Велко Милоев, „Балкански случки, войни и легенди“
Изд. „Сиела“, 2007
Често се сърдя на моите босненци, че нищо, ама като че ли нищо не са научили от войната. Най-очевидният пример е, че за цяло десетилетие от началото на мира и след четири или пет тура на общи избори на власт в държавата им бе все същата коалиция от трите основни националистически партии, управлявали и в навечерието на конфликта и повели народите си един срещу друг. А на 11-ата година спечелиха някакви уж по-модерни или поне по-малко изхабени политици, победиха обаче с познатата реторика, сееща недоверие, страх и омраза – старият националистически вълк с нова, повчесана козина.
Добре де, гласуването е май по-скоро въпрос на колективно поведение.
Но няма прошка, смирение. „На всичките три страни“, както се казва тук, са се вторачили в собствените жертви и в чуждите грехове. В обикновен разговор на кафе или в затлачения обществен дебат за миналото еднакво ме дразни стереотипът: „Да, бе, ние може би туй-онуй, ама онези, другите, пък да знаете...“ Както когато в едно семейство се карат, критикуваната страна винаги ще се защити: „Ами ти? Помниш ли, като ти...“
Е, и тук има политика и манипулация на колективното съзнание. Трудно е за българина да си представи мътния информационен поток за последната война в днешна Босна и Херцеговина. Новините по телевизията са безкрайни хроники на съдебни процеси срещу военнопрестъпници, разкопки на масови гробници, дженази и литургии за жертвите. Кадрови въпроси се решават чрез компромати в медиите за мрачно военно минало. Вече десетилетие вестниците се пълнят със снимки на черепи и кости в едър план.
Разбира се, историята трябва да се прочете до последния ред, преди да се обърне страницата. Бедата е, че въпросният поток от новини и коментари „на всичките три страни“ е тенденциозно подбран според това с коя етно-политическа група е свързана дадена медия. Така въпреки стандартната, модерна подправка-добавка от „балансираност“ читателят получава главно „нашата си истина“.
Ще каже някой – десет години са малко. Хем са малко за истинско, дълбоко помирение, хем са много, защото вече се забравя. Парадокс.
Забравя се въпреки или благодарение на агресивната и спекулативна медийна политика към трагедиите и престъпленията от миналото. Цинизмът е вероятно незбежна зараза за чужденеца, работил толкова години в следвоенна Босна, но често си мисля, че с черепите се прекалява. Огромната част от стотиците или хиляди масови гробници, пръснати из цялата страна, са известни от много години, сравнително малко са откриваните нови. Обаче се копаят една по една – парите не стигат, хората не стигат... И тв репортажите нямат край – гробницата се отваря – намерени са пет тела, коментар; ден по-късно – намерени са още десет тела, коментар; после – посмъртните останки са идентифицирани; нов репортаж – посмъртните останки са погребани, отслужена е служба, държани са речи, нашите политици присъствали, техните не дошли; година по-късно е годишнината на събитието – на убийството или на погребението...
Ако приемем разпространеното мнение, че в босненския конфликт една от страните най-много е страдала, а друга е най-виновна, мога да си представя последиците от медийната некрофилия. При изпатилата страна – презасищане, вместо състрадание; мъченически комплекс и втвърдяване на колективния образ на другите като примитивни и жестоки престъпници. За „виновните“ – задълбочаване на несправедливото чувство за колективна отговорност. Така е, като учим история от телевизията.
Струва ми се, че забравянето/ненаучаването стават пред очите ми. Уморени до смърт от пропаганда, от пропаднали обещания и проточили се реформи, които все те удрят по джоба, босненците са все по-загрижени за всекидневието. С близката история активно се занимават няколко категории. Политици, неправителствени организации, журналисти – на които това им е работата. Вероятно тънък слой истински интелектуалци, чиито изследвания стигат до вероятно тънък слой читатели. И най-засегнатите – сдруженията на „борци“, на военноинвалиди или военнопленници, но на първо място – майките, чиито синове или близки все още се водят безследно изчезнали. Те искат да погребат идентифицирани кости и искат истината. Истината си. Тези, засегнатите категории са и най-маргинализираните в днешна Босна – макар да са абонирани за вниманието на медиите, когато излязат на поредния уличен протест, обществото като че ли е уморено от тях. Протестите са рутина и стават все по-слаби новини. Животът продължава – покрай лозунгите, подписките, черните забрадки.
Едва ли има нещо нелогично, неморално или изненадващо за българския читател във факта, че средният гражданин в Босна все по-малко се интересува от публичното говорене и е все по-съсредоточен върху всекидневието си. Трудно е – с безработицата, със сметките за парното, тока и с таксите за университета, със здравното осигуряване и с вечно недоплатените пенсии. Познато.
