Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2012 11 Genchev

 

Когато се появи през ранната пролет на 1990 г. „Краткосмешната история“ на Никола Веранов[1] не бе съпътствана с обичайния шум и значителен обществен интерес, който бе неразделна част от книгите на проф. Николай Генчев, започвайки още с неговото първо откровение „Левски, революцията и бъдещият свят“. Отпечатването й мина някак незабелязано и потъна безвъзвратно във водовъртежа от шеметни събития, маркирали колебливия и противоречив път на започващите тогава демократични промени в българското общество.

Само две сравнително кратки интервюта в периодичния печат отбелязват публикуването на този негов шеговит опит за прочит на българската история[2].

На какво се дължи този странен на пръв поглед факт при положение, че точно тогава проф. Генчев присъстваше почти ежедневно по страниците на печатните медии и бе търсен събеседник по множество исторически и злободневни обществено-политически проблеми?

Отговорът на този въпрос може да бъде потърсен в няколко възможни посоки.

Първата от тях е в пряка връзка с дългата предистория на тази негова работа. Както самият той свидетелства в интервюто си пред Райна Пешева, идеята за текста възниква през 1981 г., когато от редакцията на вестник „Стършел“ му се обаждат с предложението да подготви около 50 кратки теми, свързани с българската история, които да представят по нетрадиционен и подходящ за профила на вестника, смешно-ироничен начин основополагащи според тогавашния официален историографски канон моменти от нашето минало[3]. В разгара на юбилейната година, в кулминацията на големия идеологически проект „1300 години България“[4], редколегията явно е поставена в деликатната ситуция едновременно да откликне под някаква форма на императивната партийна повеля за включване във „всенародната“ програма, без обаче да изневери на сатиричната насоченост на своето доста популярно по онова време издание. Това от своя страна автоматично изключва използването на преобладаващата в останалия печат по тази тема тържествено-приповдигната и високопарна публицистична реторика.


Small Ad GF 1

Да се шегуваш с миналото, макар и добронамерено, точно в онзи момент явно крие много трудно предвидими опасности и редколегията на „Стършел“ вероятно си е давала ясна сметка за риска, който ще поеме, отпечатвайки на страниците на вестника поредица от материали с подобно съдържание. Ако написването им бъде възложено на автори от писателските среди, то винаги остава отворена възможността техният хумористичен или сатиричен прочит на исторически факти и събития да бъде обявен за повърхностен, елементарно-вулгарен и дори преднамерено злонамерен от страна на професионалните историци или от страна на плътно ангажираните със създаването на многобройните популяризаторски и художествени текстове творци. Ето защо изборът на редакторския екип първоначално се спира не върху някой от изявените и ползващи се със симпатиите на властта по онова време писатели-сатирици, а върху проф. Н. Генчев. Мотивите за подобно решение, както и неговите предимства, са напълно очевидни и логични – в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век професорът е едно от най-популярните имена в българската историческа наука, в качеството си на декан на Историческия факултет в Софийския университет е водещ на официалната телевизионна историческа поредица на БНТ, посветена на 1300 годишнината от създаването на България, а освен това е отдавна известен в артистичните бохемски среди с тънкото си чувство за хумор и шеговитите си импровизации върху теми от българското минало.

Интересната и трудна задача, поставена му от Черемухин, по всичко изглежда, че допада като предизвикателство на проф. Генчев и за кратко време той написва вместо възложените му първоначално петдесетина материала двойно повече – около 100. Както сам той твърди обаче, някои от тях са се сторили „много остри за онова време“ на редколегията на „Стършел“ и шеговитите му интерпретации изобщо не виждат бял свят по страниците на вестника. Това, разбира се, въобще не обезсърчава навикналият на далеч по-сериозна цензура автор и той постепенно се замисля дали да не се опита да свърже тези кратки като форма свои опити в един по-голям, смислово организиран текст. Съзнавайки цялата сложност на подобно амбициозно начинание, професорът си дава ясна сметка, че за успешното му осъществяване са необходими не само задълбочени професионални познания в областта на българската история, но и наличието на специфичен литературен талант. За притежаването на първите самият той не храни никакви съмнения, но по отношение на второто не е напълно уверен и желаейки да усети въздействието на хумора си върху различни аудитории започва да разказва каламбурите си с миналото на българите „по стъгди и мегдани“, пред свои студенти и колеги, слагайки началото на тяхния дълъг самостоятелен живот преди официалното им отпечатване[5]. Почти цяло десетилетие, през което неговите разкази, споделяни обикновено в неформална приятелска атмосфера, започнаха да се препредават от уста на уста и постепенно придобиха широка популярност най-вече в университетските среди и по-специално в тази на историците. Ето защо, когато се появи на книжния пазар само няколко месеца след изолирането на Тодор Живков от властови позиции, този текст не предизвика голям интерес, тъй като основната част от него вече беше позната на професионалната гилдия. Вярно е, че малката по обем книжка, с чудесни илюстрации от Борис Димовски, тогава се разграби почти моментално, но повечето от читателите й имаха усещането, че препрочитат за сетен път нещо отдавна им известно и просто прибират в библиотеките си поредното му издание.

