Те идваха в постоянен поток, като си проправяха път през градината в центъра на Оксфорд към Квакерската залата за срещи. Тълпа от жени предимно на средна възраст, каквито можете да срещнете на всеки литературен фестивал или училищна вечер при отворени врати; приятелки си разменят целувки, бебе рита в детска количка. Само протестиращите отвън издаваха, че тук има нещо особено. Защото това беше среща, свикана от феминистката организация „Място за жени“, за да се обсъдят потенциални промени в британския Закон за признаване на джендъра – а това означаваше, че във въздуха ще витае напрежение.
На една от последните срещи в Бристол маскирани активисти се опитаха да попречат на говорителките да влязат в сградата. В Кардиф организаторите отмениха резервацията на събитието, след като бяха отправени заплахи. Миналия месец [статията е от 2018 г., бел. пр.] транссексуална активистка на име Тара Улф беше осъдена за нападение над Мария Маклахлан, 61-годишна феминистка, по време на протест в ъгъла на говорителите в Хайд парк, където Маклахлан снимала транссексуални активистки.
Протестът на студентите в Оксфорд протече по-спокойно, но някои от участничките в срещата очевидно се бяха почувствали достатъчно разколебани, за да напуснат през задния вход след края на събитието; други се чувстваха напълно объркани от факта, че са намират на „погрешната страна“ по време на демонстрация за равенство. „Обикновено аз съм протестиращата“ – каза една жена, излизайки от залата. Но именно този въпрос преобръща старите уверености с главата надолу.
Според учителката и съоснователка на клуба Филипа Харви, „Място за жени“ е бил формиран миналата есен „буквално около една кухненска маса“, в резултат на разговор между група приятелки – синдикалистки, учени, адвокатки и други – които се чувствали притеснени, че няма къде да дискутират свободно. Те искали да обсъдят потенциалните последици за жените и момичетата от споделянето, заедно с хора с мъжки тела, на еднополови пространства – като се започне от приютите за жени, подложени на домашно насилие и женски затвори, и се стигне до съблекалните на плувни басейни – както и да проучат какъв е според тях рискът хищни мъже, които не са транссексуални, да намерят начин да злоупотребят с такъв достъп, за да достигнат до уязвими жени. Искали да обсъждат телата и биологията, без да им се натяква постоянно, че споменаването на вагини изключва жените, които нямат такива. И подозирали, че други жени също имат въпроси, които не задават, защото се страхуват да не бъдат наречени трансфобки. „Има хора, които няма да кажат нищо по този въпрос на работното си място, защото работата им е застрашена; в социални ситуации хората няма да говорят за това“, казва Харви. „Но в момента се предлага промяна в закона и тя ще засегне жените. А те имат право да попитат: „Как ще изглежда въздействието [на тази промяна] върху моето ежедневие?“.
Това са жени, които се чувстват принудени да премълчават, обезличавани и сплашвани – и все пак е ясно, че много транс жени се чувстват точно по същия начин.
„Постоянно ми се натяква, „ти си израснала с мъжки привилегии“, но всъщност аз бях бита през цялото време заради това, че съм женствена“, казва Клара Баркър, трансджендърна преподавателка в Оксфордския университет, която също така води доброволческа работа с ЛГБТ младежи. „Именно защото бях транс, се намирах в тежка депресия, тормозеха ме на работното място, така че се пита: ‚Каква точно привилегия е всичко това‘?“.
Тя е обмисляла дали да отиде на срещата, след като е била поканена от лекторката Николà Уилямс, активистка на групата за натиск Fair Play for Women, която се занимава с джендър критика, (двете се запознали, докато дебатирали една с друга по телевизията). Но се страхувала да не срещне и в реалния живот обидите, на които е подложена онлайн, където подигравките за това как транссексуалните жени всъщност са мъже, вървят ръка за ръка със заплахите за разправа с „търфите“ (радикални феминистки, изключващи транссексуалните – обиден термин за жените, които поставят под въпрос правата на транссексуалните). Макар че транс движението си има своя собствена тъмна страна, в периферията на джендър критичния лагер се подвизават и шепа мъже с крайно десни позиции, привлечени от нещо, което възприемат като борба срещу политическата коректност.
„Искам да мога да участвам, дори ако понякога ще чуя неща, които не ми харесват. Напълно готова съм да изслушам и другата страна“, казва Баркър. „Но това трябва да е балансирано, да е аргументирано. Опитах се да направя няколко коментара [в Twitter], за да видя дали е възможно да намерим общ език, но истината е, че не беше.“
И все пак, отвъд виковете се забелязва и началото на по-нюансиран дебат, в който участват транссексуални жени, които жадуват за равенство, но не за сметка на уязвими жени, феминистки с раздвоена лоялност или хора, които искат нещо повече от токсични пререкания във Facebook.
