От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2014 07 Bulg pride

 

 

Междувоенният модел се държи напълно дори там, където географските му граници са формално махнати през 1969 г., например в една реч на Асен I, която той произнася на младия си брат Иваница. Тук ще цитираме по първото издание, в случая идентично с второто, като подчертаните тук думи са премахнати през 1969 г.:

„Ето, постепенно България става това, което сме бленували. Господарят на Хемуса ще бъде господар на полуострова… Не може да се пренебрегват божиите закони. Хебър, Места, Стримон и Вардар сами сочат предела на държавата – Южното море. Византия е един свят, който умира… Ние сме определените от Бога. Защото славянските племена са несговорни помежду си и лесно се поддават на чужди влияния. Един смел народ трябва да ги обедини в едно – от Синьото до Черното и от Дунава до Бялото. Този народ е нашият. Ние сме ядката – племето на Аспаруха. Онова племе от корави и сурови мъже, ненадминати по храброст и мъдрост, които дойдоха от далечни земи, за да ни дадат името си и волята за борба. Без тях отдавна вече всички славяни на полуострова щяха да са покорени от Визанс – една загиваща, изгнила държава. Не. Визанс ще изчезне от лика на земята. И на нейно място ще изникне нова млада велика империя…“ (СЧ 1929-30, ч. I: 106-107; срв. със СЧ 1942: 156 и СЧ 1969: 167).

Вижда се, че през 1969 г. са махнати само географските обозначения на границите – но моделът, който удържа визията за тях, е изцяло запазен – и „господарят на Хемуса“ като „господар на полуострова“, и божественото предопределение, и новата млада велика империя, и даже ултрадесният наклон на Фани Попова-Мутафова към прабългарската „ядка“ спрямо по-разсеяните и несговорни славяни. Тоест направените промени са по-малки и от козметични.

Технически по-сложно, но напълно в същия смисъл и по същия начин е проведено редактирането на речта на Калоян при коронацията му във втората част на „Солунският чудотворец“. Там отново са махнати граници – „да включим в границите си всички български земи, които са съставяли царството на великия Симеон… От Карпатите до Бяло море и от Драч до Понта се е ширело великото царство на Симеона… „ (СЧ 1929-30, ч. II: 7-8[1]), но затова пък Симеон се появява през 1969 г. пак в междувоенната си роля на обединител – нанесено е следното: „Какво щеше да стане, ако Крум и Симеон бяха довършили делото си? Днес никой нямаше да протяга нечестиви ръце към нас. Задачата на нашата държава е да завърши великото обединително дело. И ще го завърши“ (СЧ 1969: 231). Всъщност единственото окончателно махнато нещо е неодобрението на Калоян към сърбите: „На западната ни граница живее едно малко, но несговорчиво и вероломно племе, което е създадено само за да пречи на обединението на славянските племена“ (СЧ 1929-30, ч. II: 8). Изтрита е и формулата „един господар на полуострова“: „Какво би станало, ако Симеон бе живял по-дълго и бе имал достойни наследници? Днес един господар щеше да владее полуострова и никой нямаше да протяга нечестиви ръце към неговите земи. До кога славянските земи ще стоят разпокъсани…“ (СЧ 1929-30, ч. II: 8). И така, в речта на Калоян идеята за един господар на полуострова е изтрита през 1969 г., но пък е съвсем запазена в същото издание при по-горе цитираната реч на Асен I (идеологическа разлика в случая съвсем няма). А по „нечестивите ръце“ на враговете се вижда, че изреченията не са изтрити, те са леко редактирани и закрепени към новопоявилите се през 1969 г. и цитирани преди малко редове за Симеон и националното обединение.

Изтритите някъде граници се появяват като въведени другаде, и то към модела „господар на полуострова“. Вписването на „Пиемонта на Балканите“ на Фани Попова-Мутафова в комунистическата идеология се оказва все така механистично лесно, понеже Велика България може спокойно да изглежда като място, в което цари политическото клише „братска дружба между народите“, а пък безпроблемният средновековен цар-император-обединител, може – освен всичките тези предикати – да се сподобие и с качеството интернационалист. Това става ясно при сверяването на един откъс от „Дъщерята на Калояна“ през 1936 и 1962 г.:


Small Ad GF 1

„Тя беше от кръвта на Асеновския род. И нямаше по-свято дело за тях от делото за великата родина. Пришелците, чуждоземните натрапници трябваше да си отидат. Ромеите трябваше да смирят надменността си. Епир и Сърбия трябваше да спрат с безкрайните си крамоли и интриги. Когато един силен владетел царуваше на полуострова, тогава всички народи на него живееха в мир. Нямаше ли такава обединяваща, голяма личност – тогава надигаха глава безброй дребни честолюбци… (ДК 1936: 391)[2].

Тя беше от кръвта на Асеновия род. И нямаше по-свято дело за тях от делото за великата родина. Пришелците, чуждоземните натрапници трябваше да си отидат. Ромеите трябваше да смирят надменността си – те еднички да имат правото да властвуват на полуострова. Епир, Сърбия, Босна трябваше да спрат с безкрайните си крамоли и всички с общи усилия да изгонят дръзките нашественици. Тогава народите между Карпатите и Евксинския понт, между Бялото и Синьото море щяха да заживеят в траен мир и братска дружба. И всеки жадуваше да се яви личност, която да поведе всички към м. обща борба и победа – някой смел и достоен мъж[3], който да накара безбройните дребни честолюбци…“ (ДК 1962: 489).

Струва ни се, че този твърде двусмислен начин на редактиране (и при речта на Калоян, и при геополитическите размисли на дъщеря му, но с горните примери съвсем не сме изчерпали всичките му детайли) е поголовен принцип на текстовата преработка и на трите романа. Огрубено казано, авторката действа така: тя премахва детайл от междувоенния национализъм (например обозначенията на границите), но затова пък напълно запазва модела, който прави тези детайли лесно въобразими и представими. Изтрива дадено конкретно нещо, но добавя друго конкретно нещо, което му е идеологически хомологично. Изтрива дадена стереотипна формула от едно място или от един цар, но я запазва или направо я написва на друго място и при друг цар (тъй като царете са си кръвни и политически наследници един на друг, различията от кой цар ще се изтрие формулата и при кой цар ще се впише съвсем не са толкова важни). В целостта си всички тези операции може да изглеждат като много сложна, интелигентна и хитра политическа игра на Фани Попова-Мутафова, непроследима през десетки и стотици страници от страна на редовите читатели и на дежурните идеолози, с която тя си отмъщава и се подиграва на режима, пратил я в затвора. Но може да изглеждат и като неособено съзнателни – т. е. Фани Попова-Мутафова просто не може да пише другояче, въпреки заявеното си политическо желание, затова и всички поправки в целостта си просто възпроизвеждат десния междувоенен национализъм с дата 1960-те и нататък.

