От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 09 krastev disintegration
Photo: Efired. Source: Shutterstock

 

Един от основните мотиви в развитието на настоящия европейски разговор се върти около въпроса дали не сме прекалено европоцентристки настроени, така че не успяваме да обясним себе си на другите. Украинският конфликт е перфектна илюстрация в това отношение, както се вижда от напълно различните начини на разглеждането му вътре и вън от Европа. Очевидно е, че настоящата криза в Европа, която продължава вече седем години, е много различна от други кризи, които са се случвали по света. Спомням си времето, когато кризата започна през 2008. В един разговор от онова време Хозе Мануел Барозо, тогавашният президент на Европейската комисия, зададе на нас, аналитиците и експертите, директен въпрос: „Какво можете да направите за нас?“ Моят отговор също беше директен. „Не особено много“, отговорих откровено.

Не съм специалист по интеграцията. Но мисля, че съм експерт по разпадането. Знам как нещата се срутват; това е нещото, което съм изследвал цял живот. Работил съм върху Балканите и знам как се разпаднаха те. Преди това изследвах начина, по който се разпадна Съветския съюз. Ето защо отговорът ми към Барозо беше: „Онова, което можем да ви предложим е проект върху политическата логика на разпадането“.

В резултат на това, в продължение на почти две години в Института по хуманитарни науки във Виена ние организирахме различни семинари и разговори. Канехме историци и политици да участват с нас в дискусии по различните примери за разпадания, включително и онези на Хабсбургската империя, Съветския съюз и Югославия.

Сигнали за колапс

От тези дискусии възникнаха три основни теми, които са ключови за разбирането на настоящата криза в Европа. Първата е фактическото съществуване на непредвидените срутвания. Нека не забравяме, че дори само година или две преди колапса на Съветския съюз едно подобно развитие се считаше за немислимо. Помислете за онази среща на висши експерти от Пентагона, през декември 1990, в която вземаха участие най-големите авторитети по Съветския съюз – и на която шансовете за неговото разпадане на бяха оценени на около 20 процента. По същия начин комунистите твърдяха, че поради високото ниво на взаимозависимост, разпадането на СССР било невъзможно и то няма смисъл. Както показаха по-късните събития, много неща, които нямат икономически смисъл, се случват въпреки това.

За да формулираме всичко това по друг начин: част от проблема, пред който сме изправени днес, се състои в това, че приемаме Европейския съюз като нещо гарантирано. И колкото повече го правим, толкова по-висок е рискът от разпадане. Увереността, че нещо не може да се разпадне, води до високорисково поведение.


Small Ad GF 1

Втората тема, която се оформи в резултат от дискусиите във Виена беше, че разпадането винаги е резултат от вътрешни причини. И, макар да е вярно, че анти-интеграционният блок никога не надвишава про-интеграционния такъв (дори и в случая със Съветския съюз мнозинството желаеше той да продължи да съществува), решаващ се оказва един особен динамизъм, който се създава в този процес и започва да развива своя собствена логика. Именно тази логика е, която се разраства и подхранва от само себе си вътре в обществото.

Третата тема беше свързана с наблюдението, че големите проекти не се разпадат откъм периферията. Ето защо не България или Гърция са онези, които могат да доведат Европейския съюз до разпадане, независимо от това колко силно могат да се опитват. Разпадането винаги се случва в центъра. То започва в момента, в който печелещите започнат да изпитват усещането, че губят от проекта. Ето защо Полша е толкова важна за много хора в Европа. Ако Полша, която често се възприема като един от най-големите печеливши от европейската интеграция, започне да се колебае по европейския проект, то и други страни, включително и Германия, биха могли да поставят проекта под въпрос.

Но това съвсем не означава, че европейските елити трябва да насаждат някаква „идентичност“ у тези хора. Подобни опити биха наложили една насилствена, изкуствена структура върху обществото, която не е реална и няма как да се прихване. Въпреки това в Европа имаше вече няколко опита за създаване на европейска идентичност, подобна на „националната“. Тези опити пропадаха и ще продължават да пропадат. В Европа винаги ще има разделение, както в случая с Иракската война от 2003, когато Европа беше разделена между нейния Изток и Запад, или по-късно, при кризата в Украйна. Този път Европа е разделена на Север и Юг. Последният няма интерес от превръщането на Европа в анти-путинов проект. И тази нагласа се появи не защото в южната половина от Европа има някаква голяма привързаност към Владимир Путин, а защото хората там не смятат, че това е важно за Европа. Южните държави са много по-загрижени от имиграционната криза, отколкото от въпроса за преоблечените путиновски войски, пребиваващи в една ограничена част от Украйна.

Вярвам обаче, че Украинската криза ще доведе до формиране на една нова идентичност в Европа. Само че това ще бъде оформяне на идентичност не за европейците, а по-скоро за украинците. Виждаме сами, че се ражда нова украинска нация. За нещастие това е възможност за оформяне на нация и в самата Русия. В резултат от кризата и пропагандата, разпространявана от Кремъл сред руското население, ще започнем да наблюдаваме появата на една нова, по-крайна руска национална идентичност.

