Настоящото изследване няма за цел да се занимае с примерите за [едно] хронологично-тематично съвпадение, а преди всичко да осветли причините, породили съдбовното вглеждане в трагедията на Батак и визуалните стратегии за конструирането й като съществен елемент от колективната памет на българите.
Спорът, породен от
публикацията на книгата „Македония на кръстопът“, има всичко, което прави един
интелектуален дебат интересен – важен проблем, противоположни оценки, крайни
аргументи, наранени честолюбия и... нежелание да разбереш позицията на другите.
Но особеното на тоя дебат е, че в него не участва нито един човек, който
самоопределя себе си като националист.
Това, което се случи вчера в българския
парламент, прехвърли всякакви граници на допустимото. Опитът на управляващите
да елиминират своите политически противници, прекроявайки в последния момент
изборното законодателство, не е просто и само непочтен, нагъл и вреден за
нашето общо бъдеще. Той е и подъл.
Кои са онези ли? Лошите.
Мръсните. Чуждите. До такива недискусионни
квалификации се стига, когато т.нар. „национализъм“ стане доминантна
политическа доктрина и етичен фундамент на индивида.
Пиша Ви това
писмо, впечатлен от политическото Ви ЛИЦЕМЕРИЕ, което отблъсна десетки хиляди
членове и стотици хиляди избиратели на ДПС. Пиша Ви като един от политическите
затворници, които лежаха с Вас по килиите заради т. нар. „Възродителен процес“.
Ето няколко конкретни медийни последици на едно привидно изолирано малцинство в България – гей-лесбийското, последиците на 20-годишния днес конденз: години, през които трябваше да изживеем ведно процеси на Просвещение, Модернизация, западняшка индустриализация и еманципация.
Социоложката д-р Илона Томова говори
за своята научна работа, в която обръща внимание на господстващите стереотипи и
разпространени предразсъдъци по отношение на ромите.
Наскоро председателят на
парламентарната комисия по правата на човека и вероизповеданията проф. Огнян
Герджиков и зам.-председателят на парламента г-н Любен Корнезов направиха
няколко странни заявления по повод решението на Европейския съд по правата на
човека в Страсбург на „алтернативния синод“ на Българската православна църква.
Кампанията „Голямото четене“
свърши. За „любима книга на българските читатели“ в неделя бе обявен Вазовият
роман „Под игото“ с подгласници „Време разделно“ на Антон Дончев (второ място)
и „Тютюн“ на Димитър Димов (трето). Оттук нататък следват коментарите за
ползата от всичко, случило се дотук, имало ли я е, доколко я е имало, в какво
точно се е изразила.
Поредицата от материали и есета на Даниела Горчева от последния месец, посветени на историята и настоящето на едно нещо, придобиващо все по-ясните очертания на етнически конфликт, не ще и дума, здраво разбуниха умовете и сърцата в България.
У нас знакът за нещо винаги е бил по-важен от нещото, което той
обозначава. Защо ли? Така е по-лесно. За да се справиш с корупцията, кражбите,
поръчковите убийства, местните главатари и собствената си огъваема психика е
необходимо всекидневно, всеобщо усилие. За да се справиш със знака е достатъчно
да смениш клозета на Черни с маслодайната роза.
Ако паметта е взаимодействие между повторението и спомена, а историята, по думите на Патрик Хатън, е един вид изкуство на паметта, то кои са тогава разпознавателните белези, образуващи колективната памет? Още по-съществено, по какъв начин се предават те и как се възприемат?
Идеологизираната история и циментираните в главите ни клишета надживяха монопола на Партията върху историята, въпреки обективните исторически изследвания. Една от идеологизираните исторически теми, с която години наред бе спекулирано по политически причини в българските учебници по история, бе насилствената ислямизация.
Общоевропейската шега на един чешки артист предизвика силен гняв в неспокойна България. Но събитието разкрива някои по-дълбоки истини за страната – а и за самото изкуство.
На Цветница, като всички не особено ревностни християни, но пък имащи близък с цветно име, влязох и аз в църквата. Със свещ за здраве, с осветено върбово клонче, послушах службата.Вдъхновено божият отец призоваваше да отворим очите си за христовата красота и милост, да отворим душите си за добротата и любовта човешка.
Ало,
чудо, къде си? – така се надсмиваше над собствените си
все по-еднакви, все по-циментирани в рутината дни мой добър приятел… Тревожното
съзнание на модерно мислещия човек се връща често в света на приказките за
среща с чудото, с вълшебството, забравено там на някой завой от бързалото да
порасне дете.
Новата българска история познава множество драстични примери на
политическа подлост, безпардонна наглост, първобитен егоизъм и мизерна
страхопъзльовщина. Дори на този фон обаче интервюто на Ахмед Доган с Валерия
Велева по повод смъртта на Ахмед Емин, публикувано наскоро в „Труд“, поставя
абсолютен рекорд.
В детството ми, когато руският беше по-задължителен и от родния език, всички знаехме закачливата песничка – „От какво са направени нашите момчета, от какво са направени нашите момичета“. Мелодичната игра с римите трудно може да се предаде на български, но всъщност пеехме, че децата са направени от ягодки и загадки, от пружинки и картинки, от цветенца и звънченца ...