Пример за първото подозрение (но и за второто могат да бъдат предоставени примери) може да бъде един момент от втората част на „Солунският чудотворец“, в който младият княз Йоан Асен чете на Добромир откъси от Йоан Екзарх: „Най-напред земята, без да бъде орана, нито сята, произведе всякакви видове растения и роди влечуги… Като виждам небето украсено със звезди, със слънце и месец, и земята с треви, па дойда до човека, умът ми се губи…“[4] (СЧ 1929-30, ч. II: 100-101). Същото е и във второто издание (срв. СЧ 1942: 332). В изданието от 1969 г. обаче са добавени още цитати от „Шестоднев“, които действат напълно алегорически, а и като алегорически ги разбират героите и се поучават. Може от речта на Калоян да е изтрито например изречението „… само при велики царе е била велика България. Защо? Защото една воля и една мисъл трябва да управлява държавните работи“ (СЧ 1929-30, ч. II: 8[5]); обаче пък през 1969 г. стотина страници по-нататък Йоан Асен прочита сред добавените цитати от „Шестоднев“ например и този:

„– Слушай, слушай… „Някои безсловесни са общежителни, което е отличително за този начин на живот, който е насочен към обща цел и всички действия се вършат за нещо общо, както това може да се види при пчелите. Защото те имат общо жилище, излитат общо, работата им е обща. Онова, което е най-чудно от всичко, е, че те се намират под властта на един чиноначалник и само тогава се залавят за работа и се отправят да събират цветец, когато видят своя властелин, сиреч майката, да извършва пръв полета си. А техният цар не бива поставян чрез избора на мнозинството – защото често пъти безразсъдството на народа поставя за властелин най-лошия, – нито получава властта по жребие, тъй като лошата случайност много пъти дава властта на най-лошия, нито пък получава властта по баща и наследство, защото такива люде поради разкоша и ласкателствата често са тъпи и не разпознават истината, а си избират пчелите за властелин този, който е по-едър от другите, като ги надминава по големина, по вид и доброта. Царят на пчелите притежава жило, за да наказва с него… Но и всред пчелите онази, която не пожелае да последва примера на своя цар, тъй като веднага умира от убождането на жилото…“[6]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Колко е прав Йоан Екзарх… – въздъхна князът. – Да. Владетелят трябва да владее чрез примера си. И да наказва само този, който не се подчинява на общия закон…“ (СЧ 1969: 347-348).

Тази силно алегорическа добавка на Йоан Екзарх през 1969 г. наистина не се нуждае от коментар, понеже очевидно носи идеологията на междувоенното дясно по въпроса за отношенията между водача (царят) и народа. Примерът не е единствен и може да бъде построена цяла типология на добавения, „имплантирания“ десен национализъм в редакциите на романите от 1960-те години. Въпросът обаче не е толкова в това дали Фани Попова-Мутафова е успяла да излъже комунистическата държава, колкото в това, дали същата комунистическа държава всъщност иска от нея премахването на десния национализъм.

За отговора на този въпрос много ни помага твърдолинейната постановка в рецензията на Христо Христов, според която романите на Фани Попова-Мутафова си остават в квалифициращата терминология „фашизъм“, „шовинизъм“ „национализъм“, „буржоазно-монархическо господство“:

„Трябва направо да се каже, че при написването на романа „Дъщерята на Калояна“ Фани Мутафова е стояла на идейните позиции на нашата буржоазна интелигенция от 30-те и 40-те години на нашия век. Това бяха позициите на национализма и шовинизма, на откъсването и страха от народа, който се бореше против фашизма и буржоазно-монархическото господство… Тези позиции съзнателно или неволно са намерили отражение при написването на романа „Дъщерята на Калояна“…

Главната трудност произлиза от идейните позиции и методологията на авторката. И тук, струва ми се, не би могло да се каже нищо друго, освен да се препоръча основна преработка на романа. Дали това авторката би могла да направи и дали би трябвало изобщо да се прави с оглед преиздаването на романа заради негови художествени достойнства, това аз не мога да кажа. Но без такава преработка романът ще бъде в разрез с изискванията към нашата социалистическа литература и ще оказва такова влияние върху читателите, което не трябва да бъде поощрявано“ (4-5, 9).

За разлика от твърдолинейната идейна принципност на Хр. Христов, Димитър Ангелов е много по-идеологически лежерен в рецензията си, а също и ведро оптимистичен по отношение на лесната поправимост и вписването на романите в новата конюнктура:

„Тъй като задачата е романът на Ф. Попова-Мутафова да бъде преиздаден, необходимо е според мене да се обърне главно внимание на съдържащите се в него неточни от историческа гладна точка положения… В заключение: романът на др. Ф. Попова-Мутафова е написан интересно и увлекателно със стремеж да се спази историческата правда. Той се нуждае обаче от преработка главно по въпроса за преценката на „латинците“ и на въпроса за „царската власт“ и за „царя“. След тази преработка, която по мое мнение авторката ще приеме и ще е в състояние да направи сравнително лесно, романът може да бъде отново издаден и да бъде представен на разположение на българския читател“ (1, 4).

За нас е недвусмислено различието между двете рецензии, изискани във връзка с един и същи случай, чийто език може би е симптоматичен за срещата между два етапа на режима – Xр. Xристов ясно и честно работи със същата терминология, осъдила Фани Попова-Мутафова веднага след 9. IX.1944 г.; Д. Ангелов не я използва и също така честно говори за преиздаването на романите като за поставена задача. Това, че втората нагласа определено печели, личи не само по факта, че романът наистина е преиздаден, но и по отношението на самата Фани Попова-Мутафова на разните етапи от развитието на случая. В архива и няма запазен (и не знаем дали изобщо е имало) отговор на рецензията на Д. Ангелов. Отговорът и до Xристо Xристов обаче е запазен; и по него личи, че авторката не се отказва от нито един аспект от своите предишни – и тогава актуализирани – убеждения за българската история. Тя просто безпроблемно сменя терминологичния ред на рецензента „фашизъм“-„шовинизъм“-„национализъм“ със своя тогава политически актуален термин „патриотизъм“: „… аз смятам, че при едно основно прередактиране на собствените си творби ще мога да предложа на днешния читател, в нова форма, която да постигне желаната цел – съдействие за патриотичното възпитание на българския народ в духа на великите традиции от славното му минало“ (4).