„Има разлика между дебатите в социалните медии и разговорите, които се водят другаде“, казва Софи Уокър, лидерка на Партията за равенство на жените, която беше атакувана в един уебчат в Mumsnet заради позицията на партията си за включване на транссексуалните, но сега е по-оптимистично настроена за шансовете за постигане на консенсус. „Окуражена съм от броя на жените, които се свързаха с мен насаме, за да ми кажат, че искат да намерят общ език.“ Както представителки на Woman's Place, така и транссексуални активистки, ръководени от Stonewall, проведоха през последните месеци добре приети информационни срещи с лейбъристки депутатки.
В Оксфорд въпросите със сигурност бяха по-скоро тъжни, отколкото гневни. Имаше една майка, която се притесняваше, че дъщеря ѝ може да дели една лагерна палатка с транссексуални момичета, които може би все още имат пениси, но заедно с това смяташе, че нито едно транссексуално дете не трябва да се чувства изключено. Друга жена се оплака, че не може да получи ясни отговори за условията за спане в доброволчески проект, към който дъщеря ѝ иска да се присъедини. Междувременно четири говорителки от платформата, сред които Харви и Уилямс, говориха за това, че момичетата трябва да имат усещането, че могат да определят границите на своето пространство, а жените да бъдат чути. Шест дни след срещата 300 членове на Лейбъристката партия напуснаха в знак на протест срещу кандидатурите на транссексуални жени за депутати в списъците, в които участват само жени – нещо, което разкрива разделението в левицата. И все пак то се усеща повече като поколенческо, отколкото идеологическо; будни млади момичета срещу по-възрастни жени, които се страхуват, че трудно извоюваните им победи ще бъдат подкопани. Не става въпрос само за политика. Става дума за това какво означава да си жена, родена или създадена, и да се чувстваш отхвърлена.
Историята започна през януари 2016 г., когато новата комисия за равенство в Камарата на общините – председателствана от бившата министърка на консерваторите по въпросите на равенството Мария Милър – направи своя дебют в Уестминстър с доклад относно реформите в закона, уреждащ признаването на пола, от който не се очакваше да бъде изключително противоречив.
Законът за признаване на джендъра от 2004 г. позволява на всички пълнолетни хора официално да регистрират промяна на джендъра, определен при раждането им. Не е задължително да се подлагат на хирургическа операция, но трябва да представят психиатрична оценка и доказателство, че в продължение на две години са живели с джендъра, който желаят да бъде официално признат – процес, който според активистите е натрапчив и прекалено медицински. Като цяло комисията на Милър се съгласи и препоръча вместо това да се въведе система за самоопределяне, при която промяната на джендъра да става само с подписване на формуляр. Подобни мерки вече съществуват в Португалия, Ирландия, Малта, Белгия, Норвегия и Дания, и активистите настояват, че няма данни някой да е злоупотребявал с тях за зловещи цели, въпреки че засега броят на засегнатите е сравнително малък (смята се, че до 1% от британците могат да бъдат транс, въпреки че няма официална статистика). Ирландското правителство очаква с нетърпение прегледа на функционирането на системата в страната, който трябва да бъде направен тази есен.
Преминаването към самоидентификация само по себе си не означава автоматично, че транссексуалните жени ще бъдат третирани при всички обстоятелства така, сякаш са родени като жени. Ирландските транссексуални жени например все още могат да бъдат затваряни в мъжки затвори.
Но от решаващо значение е, че докладът на комисията Милър също така подкрепи ограничаването на изключенията в Закона за равенството от 2010 г., които понастоящем позволяват транссексуалните да не бъдат допускани до определени работни места и услуги, ако това е необходимо за защита на други потребители – изключението обхваща чувствителни области като женските приюти. И точно тук започнаха да бият тревожни камбани. Именно законът за дискриминацията, а не процесът на признаване, беше подложен на проверка в Канада, след като серийният сексуален нападател Кристофър Хамбрук нападна две жени в приюти за домашно насилие в Торонто, в които е влязъл, преоблечен като жена. (Преди това щатът Онтарио беше приел законопроект, забраняващ дискриминацията срещу транссексуални хора).
Показателно е, че когато през юли миналата година тогавашната министърка по въпросите на равенството Жюстин Грининг обяви консултация за опростяване на процеса на признаване на джендъра, тя не прие призива за пренаписване на закона за равенството. Приютите за жени в Обединеното кралство все още могат законно да отхвърлят някои хора след оценка на риска – включително и жени, които са родени като жени, ако например имат история на престъпления, които могат да застрашат другите. „Хората винаги казват: ‚Че то всеки може просто да каже, че е жертва на домашно насилие‘“, но за да влязат в приют, ще седим и ще говорим с тях цяла вечност. Трябва да се подложат на всевъзможни оценки“, казва депутатката от лейбъристката партия Джес Филипс, която е членка на комисията Милър и преди това е работила за организацията „Помощ за жените“.