Разбира се, слабият отзвук, с който беше посрещната „Краткосмешната история“, вероятно се дължи в много по-голяма степен и на един друг фактор – силно променената обществено-политическа среда. Динамиката на събитията, свързани с разпада на комунистическите режими в страните от блока на „реалния социализъм“, в началото на 90-те години беше погълнала почти изцяло внимането на хората и медиите.

Тогава, вместо разчувстван да гледа днешните турски сериали, обикновеният българин следеше със затаен дъх от екрана на БНТ зле режисирания спектакъл на „революцията“ в съседна Румъния, а в главата му, освен свистенето на куршумите по улиците на Букурещ, натрапчиво кънтеше тенекиеният тембър на един от основните участници в тъй наречената „кръгла маса“, белязала началото на „мирния преход“ към демокрация у нас. От телевизионния екран и от страниците на вестниците, наред с полумистичните откровения на многобройните екстрасенси и всякакви други екзотични персонажи, пръкнали се сякаш изневиделица заедно с поредния изгрев на българската свобода, се лееха щедрите обещания на новите политически шамани за едно светло бъдеще, което трябваше съвсем скоро да замени с благоденствие отприщения в страната икономически хаос и недостига на основни хранителни продукти. Извилите се дълги опашки от хора в набързо опразнените магазини си съперничеха с тези пред вестникарските будки и общо взето, стискайки здраво купончето си за хляб и кисело мляко, в първата паметна година от новия живот на никого не му беше до смях с тревожното настояще, още по-малко пък с близкото или далечно минало.

Като човек, преживял вече в младостта си една радикална политическа промяна и като историк, надарен с интуиция за изтъканата от противоречия същност на човешката природа и обществото, проф. Генчев явно си е давал ясна сметка, че точно в този момент неговите глуми с българската история няма да предизвикат сериозен публичен интерес. Обикновено в подобни съдбовни, преходни периоди, когато настоящето е тревожно, а бъдещето – неясно, хората търсят и намират упование най-често в миналото с илюзорната утеха, че то е единственото сигурно нещо, което не може да им бъде отнето. Иронизирането на тази утеха, осмиването и на малко останалото им в един ставащ все по-несигурен свят е неблагодарна, трудно изпълнима задача, чиито краен неуспех е почти предизвестен. Неслучайно на въпрос от страна на интервюиращата го непосредствено след отпечатването на „Краткосмешната история“ Райна Пешева той заявява категорично, че нито би продължил този свой текст, нито пък би го променил, тъй като, според него, „историкът, ако той е пълнолетен, трябва да пише така, че ако му се наложи да променя нещо, то това трябва да бъде свързано единствено с намирането на нови фактически данни или на нови исторически документи“[6].

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И тук стигаме до много по-сериозния проблем за мотивите, накарали проф. Генчев да вземе все пак решението за официализирането на останалия апокрифен твърде дълго време и вече доста позакъснял свой ироничен историографски опит.