За характера на това прередактиране вече говорихме по-горе – то е такова, че ни кара да си мислим, че „патриотизмът“ на ранните 1960-те и десният национализъм на междувоенния период съвсем не са в чак такова противоречие, че да се нуждаят от същинско редактиране; даже национализмът може още и още да се дописва при редактирането. Това ни кара напълно да се съгласим с две набюдения около Фани Попова-Мутафова, правени във връзка с други изследователски теми: „Фактът, че нейните исторически романи са преиздадени и че тя става отново популярна авторка, показва, че самият комунистически режим в България се обръща към национализма през последните години“ (Даскалова, К. 2002: 339-340); „Официалната власт не проявява интерес дали Фани Попова-Мутафова наистина е преработила всички посочени места в романа, нито се интересува от степента на искреност и истинност на подобни декларативни изказвания (авторката има предвид заявеното от Фани Попова-Мутафова в предговора на „Дъщерята на Калояна“ от 1962 г. – бел. авт. – А. Х.), а само и единствено от превръщането им в публично документиран факт“ (Георгиева, М. 2002: 9).

Предговорът на „Дъщерята на Калояна“ от 1962 г. (винаги четен като форма на политическо насилие над писателката, което я легитимира като жертва на режима; или – по-неофициално – като израз на неприятен конюнктурен избор от страна на авторката), също е част от тази проблематика, защото може би не е един. В споменатата архивна папка[7] е запазен машинописен текст от три страници с ръкописно добавена до подписа на авторката датировка „септември 1960“, озаглавен „Малък увод“. Не можем да бъдем сигурни, че това е вариант на предговора към „Дъщерята на Калояна“, макар че точно така изглежда; но във всеки случай публикуваният през 1962 г. е много по-мек и безобиден от написаното там. Подозрението ни е, че това е вариантът, писан за сталинистка публика (чиято метонимия сред двамата рецензенти е Христо Христов). В този текст Фани Попова-Мутафова изкривява доста данните на романите си, дори и на редактираните: „Главна ръководна роля на моята писателска дейност е била любовта и съчувствието към всички страдущи и онеправдани, било в лицето на угнетените економически класи, или на поробените национално народи, или на експлоатирания индивид. Любов и съчувствие към трудещите се, изнемогвали в духовна и материална нищета пролетарски маси, към потиснатите от чуждо владичество нации, които ламтят да си извоюват свобода и независимост, съчувствие към онеправданата жена, претоварена с грижи и задължения, раздвоена в работата си вън и вътре в къщи, любов към нашата история…“ (1). Ако това е вярно за романите на Фани Попова-Мутафова (а то не е), тогава защо се налагат финалните думи от този текст, които са точно в тона на политическото самобичуване, известно от практиките на сталинистката самокритика:

„… аз навлязох от историческите проблеми в сгорещената атмосфера на обществено-политическите въпроси като неопитен любител, който лишен от близък контакт с богатата прогресивна литература, черпи сведенията си само от пропагандната официална преса, незапознат с скритите пружини, които движат международните събития. Пламенното ми, искрено желание да работя в полза на своя народ и „за негова слава“, както казва големият руски писател Фадеев, се превърна в извор от грешки. За тези свои грешки аз понесох цялата отговорност като честен платец, като посочих и отделих истината от клеветата. И сега отправям цялото си внимание към своята бъдеща творческа работа на литературното поле, където бих желала, чрез качествата си на скромен работник, да дам останалите си сили за създаване на нови творби, лишени от миналите опущения, догонвайки по-големи постижения за още по-високо издигане нивото на българското изкуство, което винаги е било в челната редица на борбата за осъществяване великите мечти от всички времена: мир, правда, свобода за всеки народ, красив и благороден живот за всеки човек“ (3).

Отпечатаният официално текст през 1962 г. е несравнимо по-спокоен, сдържан, лишен от особени лични детайли, които назовават чак толкова непреодолим политически разрив между междувоенния период и следвоенното време – той сякаш е предназначен за друга публика, която пак е конюнктурна, но не е точно сталинистка:

„При едно критично разглеждане на моите исторически романи аз открих в тях известни отражения на идеалистическия мироглед, от който се постарах да се освободя. Поради това трябваше да отстраня известни части от романа и да прибавя нови, които бяха необходими, за да се постигне една правдива картина на изобразяваната в романа епоха…

Днес, когато прогресивните сили от целия свят изживяват творческите мъки в създаването на едно по-човечно и справедливо общество, което да разреши въпросите, чакащи от векове своята развръзка, аз смятам, че писателят трябва да съгласува своето творчество с големите задачи, които стоят пред нашата общественост, за да може да стане техен истински тълкувател“ (ДК 1962: 5-6).

Различията между двете рецензии на Хр. Христов и Д. Ангелов са важни и заради начина, по който авторката успява да комбинира техните изисквания така, че да отвори възможността десният националистически модел да остане незасегнат (и дори усилен). Двамата са единодушни, че одобрението на авторката към латинското рицарство и папа Инокентий III е сериозна политическа грешка:

„Един основен момент, който според мене трябва да бъде корегиран13 е твърде положителната и на места идеализираща преценка на ролята и действията на латинците и по-специално на ролята и действията на император Хенрих Анри14. Известно е добре от данните на изворите, че латинците са дошли в Балканския полуостров като алчни завоеватели… Ф. Попова-Мутафова се е увлякла по латинофилски позиции… Нуждно е, за да бъде спазена историческата правда, посочените страници и пасажи да бъдат видоизменени… Има известно увлечение у авторката и спрямо политиката на Инокентий III, който е представен като мъдър и загрижен за благото на църквата папа… Заедно с това има идеализация и при преценката на Франциск Асизки, който е представен като човек носещ мир и любов, за разлика от еретиците, които сеели умраза…“ (Д. Ангелов, 1-2).

„… същите тези рицари, дошли на Балканския полуостров и в българските земи да грабят и да завладяват чужди територии, в либретото на операта „Цар Калоян“, в лицето на императора Балдуин Фландърски, са представени като високоблагородни хора… А българският цар Калоян, чието крупно дело и сега може да ни вдъхновява в борбата за… независимост от новите рицари-завоеватели на запад, е представен само като жалък рогоносец, мъж на една неверна съпруга. По този начин се е получило нещо необикновено лошо, исторически неверно и политически вредно… Същите основни мисли или по-точно казано същото неправилно отношение към рицарите-кръстоносци е прокарано в книгата на Фани Попова Мутафова“ (Хр. Xристов, 3-4).

