Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Писмо от Уливие Мехмедова Чуренева (майка на журналистката Нихал Йозерган)
до студентите от СУ „Кл. Охридски“

Не! Не бих искала да си спомням нищо. Защото то ме преследва в най-кошмарните ми сънища. Напомня ми за съсипаното ми здраве...

О, Боже! Прости им на възродителите! Аз също им простих, защото те не знаеха какво вършат спрямо това мирно население, което изкарваше хляба си, работейки като пчелички, заедно с децата си по тютюневите ниви, по цигарените фабрики, по заводите, по строителството, по вътрешността на страната...

Родена съм и живея в гр. Кърджали. Родители те ми, прародителите ми също са родени и погребани в този град.

Живеехме мирно и толерантно тук – българи, турци, цигани, арменци и евреи. Тачехме се взаимно, уважавахме религиозните си празници и винаги се поздравявахме. Заедно ядяхме и пиехме.

И изведнъж, без никаква видима причина, градът ни беше блокиран с бронетранпортьори, червени и сини барети, милиционери от други градове, както и цивилни полицаи.

Проверяваха ръчните чанти, питаха за паспорти. Не можехме да говорим на турски, на майчиния си език. Глобяваха ни парично. А учителите турци уволняваха. На тяхно място назначаваха с тройни заплати, командировани чисти българи. Никой не можеше да напусне града или да влиза в него. Имаше вече и арестувани. Говореше се, че щели да бъдат изпратени в лагера „Белене“. Повечето от тях бяха учители и религиозни, духовни лица. Говореше се, че в окръга вече са сменили имената на турците.

Хората със страх шушукаха помежду си, че на места имало бунтове, даже ранени и жертви. Но не разрешаваха да се събират групи от хора на едно място. Не дай си боже една 80 годишна женица да ти каже „Здравей!“ на езика табу. Ще бъдеш не само глобен, но и уволнен. Може да си изкараш и боя, ако решиш да се опълчиш.

31.12.1984 г.

Нова година в Кърджали

През новогодишната нощ улиците бяха изпразнени от хора, имаше само автоматчици. Под балконите на апартаментите ни и пред вратите на къщите ни чакаха войници. Целият град беше блокиран.

Млади момчета стояха мирно и стискаха оръжията си. Никой не можеше да излиза на улицата да се „весели“. Като че ли имаше „вечерен час“. Страх витаеше дори и в облаците...

Човек се ражда веднъж на този свят и веднъж умира, но ние умирахме всеки божи ден, от страх! Питахме се какво ли ще ни се случи на следващия ден?!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Съседите до нас, българи-християни, бяха ивайловгардчани. Заминаха за там и не се върнаха десетина дни, докато приключи кампанията по възраждането. Съпругът на съседите от петия етаж, турци-мюсюлмани, беше арестуван и закаран в Белене, без право да се защитава. Имаше две малки деца. Сега е инвалид, след тежка форма на мозъчен инсулт, хипертоник и диабетик. Когато се опитва да ти каже „Добър ден!“ не се разбира какво говори. Почти не може да върви. Подпирайки се на бастуна слиза до пейката пред блока.

Нощта на 6.01.1985 г.

По улиците на града няма жива душа. Не се движат никакви коли. Телефоните са прекъснати. Ако получиш случайно сърдечна криза, няма как да се обадиш дори в „Бърза помощ“. В болницата няма свиждания, защото карат ранени от окръга.

Арестуваха една лекарка – туркиня, която не се въздържала и изкрещяла на полицаите „Убийци!“.

Същата нощ бях сама в къщи. Дъщеря ми Нихал беше студентка в София. А мъжът ми беше заминал при родителите си в Златоград.