И все пак... Някак си бих очаквал от хора, преживели война, обсади, глад, загубили дом или близки или имали невероятния късмет да преминат през всичко това без голяма загуба, бих очаквал от тях да гледат на живота другояче – сега, във всекидневието. По-философски? По-християнски? Или въобще – по тяхната си религия – по-духовно? По-смирено може би. С благодарност към живота, който е. Да, бих очаквал от хора, принудени като бежанци да започнат от нула, на чуждо място, чувство за благодарност за покрива над главата, за вечерята на масата и за туй, че най-близките им са около масата. Пък другото – каквото има, има.
Повече скромност.
Обаче всекидневието на преживелите войната е банално като публичното говорене на лидерите им; отношението към живота на масовия под-среден към-беден слой е също толкова еснафско и недуховно като в моята невоювала страна. Нищо не са научили.
Госпожица Юлия разбра за какво става дума
Когато писах първата си книга за Босна и за войната, се възхищавах от способността на босненците бързо да превъзмогнат травмите и да се върнат към някакъв що-годе нормален живот.
Днес повече се дразня от забравянето.
Оттогава – беше 1997-ма, си спомням заразяващото, колективно, необичайно за българина веселие в един от най-големите ресторанти в град Зеница, който всъщност е в рамките на един от най-големите в БиХ затворнически комплекси. Онзи ден бе започнал лошо, но завършил що-годе добре – бяхме се отървали на тънко, само с псувни и охлузвания, от възможна по-сериозна беда, та и ние, от ОССЕ-то имахме повод да празнуваме. Докато сервитьори, излежаващи присъди, ни сервираха храната, приготвена от готвачи – затворници, свободният ресторант пиеше и пееше, а погледът на моя тогавашен колега и приятел Даг от Норвегия, който по-късно кръсти с името Зеница заченатата си в Зеница от норвежка майка дъщеричка, бе залепнал за едно местно момиче, което танцуваше соло между масите. Туй девойче и на мен ми е пред очите, носеше се из опушеното помещение с някакви летящи подскоци като че ли часове наред, без умора и без памет. Когато сетне по идея на иначе боязливия, но подпийнал Даг и с моето алкохолно славяноезично посредничество я поканихме на нашата маса, научихме, че е загубила съпруг и двама братя на моста между Зеница и Жепче, на бившата фронтовата линия, която ние минавахме служебно почти всеки ден.
Или трима братя, да ме прости Господ, не помня, но имаше деца, останали си нейни, гледала си ги сама. Възхитени от нейната жизненост и ресторантска пластика, говорехме си с Даг, че танцува между масите като пеперуда.
Волята за живот на пеперудата е достойна за уважение.
(Мина време, прочетох текстове от някогашни и скорошни наши автори, забелязали разликата между лекомисленото, кафански-весело и авантюристично отношение към живота на сърбина или босненеца – от гледната точка поне на вечно загрижения, подозрителен, пресметлив до стотинка и мрачен дори във веселбата си българин. Туй – като уговорка, че си давам сметка за съществуващи клишета и че се опитвам да размислям извън тях.)
Знам семейството на мои близки приятели, все образовани, градски хора – измъкнали се от войната до един живи и здрави. Вече на трети адрес като бежанци, но успели да продадат останките и парцела на родната къща; купили на новото място апартамент, после втори апартамент; с два автомобила са – един скромен и един доста луксозен; с някакъв собствен бизнес; с три внучета... Та в това семейство се говори най-често за нямането – на пари за третия крайно необходим апартамент, на пари за мебелировката му, на пари...
Споменатата в заглавието Юлия бе от Украйна или Молдова, или може би от Белорусия – не помня, но твърдеше убедително, че е половин българка и имаше проблем с човешките си права в Босна и Херцеговина.
Много млада, не особено образована и поради естеството на неофициалния си бизнес – незапозната с политиката на Балканите, заразпитва ме с искрено любопитство за войната. В паузата преди официалното й „интервю“ с властите опитах да съчиня на неупражнявания си руски език някакво опростено резюме, как са се били три народа с три религии, които иначе дълго са живели заедно тук, и не помня какво още. Тогава единствено ясно ми бе, че аз самият все още не разбирам сложността на босненския конфликт, но госпожица Юлия награди обърканите ми приказки с една въздишка и с репликата „Защо на хората все нещо не им стига?“
Това необразовано полудете от някаква дълбока СССР-провинция ми даде най-краткото, точно и човешко обяснение за причината на всички конфликти.
Ето това не са научили хората тук.
Какво още, колко още им трябва? Не го разбират и у нас, но в Босна са имали шанса на един много скъп урок. И нищо.
А, Юлия... Приятно бях изненадан, когато отделът за човешки права на международната полиция взе случая с полубългарката сериозно. Със спонсорството на международната общност Юлия бе любезно експулсирана за родината си, получи и немалка финансова помощ – всички бе убедила, че започва нов живот. Телефонира веднъж само, за да пита дали не може да получи още пари...