Двамата рецензенти са единодушни и по въпроса, че Фани Попова-Мутафова не е интерпретирала политически правилно ролята на царя и царската власт:

„Друг момент, по който авторката би следвало да помисли да внесе доколкото е възможно това някои корекции, е свързан с въпроса за преценките на „царя“ и на „царската власт“… Основната причина за недоволството и страданията на народа се свежда в това, че го управлява негоден и лош цар, който е убил добрия цар Калоян. Мисля, че авторката би следвало да корегира посочените пасажи и страници… „ (Д. Ангелов, 2-3).

„… Буржоазната интелигенция… се обявяваше против всяка проява на класовата борба на трудещите се против буржоазно-монархическото господство. Изострянето на класовите противоречия и борби в България тя считаше за най-голямо „зло“, което пречеше за осъществяването на идеята за „Велика България“…

Що се касае до усилията на авторката да постави цар Калоян над класите и класовата борба в България, да го изтъкне като цар на целия народ, в това число и на богомилите… това не може да се приеме освен като грубо извращение на действителността. Същото може да се каже и относно стремежа на авторката да обоснове народната любов към дъщерята на Калоян – Мария, главна героиня на романа. Стара е и е много изтъркана тази идея за „народен“ цар, за „народна“ царкиня и тя може да се запази само в областта на приказките, но не и в историческите романи“ (Хр. Христов, 4-5, 7).

Много интересно обаче е това, че двамата рецензенти се различават по оценката си за отношението на Фани Попова-Мутафова към богомилите:

„В романа богомилството напълно е изгубило своя характер на предимно селско антифеодално движение, чиито социално-икономически корени лежат в съществуващите феодални обществено-икономически отношения и чиято цел е премахването на феодалната експлоатация и гнет. Съвършено неправдоподобно в романа са представени като най-последователни привърженици и ръководители на богомилите -боляри, богати търговци и притежатели на занаятчийски работилници… Неправилно в романа борбата на богомилите против феодалната експлоатация и гнет е представена като борба само против един от представителите на болярската класа – Борил и то понеже е узурпирал престола“ (Хр. Христов, 6).

„Хубави места в романа са епизодите, свързани с дейността и ролята на богомилите. Др. Попова правилно е представила социалния характер на богомилството, което личи особено ясно по време на съденето на богомилите в Търново… Пресилено е обаче твърдението, че Калоян се е вслушвал във всичко у богомилите… Пресилено е и описанието на многобройните клади, издигнати в Търново след осъждането им. За такава инквизиция у нас няма данни“ (Д. Ангелов, 3).

В непубликувания си отговор на рецензията на Хр. Христов Фани Попова-Мутафова се възползва от неговата склонност към аналогии (средновековните латински рицари кръстоносци с „новите рицари завоеватели на запад“), за да построи още аналогии. При първата тя легализира национализма си чрез възстановяване на дясната формула „войни за национално обединение“: „Тази трилогия написах в младите си години, когато нашето поколение живееше с ентусиазма на освободителните и обединителни идеи, изразени в обединителната война от 1885 и освободителната от 1912 (да отбележим, че Междусъюзническата и Първата световна са забележимо пропуснати – бел. авт. – А. Х.). И в двете тия войни нашият народ показа старата си неизчезнала мощ, проявена при Одрин както в 1205, така и в 1913, както при Сливница, така и при Клокотница… Дали тази свободна и обединена България би се нарекла велика, или не – това не е от съществено значение“ (1-2). Втората аналогия е по въпроса за социалния характер на богомилството: „Напълно съм съгласна с уважавания рецензент, че богомилското движение трябваше да предам в по-широки линии, в отраженията му сред всички обществени слоеве, особено на селячеството. Но темата на романа ме бе ограничила в ролята на богомилството при съзаклятията за свалянето на Борила, а освен това идеите на едно социално учение обикновено не се носят от селските маси, а се зараждат отначало в групи на просветени представители на средните слоеве, както стана у нас с основаването на първите просветни дружинки на социалистите в Търново, Габрово, Севлиево, Казанлък и др. през 1890-95 г.“ (3).

Аналогията богомили – социалисти обаче не е направена в официалния предговор от 1962 г., затова пък там богомилите изглеждат като въведени едва при редактирането на романа: „Прогресивни явления в описаната епоха подирих и открих в проявите на богомилството, което с право се смята за висша еманация на българския народен гений, първа проява на европейския човек в стремежа му към духовно освобождение, отхвърляне на всяко потисничество, борба против притесненията на боляри и царе – предвестник на големите верски и политически революции в европейската история… тази ярко отличителна черта на нашето богомилство… бе заедно с това и едно патриотично движение…“ (ДК 1962: 5-6). Това „подирих и открих“ звучи доста мистифициращо, защото още в първите издания на романите богомилите са изцяло налице, и то като положителни герои. Изразът „богомилството, което с право се смята за…“ може да събуди въпроса, от кого по-точно се смята. За „висша еманация на българския народен гений“ и „първа проява на европейския човек в стремежа му към духовно освобождение“ богомилството се смята отново в писането на междувоенното радикално дясно, каквото е например то у Найден Шейтанов:

„Над Европа е надвиснала днес исторична мъгла, която е дошла от Изток, откъдето идва и слънцето и всяка почти творческа сила в историята… В Русия тая мъгла, тая мистика, се нарече болшевизъм, в Западна Европа – култ на Неизвестния воин, Безим хероя в народните ни песни… Тогава владееше „книголюбец“ цар Симеон и свещенодействаше син му Боян Магесника, тъждествен, както изглежда, с поп Богомила и с Еремия… духовният подвиг на Боян Магесника – систематизатора на богомилството като вяра и светоглед – направи от България Нов Йерусалим за Европа… Богомилството – като систематизиращо езичество в разни форми – образува, в противовес на официалното християнство, плодородната почва на европейския паганизъм, на която поникнаха всички национални литератури, начело с провансалската, и възраснаха мъже като Хуса, Лютера, Коперника, Коменски, Бруно, Лок, Русо и съществените носители на романтизма“ (Шейтанов, Н. 2006: 369-370)[8].

Ако и Боян Магесника да е главен герой преди всичко на мистичната линия в политическото дясно, то идеята за българското богомилство като родило Ян Хус, Реформацията и т. н. е официална идея на тогавашната историография, толкова уседнала, че последователно е вписана и в между-военните учебници по история. Фани Попова-Мутафова, във връзка със своите богомили, без проблем промъква в предговора си тази идея като нова и съответна на конюнктурата на 1962 г. Дясно е и одобрението към богомилите по отношение на подкрепата им за Асеневци, което за писателката е най-важно и през 1930-те, и през 1962 г., тъй като това позволява те да бъдат привидени и като „патриотично движение“. В целия този сноп от позитивни конотации се изгубва фактът, че писателката изобщо не съчинява в редактирането си някакъв нов герой богомил с правилна социалност, например богомил селянин, но пък богомилите и без това приличат на просветените социалисти, а не на селяните, както пише тя на Хр. Христов (без да броим, че за ултрадесния Шейтанов те даже приличат на болшевики по месианистичното си реформаторство).