Както самият той твърди[7], първият сред тях безспорно е желанието да бъде осмян реверансът към официалната марксистко-ленинска идеология в изследванията и достиженията на българската историческа наука през периода на късния социализъм. Къде по-отчетливо, къде доста по-свенливо, тя бе утвърдена като неотменна част и присъстваше ако не задължително, то поне осезателно в повечето от сериозните занимания с българското минало. Дори и в най-стойностните и издържани от професионална гледна точка трудове, появили се в онези години, този „идеологически пласт“ може лесно да бъде разпознат – по-умелите изследователи го превръщаха в част от речника си и доста фриволно жонглираха с добили широка популярност идеологически термини, фрази и изрази, без това да накърнява сериозно научните качествата на техните текстове, докато по-несръчните просто пришиваха идеологическите клишета на няколко места в хода на своите изложения, най-често в уводните или заключителните им части, съобразявайки се по този начин с конституционно регламентираната по онова време ръководна роля на Партията. Понякога обаче идеологическите конструкции надделяваха над здравия разум до такава степен, че теоретично предпоставеното, желаното, бе представяно за действително, за „научно обоснована историческа истина“, като това обикновено си проличаваше най-ярко в официалните колективни разработки, посветени на българското минало, каквато например беше появилата се като част от проекта „1300 години България“ многотомна история, която някои колеги години по-късно съвсем находчиво и напълно справедливо нарекоха „многотъмна“[8].

В същото интервю обаче професорът добавя още два любопитни и изключително важни щриха към мотивите, които са го подтикнали към закъснялото публикуване на отдавна попреминалото родилния си термин негово отроче – младостта на българската историческа школа и недостатъчната духовна зрялост на българската национална култура[9]. Макар да ги поставя на второ място, по моему това всъщност са двете главни причини, поради които той пристъпва към публикуване на краткосмешните си исторически интерпретации.

Това му твърдение ни дава основание да допуснем с голяма степен на вероятност предположението, че към момента на издаването й той вече гледа на своята „Краткосмешна история“ по-скоро като на своеобразно предупреждение към по-склонната на конюнктурни компромиси част от професионалната гилдия на историците за изпитанията и капаните, които й предстои да преодолява в новите условия на отсъстваща политическа идеология, отколкото като на сериозен повод за дебат и преосмисляне на спорните моменти от българското минало.

Само няколко месеца след началото на промените, в момент когато десетки хиляди въодушевени хора по улиците и площадите оспорват гарантираната от конституцията ръководна роля на БКП, да осмиваш проекциите на нейната идеология в историографията е в известна степен анахронизъм, дребнотемие, тичане след събитията. Да се мисли, че историк с темперамент, характер и усет за обществения живот, каквито безспорно притежаваше проф.Генчев, не си е давал ясна сметка за този проблем, е несериозно. Преминал през много лични битки и множество конфликти от различен характер, станал свидетел през годините на напълно неочаквани личностни метафорфози, натрупал огромен социален опит от собствените си и чужди грешки, увлечения, успехи или провали, той най-вероятно вижда в способността да самоиронизираш собствената си история огромен критически ресурс в условията на поредния български радикален преход. Наясно е изглежда, че в годините напред тепърва предстои да се отприщват и нажежават обществените страсти, че в хода на настъпващите промени историческата наука за пореден път ще бъде призвана да легитимира различни визии за бъдещето на българската нация, да компенсира липсата на достойно настояще с блянове по отдавна отминала историческа слава и величие, а на историците ще бъде вменявано задължението услужливо да я прекрояват и интерпретират отново и отново, съобразно предпочитанията и потребностите на различните политически партии, идващи периодично на власт.

Тези си виждания проф. Генчев развива доста разгърнато в едно свое пространно интервю от 1987 г., когато предстоящите неизбежни промени в социалистическия блок и страната вече се предусещаха. Още тогава, наред с изключително интересните си размишления върху голям кръг от проблеми, той специално акцентира върху опасността, пред която е изправен всеки професионално занимаващ се с българското минало историк отвъд господстващия идеологически императив. „Един народ- отговаря той на въпрос на Велислава Дърева, ако е достигнал до нормална степен на социална и културна зрелост, не би трябвало да иска да забрави нищо от своята история. Един народ обаче, който е закъснял в духовното си развитие, а аз трябва да кажа съвършено направо и директно – българският народ е закъснял в духовното си развитие, той започва да крие като един човек със скрупули, с отежнено минало и отежнено настояще, започва да крие всичко, което му изглежда срамно. Следователно броят и степента на табутата в една национална култура, в едно национално мислене, в една национална история определят точно степента на духовното развитие на нацията. Колкото повече табута, свещени места, неприкосновени неща, светини и т.н. има една национална история, толкова пъти това е доказателство за незрелостта на интелигенцията и на историографията, които трябва да изследват и да изучават, и да предлагат истината.“[10]