Нов парадокс

На европейско ниво също се поражда нов парадокс, в резултат както от европейската криза, така и от ситуацията в Украйна. През последните години ставаме свидетели на европеизацията на широк спектър от политики, като в същото време на нивото на отделните държави се наблюдава появата на подновени национални чувства. Гражданите из цяла Европа започват се чувстват все по-разочаровани от ЕС. Вижда се как се променят очертанията на неща като солидарност и граници. Германците не са готови да направят за гърците онова, което направиха за източногерманците през 1990-те. Нещо повече, подходът на Германия към Гърция не беше едностранно решение на едно правителство или партия; налице беше реален консенсус по отношение на Гърция в цяла Германия. И това чувство беше ограничено не само до Германия, то беше споделяно и в по-голямата част от останалите европейски страни.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В своята книга от 1992, Европейското спасяване на националната държава, британският икономически историк Алан Милуорд оспорва тезата, че европейската интеграция ще разруши националната държава. В действителност европейската интеграция само легитимира отново националните държави. Тъй като едно от следствията от Втората световна война беше именно колапсът на националната държава, интеграцията даде на тези национални държави една подновена легитимност. Това е обичайният случай от около десет години насам, в хода на европейската интеграция в Централна Европа – което потвърждава факта, че много от проблемите, пред които сме изправени днес, са резултат не от провали, а от успехи. Ето защо е толкова трудно да се реагира адекватно на тези проблеми.

В резултат от европейската интеграция ние виждаме как се появяват нови регионални идентичности, които упражняват натиск върху националната идентичност, да речем в Шотландия или Каталония. Каталонците например казват, че, тъй като вече са част от Европейския съюз, то защо трябва да бъдат част и от Испания? Такава е нагласата и в Шотландия. Това са моментите, при които за пръв път националните държави са подложени на предизвикателство от успеха на европейската интеграция.

Може би още по-важно е, че в Европа се развива и една друга тенденция – бунт срещу елитите. По мое мнение този бунт е най-голямото предизвикателство, пред което е изправена днешна Европа. Този вид анти-елитна нагласа става все по-силна и не се вижда някаква ясна, позитивна идея за това какво всъщност желаят хората, които се бунтуват. Ясно е обаче, че опитите за увековечаване на статуквото само ще направят тази група още по-гневна. Можем да видим едно следствие от това при различни европейски избори, където протестният вот е нещо широко разпространено

Протестни вълни

Този бунт може да бъде разпознат и във вълните от протести, които се разливат из цяла Европа през последните няколко години. Ето защо най-лошото, което може да се случи с европейския проект е ако той бъде скован и представен като проект на европейските елити. Можем да очакваме и още по-сериозен бунт ако ЕС действително престане да бъде проект за Европа и се превърне в проект на нейните елити. В такъв случай една атака против елитите би могла да се превърне в атака срещу целия европейски проект. И това въпреки факта, че хората на улицата не са непременно антиевропейски настроени; в определен смисъл това е най-проевропейски настроеното поколение, което сме имали някога.

През 2013 в България имаше две големи протестни вълни. Първо през февруари, когато стотици хиляди хора в провинцията, организирани чрез социалните медии, без участието на политически партии или профсъюзи, протестираха против скандално високите цени на тока. Тези хора, излезли на улиците, не изискваха оставка на правителството, а само намаление на цените. Движението нямаше водачи. Тя нямаха ясно политическо послание и пееха патриотически песни от деветнадесети век. Най-големият им проблем беше свързан с големи фирми от Австрия и Чехия – основните доставчици на електричество в България.  Посланието към елитите, което може да бъде разглеждано като силно националистическо, беше: „Ние сме българи, също като вас. Защо тогава не се грижите за нас?“

През юни 2013 имаше друга вълна от протести, която беше много по-силно концентрирана в София. Този път протестите бяха насочени против уж немислимото назначаване на Делян Пеевски, български олигарх, за шеф на българската агенция по сигурността. Стотици хиляди хора отново излязоха по улиците, без участие на политически партии или профсъюзи. Протестиращите носеха знамена на ЕС и изискваха да бъдат третирани като европейци. И все пак би било погрешно, изхождайки от сравненията между двете протестни вълни, да се твърди, че има две различни Българии (едната настроена про-ЕС, а другата националистическа). В действителност много от хората, участвали в първите протести, вземаха участие и във вторите. Както Европа, така и национализмът се превърнаха в начини, по които хората можеха да търсят сметка на елита. И при двата протеста властваше едно и също основно усещане – че сега може и да сме по-свободни от преди, но сме изгубили властта над собствения си елит.

От тази гледна точка най-добрият шанс за успех на ЕС би бил, ако хората започнат да виждат в него инструмент за спечелване на контрол над елитите, а не като тяхно прикритие. Ако той стане последното, то ще наблюдаваме едно още по-високо ниво на фрустрация между елитите и хората. Това е урокът, който европейските лидери трябва да разберат днес. Ако той не бъде научен, в бъдеще ще станем свидетели на разпадането на проекта.

Статията е адаптирана версия на лекция, изнесена по време на форума „Европа с поглед към бъдещето“, проведен в Европейския център на Солидарност в Гданск на 14-15 май 2015.

Източник

Иван Кръстев е политолог и председател на Управителния съвет на Центъра за либерални стратегии, София. От април 2004 г. той е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато.

Pin It

Прочетете още...