Единствената негативна линия в идеята за богомилите през между-военния период идва пак отдясно – най-ясно тя е формулирана в известното есе на Петър Мутафчиев „Поп Богомил и свети Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история“ (1934): „Духовното бунтарство и отрицанието свършваха, следователно, в учението на поп Богомила с… безразличие към всичко световно, а оттук – и към съдбините на народа ни… Иван Рилски се яви да издигне в идеал бягството от живота, стремежа на отделната личност да отдели своята съдба от тая на колективитета… Произлезли от два съвсем противоположни мирогледа, богомилството и православното отшелничество, следователно, се сближаваха в крайните си изводи“ (Мутафчиев, П. 1993: 176, 180). Интересно е, че в „Дъщерята на Калояна“ – наред с плътната патриотична линия на богомилите като сподвижници на Асеновци – Фани Попова-Мутафова за момент допуска богомилския патриотизъм именно като контрапункт на Петър-Мутафчиевата версия. Завърналият се към финала на романа Йоан Асен сам си поставя следната задача: „да се възвърне в народа вяра към властта и любов към църквата и държавата, да се отправи полека и незабелязано народният дух в пътя на ползотворния труд, по-далеч от рушителните и отричащи лутания в областта на извънсветовното, на празните умувания… да се обединят разпокъсаните области, да се догони стария блян на Симеона и тримата Асеновски братя“ (ДК 1936: 406). В редакцията от 1962 г. са сменени „рушителните и отричащи“ лутания – но са сменени само с „безплодните лутания в областта на извънсветовното“ (ДК 1962: 506), т. е. подменена е само ясно разпознаваемата Петър-Мутафчиева лексика, но не и моделът; без да броим факта, че всичко друго – и народната любов към властта, държавата и църквата, и Симеоновият блян – е изцяло и напълно запазено.

В поправеното издание с версията на Петър Мутафчиев се преборва боляринът патриот и съвършен богомил Добромир в разговор с брат си Витлеем в едни липсващи през 1936 и 1942 г. редове. Тъкмо в прибавения текст отново четем за „великото дело на обединение и спояване на хемските племена в една държава“, при което съвършеният богомил и болярин сам се пита: „Защо се делеше от своите?… Лесно ли се угасяваше пламъкът на горещата кръв, привързаността към древен род и властелски права…“ (ДК 1962: 230-231), но решението на богомила да се бори против Борил и за връщането на Йоан Асен някак снема проблема и в романа някак не остава нито един богомил с „дух на отрицанието“, който да не е политически ангажиран с каузата на Асеневци.

Принципът на „преместването“ и запазването на националистическия баланс при редактиранията на романите през 1960-те се отнася и до религиозните работи. И от „Дъщерята на Калояна“, и от „Солунският чудотворец“ са последователно изтрити местата, където става дума за чудеса, изцеления и предзнаменования, свързани с мощи на светци. Изтрито от „Дъщерята на Калояна“ е и мястото, препоръчано за изтриване от Д. Ангелов – в което наистина харесваният от Фани Попова-Мутафова папа Инокентий III разбира, че учението на Франческо от Асизи е същото като това на еретиците, само че позитивно и градивно за църквата, но единствено директната аналогия е изтрита от текста (срв. ДК 1936: 178 и ДК 1962: 214). Що се отнася до пророческия сън на папата за това, как светецът задържа с ръка и изправя рухващата катедрала на католицизма, той е запазен; но пък същият сън е прибавен и към съвсем не положителните доминиканци в изданието от 1962 г., които търсят как да обвинят Калояновата дъщеря императрица Мария в ерес (ДК 1962: 450), при което повторението отнема от позитивния ореол на Инокентий. Но пък – въпреки настояванията на рецензентите – папа Инокентий е напълно запазен и отново промъкнат като положителен герой за българската национална кауза, защото в редактираното издание на „Солунският Чудотворец“ е прибавено липсващото в първото издание писмо на Инокентий III до Калоян, което легитимира териториалните му владения не като завладени, а като наследени и възвърнати: „Ние възнамеряваме, по подобие на нашите предшественици, да коронясаме Йоаниций за цар не върху чужда земя, а върху собствената. Защото той и братята му, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не да завземат, а да възвръщат земите на своите бащи… 15 септември 1204“ (СЧ 1969: 329; срв. със СЧ 1929-30, ч. II: 87-88, където писмото липсва).

Същото се получава и с францисканството, положителното отношение към което е непрепоръчително в рецензията на Д. Ангелов. То също остава напълно позитивно натоварено, най-вече в романа „Йоан Асен“ и неговото редактирано преиздание – в изцяло положителния образ на сестрата на унгарската съпруга на Йоан Асен, която по-късно е канонизирана францисканска монахиня, отдала целия си живот в помощ за бедните и болните. Особено показателна е една подмяна, отнасяща се за самия Йоан Асен: „Францисканец по сърце, Асен се явяваше само пред очите на людете в знаците на царското величие“ (ЙА 1938: 459) е редактирано по следния начин:.. Съвършен богомил по сърце, верен син на православната църква, Асен…“ (ЙА 1986: 463). Поправката като че ли е извършена под диктовката на Инокентий III в изтритите през 1962 г. редове от „Дъщерята на Калояна“, където папата осъзнава голямата прилика между ересите и учението на Франческо от Асизи. Затова и замяната на „францисканец“ със „съвършен богомил“ не е повече от механична; да не говорим за механичното безразличие при въвеждането на паратактичния оксиморон „богомил по сърце, верен син на православната църква“.

Особено силно редактиращата практика на Фани Попова-Мутафова, според която нещо изтрито се премества и се появява на друго място, дадена конотация се изменя, за да се възстанови другаде и с други сюжетни аргументи, при което националистическият баланс се запазва и даже се явява усилен от определени прибавяния на текст, се проявява особено силно и ясно в онези пунктове, в които рецензентите са единодушни – въпросът за царя и царската власт (включително липсата на социално-класови проблеми и народни страдания при феодализма) и въпросът за образа на латинските рицари завоеватели. Казано с една дума, Фани Попова-Мутафова се справя с двете изисквания доста лесно – като ги сблъсква едно с друго и обосновава позитива на първото чрез негатива на второто; и жертва само онова, което не накърнява национализма.

