В навечерието на 24 май известно българско издателство превърна себе си в топ новина, публикувайки „Под игото“ на Иван Вазов на т.нар. „шльокавица“. Пиар ходът беше много точно премерен – най-класическото произведение на най-класическия автор в българската литература, канонът на каноните, издаден на „неправилния правопис“ шльокавица. И то – в контекста на празника на кирилицата. Провокацията постигна целта си – да предизвика масово възмущение. Дръзналите да изразят нещо различно от възмущение бяха единици. После стана ясно, че целта на издателството е била именно това – дружно да се възмутим и да оценим какво богатство имаме в лицето на кирилицата. А за всеки продаден екземпляр от Pod igoto издателството обещава да подари на библиотеки две книги на правилен български език.
Възмущението е лесно. Разбирането е по-трудна работа. Ако разберем защо има шльокавица и дали тя заплашва да превземе „официалния“ български правопис, дали ще продължаваме да сме толкова възмутени?
Какво е шльокавица?
Шльокавицата (освен тип нискокачествен алкохол) е неформален начин за писане на български език. Пише се преобладаващо на латиница, като вместо „ч“ се използва 4, вместо „ш“ – 6, вместо „я“ – q. Други букви, които нямат точен аналог на латиница, се заместват по различни начини. Понякога се пише и на кирилица, но също с 4 и 6, като в някои случаи вместо „в“ се използва „ж“.
Шльокавицата е „рожба“ на масовизирането на използването на компютри и мобилни телефони, което обяснява и някои от особеностите и. Например използването на 4 и 6 вместо съответните букви гарантира спестяване на знаци при изпращането на есемес. А q и „ж“ могат да се обяснят с използването на qwerty клавиатура и фонетична кирилица, също основана на qwerty.
Аналози на шльокавицата има и на други езици, включително и на латиница. Те са възникнали като опит да се съкратят думите, за да може да се сложи повече съдържание в един есемес или да може по-бързо да се чати, или поради ударения, специфични букви и знаци в даден език, които не присъстват в обикновената латиница. Англоезичната шльокавица например, дала на света 4 u, b u, 2 b, 10x, str8 и прочее, е важен елемент от попкултурата, присъства в имена на марки, рекламни послания и псевдоними на поп звезди. Към нея можем да причислим и масовото използване на съкращения от типа на asl, lol, wtf, brb, tmi и т.н. Как мислите, в каква степен британците ще бъдат дълбоко възмутени, ако някое издателство публикува пиесата „Хамлет“ с „2 b or not 2 b“ и в каква степен ще го възприемат по-скоро като проява на съвременно изкуство или друга форма на безобидно намигване?
Как възниква шльокавицата в България?
У нас шльокавицата възниква през 90-те. Причина за нея обаче не е „лошата демокрация“, а има две други много важни предпоставки – първо, масовизирането на използването на компютри (съчетано на следващ етап и с интернет) и, второ, масовизирането на мобилните телефони (междувременно имаше и пейджъри, но тяхната мода не продължи дълго).
Когато в България започнаха да се използват по-масово компютри, доминиращата операционна система, както и сега, беше Windows, но по-старите ѝ версии не бяха кирилизирани. Имаше специална програма за кирилизация – Flex Type, която, на всичко отгоре, беше и платена. Типично за онези времена, почти никой не я плащаше, а се ползваха нейни пиратски версии, както и почти никой не плащаше за Windows (включително фирми и институции, а какво остава за частни лица). Инсталирането ѝ обаче изискваше определени умения и невинаги можеше да стане без помощ от специалист или от по-разбиращ познат. От Windows 98 насетне версиите на операционната система бяха кирилизирани, но трябваше да минат години, преди доста хора да отвикнат по подразбиране да инсталират и Flex Type и така да си повреждат вградената кирилица.