Иначе казано, и без доминираща политическа идеология, самата компенсаторна обществена функция на историята в подобен тип национални култури, каквато е българската, ще поставя редица ограничения пред изследователя на миналото и тяхното преодоляване ще бъде не по-малко трудно предизвикателство от надмогването на каквато и да било политическа конюнктура. Отхвърлянето на една зависимост обикновето води до изправяне пред други и точно тогава на преден план изпъкват дефектите на отделния изследовател, склонен повече или по-малко към недопустими от професионална гледна точка компромиси. Притежаващи различни качества и водени от най-разнообразни лични мотиви и причини – тщеславие, алчност, искрен или притворен патриотизъм, политически, административни или други кариеристични амбиции, боязън, страх, обикновено раболепие, сервилност, колебливост, нерешителност и още много други, професионалните историци могат да станат подвластни на собствените си недъзи и да се поддадат на доминиращите в обществото очаквания или временен политически натиск. Това от своя страна ще отключи обществени рефлекси и нагласи, които отново ще ни отдалечат от нормализацията на мисленето за миналото и от същностните, най-належащите за разрешаване проблеми на настоящето. При подобни обстоятелства смисленият професионален дебат е невъзможен, премерената и научно обоснована позиция – немислима, а смехът е единствения сериозен начин, единственото силно оръжие срещу отприщените обществени мании и нови или позабравени стари фобии.

Само бегъл поглед назад към изминалите вече повече от двадесет години на преход ще ни убедят в тези тъжно-смешни прозрения на проф. Генчев.

След първоначалното всеобщо залитане и силно увлечение по прабългарската проблематика[11], което в обществено-политически план отговаряше на тогавашната необходимост от обосновка на новия ни „цивилизационен избор“, ориентиран към „евроатлантическите ценности“ на Запада и скъсване със „славянското начало“, олицетворявано от Русия и бившия социалистически лагер, постепенно настъпи едно преориентиране. Тропотът на прабългарската конница започна бавно да заглъхва и отшумява заедно с края на първото десетилетие на прехода, за да бъде заменен неусетно с новата обществено-политическа повеля излязла на дневен ред след приемането на страната ни в НАТО – легитимиране на изконната ни „европейска идентичност“, чиито корени трябваше да бъдат открити много по-назад във времето, по възможност дори преди създаването на самата европейска цивилизация, за да не бъдем приетия с компромис пореден обикновен член на Европейския съюз, а държавата-доайен в голямото европейско семейство[12].

Освободени вече окончателно от опеката на тоталитарната власт и идеология, мнозина по-окати представители на професионалната гилдия вместо да фокусират усилията си в собственото си изследователско поле, захванаха да се разхождат смело нагоре-надолу из всички периоди на българската и световната история. Започнаха гръмко да тръбят наляво и надясно, че именно от днешните български земи за първи път е повял цивилизационният вятър над сегашна Европа, че зората на европейската цивилизация е изгряла най-напред над „нашите сини планини“, от „Рила и Пирина“, засукала е бъдещата си мощ от живителните сокове на Тунджа, Струма и Марица и се е калила в топлите води и плажовете на „бурното Черно море“. И всичко това на фона на тъжния факт, че както тогава, така и сега сме най-бедната страна в целия Европейски съюз, че значителна част от съвременните българи действително живеят зле, че населeнието ни се топи като лански сняг, а държавата ни с мъчителна неохота прави безплодни опити да се реформира, имитирайки промяна на своето законодателство и желание за синхронизирането му с това на останалите си европейски посестрими... В подобна ситуация напъните да се докаже на българското население и на света, че Европа няма основания да се държи към нас с поучително високомерие, да ни предава опит, да поставя изисквания и да ни налага санкции, тъй като тя самата е зачената в България и се явява нещо като сополива внучка на една от „най-древните държави в този континент“, звучат действително смехотворно. Поне към този извод ни навежда на пръв поглед набиращата все по-голяма обществена популярност култова фраза, родена от новите идеолози на „българското“ – „България – люлка на европейската цивилизация“[13].