Без ни най-малко да накърни личното обаяние на Балдуин или на Анри, тя въвежда в изданията от 1960-те допълнения, тематично удовлетворяващи формулата „страдания на народа под феодална власт“ в масов-ката – такива са спомените на мливар Ханко за служенето му под водачеството на Калоян в битката при Адрианопол: „… не се търпеше вече латинското тегло. Дотегнало ни беше ромейското толкова години. Като диви зверове налитаха латините да грабят… С плач и викове разправяха за изживените страдания, за поразиите, които вършели тия, които божем носеха на гърдите си кръста господен, а плячкосваха и убиваха без всякакво право, горяха села, сриваха крепости, палеха ниви, отвличаха жени“ (гл. 13, ДК 1962: 117, 120). Двеста страници по-късно, пак в добавен текст, в който Мария на път за Константинопол си представя битката на баща си, в текста прозвучава следното: „Отвсякъде се стичат мъже, които носят по ръцете си следи от разчупени окови, те грабят оръжията на убитите, преминават на страната на варварите.

Смърт на патрициите! Смърт на робовладелците! Император Валент е тежко ранен…“ (ДК 1962: 371); или разговорите в кръчмата „Кипърско вино“ в Константинопол, където редови латинци и редови ромейци по най-социалистически начин се оплакват от своите социални действителности: „И ромейските архонти не се отличават много от западните барони!“ (ДК 1962: 430) и т. н. Между тези добавки Фани Попова-Мутафова успява да промъкне и това, че вината на латинските рицари е не само социална, но и напълно национална, тъй като те искат да завладеят земи в онези граници на Велика България, които авторката и в романите, и в публицистиката си формулира като дадени от бога или от самата природа – ето как изглежда това в мислите на дъщерята на Калоян: „Те искаха да преминат непристъпните хемски проходи и да прострат империята си чак до Истъра и между трите морета… Не! Никога! С какво право? На насилника? Никога!…“ (ДК 1962: 124).

И така, народът в добавките страда под феодална власт, но само под феодалната власт на западните рицари и понякога на византийците – с това решение през 1960-те Фани Попова-Мутафова оставя българското и царското недокоснати и национализма – ненакърнен; и още усилен, защото се оказва даже социално обоснован.

Всъщност за някогашните рецензии десният национализъм съвсем не е основният отрицателен герой в романите на Фани Попова-Мутафова (негативно го споменава само Хр. Христов, но не и Д. Ангелов); двамата са единодушни обаче, че положителното отношение към „западните рицари“ трябва да изчезне от романите. За рецензентите харесването на нещо и някой от Запада е много по-неприемливо от междувоенния национализъм. Затова и авторката успява доста лесно да се справи със Запада – именно като хвърли национализма и самодържавието плюс прабългарския пример срещу него, и напълно успява. Ето как например в „Солунският чудотворец“ в речта при коронацията си цар Калоян през 1969 г. се бори със западното влияние сред болярите (в първото издание на това място се е борил само с местния сепаратизъм в лицето на исторически доказалия своята отрицателност Иванко):

„Знам, че мнозина от вас харесват западните навици и обичаи. Всеки властел да си бъде малък цар във владението. Да бъде васал томува, от когото чака повече изгода. Не! Нашите ханове управляваха по друг обичай. Една воля и една мисъл да направлява народното дело. И на всеки, който се е опитвал да пречи, му се е пресичала ръката. Хан Борис погуби петдесет и двама боили, дори ослепи собствения си син, за да не пречат на започнатото велико дело, което ние смятаме да завършим. Ако аз не успея, то княз Йоан, наследникът на престола, ще го доизгради“ (СЧ 1969: 232).

Още по-показателен е един вметнат пак през 1969 г. момент, в който цар Калоян – в един все още дипломатичен и почти приятелски разговор с латински благородници (още преди войната и битката при Адрианопол) напълно се справя със стария франкски мит, че франките са потомци на древните троянци и на Троя:

„- Ба! – каза месир Пиер. – Троя е принадлежала някога на нашите прадеди. След разрушаването и троянците, които избягали оттам, отишли да живеят в земите, откъдето сега ние сме дошли. За това сме тук. Да извоюваме земите, които са били някога на нашите предци.

Древната Троя!

Калоян изпи на един дъх чашата си, за да обмисли своя отговор. Избърса уста и се усмихна:

- Мисля, че знаем малко повече за древната Троя… В превода на Малала, който монах Григорий е направил за цар Симеон, сме чели за победата на Ахил над троянците… А там пише също, че сред войските на Ахил воювали и мирмидоните, днес наричани българи… Затова по-добре да не се връщаме към толкова стари времена…“ (СЧ 1969: 325).

И така, точно през 1969 г. срещу западното митично право на потомъка на Троя цар Калоян хвърля аргумента за българското-мирмидонско също така митично право, при това на завоевателите на Троя. Този омировски разговор – да подчертаем още веднъж – се води за пръв път през 1969 г. и напълно отсъства в предишните издания[9]. Тъкмо през 1969 г. Фани Попова-Мутафова в социалистическо-реалистическата си борба със западното влияние (издиктувана и от рецензентите) нанася в текста едно от най-радикалните десни националистически визионерства, които познаваме например от Найден-Шейтановата визия за „триматеричната“ балкано-българска земя, чийто център според него е именно Троя.

След всички тези примери можем да кажем, че с поправките си Фани Попова-Мутафова наистина лъже режима. Също толкова валидно обаче е предположението, че режимът не е чак толкова глупав и че мнителното му политическо четене не може чак толкова лесно да бъде излъгано. По-скоро режимът позволява да бъде излъган, тъй като десният национализъм наистина му е станал политически необходим, и както казва Д. Ангелов, задачата е романите да бъдат преиздадени. И съответно режимът пък лъже читателите за това, че романите са били поправени в съответствие със социалистическата конюнктура. Наистина е така, романите са били поправени в съответствие с конюнктурата, която наистина вече е ясно националистична. В редица днешни текстове се говори за непрестанната несигурност и постоянния страх, който Фани Попова-Мутафова е изпитвала в ежедневния си живот след 1944 г. Поправките на романите са такива, че не излъчват вече никакъв страх от разкриване и преследване, който би дошъл от евентуалните несъответствия между нейното писане и режима; напротив, налице са тъкмо договорени съответствия между тях.