Дори компютърът да разполагаше с кирилица, не беше рядкост обаче определени програми да не могат да я разпознават поради проблеми с начина, по който разчитат определени кодировки. И или да са на „маймуница“ (нечетими знаци), или създаденият от вас продукт да изглежда на кирилица, но когато се отвори на друг компютър и с друга програма (или друга версия на същата), нищо да не се чете. За тази цел имаше специални програми за разкодиране, но и те не успяваха във всички случаи. Освен това, мнозина не разполагаха с лични компютри, а посещаваха компютърни клубове, в които по правило липсваха подобни екстри.
С навлизането на интернет, довело до масовизиране на комуникацията посредством компютри, тези проблеми се задълбочиха. Нямаше гаранция, че ще напишете нещо на кирилица (ако това изобщо беше възможно в съответната програма или платформа) и то ще стигне до отсрещната страна в същия вид. Затова имейли се пишеха масово на латиница, дори служебни. Същото важеше за платформите за чат и компютърните игри. Освен това, мнозина не разполагаха с лични компютри, а посещаваха компютърни клубове, в които по правило липсваха екстри като разкодиращи програми. И в които се плащаше на час или на минута, така че за разкодиране нямаше и време. Отделен въпрос, че не върви да чатиш и особено да играеш игра, в която бързината е най-важното, и в същото време да разкодираш.
Така се появиха поколения, за които използването на латиница е далеч по-лесно и безпроблемно от използването на кирилица. И които, доколкото пишат на кирилица, използват фонетична клавиатура, защото е по-близка до qwerty, и не смятат за необходимо да усвоят БДС клавиатурата.
Към края на 90-те все повече хора започнаха да използват мобилни телефони, които преди това бяха привилегия най-вече на „мутрите“ (помните ли началото на известния попфолк хит „Тигре, тигре“: „Шефе, търсят те по мобифона!“). Доста години мобилните телефони не разполагаха с кирилица. Когато се появиха и такива, които поддържат кирилица, получателите на съобщения на кирилица нерядко ги виждаха „на маймуни“. Освен това, есемесите на кирилица са с два пъти по-малко знаци от тези на латиница. В продължение на доста години – до масовото разпространение на смартфоните и до появата на достъпни абонаментни планове за мобилен интернет – есемесите бяха основната форма на мобилна текстова комуникация. Така 4 и 6 станаха комай най-характерните елементи на родната шльокавица.
Бавният залез на шльокавицата
От 10-15 години насам използването на шльокавица всъщност прогресивно се редуцира. Кирилизирането на операционните системи, а по-късно и въвеждането на по-добри кодировки, улесниха писането и четенето на кирилица. Днес рядко се случват проблеми с кирилицата и те са по-лесно и в много по-голяма степен решими. Популярните операционни системи – и за компютри, и за мобилни устройства – не само поддържат кирилица, ами имат и версии на български език. Повечето от най-използваните социални мрежи и програми за бързи съобщения също имат версии на български и трудно може да се намери някоя от тях, която не поддържа кирилица.
Междувременно, преди повече от 10 години много от администраторите и модераторите в интернет форуми излизаха с призиви да се пише на кирилица и заплашваха, че ще трият съобщения, ако това не се прави. С популяризирането на личните интернет сайтове, а по-късно и на блоговете, вече не беше без значение как човек се изразява. Днес видеоблогърстването е по-популярно от текстовия си предшественик, но въпреки това шльокавица се използва, включително и от деца и тийнейджъри, по-рядко, отколкото преди 10-15 и повече години. Във Фейсбук страницата на популярен тийнейджърски уеб сериал например повечето коментари са написани на кирилица. Това не претендира да е представителна извадка, но, от друга страна, сериалът е таргетиран към средностатистически тийнейджъри, не към ученици от елитни училища.