Подобно на Каравеловата калугерка баба хаджи Христина, която преди близо век и половина напълно убедено „проповядва, че Казанлък е исторически и божествен град, защото старовременният рай, в който е живял наш дядо Адам с наша баба Ева, се е намирал не между Тигър и Ефрат, а между Стара река, между Баятът и между Кайнарджа“[14], днес те отново се опитват на практика да обърнат представите на света и на самите българи за България. Тук въобще не е необходимо да бъде коментиран проблемът доколко имат реално научно основание или не за подобно рисковано интелектуално усилие. В случая конкретната историческа фактология не е важна, основното е друго – има ли здрав смисъл в подобно начинание, полезно ли е то за самочувствието на съвременните българи и имиджа на страната ни? И още нещо – не се ли крият в него нови, трудно предвидими капани и последствия?

На първо място, въпреки отчетливата липса на предишната политическа идеология, ефектът за образа на България отново е отрицателен. От почти неизвестна малка страна, тънала шест века под чуждо владичество някъде там на Балканите и още близо половин век в мрака зад желязната завеса, България изведнъж се опитва да впечатли външния свят с гръмката претенция, че едва ли не световната (или поне европейската) история се налага да бъде основно пренаписана, като на самата нея трябва да бъде отделено централно място в новото повествование за миналото на стария континент. Подобно послание няма как да не изглежда налудничаво за чужденеца, който би проявил интерес към страната ни, но е формирал представите си за миналото на света през парадигмата на съответната негова национална образователна система. Нещо повече дори – в същността си то може би би навело всеки що-годе запознат с историческия генезис на европейската цивилизация вероятно към нелицеприятни мисли за сякаш изтъкания от комплекси манталитет на съвременното българско общество. Зад него прозира по-скоро чувство за малоценност, отколкото отношение на равнопоставеност и усещане за себеуважение. В този смисъл е абсолютно излишно гръмко и гордо да се тръби във всички посоки, че сме „люлката на европейската цивилизация“, а просто трябва да се научим да разказваме интересно за миналото, чиито следи пазят от хилядолетия насам земите на днешна България. Интригуващият, деликатен и едновременно с това колоритен исторически разказ действително би привлякъл вниманието на чуждата публика и би допринесъл много повече за хармоничното ни вписване в пъстрата и сложна картина на съвременна Европа, отколкото директната заявка, че самата тя не би съществувала без „първата европейка“, без „мегацентъра на неолита“ и „долината на тракийските царе“!

На второ място се отразяват отрицателно върху самото българско общество. Стратегията за изначалната цивилизационна роля на България има обаче и друг, още по-голям дефект. Тя отново подхранва нагласи и очаквания в не малка част от българските граждани, че проблемите на трудното ни настояще ще бъдат решени главно с инвестициите и борсовите спекулации със символния капитал на миналото. Съзнателно или не, тази стратегия в значителна степен допринася за подмяната на актуалните обществени проблеми, а нуждата от цялостна и добре премислена модернизация на страната се оставя на заден план за сметка на спекулативните занимания с поредното реинвестиране на миналото българско величие и слава. Апологетите й на практика отключват процеси, характерни за формирането на националните държави и култури през ХVІІІ и ХІХ век, а не за съвременната културна ситуация от началото на ХХІ век. Не случайно през последните петнадесетина години в България се направиха толкова „епохални“ открития от иначе напълно искрени поклонници на миналото – в днешните й актуални граници бяха локализирани останките от Ноевия ковчег, идентифициран беше Старозаветния кивот, дешифрирани бяха тайнствени послания в кремъчни артефакти от епохата на неолита, неколкократно беше разчeтeна писмеността на иначе безписмената тракийска култура, доказано бе, че точно нейните текстове, а не тези от района на Двуречието, са залегнали в основата на Стария завет, открит бе дори гробът на принцеса Анастасия от избитата династия на Романовите и т.н., и т.н. В крайна сметка всичко това дава резонното основание да се постави естествения въпрос – защо при толкова бляскаво минало, където всичко се е развивало по възходяща линия, съвременна България стои на дъното на почти всички възможни класации за страните от Европейския съюз? Коя е причината за този печален, но напълно безспорен факт? В условията на подобна обществена среда отговорът се налага от само себе си в съзнанието на обикновения човек– винаги се е намирал някой, който ни пречи и е слагал прът в колелото на българския прогрес. Този някой се персонифицира от древните елини и римляни, профанизирали и обезличили в крайна сметка бляскавата тракийска култура, подлите византийци, унищожили Първото българско царство малко след неговия „златен век“, западноевропейските средновековни владетели, които не ни помогнаха в достатъчна степен, за да устоим на османското нашествие, самите турци и световния еврейски заговор, които пет века не ни позволиха да възстановим държавността си и продължават и до днес да кроят тайни, подмолни планове за унищожаването на България, усърдно подпомагани от продажни български политици и учени-ибрикчии, които срещу жълти стотинки са готови да оплюят всичко „българско и родно“. Продължавайки по тази линия на отрицанието вече ставаме свидетели, че започнаха да се възкресяват призраците на „националното предателство“ и омразата, благодарение на които на околните не се гледа като на партньори, а като на врагове. Когато откриването им около нас става все по-трудно, ще започне естествено процесът на търсенето им между нас. И без това хората, живеейки зле, имат достатъчно основания за стъписване и напълно разбираем страх при поредното ни „отваряне“ към Европа и света, за да бъдат подхранвани допълнително. По ирония на съдбата след съсловията на лекарите и съдиите, под прицела на властовото клеймо попаднаха точно учените, а специално археолозите пък бяха официално жигосани като саботьори на държавата. Заложеният вероятно с добри намерения в началото на прехода капан неочаквано щракна и истината лъсна безпощадно – страстно лансирайки и защитавайки тезата, че ние сме люлката на европейската цивилизация, всъщност даваме основания за самозатваряне и вътрешна дезинтеграция на обществото, а не за заимстване на положителното от чуждия опит. Подсмърчащият в периферията, пристъпващият от крак на крак в антрето на историята чужденец, няма на какво да научи родения и откърмен в нейното лоно българин и който оспори тази велика истина няма място в народното тяло!