Затова са и много любопитни коментарите на тогавашната литературна критика по въпроса за вече случилите се поправки. В послеслова си към следващо и поредно издание на „Солунският чудотворец“ от 1985 г. под заглавие „Намереното призвание“ Нешо Давидов уверява читателите, че поправките са действителни, радикални и че са се случвали бавно в процеса на политическото узряване на авторката:

„… трябваше да се освободи от хиперболизирането на ролята и значението на отделната личност в историческото развитие, от шовинистичното преувеличаване действителните национални достойнства, от пренебрежението към решаващата роля на народните маси, на класовите антагонизми и конкретните социални сблъсъци на рисуваната епоха… При Фани Попова-Мутафова, както и трябваше да се очаква, това преосмисляне се извърши не изведнъж. Необходими бяха повече от петнадесет години, за да направи тя последната редакция на основните си произведения“ (Давидов, Н. 1985: 453).

Обаче пък още в предговора си в изданието на „Солунският чудотворец“ от 1969 г. Максим Наимович ясно изразява съмнението си, че романите въобще могат да бъдат поправени, но и увереността си, че те са необходими на тогавашния читател:

„… Може би трябва да се желае още и по отношение образите на четиримата Асеновци. Но, както се казва, никое човешко дело не е съвършено. А и една съвременна, днешна преработка на трилогията би означавала по същество новото и написване. За нас е важно друго: голямата познавателна стойност и на трите романа, техният патриотичен патос, чувството на национална гордост, което струи от тях. И с право, защото те прелистват пред нас страниците на най-голямото величие и разцвет на средновековна България. На тая България, която е обединила всички български земи и играе една от най-важните роли в политическия живот на Европа“ (Наимович, М. 1969: 9).

Да припомним, че Максим Наимович е един от „злополучните критици“ (както ги нарича официозът „Работническо дело“) на романа „Тютюн“ на Димитър Димов през 1952 г., десетина години преди преизданията на Фани Попова-Мутафова. А това е повод да кажем накратко, че случаят „Тютюн“ и случаят „Фани Попова-Мутафова“ се оказват не само приличащи си един на друг, но и строго противоположни. Действително забележителна е асиметрията на биографичното и литературното в двата случая. Димитър Димов съвсем не е политически проблематична личност за режима, напротив; основният проблем на вече излезлия „Тютюн“ е дали романът да получи тогавашната Димитровска награда, или не. За сравнение – Фани Попова-Мутафова е изключително проблематична в политическо отношение, тя лежи в затвора за фашистка пропаганда. Въпреки победата си в случая „Тютюн“ Димитър Димов наистина преработва романа си, написва още нови главни герои, засилва пролетарско-нелегално-партизанската линия на сюжета. Въпреки житейското си изпитание, Фани Попова-Мутафова на практика не преработва романите си; т. е. преработва ги така, че изцяло да запази и дори усили първоначалните им дадености. А тази асиметрия поставя множество следващи въпроси пред начините, по които режимът произвежда и възпроизвежда идеологии чрез разните полагания на своите политически императиви.

Много показателни в това отношение са и слуховете, че докато е била в немилост, Фани Попова-Мутафова е писала романи, излезли под чужди имена на емблематични социалистически автори[10]; тези слухове биват днес рекрутирани понякога в медиите. Тук ни най-малко няма да ни интересува въпросът за тяхната достоверност (в която силно се съмняваме поради сериозните стилови разлики между нарочените автори и Фани Попова-Мутафова), а и доколкото ни е известно, не съществуват документи, потвърждаващи версията на слуха. Той обаче все пак е извънредно симптоматичен отвъд рационалността на фактите и отвъд конкретиките на заподозрените авторства – колективното несъзнавано на слуха усеща ясно, че междувоенният десен модел безпроблемно, но не съвсем явно пише именно социалистическа класика, що се отнася до интересуващия ни жанр. За сравнение – все пак няма слух, че например Любомир Бобевски е писал стиховете, да кажем, на Христо Радевски, докато слухът, че старият десен междувоенен национализъм пише новия исторически роман на комунистическата епоха, е станал съвсем възможен и даже моделно и идеологически логичен.

И едно последно нещо в заключение – железният континуитет на междувоенното политическо дясно и историческия роман кулминира в разбиранията на „епохата Людмила Живкова“ за българската история и българската култура. В архива на Фани Попова-Мутафова са запазени анотация (адресирана до издателство „Народна младеж“) и скица на нов роман трилогия с работното заглавие „Великата река“, чийто сюжет е Произходът. Трите му планирани тома разказват за траките, славяните и прабългарите (много отпреди Кубрат и Аспарух), а сюжетът на трилогията е планиран да завърши с основаването на българската държава. В анотацията си до издателството авторката ясно и финално отбелязва, че предлага трилогията „в чест на 1300-годишнината от основаването на българската държава „. Фани Попова-Мутафова умира през 1977 г. ненаписала романа (а може би и изобщо не е успяла да го започне). Броени години след смъртта и обаче, през 1982 г., излиза първата част от четирилогията на Антон Дончев „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“, също разказващ за Произхода, прабългарите, славяните и траките, също посветен на 1300-годиш-нината на българската държава и също носещ ясно дясна идеология. Така континуитетът на дясното в жанра твърдо се потвърждава и поддържа в контекста на политическо време, нарекло себе си „развито социалистическо общество“ – но с детайлите по тези следващи развития ще се занимаваме повече в края на втория том на изследването ни.

Но след като политическото дясно се е върнало в историографията от 1960-те нататък, а междувоенният десен исторически роман е задал моделирането на 1300-годишнината, тогава къде да намерим отговора на лявото? Едва ли в междувоенния ляв исторически роман, писан като опозиция на десния; например „Хайдутин майка не храни“ (1937) на Орлин Василев или „Мехмет Синап“ (1939) на Людмил Стоянов, очевидно останали несравнимо по-малко популярни от тиражите на „Древна България“ или дори само тези на Фани Попова-Мутафова, като при това представят точно толкова доктринерски алегории, колкото и десния роман[11]. Разликата е само в това, че десният роман се е оказал политически възпроизводим в новия национализъм, а левият дори не е успял съвсем да се възпроизведе. Затова и едва ли бихме могли да чуем отговора на лявото мислене в „зрелия етап“ на политическия режим, който твърди, че го въплъщава. И затова ще потърсим този отговор в тогавашното историческо време, но в друг жанр.

Албена Хранова, Историография и литература, С., „Просвета“ 2011, стр. 277–314.

Цитирана литература

Ангелова-Дамянова, С. 2004:Ангелова-Дамянова, София. Женският глас на историята. Българският исторически роман и жените авторки. Бургас: Либра Скорп.

Будинов, С. 2001:Будинов, Светослав. „Лошите навици“ на традиционната формула и схема в националното експониране на историята. История, год. ГХ, кн. 2-3, 2001, 40-53.

Георгиева, М. 2002:Георгиева, Мирослава. Пренаписване на авто/биографиите: Фани Попова-Мутафова. Култура, XLVI, бр. 16, 19 април 2002 г., 9.

