се моля дъщерите ми никога да нямат същите причини, поради които аз мразя внезапните силни шумове или да откривам хора зад гърба си, когато не съм ги чула да се приближават.

Ако можехте да влезете в главата ми и да разберете какво чувствам, когато чета за транс жена, която умира от ръцете на насилник, щяхте да откриете солидарност и сродство. Имам силно усещане за ужаса, в който тези транссексуални жени ще са прекарали последните си секунди на земята, защото и аз съм познавала моменти на сляп страх, когато съм осъзнавала, че единственото нещо, което ме държи жива, е разклатеното самообладание на нападателя ми.

Вярвам, че по-голямата част от транссексуалните не само не представляват никаква заплаха за околните, но и са уязвими по всички причини, които изтъкнах. Транссексуалните хора се нуждаят от защита и я заслужават. Подобно на жените, при тях е най-вероятно да бъдат убити от сексуални партньори. Транссексуалните жени, които работят в секс индустрията, особено цветнокожите транссексуални жени, са изложени на особен риск. Както всеки друг човек, оцелял от домашно насилие и сексуално посегателство, когото познавам, изпитвам само съпричастност и солидарност с транс жените, които са били малтретирани от мъже.

Затова искам транс жените да бъдат в безопасност. В същото време не искам да правя наталните [родените такива] момичета и жени по-малко сигурни. Когато отвориш вратите на тоалетните и съблекалните за всеки мъж, който вярва или се чувства жена – а, както казах, удостоверенията за потвърждаване на пола вече могат да се издават без нужда от операция или хормони – тогава отваряш вратата за всички мъже, които искат да влязат вътре. Това е простата истина.

В събота сутринта прочетох, че шотландското правителство продължава с противоречивите си планове за признаване на джендъра, което на практика означава, че всичко, от което се нуждае един мъж, за да „стане жена“, е да каже, че е такава. Ако използвам една много съвременна дума, бях „задействана“. Притисната от безмилостните атаки на транссексуалните активисти в социалните медии, когато бях там само за да дам на децата обратна връзка за картинките, които те бяха нарисували за моята книга по време на локдауна, прекарах голяма част от съботния ден на много тъмно място в главата си, тъй като спомените за тежкото сексуално посегателство, което претърпях в двадесетте си години, се връщаха непрекъснато. Това посегателство се случи в момент и на място, където бях уязвима, и един мъж се възползва от предоставената му възможност. Не можех да загърбя тези спомени и ми беше трудно да сдържам гнева и разочарованието си от начина, по който смятам, че моето правителство се отнася бързо и безразборно към безопасността на жените и момичетата.

Късно вечерта в събота, преглеждайки детски снимки, преди да си легна, забравих първото правило на Twitter – никога не очаквайте нюансиран разговор – и реагирах на нещо, което чувствах като унизителен за жените език. Говорих за важността на секса и оттогава плащам цената за това. Бях трансфобка, бях пичка, кучка, TERF, заслужавах отменяне, бой и смърт. Ти си Волдемор, каза един човек, явно смятайки, че това е единственият език, който бих могла да разбера.

Щеше да е много по-лесно да напишем одобрените хаштагове в Twitter – защото, разбира се, правата на транссексуалните са човешки права и, разбира се, животът на транссексуалните е от значение – да почерпим „woke“[4] бисквитките и да се поизлегнем в сиянието на добродетелта. В конформизма има радост, облекчение и сигурност. Както е писала и Симон дьо Бовоар: „… без съмнение е по-удобно да търпиш сляпо робство, отколкото да работиш за своето освобождение; мъртвите също са по-подходящи за земята, отколкото живите“.

Огромен брой жени основателно се страхуват от транс-активистите; знам това, защото толкова много от тях се свързаха с мен, за да разкажат историите си. Те се страхуват от doxxing[5], от загуба на работата си или на препитанието си, от насилие.

Но колкото и безкрайно неприятно да е постоянното насочване към мен, аз отказвам да се преклоня пред движение, което според мен нанася очевидна вреда, като се стреми да ерозира „жената“ като политическа и биологична класа и предлага прикритие на хищниците, както малцина преди него. Заставам редом със смелите жени и мъже, гейове, хетеросексуални и транс, които отстояват свободата на словото и мисълта, както и правата и безопасността на някои от най-уязвимите в нашето общество: млади гей-деца, крехки тийнейджърки и жени, които зависят от и искат да запазят своите еднополови пространства. Социологическите проучвания показват, че тези жени са огромно мнозинство и изключват само онези, които са достатъчно привилегировани или имат късмета никога да не са се сблъсквали с мъжко насилие или сексуално посегателство, и които никога не са си давали труда да се образоват за това колко разпространено е то.