На трето място – процесите на социална дезинтеграция започват да бъдат усилвани от все по-често пораждащите се негативни опозиции в полето на историческото наследство на местно и регионално ниво. Наследена още от епохата на Възраждането романтичната традиция националната ни култура да се легитимира пред света основно с достиженията от своето минало, вместо постепенно да бъде преодолявана в днешно време се усилва все по-отчетливо и дори започва да придобива на моменти карикатурни форми. Нещо повече – бавните и мъчителни процеси на децентрализация, които по принцип усилват значението на местната власт, поради липса на цялостна национална стратегия в областта на културата и съответни на нея политики на регионално ниво, пораждат видим стремеж сред местните общности да експроприират „националното“. Точно поради дефицита на премислени регионални политики, наследството на поовехтялата и загубила част от блясъка си идентичност на централизираната държава, се превръща в обект на ожесточени спорове и претенции директно от страна на отделните общини и региони. Това пък на свой ред често се превръща в непреодолима пречка за провеждането на каквито и да било смислени опити за изграждане на местна или регионална културна идентичност.

Вдъхновено от многократно коментираната вече в този текст легитимационна претенция, че страната ни е „люлката на европейската цивилизация“ и „вратата на Европа“, че сме наследници на „първата Европейка“ и на „най-старото обработено злато в света“, че именно от днешните български територии благодатният „цивилизационен“ полъх е облагородил тънещата по това време в първобитен мрак Европа, в последните години се разгоря едно нездраво съперничество между отделни местни общности къде точно трябва да бъде локализирано ядрото на тази древна цивилизация. Претенции да бъдат признати като древна праисторическа столица имат естествено най-вече Варна, Стара Загора, Враца, Пазарджик, Джулюница, София, Нова Загора, а напоследък и Провадия. Аргументите на Варна са очевидни и се базират на удивителните находки от разкрития на нейна територия халколитен некропол. Враца залага на нещо по-сексапилно пред мекия блясък на златото – на „неолитната Тодора“, която имала „впечатляваща усмивка“, съчетана с „излъчване на кинозвезда“ и на близостта си с пещерата „Козарника“, където обитаващият я европейски прародител е оставил „най-древния паметник на символното мислене“ под формата на няколко резки върху кост[15]. Стара Загора и нейните интелектуални опълченци надхвърлят тесните европейските измерения на двете си претендентки с твърдението, че именно там се намира истинският „мегацентър на неолита, дал на света уникални технологии и културни образци!“[16]. По този начин „градът на липите“ направо обезсмисля опитите на Пазарджик да грабне палмата на първенството правейки невъзможното – да свърже директно праисторическите митологични представи с християнството твърдейки, че първообразът на една от неговите най-разпространени иконографски сцени – тази на Богородица с Младенеца – също принадлежи на страната ни и е физически олицетворена от т. нар. „Пазарджишка богородица с младенеца“, открита в селищната могила „Юнаците“, намираща се в сърцето на Тракийската низина. Не е за подценяване обаче устремът на Провадия към първото място на тази почетна стълбичка, която в последно време също се намеси в перманентно тлеещия спор с радикално нова постановка по въпроса за първенството. Ситуирайки известните досега факти в историческия контекст на онази древна епоха, тя възкреси за нов живот правдивото твърдение, че тогава солта, която се е произвеждала в изобилие от съществуващия и до днес солен извор в нейните околности, всъщност е била най-скъпата стока в древността