Струва ми се, че случването на
националистическите формации, антисемитизъм и ксенофобия има своята логика. До
голяма степен тя се състои в умишлените мълчания и непроведени дебати по
ключови за българското общество теми; на комплексирано отношение към
националната история, на ценностната аморфност на строителите на демокрацията в
България ...
Думата ми е за простите, азбучни истини от нашия живот. За онези кратки, разпръснати мигове, които могат да придадат нов смисъл и неочаквано очарование на връзката между двама души, наречена семейство. Някога, преди 1989 година то беше „основната клетка на обществото“. Днес според енциклопедичния речник по социология „семейството е относително устойчива малка група включваща родителите и техните несемейни деца“ ...
В този кратък обзор имам за цел
да направя обобщена оценка на последните пет години в правно-религиозния живот
на страната, в присъствието на „новия“ Закон за вероизповеданията (ЗВ).
Побоят над Огнян Стефанов предизвика
разностранни реакции сред политици, журналисти и просто читатели, дали воля на
своите чувства в постинги. Най-адекватна според мен бе реакцията на последните
– при която думата „държава“ най-често се съчетаваше към „майката“ – неизвестно
чия, вероятно на държавата.
Първият ми ден на социален работник – 7 юни
1993 година. Докато се опитвах да запомня в кой журнал кои молби се вхождат,
как се издават удостоверения, как се попълват и обработват молбите за социални
помощи, докато се опитвах да не ми личи ужаса от бумащината и се чудех как така
колежката до мен знае по име всеки клиент, тайничко очаквах да се появи ТОЙ,
човекът, който се нуждае от моята помощ.
Преди 15
години, когато научих, че съм спечелила конкурс за социален работник, подскочих
от радост, а после се уплаших. Тъкмо навлизаше масовото американско кино и
правомощията на социалните работници да отнемат деца от неуравновесени и
негрижовни майки звучаха фантастично за нашите уши. За сведение тогава у нас нямахме
кучешки приюти, но имахме над 30 хиляди деца в сиропиталища и домове.
Когато най-после чухме нещо неабсурдно за
Могилино – решението да бъде закрито и децата преместени в защитени жилища, в
един русенски квартал започва подписка срещу изграждането на такива при тях.
Местните жители коментирали, че ежедневното присъствие в центъра на квартала на
„недъгави деца“ ще бъде неприятна гледка, а майките на „нормалните“ деца от
близката детска градина били притеснени как да обясняват на рожбите си вида на
ония, различните.
В момента, в който
писателят започне да обяснява това, което е написал, той е изгубен като творец. Произведенията
достатъчно добре говорят сами за себе си ...
„Как се казваш, дядо?” – питам
старец, който на няколко километра преди село Припек е проснал на поляната
овца и я стриже. Малко по-встрани е седнала жена. Чака за вълната. „Нямам име – отвръща той. – Баща
ми ме кръсти Селим, държавата ме преименува на Стоян. Знам ли кой съм?”
Свикнали сме да следим и описваме предимно
нещата, които се случват. И сякаш в това има логика, всяка медия държи да
подчертае, че предава от самата точка на събитието, че е най-близо до случилото
се. Нека този текст бъде за неслучилата се 1968 ...
В края на второто десетилетие на ХХ в. в България става безпощадно
ясно: националният идеал не може да бъде постигнат, той не може да бъде живян,
а може само да бъде мечтан, бленуван, припомнян. Ето защо на преден план трябва
да излезе онази форма на културата, която кореспондира с промяната в социалните
нагласи и може да отговори на „обществената поръчка“. Това е разбира се,
литературата ...
Ако се застане на строго църковна гледна точка, т. е. се превъзмогнат
„естествените“ националистически пориви и страсти, то не може да не се признае
справедливостта и каноничността на това определение. Факт е: национализмът на XIXв. „нахлува“ в Църквата
тъкмо на българска почва и тъкмо в българско лице национализмът е църковно
осъден.
Литературата не е остров – нито в историята, нито в културата. Това, че
тя е свързана с другите форми на културата, че е зависима от „духа на времето“
и че самата тя често „форматира“ същия този дух – са твърдения добре познати,
тривиални дори. Как българската литература е ориентирана спрямо „цялото на културата“?
Какви стремежи е „попила“ в себе си и на какви потребности отговаря? Има ли
своя „свръхзадача“ и каква е тя? А свое „вечно“ послание?
Всеки, който смята, че колективната истерия, предизвикана от застрашени
символи, е чисто мюсюлманска културна особеност, би трябвало да дойде тия дни в
България ...
Зададен по този провокативен начин въпросът изглежда като каламбур, но намеренията, с които започвам тоя текст, са съвсем не-иронични. Правото на оптимизъм, както и правото на живот, свобода, търсене на щастие и пр., е въпрос не само на конституирани добри намерения, но и на простичка налична възможност, т. е. на това дали човек може да си го позволи, без да изглежда детински наивен, глупав или самоубийствено повърхностен.