Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2017 10 antisemitism 

Предговор от издателя

Следващите по-долу откъси – пъстра смесица от „класически“ антисемитски клишета, писани от родните ни класици с непомрачено от нищо усещане за изконно право на омраза, вероятно ще предизвикат у немалко критични читатели въпроси като: „Но кому е нужна всичката тази срамотия? Не си ли знаем предразсъдъците, не си ли знаем корена, не си ли знаем хала? Защо трябва сега да излагаме всичко това на показ, кому е нужно разравянето на стари и забравени от всички изражения на националните ни слепоти и невежества?“

Въпроси нелесни, които измъчват не само и не единствено нас. Въпроси, предшествани от други въпроси. Всъщност, за да бъдем пределно искрени, най-първо изглежда трябва да започнем със следното: „А възприемат ли днешните ни съвременници – или поне една огромна част от тях – подобни неща като „срамни“? Или, напротив, подобно на един бургаски „оригинал“, чието име не искам да споменавам, и те по-скоро са склонни да задават въпроси от рода на „Абе какъв антисемитизъм, нали не го е нарекъл „чифут“? И едва след това, ако евентуално приемем, че „лекото“ отношение към антисемитизма, както и всяка друга форма на човеконенавист, би трябвало малко по малко да се превръща в някаква част от миналото, да стигнем до реалния, „модерния“ въпрос, с който бих искал да ви занимавам аз („трябва ли или не, да бъде излаган на показ ‚срама‘, с който са ни натоварили предшествениците?).

Оставям търсенето (и евентуалното намиране) на отговорите на всеки/всяка от вас.

Но за онези сред вас, които може би смятат, че подобни спорове си струват усилията и времето, ще припомня само един, но затова пък със световно значение и влияние, подобен случай. Става дума за огромната дискусия-спор, която разкъсва германската общественост през по-голямата част от 1990-те години, когато за пръв път започва да се обсъжда нашироко възможността за издигане, в центъра на Берлин, на мемориал на загиналите евреи (Холокост-Мемориал). Без впускане в прекалено много подробности, за които ще се опитам да ви информирам в допълнителен, обширен материал, посветен на тази тема, бих искал само да подскажа, че нежеланието да се излага на показ „срама“ е нещо колкото нормално-човешко, толкова и (все по-често) осъзнавано като основна пречка пред изграждането на една свободна, лишена от прикривани напрежения и комплекси публична сфера, която – така поне изглежда – е абсолютно неизбежно предусловие за изграждането на свободното, модерно, динамично и самокритично общество от вида, който ни представят като образец водещите световни демокрации от настоящия исторически момент.

И така, с предложение за постигане на критичен, освободен от срамове и комплекси (но не и безсрамен) поглед към националното ни литературно наследство, нека се вгледаме (и може би поговорим за) следните високо поучителни откъси от българската „класика“…


Small Ad GF 1

 

Иван Вазов

Драмата: „Към пропаст“

Дизраели

„В България клане и сеч! –
вестяват някои газети,
но аз ви давам честна реч,
че тyй са клевети, навети:
отдавна ние знаем веч
журналите какво са цвете.

Лъжа е чиста, yж че там
секат народа без пощада,
че от три месеца насам
май много от ножа пада!
От Елиота[1] точно знам:
въз Портата е тyй набяда!

Не крия тyк, че има (ах!)
и две-три села изгоряли,
но тyрци да бедим е грях,
че тyй да сторят са желали:
знам точно, че огъня в тях
сами са българите тyряли!

А за жените? Може, да…
към тях са слаби османлийте;
но и жyрналите всегда
държат за капитал лъжите
и тез безброй моми, деца
в колоните им са yбити!“

Тъй нагло лордът с хладен вид
министерската реч си каза –
и тих, циничен, зверовит,
блъвна си страшната омраза
към нас и лъжейки без стид,
очите на света замаза.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но, о, афронт! На тyй протест
от хиляди места се дава
и после таз гръмовна вест
лъжлив пред цял свят лордът става.
О, Английо, защо ли днес
бездyшен жид те yправлява?

 (1876)

Жидов гроб

Издайство, измяна позорна
пропусна врага в крепостта
и Царевец як, след упорна
отбрана потъна в кръвта.

На другия ден при пашата,
предател се мръсен яви –
целуна му робски полата
и с вид горделив заяви:

„Преславний войводо, сполучих
услуга да сторя на вас:
Аз портата таз нощ отключих
И Царевец в твойта е власт.