и е истинският източник за просперитет на целия този Североизточен регион[17]. Интерпретацията в подобна светлина отслабва в голяма степен значението на варненските златни находки и на самата Варна, където, изнурени от тежкия труд на солодобиването, древните провадийци по всяка вероятност са търсили приятни мигове на отмора и прохлада, пласирайки между другото своята безценна продукция на акостиращите в пристанището на тяхното ваканционно селище търговски кораби от целия черноморски басейн. Откритите наскоро множество праисторически златни находки в района на карловското село Дъбене биха могли само да потвърдят подобна хипотеза, тъй като този подбалкански район на южна България е известен с множеството си минерални извори, в някои от които богатите провадийци вероятно са облекчавали с балнео-лечебни и различни други изтънчени спа-процедури своите професионално-производствени заболявания, щедро отблагодарявайки се на любезните си домакини за проявеното гостоприемство с малка част от спечеленото черноморско злато.

Оставяйки настрана иронията и сарказма, които са неизбежни при сериозния коментар на подобни недалновидни легитимационни стратегии, е очевидно, че те нямат потенциала да изградят у чуждата публика адекватна представа за българската култура. Посланията, които се раждат в процесите на създаване на местна идентичност често са в ущърб на съседите и вместо да подпомагат устойчивото развитие на региона водят до вътрешни противоречия. След като например Казанлък официализира логото „Долината на тракийските царе“, Хасково на свой ред би трябвало да популяризира вероятно „Низината на тракийските владетели“, тъй като в близост до него се намират други два прекрасни паметника от същата епоха – гробницата в Мезек и тази в Александрово. Родопчани пък могат да добавят към поетичния и обвит в мистика девиз „Планината на Орфей“ думите „и на тракийските властелини“. След тях претенциите си към същата епоха вероятно ще обявят с пълно основание Малко Търново и съседните му общини на територията на днешна Турция и Гърция, да не говорим за останалите региони на България. Много често дори тези стратегии влизат в противоречие с изграждани дълги години преди това образи и това води до видима хаотичност на посланията, които се опитват да отправят към външната публика. Такъв е например случаят с Казанлък, където към станалия вече традиционен още от времето на социализма акцент върху розопроизводството и известните Празници на розата се правят опити да се прибавят нови елементи с „тракийски“ привкус – съвременни свободни художествени интерпретации на тракийски мистерии и обредни ритуали.

На този фон напълно разбираеми и съвсем искрени изглеждат усилията на Шумен, намиращ се в непосредствена близост до първите две български столици, да ни убеди, че точно оттам, и от никъде другаде, започва България. В същото време Велико Търново пък полага неимоверни усилия да възстанови изцяло старопрестолния си блясък, въздигайки се според поверието за нов живот заедно с възстановяването на порутения владетелски храм „Св. Четиридесет мъченици“, докато Пловдив по-скоро бленува да си възвърне заедно с блясъка на Панагюрското съкровище всепризнатия в миналото авторитет на истинската културна столица на България...

Разсъжденията в тази посока биха могли да бъдат продължени още дълго, но едва ли е нужно, за да се убедим, че това съперничество е доста нездраво, че в него отсъства задължителната в подобни случаи нотка на себеирония, на дяволито намигване към съперниците и вместо да бъде повод за благородно съревнование, то може да се превърне в извор на ненужни нови конфликти, на нелоялни битки за целеви държавни субсидии и разточително финансиране по европейски проекти.