Заспала съм. Звъняли са няколко пъти на вратата, не съм чула. Нямах идея колко е часът, но помня че беше късно, малко след полунощ. Събудих се от лая на двете полицейски кучета пред вратата. А под балкона ми автоматчици. Когато отворих, вътре нахълтаха двама с автомати калашников, четирима милиционери, двама цивилни и три жени – инспекторки по възродителния процес. Едната от тях задаваше въпроси. Защо съм била сама, къде са мъжът ми и дъщеря ми, брат ми и снаха ми. Обясних им всичко, което знам. Връчиха ми една брошура в ръката, нещо като азбучник с имена, от където да си избера новото българско име. С буквата „У“ нямаше имена. Попитах дали може да се казвам Уляна. Не можело, понеже било руско име. Казаха ми: „Да бъде Олга!“. Отговорих им, че и то е руско. „Юла“ можело, но когато получих новия си български паспорт, в него пишеше „Юлия“. Питаха как се казва дъщеря ми. Обясних им, че на нея вече й е сменяно веднъж името, защото е от смесен брак, т. к. баща й е българо-мохамеданин. Нихаела не било чисто българско име, затова прекръстиха дъщеря ми в нейно отсъствие на „Михаела“. Възродителите ми връчиха още една бележка с нейното ново име.

За починалият ми баща, чието име беше Мехмед, те посочиха името „Милан“. Казах им, че имам брат и че трябва да се разберем с него как да прекръстим баща си. Не се съгласиха. Той сложил вече името „Мартин“, защото преди да дойдат у нас, вече били в старата ни бащина къща. Ние, брат и сестра, от един и същи баща, който е починал, имахме различни бащини имена. Така хартийките с новите имена на фамилията станаха три. С този лист се движехме по улиците, докато получим новите си документи и паспорти. Опашките бяха огромни.

Започна големият Ад.

Разчистване на лични сметки. Клевети. Уволнения. Арести. Унижения на човешкото достойнство. Разпити... за доказване на невинност!

Секретарката на Съвета, която отговаряше за промяната на имената, поканила на разговор директораката на нашето училище. Разказа ми после, как са й казали, че не може да бъде повече приятелка с Улвие, защото аз съм била от „възродените“.

„Тя е тумор в твоето тяло, който трябва да бъде моментално изрязан“ – наредили другарите. Трябвало да бъда уволнена, а дъщерята на екс-туркинята да бъде изхвърлена от университета, понеже не можело един „турско-помашки мелез“ да заема мястото на едно чисто българче във ВУЗ, хеле пък да учи в стратегическа специалност като журналистика. Единственият ми брат било уместно да изпратят в Белене, защото се осмелил да каже на „възродителите“, че правят голяма грешка и времето ще докаже това.

Трябваше да доказвам невинността си пред партията, всеки ден, за да не бъдем изселени, а мъжът ми низвергнат от нейните редици.

Но за нашите клеветници наказание нямаше. И никога не дойде!

Без да съм член на БКП, понеже бях записана в ОФ, в училище ме изнудваха да пиша на агиттаблото на стената:

„Какво ме накара да сменя името си и колко възродена се чувствам сега...!“

На открити партийни събрания „другарите“ ми задаваха най-уместния въпрос: „Дали се чувствам щастлива с новото си име?“ и не спираха да ме питат, докато не получат отговор. Обясняваха ми упорито, че трябва по-добре да разбирам и тълкувам новата политика на партията.

Стрясках се сутрин, когато се събудя, какво ли ново мъчение ще ми измислят?!

Накрая... майските събития през 1989 г.

Говореше се, че е имало кървави събития по други места в страната. Но за да няма ексцесии в нашия град бяха взели „строги превантивни мерки“. В МВР-то извикали стотина души, от по-будните и интелигентни турци, и им казали, че ги екстрадират. Между тях е бил и брат ми. Той имаше две малки деца.

Някои заминаха само с по два куфара за Австрия и други европейски страни. После Турция отвори границата и брат ми бе принуден да напусне бащиния си дом. Улиците на града бяха пълни с хора, които тичаха насам натам, изглеждаше като тъжен панаир, който се разотива. Подаваха си документите в милицията като „екскурзианти за Република Турция“.

Така започна „Голямата екскурзия“.