Георгиева-Тенева, О. 2002:Георгиева-Тенева, Огняна. Литература и исторически мит. С.: Гражданско дружество „Критика“.

Григоров, Г. 2010:Григоров, Григор. Два етюда за „Мила родино“ (ръкопис).

Давидов, Н. 1985:Давидов, Нешо. Намерено призвание. Послеслов към Фани Попова-Мутафова. Солунският чудотворец. С.: Български писател, 450-454.

Даскалов, Р. 2009: Даскалов, Румен. От Стамболов до Живков. Големите спорове за нова­та българска история. С.: Гутенберг.

Даскалова, К. 2002: Даскалова, Красимира. Автор, общество, цензура. Щрихи към персоналната генеалогия на Фани Попова-Мутафова. В: Историята на книгата - начин на живот. Сборник в чест на проф. д.ф.н. Ани Гергова. Съст. Красимира Даскалова. С.: ЛИК, 318-346.

Еленков, И. 2002: Еленков, Иван. Дебатът за фашизма сред историците в България през ХХ век – историографски контекст и функции. – В: Ars inveniendi. Изследвания в чест на проф. Ивайло Знеполски. Съст. Жана Дамянова. С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 360-383.

Зографова, К. 2006:Зографова, Катя. Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни. С.: Изток-Запад.

Касабова, Б. 2000:Касабова, Благовеста. Чудотворката. Щрихи от портрета на Фани Попова-Мутафова. С.: К&М.

Маринов, Ч. 2009:Маринов, Чавдар. От „интернационализъм“ към национализъм. Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозните общности. - В: История на Народна република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. С.: Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 478-529.

Мутафчиев, П. 1993:Мутафчиев, Петър. Изток и Запад в европейското средновековие. Избрано. Съст. Вера Мутафчиева. С.: Христо Ботев.

Мутафчиева, Чичовска и др., съст. 1995: Съдът над историците. Българската историчес­ка наука: документи и дискусии 1944-1950. Съст. В. Мутафчиева, В. Чичовска, Д.

Наимович, М. 1969:Наимович, Максим. Асеновци. Предговор към: Фани Попова-Мутафова. Солунският чудотворец. Пловдив: Христо Г. Данов, 1969, 7-9.

Павлов, Т. 1946:Павлов, Тодор. На литературни и философски теми. С.: Нариздат.

Пелева, И. 2009:Пелева, Инна. Български писателки - формули на неуспеха. - В: Кирова, М., съст. 2009, 153-174.

Попова-Мутафова, Ф. 1932:Попова-Мутафова, Фани. Пиемонт на Балкана. Философски преглед, год. IV, 1932, кн. 5, 430-438.

Попова-Мутафова, Ф. 1935:Попова-Мутафова, Фани. Дъщерята на Влайков. Вестник на жената, год. ХЩ бр. 608 от 13.04.1935, с. 2.

Попова-Мутафова, Ф. 1937:Попова-Мутафова, Фани. Към философията на българската история. Философски преглед, год. К, кн. 4, 1937, 310-319.

Попова-Мутафова, Ф. 1939:Попова-Мутафова, Фани. Едно обяснение. Изкуство и критика, год. II, 1939, кн. 9, 482-486.

Попова-Мутафова, Ф. 1942:Попова-Мутафова, Фани. Новата българка. С.: Пробив.

Радева, М. 2008:Радева, Мария. Училищното историческо образование в България 18781944 (методико-исторически анализ). С.: Гутенберг.

Трифонова, Ц. 2004: Трифонова, Цвета. Писатели и досиета. Политико-литературни очер­ци и документи. Велико Търново: Фабер.

Чичовска, В. 1995:Чичовска, Весела. Политиката срещу просветната традиция. С.: УИ „Св. Климент Охридски“.

Шейтанов, Н. 2006: Шейтанов, Найден. Балкано-българският титанизъм. Съст. и предго­вор Е. Лазарова. С.: Захарий Стоянов.



[1] Във второто издание речта на Калоян е идентична с тази в първото; срв. СЧ 1942: 223–224.

[2] Същото в ДК 1942: 454–455.

[3] Тук с пунктир означаваме редактираното, а с линия – нанесеното в текста.

[4] Това действително е „Шестоднев“ на Йоан Екзарх; откъсите са ясно разпознаваеми въпреки разликите между преводите на стария език, който ползват Фани Попова-Мутафова и един по-съвременен читател – вж. Йоан Екзарх. Шестоднев. Превод от старобългарски, послеслов и коментар Николай Цв. Кочев. С.: Наука и изкуство, 1981, с. 43 и 231–232.

[5] За липсата на това изречение в изданието от 1969 г. срв. СЧ 1969: 231.

[6] Вж. Йоан Екзарх. Цит. съч., 211-212.

[7] НЛМ, инв. № а 787/80.

[8] За писането на Шейтанов като „национализация на философията и конструиране на българска „национална онтология“ в междувоенния период вж. анализа на Балаж Тренчени (Тренчени, Б. 2009).

[9] Срв. СЧ 1929–30, ч. ІІ: 85–86 и СЧ 1942: 314–315.

[10] С днешна дата И. Пелева чете такива слухове през писането на Й. Вълчев, П. Величков и др. в режима на джендърпроблематиката – такива слухове променят половородовия фигуратив на авторството в сравнение с десетилетията преди 1944 г., когато подозренията са, че мъже (Вазов, Ал. Балабанов) пишат текстовете на жени (Евгения Марс, Яна Язова), докато слухът около Фани Попова-Мутафова прави друга картина на тайното авторство след 1944 г. – жена е писала текстовете на мъже (вж. Пелева, И. 2009: 166–174). Колкото и интересна да е сама по себе си, проблематиката на рода и пола обаче няма да ни занимава в случая.

[11] Тази линия е проследена в цитираното вече изследване на О. Тенева-Георгиева (Тенева-Георгиева, О. 2002: 95–111), но авторката съзира доктриналност само или поне главно в левите исторически романи на писателите от „пролетарско-революционния фронт“ през междувоенния период. Тук ще отстояваме вече казаното по-горе – че дясното е също така доктринално, при това държавнически-доктринално, и също така досадно и схемотехнично в светогледната си претенция.

Албена Хранова е българска културоложка. Доктор по филология. Доцент по българска литература. Преподавател в ПУ "Паисий Хилендарски" и НБУ, София. Автор на книгите: "Двете български литератури. Граници на лирическия контекст" (1992), "Литературният човек и неговите български езици (1995), "Подстъпи към приказката" (1996, "Яворов. Диалектика и алхимии (1999), "Езикът и неговите речи" (2000).

Pin It

Прочетете още...