Но това, което тревожи и двете страни, е, че 10 месеца (и двама секретари по въпросите на равенството) по-късно, все още има дупка там, където би трябвало да има консултации. Официално министрите все още обсъждат. Неофициално, както се изразява един от депутатите, те сякаш са „пуснали заека да бяга, а после сами са избягали“, оставяйки вакуум, който да се запълни с най-лошите страхове на двете страни. В Шотландия, където парламентът се консултира относно преминаването към самоидентификация, женските групи и транссексуалните организации обещаха да работят заедно, за да намерят консенсус. Но по други места дебатът е „движен от дезинформация, тласкана от няколко силни гласа“, според директора на Stonewall UK за кампании, политика и изследвания Пол Тукок. Всички предполагат, че законът ще се промени, но не са сигурни как; в същото време културата го изпреварва.
На практика приютите за жени, пострадали от насилие, все по-често ще разглеждат случаите на транссексуални жени в зависимост от техните качества, а Тукок казва, че много служби за оценка от години насам тихо включват транссексуални. Говорителка на Women's Aid казва, че организацията не определя политики за отделните членове, но вярва, че „всички хора, пострадали от домашно насилие трябва да имат право на достъп до специализираната подкрепа, от която се нуждаят“, като същевременно подчертава, че не всички видове услуги са подходящи за всички.
Но онова, което притеснява много феминистки, критично настроени към трансджендърната тематика, е, че организациите трябва да правят труден избор в обстановка, в която всяко отклонение от принципа, че „транссексуалните жени са жени“, предизвиква силна ответна реакция. Рекламодателите бяха подтикнати да се оттеглят от сайта за родителски грижи Mumsnet, след като неговите анонимни форуми за съобщения станаха убежище на феминистки дебати, свързани с джендъра. [Фирмата за модно облекло] Topshop побърза да въведе неутрални по отношение на джендъра кабини за преобличане, след като бе публично обвинена в трансфобия от [трансджендърна] клиентка, на която е било забранено да влезе в женските кабинки. Както изтъкват транс-активистите, може би вече от години насам мерите дрехи до транс-жени, без да го подозирате; сега това е официално, което означава, че тийнейджърите вече не рискуват публично унижение, само за да си купят тениска.
Но това, което притеснява опонентите, е идеята подобни промени да се случват без съгласието на жените. „Малките компании не могат да си позволят да правят изключения, а големите не искат да го правят, защото не искат да бъдат разглеждани като антитранс“, казва Уилямс. „Имаме закон и има основателна причина той да съществува, но законът не означава нищо, ако никой не го прилага. Всички се страхуват да не направят нещо погрешно.“
Транссексуалните мъже до голяма степен остават под радара на този дебат, вероятно защото мъжете не се чувстват застрашени да споделят съблекални с хора с потенциално женско тяло. Изключение обаче правят транссексуалните момчета. На срещата в Оксфорд беше изслушана и Стефани Дейвис-Арай от групата за натиск „Трансджендър тренд“, която задава въпроса защо повечето тийнейджъри, които извършват трансджендър-преход и са насочвани към специализираната лондонска клиника „Тависток“, са родени като момичета, след като преди е било обратното: може ли някои от тях да имат по-дълбоки причини да поставят под въпрос джендъра си? (Направленията към „Тависток“, единствената клиника на Националната здравна служба по въпросите на джендърната идентичност, са нараснали от 97 случая през 2009 г. до почти 2600 в края на миналата година, като 70% от тях са родени като момичета.)
Това е въпрос, по който се водят яростни спорове, но Николà Уилямс казва, че като дете може би е щяла да бъде „много привлечена“ от идеята за промяна на джендъра си. „Отне ми много време да се примиря с факта, че съм лесбийка. Преминах през това да се чувствам неудобно от джендъра си като жена, защото не ми харесваше да бъда жена. Някак не се вписвах, не се чувствах много добре като жена. Мисля, че това е пътят, който много лесбийки трябва да извървят, и сега се гордея, че съм лесбийка. Но ако по онова време някой ми беше казал: ‚Всъщност, ако искаш, можеш да бъдеш момче‘, щях да намеря това за страхотно.“
Всяко предложение за бързане с евентуален транс-преход при тийнейджъри (което е отзвук от аргументите от 1990-те години за предполагаемото „насърчаване“ на хомосексуалността в училищата), се оспорва остро от специалистите, работещи с млади хора. „12 месеца преди да се видиш с джендър лекар, и вероятно 12 месеца след това, ще трябва да минаваш през консултации“, казва Баркър. „Всички деца, които виждам, казват: „Минаха вече три години, кога най-после ще получа хормони?“.
