Преди няколко години в. „Стандарт“ ни честити празника с цветна притурка – карта на Санстефанска България. С какво послание са искали да ме зарадват?
Виж, читателю, колкави патриоти сме, купувай ни!
Не забрявай, българино, че сме били велики!
Или: Всичко туй е било наше, наше си е и пак ще си бъде наше! Амин.
Аз обичам да гледам карти, ама тази не си я окачих над леглото.
В детството и юношеството ме бяха учили, че братушките дали 200 хиляди жертви, но освободили всички български земи. Обаче Великите сили завидели на Русия, че ще има толкова силен съюзник на толкова важен кръстопът, направили каквото направили на Берлинския конгрес, а след Освободителната война Русия била твърде слаба да се противопостави на тази чудовищна берлинска несправедливост.
Много малко от това е истина. Но за онези, които не са имали шанса да четат история след гимназиалния курс, ще разкажа защо Санстефанска България е мит, краткотрайна шега на дипломацията, на която никой никога не е гледал сериозно – освен ние си, разбира се.
Главната причина е, че при тогавашното съотношение на интереси и мощ е било абсолютно нереално да се направи толкова голяма славянска държава на Балканите. По-точно, това би било единствено в интереса на Русия, но крайно неприемливо за другите Велики сили, сред които основна роля имат Англия и Австро-Унгария. Дори граф Игнатиев, чието име носи улицата в София, на която живея вече 50 години, е наричал Санстефанския договор „прелиминарен“. За реалните планове на Санкт Петербург говори и фактът, че руската войска не окупира Македония. Никога не са отишли по на югозапад от Горна Джумая и Велбъжд (Кюстендил). Берлинският конгрес е бил предизвестен.
Но три години преди да се случи, в Европа се води активна, кога – явна, кога – тайна, дипломация за бъдещето на Балканите, за която жадуващите свобода народи едва ли са били добре осведомени. От разните договорки ще се споменат тук изключително ония, засягащи България.
В края на ХІХ век като резултат от балканските борби, кризата на Турската империя и нетърпящи отлагане собствени интереси Великите сили слагат на дневен ред Източния въпрос. През лятото на 1876 г., когато Априлското въстание е вече потушено, а княжествата Сърбия и Черна Гора са във война с Турция, в Райхщад се срещат руският и австро-унгарският императори. Стенограмите, изготвени от двете страни, съдържат различни трактовки на договореното. Според руската версия Северна и Южна България трябвало да образуват две независими княжества, а по австро-унгарската – те трябвало да бъдат автономни провинции в Османската империя. При евентуална победа на Сърбия във войната нямало да се допусне създаването на голяма славянска държава, а щели да се дадат само частични териториални компенсации в Стара Сърбия и Босна[1].
През ноември 1876 г. започват интензивни дипломатически преговори между Великите сили във връзка със замислената Цариградска посланическа конференция. Княз Алексей Церетелев, управляващ руското консулство в Одрин, и Юджийн Скайлер, генерален консул при американското посолство в Цариград, изработват проект, според който България е автономна провинция на Османската империя, включваща в себе си Дунавския и Софийския вилает, Пловдивски и Сливенски санджак от Одринския вилает и българските райони на Македония.
Освен този проект граф Игнатиев представя на руския външен министър Горчаков запасен вариант, съгласно който България се разделя на две провинции начело с генерал-губернатори (валии). За техни седалища се определят градовете Русе и София.
Преговорите продължават в самото навечерие на Освободителната война. В края на 1876 г. започва въпросната Цариградска конференция, на която Великите сили излизат със съгласуван план. За България той предвижда разделянето на две области – източна със столица Търново и западна със столица София, със значителна автономия, но пак под официалната власт на султана. Обаче вследствие на задкулисна дипломация и хитри политически ходове Високата порта се отмята от плана и конференцията пропада.