Паша милостиви: награда!
– А, ти ли бе хитрия жид?
Велика награда се пада
на подвига твой бележит.

Без теб тез гявури корави
не бих ги тъй лесно сломил,
пред техните зидове здрави
свет много йощ бих потрошил.

За туй якоглавство земята
с телата им мръсни покрих
Сега и на Юда отплата
достойна да дам аз реших“

И викна на двама войника:
„Убийте туй куче сега!“
Изви се ханджар над мръсника,
отфръкна глава от снага.

Избягаха гадове смрадни,
остана издайника сам.
Затрупан с камъни хладни,
с храчки, проклятия и срам.

 

 

Любен Каравелов

За еврейското гето

„Ако солунската нечистотия се нарича готова холера, то софийския еврейски арсенал може свободно да се нарече вонещейна чума. Аз ниде не съм виждал, даже и в Измаил такова улично блато като, каквото видях в София. Софииските нечистотии се отличават от нечистотиите на другите градове – аз говоря само за някой махали, особено за еврейската – с това, че в първите вие рядко виждате мъртви котки, издъхнали кокошки и магарета, незатъпкани още черупки от варени или пържени яйца и т.н.

Но и Софииския евреин не е по благовонен от своята улица. В София вие ще срещнете такива еврейски типове, каквито се не срещат даже и във варшавския еврейски музеум. Разбира се, че между Родшилда и Биконсфилда и между софийския евреин съществува такова различие, каквото Катрфаж при всичките свои старания, не е можел да намери даже между горилата и Мария Стюард.

Не зная, имат ли редакторите на „Пестер Лойд“ и на „Новата Виенска преса“ своя собствена миризма, зная само това, че ако софийския евреин се приближи до вас, то вие сте принудени да идете в банята и да се умиете с хума.

Един мой приятел, който обича да си поговори, ми разказваше един път, че купил от един едирнески пошове, които, даже като се скъсали (той ги прал 100-тина пъти) все още вонели на лакерда. Ако не би поживял няколко деня в София и ако не би помирисвал софииските евреи, то историята на пошовете отдавна вече би се изветряла из главата ми. Аз мисля, че ако в София желаят да имат здрав воздух и да се избавят от тифузните трески, то са длъжни да преселят своите евреи на връх Витоша или да ги натопят в саламура.

Но да оставим евреите, които са известни на всичкия свят не само чрез своята телесна, но и душевна нечистота.“

Любен Каравелов
Събрани съчинения, Том 4

Христос въскресе

Ново, свето учение,
идеи велики
проповяда Исус Христос
на земни владики;

а евреи, фарисеи,
сатанските брате,
плачат, викат и молат са:
„Распни го, Пилате!“

Той осъжда почти сичко,
що е садукейско,
той говори, че ще падне
царството юдейско;

той говори, че и робът
е син Саваота…
„Распни его, распни его!
На гора Голгота!“

Хванале го, съдиле го,
после го завеле
между двама разбойници
и там го распеле…

Ех, радват са митарите,
ликуе Юдея:
„Няма вече бунтовникът,
няма Назарея!“

Но я гледай в Ерусалим
станале две чуда:
въскреснал е синът божи,
обесил са Юда.

* * *

Воскръснал си, мъчениче,
тридневен из гробът,
да сабудиш заспалият,
да воскръсиш робът!…

Помогни ти и на свойте
чеда мили, верни,
избави ги от гръцките
калугери черни;

избави ги от турските
страшни кеседжие,
избави ги от техните
братя чорбаджие.

Да воскръсне България,
да падне тиранство,
та да слави името ти
цяло Християнство.

 

Петко Р. Славейков

Откъс от „Как се превзело Търново без цар“

„Знаете ли отде се е превзело Търново най-напред?

От Кесиккая до 200 или 180 мерки, разкрача, към Каябаш, дето е сега чешмата, оттам малко възсукано към пладне има една уличка и слазя към източната врата на бабукчийската чаршия. Току насред пътечката или на долния край тя е малко изкривена до бабукчийската чаршия и е навътре; там има една пенджера, току на прозореца железен отвътре има една глава от камък на гроб. Туй е главата на „Адил баба“. Той се е вмъкнал в Търново най-напред от Каябаши надолу. Тука са го съзрели най-напред и се спуснали връх него, та го ранили, може би и убили, но подир него наскачали и други много и не могли да ги смогнат и те превзели Търново и останали вътре.