Макар и силно редуцирано, използването на шльокавица обаче не е отмряло. То продължава да се използва в детските и младежките среди, от възрастни хора, които част от поколението, отраснало с нея и които нямат особени претенции за интелектуалност, както и от хора, които продължават да имат затруднения с кирилицата. Било защото живеят в чужбина и им е трудно да свикнат с кирилицата, без да я виждат на клавиатурата си и/или не знаят, че операционната им система я поддържа. Било защото ползват не смартфони, а обикновени мобилни телефони.
Предпоставка за относителната жизнеспособност на шльокавицата е и това, че въпреки че вече има много по-малко проблеми с кирилицата, за децата е по-лесно да усвоят писането само на една клавиатура, а не на две. И, отраствайки с мобилни устройства, първо научават латиницата, защото не им трябва кирилица, за да играят игри.
По-важно е обстоятелството, че шльокавицата се е превърнала в културен феномен, макар и непринадлежащ към високата култура. А културата в едно общество е това, което се променя най-бавно, след като са се променили социалните отношения, технологични причини и прочее, под влияние на които тя е възникнала. Определени елементи от дадена култура надживяват цели епохи. Така че няма изгледи шльокавицата и елементи от нея напълно да престанат да се използват в близко бъдеще, колкото и бурно да се възмущаваме колкото и да зовем на помощ литературния канон.
В шльокавицата ли е проблемът?
Използването на шльокавица в неформален контекст не е проблем, ако за участниците в дадена комуникация това е приемливо и удобно. Употребата ѝ в марки и рекламни послания, насочени към младежка аудитория, също не е грях. Проблем е обаче, когато шльокавицата и елементи от нея се използват в неподходящи контексти. Ако ученици пишат 4 и 6 в контролните и матурите си, а служители на публичната администрация пишат съобщения на латиница, но иначе на чист български, с мисълта, че по този начин чужденците ще ги разберат. И в двата случая обаче проблемът не е в самата шльокавица, а в образованието и в общата социална среда.
Ако образователната система не може да научи някои ученици кога да не използват 4 и 6 вместо „ч“ и „ш“ и латиница вместо кирилица в контролни, класни и матури, значи образованието ни има проблем. То не може да помогне на учениците да разберат, че съществуват различни регистри на общуване и поведение и те трябва да бъдат използвани по предназначение. А в някои случаи не може дори да ги научи да четат и да пишат прилично. С други думи, то генерира едновременно и езикова, и функционална неграмотност.
Не шльокавицата е страшна. Страшни са неграмотността и липсата на образование. Десетки хиляди деца в училищна възраст у нас не могат да четат и пишат изобщо. По данни на Националния статистически институт от преброяването през 2011 г. 112 778 души у нас са неграмотни, а никога не са ходили на училище 81 000, което е 1,2% от населението на 7 и повече години. Шест години по-късно ситуацията едва ли се е подобрила.
Страшно е, че вместо да изравнява жизнените шансове, българското образование допълнително задълбочава съществуващите неравенства. Страшно е, че образованието ни е такова, че за да се изпълнят изискванията му, често пъти са необходими допълнителни частни уроци, които струват немалко пари. Страшно е, че то е дискриминационно към бедните, децата от етнически малцинства, децата с увреждания и поведенчески особености, децата чужденци. Страшно е, че няма едно прилично средно равнище на училищата, а те се делят на „елитни“ и такива, в които няма гаранция, че ще се научи каквото и да е. Страшно е, че образованието ни възпитава в нерефлексивен национализъм, който пък води до омраза и агресия към другия – различния и чуждия.
Вкопчването в литературните и историческите канони не помага, за да се преодолеят тези проблеми, а по-скоро нанася вреди. Когато целта бъде образованието да стане адекватно на тези, към които е насочено, а не те да бъдат адекватни на него, тогава ще има надежда.
Каноните и дядо Вазов няма да помогнат и срещу шльокавицата. Не е и нужно. В съвременните общества има място и за висока, и за ниска култура. И за официална култура, и за субкултури. Да задушим във високото и официалното всичко останало e proqva na naciolalna komplexiranost, v nay-dobriq slu4ai.