Хляба даваха само с купони. Тези, които заминаваха, нямаха право на купон. Хората започнаха да колят животните си, за да ядат. Оставиха или подариха къщите си, заедно с покъщнината. Някои по-оправни успяха да пренесат някои от мебелите си с коли, тирове, или ги товареха на вагони. Всички пътуваха с полицейски конвои, като бегълци, изгнаници... Кой каквото и както може, гледаше да спаси, но оставяше зад себе си цял един живот, към който едва ли някога щеше да може да се върне. Нивите опустяха.

Аз останах заради мъжа си и детето. Но другата ми половина ме напусна завинаги. Не можехме да кореспондираме с близките си в Турция. После, когато дойде демокрацията и се видяхме за пръв път, разбрах че им било страшно тежко в началото. Започнали всичко от „а и б“. Живеели в ученически общежития, децата им се затруднявали, най-вече с турския в училище. Работели денонощно, даже и надомна работа, ходели пеша, и с джапанки, защото нямали пари за билет и обувки. Децата не ядели шоколад, защото имали нужда повече от хляб.

През 1990 отидох за пръв път на гости на брат ми в Турция. Те не можеха да идват още в България. Тогава брат ми каза: „ Како, колко много си преживяла, но поне не видя гурбет!“ Не знаех наистина какво е изселничество, но знаех какво е разлъка. По очите му се стекоха сълзи и с голяма тъга добави: „Сънувам още вкуса на хляба, който месеше мама в кухнята на бащината ни стряха... тези дни никога няма да се върнат, како!“

Тогава аз бях много слаба и немощна. Току що изписана от болницата. Живеех вече само с лекарства. И до ден-днешен е така, след 20 години, със съсипано здраве и наранена душа... Защото човешкото сърце не е хартия да пишеш на нея и след това да изтриеш гадостите, които си насътворил.

Брат ми получи инфаркт на работното си място и умря. Беше асансьорен техник. Остави една вдовица и две сирачета в Турция, които трудно оцеляваха без него. Беше само на 46 години, когато умря на 20 октомври 1994, и беше погребан до чужди хора в гробищата в Истанбул, вместо до родителите си в Кърджали.

Почина в деня, в който взе първата си виза за България, в която винаги мечтаеше да се върне, но никога повече не можа... Моят любим, единствен брат, беше изкупителна жертва на процеса. Много други млади хора от нашия град свършиха като него. А всички те бяха много интелигентни, умни и добри хора. Обичаха родината си България, откъдето ги бяха прокудили „възродителите“.

На враговете си простих!

Разговарям с тях понякога, поздравявам ги, въпреки че те навеждат глава. Имената им не соча. Те използваха времето за своето издигане, доносничеха, клеветяха, лъжеха, мразеха...

Дано и Господ им прости!

Защото никога няма да забравя добрините, които съм видяла от други българи-християни, които не бяха като тях – приятели, колеги, комшии. Те рискуваха своята кариера, даваха гаранции пред органите на властта, за да ни запазят до себе си.

За тях дори думите ми са недостатъчни, за да изразя голямото „Благодаря!“. Да са живи и здрави!

А пред светлата памет на моята директорка Мария Жекова, която направи всичко възможно, за да ни спаси – дълбок поклон!

Тя беше твърде чувствителен човек, почина от рак след няколко години.

Навсякъде има и много добри и много лоши хора, и честни и нечестни. Всеки даде своя дял на времето, в което живеехме.

Единственото ми желание на този свят е бъдещите поколения да живеят в мир и разбирателство, в своята родина, независимо от своята религия, етнос и език...

24 май 2009 г.

Уливие Мехмедова Чуренева е родена през 1943 г. в Кърджали. Завършва география и биология в СУ „Климент Охридски“ през 1966, след което дълги години работи като учителка в родния си град. Тя е майка на известната българска журналистка Нихал Йозерган.

Pin It

Прочетете още...

2015 09 self victimization

Балът на жертвите

Тони Николов 14 Сеп, 2015 Hits: 8682
Има нещо стъписващо в българския досег с…