Казват, че на това място го бил навел някой си евреин от градска страна и като паднал там, отишел да го види де е ранен и познава ли го някой от българите, да го гонят, че тук, че там, та тука го стигнали и го убили.

Те не салт от него, но и от другите жидове, що имало в Търново, теглели от тях, додето се разбягали и разместили.“

 

Паисий Хилендарски

Из „История славянобългарска“

И разделили се езиците на Хамовото племе на 32 езика. Ной проклел това племе. То се било най-много размножило, от него произлезли най мръсните народи в Африка, но били много от тях и в Азия…Ханаан бил Хамов син, неговото племе се наричало ханани (евреи). То било най-проклетото между всички племена на земята. От него произхождат седем народа, тук били и циганите.

 

Христо Ботев

Турските зверства в Македония

За оплаквание е положението на нашите братия в Македония тие теглят там и от турци, и от гърци, и от цигани, и от чифути. Наистина, сяко притеснение от страната на нашите тирани е за наша полза, за наше свестяване; но когато си гонен и притиснат отвред, когато си затъпкан в калта, когато сички, които те окружават, са насъскани отгоре ти като кучета и гледат на сяка стъпка да те спънат и да те предадат, върви тогава и работа и за турчинът, и за себе си, и за народът си. Чудно е, наистина, че нашите братия македонци не са дошли още до апатическо отчаяние при такъв мизерен живот, а се пак работят явно и тайно за своето освобождение изпод турското иго. Това показва, че в нашият робски народ има неизчерпаем източник живи сили, които го поддържат в неговото до немай-къде лошо положение и които най-после ще да му дадат възможност да възвърне изново своята изгубена свобода. Това познават турците и затова техните патриоти, какъвто е софийският паша, българоубиецът Маасар, отровителят на владиката Дионисия, джелатинът на В. Левски, с особено едно диво и бясно остервенение гонят и мъчат народът ни на сяка крачка, без да помислят, че с това тие сами си копаят гробът. Молим читателите си да обърнат своето внимание на плачевните известия, които прочитаме в една дописка от Кюстендил до „Източно време“, и ако на сякой от тях, който като прочете тие жалостни и унизителни за народът ни известия, се не напълни сърцето му със силен и праведен гняв и не поиска да мсти на убийците на народът ни – той не е човек, той няма честно и благородно сърце. Послушайте, господа, думите на дописникът, пък ако ви дава сърце, порадвайте се на резултатите на мирният прогрес в Турция.

„Тука правителството хвана да гледа на българите, говори дописникът, като на виновници на сичките злочестини и безредици, които тука стават или се случват. Из градът ни по разни улици були и турчета бият евреите. Кой е виноват? – Без съмнение българите. У народът пари няма, гладен мре, от което се спрял алъш-веришът. Кой е крив? – Българският владика, казват евреите, и каймакаминът телеграфисва на пашата. И пашата, разбира се, праща, за да изпитат работата, комисии, съставени от разни развратници и пиеници, които само знаят да блудствуват и да пият, а да гледат давия – да те пази бог! Който даде по-много рушвет, той е и прав. Такава била комисията, пратена да разгледа работата и да издири убийците на детето, за което, ако помнят читателите, ние бяхме споменали в един от предидущите броеве на „Знаме“, че е убито от чифутските фанатици, за да му земат кръвта за своят варварски обред. „Бимбашията член на комисията от София, се е хвалил, че доколкото стоял в Кюстендил, вода не бил пил. Вино му се носеше от две места: сутрин с бенликът от едното, вечер със стомната от другото.“ По-нататък говори дописникът: „Едно момче, като минувало през чифутската чаршия, натоварено със сено, биде мушнато от едно турче. „Кой е виноват? Пак българите ли?“

Четиримата българи от комисията, като водели, че с пристрастие се дири убиецът на детето направили няколко бележки на комисията. Но за това намерили си белата в торбата. Те били повикани от управителя Маасар паша в София, дето той зел да ги съди за един отдавна вече заборавен въпрос, защо народът не давал на гъркоманите да се ровят в черковата „Св. Мина“. Пашата зле псувал четиримата комисари, като казал, че те са дето бунтуват народът, и не ги пуснал да си идат в Кюстендил, дорде не земал от ръцете им писмено обезателство, че ще предават лошите хора на правителството, ако такива има в Кюстендил. (Виждате ли ум и чудо! Виждате ли правосъдие? Ех, ти, ръка, ръка юнашка. Кога ще се размахнеш надясно и наляво?… Но иде той, от синца ни многоочакваният час на кървавата сватбар.)