Междувременно нейното собствено предчувствие е, че различията в броя на момичетата и момчетата, които желаят да променят джендъра си, може да се изравнят в по-късен етап от живота: „При младите момчета все още се набляга на токсичната мъжественост, което означава, че те няма да могат да признаят, че са транс, докато не пораснат. Въпросът е да можеш да се примириш със себе си още в ранна възраст.“ А за някои това е работа за цял живот.
Сред публиката в Оксфорд седеше и учителката по физика Деби Хейтън – една от малкото транс жени, които са говорили от трибуната на Woman's Place. Макар да е съгласна, че законът е твърде бюрократичен, тя предпочита сигурността на официалната диагноза и операцията пред самоидентификацията. „Като транссексуален човек не искам правата или защитата ми да се основават на чувства, защото хората не вярват в това. Евентуално те могат да го толерират. Но това отнема доверието в мен като транс човек.“ Що се отнася до списъците, в които участват само жени, Хейтън казва, че „адът ще замръзне, преди да се запиша в такъв списък, защото съм била социализирана като момче и все още имам тези предимства“.
Подобни възгледи невинаги са популярни сред транс-активистите, а Хейтън е обвинявана, че „мрази себе си“. И все пак в едно движение, фокусирано върху това да даде на всеки свободата да се самоопределя както иска, изглежда странно да ѝ се отказва същата свобода на действие.
За Хейтън полът е биологичен факт; тя описва себе си като „мъж, но предпочитам хората да се отнасят към мен, сякаш съм жена“. В един идеален свят, свободен от всякакви стереотипи, това, което тя би искала, е да се представя като женствен мъж. „Това е наистина трудно да се обясни, но, желаейки обществото да се отнася към мен по същия начин, по който би се отнасяло към една жена, се чувствам по-комфортно“, казва тя.
„Направих прехода си, защото не можех да се справя с начина, по който обществото ме третираше като мъж, с очакванията и ограниченията, които поставяше пред мен“, казва тя.
„Проблемът е, че като учителка, ако се изразявам изцяло като неджендър, не бих могла да се справя с работата си. Ако човек дойде [в класа] и каже: ‚Аз не съм нито жена, нито мъж‘ [както го правех аз], то всеки път, когато имате нов клас, ще ви се налага да се занимавате отново и отново с тази тема, докато нещото, което всъщност искате да правите, е да преподавате.“ За нея преходът е бил прагматично, макар и не идеално решение на един сложен проблем.
Тази седмица, в своя минисериал Genderquake, Channel 4 изследва идеята, че половата идентичност е спектър, който се простира от областта на небинарност (в която хората не се идентифицират с нито един от джендърите), през транс, до гей, та чак до главозамайващ брой от други възможности, и че намирането на правилното място в него може да бъде много сложно. В предаването участват 11 млади хора с различна джендърна идентичност, които споделят една къща в продължение на месец. Докато последвалият дебат между активисти в студиото, сред които се намираха транссексуалният модел Мънроу Бергдорф и феминистката икона Джърмейн Гриър, се превърна в поредица от хаотични сцени и агресивно освиркване от страна на публиката, риалити шоуто показа значително по-различен тон; към края му участниците явно се бяха сближили, а в някои случаи и променили мнението си едни за други. Възможно ли е мненията в реалния живот да не са толкова утвърдени, колкото предполагат публичните дебати?
Както казва депутатката Джес Филипс, решенията на някои конфликтни точки вероятно ще трябва да бъдат „много, много практични“. Въпреки че на срещата в Оксфорд бяха чути трогателни истории за ученички, които не се чувстват сигурни да ползват джендърно-неутрални тоалетни заедно с момчета (по ирония на съдбата мястото, където се проведе срещата, разполагаше с унисекс тоалетни), сигурните кабини, здравите ключалки и други конструктивни елементи могат да допринесат за избягване на очакваните търкания.
Но намирането на общ език в други области може да се окаже по-трудно, освен ако и двете страни не успеят да преодолеят страховете си. След като решила да не отиде на срещата на „Мястото на жената“, Баркър се оказала само на няколко метра надолу по улицата от протеста, готова да се намеси, ако скандиращите студенти от нейния университет преминат границата. „Съчувствах на жените, които очевидно изглеждаха притеснени, когато влязоха, защото разбирам това“, казва тя. „Това бяха хора, с които бих искала да седна и да си поговоря.“ Може би още не е късно.
