По-умни или по-глупави ставаме? В книгата си „Плитчините: Какво прави интернет с мозъците ни“ [известният критик на модерните технологии] Никълъс Кар обвинява Мрежата за нарастващите ни когнитивни проблеми, докато Клайв Томпсън в последната си книга „По-умни, отколкото си мислите: как технологиите променят съзнанието ни към по-добро“ твърди, че технологиите увеличават способностите ни. За да решим въпроса, разгледайте следния хипотетичен експеримент:
Добре образован пътешественик във времето от 1914 г. влиза в стая, разделена наполовина със завеса. Учен му казва, че задачата му е да установи интелигентността на този, който се намира от другата страна на завесата, като задава каквито въпроси пожелае.
На въпросите на пътешественика отговаря глас с акцент, който той не разпознава (американски английски от ХХІ век). Жената от другата страна на завесата има необикновена памет. Тя може без много забавяне да изрецитира всеки пасаж от Библията или Шекспир. Аритметичните ѝ умения са изумителни – трудните задачи се решават за секунди. Освен това тя може да говори много чужди езици, макар че произношението ѝ е странно. Най-впечатляваща е способността ѝ да описва почти всяка част от Земята с големи подробности, сякаш я гледа от небето. Освен това тя умее да свързва привидно случайни понятия и когато пътникът ѝ зададе въпрос от рода на „Как може Бог да е едновременно добър и всемогъщ?“, тя може да даде сложни теоретични отговори.
Въз основа на този модифициран тест на Тюринг нашият пътешественик във времето би заключил, че през идещия век човешката раса е достигнала ново ниво на свръхинтелигентност. Използвайки недостъпния през 1914 г. жаргон (той е въведен по-късно от Джон фон Нойман), той би могъл да заключи, че човешката раса е достигнала „сингулярност“ – точка, в която е придобила интелигентност, надхвърляща разбирането на ума от 1914 г.
Жената зад завесата, разбира се, е просто една от нас. Това означава, че тя е обикновен човек, който е разширил мозъка си с помощта на два инструмента: мобилния си телефон и връзка с интернет, а оттам и с уебсайтове като Wikipedia, Google Maps и Quora. За нас тя не е забележителна, но за онзи човек е изумителна. С нашите машини ние сме разширени хора и протезни богове, макар че сме забележително снизходителни към този факт, както и към всичко, с което сме свикнали. Отнемете ни инструментите, гласи аргументът, и вероятно ще сме по-глупави от нашия приятел от началото на ХХ век, който има по-дълъг период на внимание, може да чете и пише на латински и се справя с аритметиката по-бързо.
Сценарият с пътешественика във времето показва, че начинът, по който ще отговорите на въпроса дали ставаме по-умни, зависи от това как класифицирате „ние“. Ето защо Томпсън и Кар достигат до различни резултати: Томпсън оценява киборга, а Кар – човека под него.
Проектът за усъвършенстване на човека е в ход през последните петдесет години. Той започва в Пентагона, в началото на шестдесетте години на миналия век, когато психологът Дж. К. Р. Ликлайдър, който отговаря за финансирането на напредналите изследвания, започва да обмисля нещо, което нарича симбиоза между човека и компютъра. (Освен това Ликлайдър е предложил Министерството на отбраната да финансира проект, който по същество се е превърнал в Интернет). Ликлайдър вярва, че голямото значение на компютрите ще се състои в това как те ще подобрят човешките способности и затова финансира, наред с други, изследванията на Дъглас Енгелбарт, автор на книгата „Увеличаване на човешкия интелект“, който предлага „нов и систематичен подход за подобряване на интелектуалната ефективност на отделния човек“. Енгелбарт основава Изследователския център за усъвършенстване, който през 1960-те години разработва идеята за графичен потребителски интерфейс, базиран на екран, клавиатура и мишка (демонстриран в „Майката на всички демонстрации“[1]). Много от изследователите в A.R.C. продължават да работят в известните лаборатории на Xerox PARC. Идеите на PARC за интерфейса са заимствани от Apple, а останалото е история.
Оттогава насам истинският проект на компютрите не е създаването на самостоятелни интелигентни същества (например HAL[2]), а вместо това – разширяване на мозъците ни там, където те са слаби. Най-успешните и най-доходоносните продукти са онези, които ни помагат да изпълняваме задачи, които иначе не бихме могли да свършим. Ограничената ни оперативна памет означава, че сме зле с аритметиката, и затова никой вече не прави дълги деления. Паметта ни е ненадеждна, затова сме я допълнили с електронно съхранение. Човешкият мозък, в сравнение с компютъра, не умее да се свързва в мрежа с други мозъци, така че сме изобретили инструменти като Wikipedia и Google search, които подпомагат този вид взаимодействие.
Нашият приятел, който пътува във времето, доказва, че макар проектът за усъвършенстване на човека да е бил успешен, не можем да отречем, че е имал своята цена. Идеята за биологична атрофия е обезпокоителна, а и винаги си остава натрапчивото усещане, че нашите помощни мозъци не се броят съвсем за „нас“. Но не се заблуждавайте: сега сме различни от някогашните същества, развиваме се по-скоро технологично, отколкото биологично, в посоки, които трябва да се надяваме, че са за добро.
[1] „Майката на всички демонстрации“ е име, което се прилага със задна дата към една забележителна компютърна демонстрация, представена от Дъглас Енгелбарт на 9 декември 1968 г. на Есенната съвместна компютърна конференция на Асоциацията за изчислителна техника / Института на инженерите по електротехника и електроника (ACM/IEEE) и Компютърното общество в Сан Франциско. Бел. пр.
[2] Всемогъщият робот от „2001 – една одисея в косомоса“. Бел. пр.