В края на този бегъл и твърде непълен преглед на някои от пресечните точки между символните полета на миналото, професионално занимаващите се с неговото изследване и тяхната употреба в периода на прехода, трябва да признаем, че пренебрегнатите уроци на „Краткосмешната история“, макар на пръв поглед да изглеждат доста поовехтели, могат да бъдат много полезни, стига, разбира се, да се доверим на интуицията на нейния създател. Без да е толкова кратка, нито пък толкова смешна за съвременния читател, тази иначе малка книжка съдържа послания, които не бива да забравяме и които бихме разбирали по-добре, ако наистина вникнем в смисъла на по хлапашки небрежната самооценка, която още приживе си дава „историческият присмехулник“ Н. Генчев: „Но веднъж избрал пътя си, всеки човек трябва да има критерий и добра самооценка; на мен ми е ясно, че това, с което се занимавам, не е описание на философския камък, нито големият глас на историята. Но аз просто не мога да се занимавам с друго.“[18]

В крайна сметка, ако не друго, думите му поне деликатно ще ни напомнят, че светът нито започва, нито ще свърши заедно с нас.



[1] Генчев, Н. Краткосмешна история на България, С, 1990 (издадена под псевдонима Никола Веранов)

[2] „Щом един народ не може да се смее над своето минало, трябва да бъде готов да плаче над своето бъдеще”. В: Генчев, Н. Избрани съчинения, т. 3, С, 2004, 438-439

„Тази смешно-тъжно-страшна българска история”. Пак там, 440-443

Още два кратки отзива допълват цялостната картина на този общо взето блед обществен и професионален интерес: Захариев, Л. Да се посмеем днес – вместо да плачем утре. В: Зора, юни-дек., 1990 и Любенова, Л. Смешна история. В: Родна реч, ХХХVІ,1992, № 7-8

[3] Генчев, Н. Избрани съчинения, т.3, С, 2004, с.440

[4] За повече подробности около цялостния замисъл на проекта „1300 години България”, етапите на неговата реализация, мястото му в официалната държавна културна политика, идеологическата му обосновка и пропагандните цели, преследвани като краен ефект от тогавашния режим виж: Еленков, Ив. Културният фронт, С, 2008, 353-413

[5] Генчев, Н. Цит. съч., с. 440-441

[6] Пак там, с. 442

[7] Пак там, с. 441

[8] Виж коментара под линия на Ив. Еленков в предговора му към издадените през 2005 г. спомени на проф. Николай Генчев. В: Генчев, Н. Избрани произведения, т.5, С, 2005, с.13

[9] Генчев, Н. Избрани съчинения, т.3, С, 2004, с.441

[10] Пак там, с. 341-342

[11] В своята наскоро излязла от печат книга „Чудният свят на древните Българи” (С, 2011) Р. Даскалов подлага на обстоен анализ и критика натрупалата се огромна литература по тази тема, очертава основните дискусионни въпроси, които тя разглежда и се опитва точно със средствата на иронията да акцентира върху множеството вътрешни противоречия, напълно предпоставени или откровено шарлатански тези, с които изобилстват изследванията и публикациите на отделни автори.

[12] В резултат на тази нова тенденция по първите страници на най-масовите български ежедневници започнаха да се появяват огромни заглавия от рода на „Нощ. Китов копае. Злато!”, а общественият интерес беше отместен от прабългарите към тракийската древност и праисторическата епоха.

[13] Павлов, П. България – люлка на европейската цивилизация, С, 2006

[14] Каравелов, Л. Събрани съчинения, т. 3, С, 1984, с.68

[15] Иванова, Н. 2008, Дали Европа започва от Враца, достъпен: 22.10.2010, http://visit.vratza.com/index.php?r=about_visit/d3376/d3651&lang=bu

[16] Национална бизнес поща, г. ХVIII, бр. 8 /892/, 25.02 – 02.03.2008

[17] Милчева, Ж. 2010, В Провадия показват как солта е ставала злато, в. „24 часа” от 30.09.2010 г.; достъпен: 22.10.2010, www.24chasa.bg

[18] Генчев, Н. Цит. съч., с.368

Георги Вълчев (роден 1962 г.) е доктор по история и доцент в СУ „Св. Климент Охридски“, преподавател в катедра „История и теория на културата" на Философски факултет. Автор на монографичните изследвания „Чуженците в българската следосвобожденска култура" (2001) и „Захарий Стоянов и символният капитал на Бългаското възраждане" (2010).

Pin It

Прочетете още...