Представете си, че двама души резбоват едновременно шестметров дървен пилон. Единият използва ръчно длето, а другият – моторен трион. Ако се интересувате от бъдещето на тази плоча, кого бихте наблюдавали?
Тази логика на работа – с моторния трион и длетото – накара някои да предположат, че технологичната еволюция е по-важна за близкото бъдеще на човечеството, отколкото биологичната; в днешно време не биологичното длето, а технологичният моторен трион най-бързо предефинира какво означава да бъдеш човек. Устройствата, които използваме, променят начина, по който живеем, много по-бързо от всяко състезание между гените. Ние сме дървеното блокче, дори ако понякога дори не забелязваме, че се променяме.
Ако приемем, че наистина се развиваме, докато носим или обитаваме все повече технологични протези – като все по-умни телефони, полезни очила и умни автомобили – ето го и големият въпрос: Дали този тип еволюция ще ни води в желани посоки, както обикновено приемаме, че го прави биологичната еволюция?
Някои, като основателя на Wired Кевин Кели, смятат, че отговорът е категорично „да“. В книгата си „Какво иска технологията“ Кели пише: „Технологията иска това, което иска животът: Увеличаване на ефективността; Увеличаване на възможностите; Увеличаване на новото; Увеличаване на сложността; Увеличаване на разнообразието; Увеличаване на специализацията; Увеличаване на повсеместността; Увеличаване на свободата; Увеличаване на взаимността; Увеличаване на красотата; Увеличаване на чувствата; Увеличаване на структурата; Увеличаване на еволюцията.“
Можем да изпробваме теорията за „нарастването“, като предприемем бързо пътуване на север, до един изолиран район на юг от Хъдсъновия залив. Тук живее народът оджи-кри, наброяващ около тридесет хиляди души, който обитава студена и пуста земя с размерите на Германия. През по-голямата част от ХХ век жителите на Оджи-Кри са живеели на технологично ниво, което може да се определи като сравнително просто. Като номади през лятото те живеели в палатки, а през зимата – в колиби. Снегоходки, кучешки впрягове и канута са били основните средства за придвижване, използвани за риболов, както и лов на зайци и лосове за храна. Лекар, работил с оджи-кри през 1940-те години, е отбелязал липсата на психически сривове или злоупотреба с наркотици сред населението, като отбелязал, че „хората водят суров, строг живот с много физически усилия“. Оджи-кри неизменно впечатляват чужденците със своята енергичност и сила. Друг посетител, през 1950-те, пише за тяхната „изобретателност, смелост и саможертва“, като отбелязва, че на Север „могат да оцелеят само тези, които са готови да се изправят пред трудностите и да се жертват“.
Оджи-кри са контактували с европейски заселници в продължение на векове, но едва през шестдесетте години, когато камионите започват да пътуват на север, по-новите технологии като двигателя с вътрешно горене и електричеството започват да достигат до района. Оджи-кри приемат тези нови инструменти с готовност. На наш език можем да кажем, че те са преминали през бърза еволюция, прескачайки стотици години на технологически открития само за няколко десетилетия.
Добрата новина е, че в днешно време оджи-кри вече не са изправени пред заплахата от зимен глад, която редовно е убивала хората в по-ранни времена. Те могат по-лесно да добиват и съхраняват необходимата им храна и се наслаждават на удоволствия като сладкиши и алкохол. Животът им е станал по-удобен. Постоянният труд, свързан с плаването с кану или ходенето със снегоходки, е направен излишен от извънбордовите двигатели и моторните шейни. През осемдесетте години на миналия век телевизията се появи на север и се оказа изключително популярна.
Но в общи линии историята на оджи-кри не е щастлива. След появата на новите технологии населението е претърпяло огромно увеличение на болестното затлъстяване, сърдечните заболявания и диабета тип 2. Социалните проблеми са повсеместни: безделието, алкохолизмът, наркоманията и самоубийствата са достигнали едни от най-високите нива на земята. Диабетът е толкова разпространен (засяга 40 % от населението), че изследователите смятат, че много деца се раждат с повишена предразположеност към болестта, след като са били изложени на въздействието му в утробата на майката. Детското затлъстяване е широко разпространено, а десетгодишните деца понякога изглеждат на средна възраст. Неотдавна вождът на малка общност на индианците Оджи-Кри е изчислил, че половината от възрастното население е пристрастено към оксиконтин или други болкоуспокояващи средства.
Технологиите не са единствената причина за тези промени, но учените ясно показват, че те са движещ фактор. В предишни времена начинът на живот на Оджи-Кри е изисквал ежедневни тренировки, които са съперничели на тези на професионалните спортисти. „В началото на XX век – пише един изследовател – ходенето до 100 км дневно не е било нещо необичайно“. Но тези дни са отминали, заменени от съвременните удобства. Въпреки въвеждането на съвременната медицина, здравословното състояние на индианците от племето оджи-кри се е влошило по начин, който няма да е лесно да бъде променен. Оджи-кри буквално са убити от технологичния напредък.
Оджи-кри са необичаен случай. На едно общество може да му е необходимо време, за да се приспособи към новите технологии, а групата е претърпяла и други травми, като колонизацията и унищожаването на културната приемственост. Въпреки това тази история предлага важно предупреждение за човешката раса. Проблемът с технологичната еволюция е, че тя е под наш контрол и, за съжаление, не винаги вземаме най-добрите решения.
Това е и основната разлика между технологичната и биологичната еволюция. Биологичната еволюция се ръководи от оцеляването на най-приспособените, тъй като адаптивните черти са тези, които правят по-вероятно оцеляването и възпроизводството на дадена популация. Тя не е съвършена, но поне в груби линии облагодетелства организмите, които са адаптирани към средата си.
Технологичната еволюция има друга движеща сила. Тя е самоеволюция и следователно се ръководи от това, което искаме, за разлика от това, което е адаптивно. В условията на пазарна икономика това е още по-сложно: за повечето от нас технологичната ни идентичност се определя от това, което компаниите решават да продават въз основа на това, което смятат, че ние като потребители ще платим. Като вид ние често не се различаваме много от оджи-кри. Като самонасочващи се ракети, направени за тръсене на комфорт, ние харчим най-много, за да сведем до минимум болката и да увеличим удоволствието. Когато става въпрос за технологии, ние искаме най-вече да улесним нещата. Да не ни е скучно. А и може би да изглеждаме малко по-млади.
Нашето желание за удобство, съчетано с технологичните ни възможности, създава една опасна възможност. Ако не внимаваме, технологичната ни еволюция ще ни отведе не към сингулярност, а към софаларност[1]. Това е бъдеще, което се определя не от еволюцията към свръхинтелигентност, а от липсата на дискомфорт.
Софаларността (показана по убедителен начин във филма на Пиксар „Wall-E“) също не е неизбежна. Но перспективата за нея ясно показва, че като вид се нуждаем от механизми, които да поддържат човечеството на правилния път. Технологичната индустрия, която прави толкова много, за да ни определи, е длъжна да се погрижи за нашата по-цялостна същност, а не само за тесните ни интереси. Тя има както възможността, така и средствата да достигне до нещо по-висше. И като потребители трябва да помним, че нашите колективни изисквания определят съдбата ни като вид и определят постчовешкото състояние.
[1] Хипотетичен момент от човешката история, в който по-голямата част от човешките същества ще прекарват по-голямата част от времето си в дейности, които имат малка или никаква връзка с реалния живот във физическия свят. Бел. пр.