Докато ние тука очакваме с нетърпение кога ще се върнат комисарите от София, гледаме един ден и дядо владика да се стяга за път. Някои казвахе, че пашата бил писал на владиката и го е бил мъмрал, дето е бил заповядал на радомирските свещеници да възпират народът да не търгува с евреите, и го бил подканял да иде да смири бунтът в Радомир. (ох, бедният, кога ли и него ще да убие или отрови софийският втори Мидхад паша! р.) Ето каква е била радомирската размирица.

Някой си радомирски евреин, който ходел със сергията си по селата да продава, отишел в едно село, дето му били излезли две мющерийки, снаха и свекърва, за да си купят телове и мъниста. В това време се връщал от нива мъжът – свекър, уморен, измъчен и с мотика на рамо. Жените зели да му искат пари за мъниста. Свекърът се разсърдил и казал: „Аз пари нямам данакът да платя и хляб да ви купя, а вие ме задявате за нищо и никакво“ Жената, защото упорствала в искането си, яла лобут от мъжът си. Разсърденият евреин, че не можал да продаде, отива в София и с още няколко други евреи подава жалба на Маасар паша, че кюстендилският владика бил заповядал на свещениците да гонят евреите от селата си. Пашата без да земне във внимание незавидното положение на народът от тежките данъци, от голямата оскудност на храната, от нечутата сиромашия, които са спрели търговията, и без да изпита малко по-хладнокръвно работата, т. е. кой е именно свещеникът, който е изгонил евреинът, писал на владиката едно строго писмо, а на радомирският каймакамин пратил заповед да въдвори потребната тишина. Каймакаминът, преди да стигне дядо владика, затваря около 20 свещеници от селата и в деня на Вознесение и св. Константин черковите на много села стояха затворени (В Турско има Танзимат и свобода на совестта? р.) Ще се каже Маасар паща и в тоя случй предпочете един евреин от стариат архиерей и митрополит и от 20 свещеници.

За удоволетворение на толкова злини, които станаха в градът в разстояние на една година, старият каймакамин се замести с нов каймакамин, който, като доде в градът, изпрати едного от българските ази на мезлиша в каазата Крайще, на която от няколко села около 40 фамилии забягнаха в Сърбия, за да издири и изпита причината на това ново злощастие. Главната причина на това е самото правителство, казали останалите селяни, и ние, казали мнозина, ще бягаме, защото не сме си на нищо стопани, ни на честта си, на стоката си, ни на животът си.

Христо Ботев, вестник Знаме, с. I, брой 22, 13 юли 1875 г.

 

Алеко Константинов

Из „До Чикаго и назад“

„В тези железници се срещаш освен това с безподобно отвратителни жидовски фигури, които, щом те подушат, че си българин, считат за непременна обязност да ти изкажат своето съчувствие към нашата политика, да похвалят гения на нашия народ и неговите водители, да пуснат някои псувни по адреса на нашите врагове и да ти поласкаят националното самолюбие чрез едно сравнение със сърбите… И да чуваш ти един Ицик, ама не онзи, румънския Ицик, който е казал: „Нам време съ мъ свадеск ку гуверну русеск“ – онзи е добродушен, ами Ицик Цвиблман или Мойше Келенкопф да ти изказва братско съчувствие!… Да го цапнеш по разлигавената доброжелателска мутра!… Е, приятно ли е да четете такива прелести?…“

 

Захари Стоянов

Из „Записките по българските въстания“

Когато преминувахме край един от тия лагери, а именно покрай церовския, мисля, съгледахме на едно място, че бяха се събрали накуп пред една колиба множество жени, деца и няколко мъже.

– Да се отбием да видим какво става там – казаха няколко души от дружината.

– Днес ще да се кръсти в българска вяра един евреин, заедно с децата си – отговори една стара бабичка, която бързаше да пристигне на мястото, гдето се береше множеството.

– Какъв евреин те е патило тебе, стара вещице, или си сънувала? – каза Ворчо войвода, понеже ние не знаехме още, че и евреите са дошли на Еледжик, да търсят свобода!

– Ни сънувам, ни бълнувам – отговори бабата, без да се спре. – Днес още ще да се кръщава Аврам чифутина, който беше в нашето село дюгенджия.

