Последният път, когато видях Дейвид Бoуи – в много отношения най-голямата рок звезда за моето поколение – му изневерих с друг поп изпълнител. Бяхме на един покрив в Уилямсбърг. Журналисти, музиканти и други подобни се бяха събрали в онази късна пролетна вечер през 2006 г., за да гледат как групата TV on the Radio изпълнява кратък сет от втория си албум – еклектичния и запомнящ се Return to Cookie Mountain. Бях си паднал по вокалиста на групата, Тунде Адебимпе, с дебелите му очила, мило поведение и специфичен глас. Понякога Адебимпе звучи като надрусан сержант, а друг път – като дете на прага на юношеството. Подобно на Бoуи, той е онова, което наричам характерен певец – някой, който пее с въображаемия глас на героя в песента. Тази вечер групата изнесе силен сет и когато не гледах Адебимпе, гледах Боуи. Застанал в средата на тълпата, стиснал бира, петдесет и девет годишната тогава звезда беше лъчезарен и танцуваше в такт с музиката. Той беше съпруг и баща за втори път, но възрастта не беше намалила видимия му ентусиазъм за новото, особено ако то е извън центъра и безспорно е самото себе си, като TV on the Radio.
След като чул първото EP на групата, Боуи се обадил на един от китаристите, Дейв Ситек, за да му каже, че е техен фен, и когато Ситек импулсивно поканил Боуи да участва във втория албум на групата, той се съгласил. Вокалите му в песента Province от Return to Cookie Mountain са сред най-добрите в късната му кариера – закръглени, уморени, живи. Те се вписват в трескавия транс стил на групата, но заедно с това предават и дълбочината на опита на Боуи като вокалист, както и готовността му – желанието му да си сътрудничи с по-малко известни музиканти. Популярните артисти по-често са заети с поддържането и увеличаването на славата си, отколкото със споделянето ѝ. Но подобно на Принс и Линда Ронщадт, звезди, които използваха огромната си привлекателност, за да насърчават по-малко видими изпълнители – обикновено жени или цветнокожи – Боуи често търсеше изпълнители, които по една или друга причина бяха аутсайдери като него, но на които липсваше неговият гений да четат залата (или стадиона, или покрива), за да видят какво се случва и как да се възползват от него. И рядко се въздържаше да критикува индустрията, която не винаги даваше шанс на всеки музикален изпълнител. През 1983 г. той критикува MTV, че не пуска чернокожи изпълнители, по време, когато почти никой не се интересуваше от неща като етническо или расово разнообразие.
На Боуи му пукаше. Но любовта му към непокорния дух на другите, желанието му за сътрудничество, бащинските му инстинкти – всичко това, обвито в неговия собствен специфичен флаг на алтернативност – не са много видими в новия документален филм на Брет Морген Блян от лунната епоха, който вместо това изпълва екрана с визуална бомбастика. Морген има нюх за много неща, но умереността и финесът не са сред тях. Харесах документалния му филм от 2002 г. Момчето остава в кадър, в който се разказва за филмовия продуцент Робърт Евънс, не само заради умелото използване на визуални ефекти и архивни кадри, но и заради разбирането му – почерпено от автобиографията на Евънс от 1994 г. – че Холивуд отпреди появата на блокбъстърите, за който той говори, е бил обграден от мръсотия, блясък и лъжи. Но в Блян от лунната епоха има само малко от това разбиране. Как можеш да направиш документален филм за звезда, която доминираше в света на рокендрола повече от две десетилетия (около сто години в нормално време), и да не засегнеш мръсните гримьорни, проблемите със звукозаписните компании, недоволните колеги от групата или постоянната самота – т.е. реалността, с която той трябваше да се бори? Вместо това Морген ни представя един вид осветен интелектуален портрет: Боуи като Мойсей, който дава заповеди за това какво е изкуството и какво изисква то. Изказванията на Бoуи за Ницше и будизма, без да са подплатени с лукавия му чар, изглеждат не само претенциозни, но и задушаващи. Подобно на Евънс, Бoуи е бил превъзходен шоумен, но освен в някои ранни архивни кадри, Морген почти не го показва в действиеа.