Като част от подготовката за вече неизбежната война с Турция в тайни конвенции от януари и март 1877 г. Русия си издейства неутралитета на Австро-Унгария в тази война срещу съгласието Хабсбургската империя да окупира Босна и Херцеговина. И по тези договорки не се допуска голяма славянска държава на полуострова.
Тоест би трябвало да сте забелязали, че по никой от всичките дипломатически планове не се е предвиждала Велика България. А нататък се знае.
На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Турция и само след някакви си три месеца (къде е елементът на изненада?) войската минава Дунав и превзема Свищов. През декември пада плевенската крепост; през януари – Одрин. На 3 март 1878 г. в Сан Стефано, на 12 километра от Цариград, се подписва мирният договор, провъзгласил онази славна за нас, но краткотрайна териториално-политическа уредба, която днес можем да гледаме на притурката от вестник „Стандарт“ или в книжките от патриотичната поредица „Сите българи заедно“.
Международният конгрес започва на 13 юни 1878 година в Берлин, но преди това, на 30 май, в Лондон е подписано още едно тайно съглашение. Русия се отрича от плана за Велика България и от някои свои завоевания в Мала Азия, а главният й противник – Англия – снема възраженията си срещу други разпоредби на договора от Сан Стефано.
За себе си отделям две главни последици от Берлинския конгрес. Добрата е, че създава предпоставки за Съединението – едно от редките храбри, самостоятелни и успешни начинания в родната история. Голямото зло пък е връщането на Македония на Турция, което значи всъщност отказ на Великите сили от окончателното решаване на Източния въпрос.
Така балканските народи са обречени на кървави, братоубийствени се казваше, сблъсъци. България участва в четири войни за контрол над Македония и Тракия и губи почти всичко, което е могло да се изгуби. Но още преди войните, веднага след Берлинския конгрес, в Македония – етнически най-шарената или най-оспорваната територия на полуострова - всякакви чети тръгват на всички страни, народът се буни, правителства дърпат конците, попове от три християнски църкви оглавяват насилията, палят се села, убиват се невъоръжени цивилни. Вече не само и не толкова срещу общия враг, турците, а помежду си братята славяни установявят традицията на етническите прочиствания – термин, който научихме едва през последната босненска война или поне липсваше в учебниците на моето поколение. В тези нападения и по-късно, при официалните войни, жестокостите, които сме сторили едни на друг, с нищо не отстъпват на стореното от турците. Режат се уши, носове и глави на пленници, старци и деца биват изгаряни живи, граби се, изнасилва се. Съчиняват се народни песни, тъй примитивни като лирика и изпълнени с тъй примитивна омраза към другия, че днес официалните ни истории срамежливо са ги забравили.
Излива се на всички страни вековната злоба на роба.
За това си струва според мен да се чете и да се мисли – за кръвта, за прогонените от домовете им и за патилата на техните наследници, за собствените ни грехове, а не за земите край Вардар или излаза на Бяло море.
Време е да спрем да освобождаваме с чети и армии.
Има една хладна, дори цинична хипотеза в теорията на конфликтите – че всички етнически сблъсъци имат за предмет две неща - територия и власт. В тази хипотеза няма място за историческа праведност, за честния кръст или за гордия полумесец, нито за национални идеали.
Питам се за кое от тези конкретни или абстрактни неща – за водите на Вардар или за солунската митница, или заради великите идеали все пак – популяризаторите на санстефански карти са готови да закичат с китка децата си и да ги пратят в окопите. Или сами да тръгнат „напред на нож“, ако са от мъжки пол и още се водят на военен отчет.
[1] Повече подробности около сделките с територии на Балканите и наоколо могат да се намерят в „Освободителната война 1877-1878 и българската национална революция“ на К Косев и Д. Дойнов, (1988) или у Хр. Христов, „Освобождението на България и политиката на западните държави 1876 - 1878“ (1968). Отрезвяващи редове срещу санстефанските носталгии могат да се прочетат и в шестия том на солидната „История на България“ на БАН (1987).