Ние се приближихме до тълпата, която, като ни видя, разстъпи се наоколо и мястото към вратата на колибата остана празно. Напредя ни се представи брадат човек на възраст около на 40 години, който ни гледаше уплашено и трепереше цял-целиничек. Той беше облечен с европейски дрехи, със селски калпак на главата, върху който бяха ушити много кръстове, а на челото имаше залепен един от восъчна свещ. Бенковски попита тълпата що се е събрала да прави, но като видя, че на всичко това е предмет човекът с многото кръстове на главата, обърна се към него.

– Ефендим, християнската вяра искам да сторя кабул – каза човекът още повече уплашен и захвана в същото време да се кръсти така неестествено, като че да мелеше кафе.

– Нима ти не си българин? – попитахме ние.

– Не, ефендим. Аз съм евреин, но не падам по-долу от българин. Живея братски с християните, а мразя и ненавиждам турците, като всеки кучето, даже и самите евреи.

Селският поп, който наздраво беше уверен, че ние ще да похвалим постъпката на евреина, че желае да влезе в недрото на православието, което той правеше от страх, както и горещата ревност на ония, които се трудеха да приведат един заблуден в правия път, приближи се до нас и даде някои обяснения по повод на кръщаванието. Той разказа, че всичко това се приготовлява с неговото съдействие и че отдавна щял да извърши кръщението, но липсвали му някои нужни неща за в тоя случай.

– Ей сега ще да те кръщам аз тебе, като ти опаля два ножа по дългото расо – каза Бенковски на светиня му, който не очакваше да чуе подобен отговор за ревността си.

[…]

Гено Теллията се задължи да внимава оттук нататък, щото друговерците, изходящи се на Еледжик, да не бъдат притеснявани. Евреинът обаче не ни заплати със същата монета, както ще видят читателите по-нататък.

[…]

В същото това време пристигнаха други двама куриери един подир други от еледжикското отделение с писма от Теофила Бойков и Гено Теллията, в които писма се казваше, че гдето и да бъде войводата, колкото работа и да има той, всичко трябва да остави настрана и час по-скоро да тръгне за Еледжик, защото турската войска, която се беше съсредоточила при Троянови врата, почнала своите нападения. С ужас и с поемание на душата си разказваха тия за станалите клания и други кепазелици от страна на турците. Мало и голямо, старо и младо, мъжко и женско падало заклано под тяхната тържествующа касатура. Евреинът, за когото загатнах по-горе няколко думи, че искаха да го кръщават в святото православие, така също не останал хладнокръвен при настъпванието на османлиите, които той не се посвенил да нарече ангели-избавители, както отнапред наричаше въстаниците. Застанал той пред лицето на пашата, направил десятина ниски теманета, изтървал няколко фалшиви сълзи от двете си очи и произнесъл:

– Ефендим, вие баща, вие майка, вие ангел! Преди всичко подайте ми най-напред една сабля и ми дайте воля да изпитам корави ли са костите на комитите…

Разбира се, че волята на евреина била изпълнена още на часа с подобающето се турско задоволствие. Грабнал той подадената сабля, казал бисмиляхим и се втурнал между средата и на така обезкуражените въстаници, които почнал да удря.

 

Ангел Каралийчев

Крали Марко обесва евреина

Един ден Крали Марко като минувал през едно добружанско село, пред коня му се изправила стара дрипава жена и протегнала ръка за милостиня.

– Защо просиш, бабо? – попитал я Крали Марко.

– Защото гладуваме, незнаен юнако! Нямаме зърно и жито в селото. Суша опожари Добружанската равнина. Нивите не можаха да вържат клас, полята почерняха и добитъкът измря от глад. Тая зима дърветата от гората не ще стигнат за кръстове; от глад ще мре златна Добруджа.

Бръкнал Марко в пояса си, извадил сърмената кесия, но в нея не намерил нито една пара да дарува бабичката. Тежко му станало. Навел глава, потеглил през осиромашалите села и надвечер стигнал в Солун. Отбил се в една хладна механа да сръбне чабур вино, дано разкара мъката му. Пил чабур, пил два, въздъхнал. Пил три чабура – очите му светнали. Започнал тогава да се хвали:

– Имам булче, по-хубаво от звезда. Не го давам за три града като Солун, с пристанището и всичките гемии в пристанището.