Единственото нещо, което ми дава надежда, е, че жените, които могат да протестират и да се организират, го правят, а наред с тях са и някои наистина достойни мъже и транссексуални. Политическите партии, които се опитват да успокоят най-силните гласове в този дебат, пренебрегват опасенията на жените на свой риск. В Обединеното кралство жените се свързват помежду си отвъд партийните граници, загрижени за ерозията на трудно извоюваните им права и широко разпространеното сплашване. Нито една от джендър критично настроените жени, с които съм разговаряла, не мрази транссексуалните; напротив. Много от тях са се заинтересували от този въпрос на първо място от загриженост за транссексуалните младежи и изпитват огромно съчувствие към възрастните транссексуални, които просто искат да живеят живота си, но се сблъскват с отпор заради активизъм, който не одобряват. Върховната ирония е, че опитът да се заглушат жените с думата „TERF“ може би е подтикнал повече млади жени към радикален феминизъм, отколкото движението е виждало от десетилетия.

Последното нещо, което искам да кажа, е следното. Не съм написала това есе с надеждата, че някой ще извади цигулка заради мен, дори и мъничка. Имам изключителен късмет; аз съм оцеляла, със сигурност не съм жертва. Споменах миналото си само защото, като всяко друго човешко същество на тази планета, имам сложна предистория, която оформя страховете, интересите и мненията ми. Никога не забравям тази вътрешна сложност, когато създавам измислен герой, и със сигурност никога не я забравям, когато става дума за транссексуални хора.

Единственото, което искам, е подобна съпричастност, подобно разбиране да се прояви и към милионите жени, чието единствено престъпление е, че искат проблемите им да бъдат чути, без да получават заплахи и обиди.

 

Източник

 

[1] Културата на отмяната или културата на отзоваването е съвременна форма на остракизъм, при която дадена личност бива изхвърлена от социалните или професионалните среди – независимо дали онлайн, в социалните медии или лично. За хората, които са подложени на този остракизъм, се казва, че са „отменени“. Изразът „култура на отмяната“ има предимно негативна конотация и се използва в дебатите за свободата на словото и цензурата. Бел. пр.

[2] Дисфория (от гръцки: δύσφορος (dysphoros) – „страдащ“, „раздразнен“, от δυσ – „труден“ и φέρειν, „понасям“) e неприятно или некомфортно настроение/състояние, като тъга (депресия), безпокойство, раздразнителност или неспокойствие, което е изпитвано както за много кратки периоди от време, така и за цял живот. Семантично тя е противоположна на еуфорията. (по Уикипедия).

[3] Във Великобритания официалната правителствена позиция по въпроса гласи така:
„Не е задължително да приемате хормони или да планирате операция, за да получите сертификат за признаване на пола, но е необходимо одобрен лекар да ви постави диагноза ‚полова дисфория‘ и да сте живели в новия си пол в продължение на поне две години.“ Бел. пр.

[4] Woke е прилагателно със значение „предупреждавам за расови предразсъдъци и дискриминация“, което произлиза от афроамериканския простонароден английски език. От 2010 г. то започва да обхваща по-широко осъзнаване на социалните неравенства, като например сексизма, и също така се използва като съкращение за леви идеи, включващи политика на идентичността и социална справедливост, като например понятието за привилегиите на белите и репарациите за робството на афроамериканците. Бел. пр.

[5] Doxing или doxxing е актът на публично разкриване на лична информация за дадено лице или организация, обикновено чрез интернет. Бел. Пр.

Джей Кей Роулинг е британска писателка, филантропка, филмова продуцентка и сценаристка. Тя е най-известна с написването на фентъзи поредицата Хари Потър, която печели множество награди и е продадена в над 500 милиона екземпляра, превръщайки се в най-продаваната книжна поредица в историята. Книгите са в основата на популярна филмова поредица, над която Роулинг има цялостно одобрение на сценариите и е продуцент на финалните филми. Тя пише и криминална литература под псевдонима Робърт Галбрейт.

Pin It

Прочетете още...

Default Image

Европа, 2057

Имануел Уолърстайн 21 Мар, 2008 Hits: 24450
Какъв вид Европа можем да очакваме през…