– Да ти е честито булчето! – обадил се от дъното на механата Жълтия евреин, най-богатият човек в Солун. Колкото гемии плували тогава по Бяло море, по Черно море и по Синьо море – всичките били на Жълтия евреин.

– Имам хвърковат кон, който може да обиколи за един ден цялата земя! – повторно се похвалил Крали Марко.

– Не вярвам! – викнал Жълтият евреин.

– Искаш ли да се хванем на бас?

– Искам. Ако аз заложа една гемия догоре пълна с жълтици, ти какво ще заложиш?

– Залагам коня си! – отвърнал Крали Марко.

– Не ща го.

– Залагам булчето си!

– Приемам – съгласил се Жълтият евреин и подал ръка.

Рано на другата сутрин Марко оседлал Шарколията, яхнал го и тръгнал по щирокия друм, който опасвал като колан цялото земно кълбо. От изгрев слънце тръгнал към залез и продумал на коня си:

– Бързай, Шарко! Ако обиколиме до довечера цялата земя, утре Яно ковачът ще ти изкове златни подкови. Бягай, братко!

Разперил криле Шарколията и хвръкнал. Отишел да се не види. Додето слънцето излезе на една копраля, половината земя обиколил; додето слънцето се издигне на още една копраля, изходил хвърковатият кон и другата половина. Откъм изгрев се задал Крали Марко и като наближил Солун, сърцето му затуптяло от радост. На два часа път от Солун тогава имало един хан. Крали Марко спрял на хана, хем да почине умореният му кон, хем той самият да подремне, додето слънцето превали към залез. Легнал си юнакът, заспал, а ханджията повел изпотения кон за юздата да го разхожда по двора.

– По каква работа ходи твоят господар? – попитал ханджията Шарколията.

Конят му разправил. Тогава ханджията пуснал юздата, влязъл в хана и тозчас се появил с една кофа червено искрящо вино. Навел се Шарколията да пие, пил и се напил. Щом го напоил, ханджията извадил от джоба си една остра ножица и му отрязъл лявото крило. Този ханджия бил брат на Жълтия евреин.

Надвечер Крали Марко се пробудил и скочил: слънцето клоняло към залез. Метнал се съненият юнак на коня и го бутнал да бяга. Бягал Шарколия, що бягал, показали се кулите на Солун, но градът бил още далеч.

– Лети! – подканил го Марко.

– Не мога, господарю!

– Защо не можеш?

– Ханджията отряза с ножица лявото ми крило.

Прехапал устни Марко. Свило му се сърцето, като си помислил, че евреинът ще вземе хубавата му невеста, и грозно изревал. На рева му тозчас се отзовала неговата посестрима Гюргя и долетяла на своя сур елен.

– Защо ревеш, побратиме? – попитала го тя.

Тъй и тъй – разправил й Крали Марко.

– Не бой се, мили побратиме, ами яхни моя елен и бягай към Солун!

Прехвърлил се Марко от Шарколията върху елена и преди слънцето да потъне зад морето, скочил пред механата.

Жълтият евреин още повече пожълтял и нагребал цяла гемия злато от съкровищницата си за Крали Марка. Натоварил Марко златото на една биволска кола и го закарал право в Добруджа. Спрял сред равнината, повикал кметовете на селата и им отмерил по едно кринче жълтици за всяко село.

– На ви пари! Купете храна за гладните добружанци, додето дойде новото жито – поръчал им той и се върнал пак на юг, към Солун.

В Македония той намерил Гюргя, седнала под едно дърво – плете му чорапи и пее, а до нея Шарколия със здраво крило, пасе трева.

– Да си ми жива, посестримо, дето излекува хвърковатия ми кон с горско биле! – викнал Марко, прегърнал самодивата и я целунал три пъти по челото.

Дигнал се оттам и отишел право на хана. Отскубнал един косъм от мустака си, повикал ханджията и без да му продума нещо, обесил го с косъма на фенера, който светел пред вратата на хана.

Ангел Каралийчев, сборник с народни приказки „Приказен свят“,
Том втори, София, 1974 г., стр. 275-8

Източник

 

[1] Сър Хенри Елиът е английски посланик в Цариград през 1876 г.

Pin It

Прочетете още...

Да умреш за идеи

Костица Брадатан 12 Ян, 2023 Hits: 1171
Философите-мъченици в крайна сметка хвърлят…

Непознатият Фройд

Фредерик Крюс 13 Юни, 2023 Hits: 3172
Фройд е поставил началото на псевдонаука –…