През последните четири години Грузия инвестира сериозни средства в модернизацията на своята армия, закупи или й беше подарено модерно въоръжение от Израел, Украйна, САЩ, Турция, Чехия, Босна, а според руски медии и от България; опитни американски и израелски инструктори се включиха в обучението на грузинската армия и тя създаде свои елитни части. Грузински офицери преминаха курсове на обучение в Турция, САЩ и други натовски държави. Целта на тези усилия на малката и икономически слаба държава беше повече от ясна – подготовка за военна операция за връщане под грузински контрол на самообявилите се за независими някогашни грузински автономна република Абхазия и автономен окръг Южна Осетия. Не бива да се забравя, че тези непокорни планински области са включени в състава на Грузинската ССР по съветско време, през 20-те години на 20. век, като след разпадането на СССР в края на 1991 г. те никога не са признавали включването си в състава на новата независима държава Грузия. Още тогава те се обявиха за независими републики, подобно на Ичкерия (т. е. Чечения) и Нагорни Карабах – най-големия арменски анклав в Азърбайджан. Оттогава Абхазия, Нагорни Карабах (Арцах на арменски) и Южна Осетия попадат в графата на т. нар. „замразени конфликти“. След поредица военни сблъсъци в началото на 90-те години на 20. век в рамките на ОНД на Руската федерация беше възложено, с одобрението но ООН, да поеме миротворчески функции по границите на Грузия с отцепническите области.
За специалистите и политиците не е тайна, разбира се, че малобройни народи като абхазците и южноосетинците, които наброяваха под 100 хиляди души в оспорваните територии, никога не биха могли да обявят и отстояват „независимост“, ако не се ползваха с всестранна руска подкрепа (на първо място военна). Към това се прибавя значителния брой етнически руснаци, които са заселени постоянно в тези области (според много статистики те дори са по-многобройни от „титулярните нации“ на абхазци и южноосетинци). Положението се усложнява и от изкуственото разделяне на осетинския народ в две държави – руската автономна република Северна Осетия със столица Владикавказ (по съветско време град Орджоникидзе) и Южна Осетия в състава на Грузия, макар и само на хартия след разпадането на СССР.
Грузинският президент Михаил Саакашвили, който е обявяван от опозицията за авторитарен диктатор (може би не без основания след скандално протеклите президентски избори преди няколко месеца, на които той „спечели“ втори мандат, много от опозиционните дейци в Грузия се оказаха в затвора, а опозиционни телевизии бяха спрени), очевидно не успя да прецени ситуацията правилно. Той се предовери на американската подкрепа за силовото решение на конфликта в Южна Осетия, което очевидно е подготвял отдавна. Вероятно някои от неговите анализатори са заложили на аналогиите с изненадващите и успешни операции на хърватската армия, подготвена от американски инструктори, през 1994 и 1995 г. срещу войските на самообявилите се републики Сръбска Крайна, Източна Славония и Западен Срем в Хърватия и Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Тогава Хърватия – страна с 4,5 милионно население, приблизително колкото Грузия, постигна впечатляващи победи над изглеждащите дотогава непобедими сръбски военни формирования. Но в сравнение с бившата съветска задкавказка република Хърватия имаше значително по-развита и поставена на модерни европейски релси икономика и – което може би е не по-малко важно – изключително силно и активно лоби на Запад. Дори сръбските политици и медии по онова време често обясняваха международната изолация на Сърбия (и СР Югославия), както и провала на сръбската политика в тези конфликти тъкмо с решаващото влияние на хърватското лоби (в което включваха и Ватикана).
Оказа се обаче изключително наивно от страна на Саакашвили и неговите съветници да смятат, че с изненадващата военна операция от 8 август 2008 г. ще могат да решат в полза на Грузия тлеещия от поне 17 години южноосетински проблем. Ditto – относно очакването, че Русия ще се примири с политиката на свършените факти, наложена й от Тбилиси. Още повече, че при атаката срещу Цхинвали загинаха руски военнослужещи от състава на миротворците и множество руски граждани, жители на Цхинвали и други южноосетински селища.
Тук за пореден път видяхме политиката на двойни стандарти, прилагана от т. нар. международна общност. Вместо да осъдят грузинското нападение над Цхинвали като недопустим опит такъв заплетен международен конфликт да се решава със сила, САЩ и повечето от техните съюзници побързаха да осъдят Русия за неравностойния отговор и да й предписват докъде може да стигне в своята военна операция по „принудително възстановяване на мира“. Нещо, което същата тази международна общност не си е позволявала по отношение на други държави, когато те предприемаха военни операции срещу СР Югославия през 1999 г., талибански Афганистан през 2001 г. и Ирак през 2003 г., всяка от които се превърна в (не само хуманитарна) катастрофа.
Руското нахлуване или агресия срещу Грузия беше предшествано и провокирано от грузинското нахлуване и бомбардировки в Южна Осетия. Може да прозвучи много цинично, но според мен след 7 август Грузия трябва да се сърди преди всичко на себе си и по-точно на своя президент и неговия екип. Когато си съсед с такава военна сила и свръхдържава като Русия, си длъжен да се съобразяваш с нейните интереси, просто защото тя няма да ти позволи да не ги уважаваш. Нееднократно руски анализатори и хора от обкръжението на бившия президент и настоящ премиер Путин са давали да се разбере, че Русия е придобила ново самочувствие през последните години и се учи от уроците на САЩ в световната политика – тя иска да й бъде признато правото да наказва политиците от „близката чужбина“ заради политика, която не зачита и дори грубо накърнява руските интереси, така както ги е формулирал Кремъл. В този смисъл руското нахлуване в Грузия е част от подобен тип наказателна политика, „възпитателна мярка“ и предупреждение към цялата международна общност за това какво ще очаква занапред ръководството на някоя държава от „близката чужбина“ (т. е. руската имперска сфера на влияние и жизнени интереси), ако то си позволи да не уважава руските интереси, още повече пък да налага своите със сила. Ако Саакашвили е целял с военната си акция срещу Южна Осетия (независимо кой го е вдъхновил за нея) да скара Русия със Запада, то може и да успее, но от това Грузия едва ли ще спечели нещо. Със сигурност обаче желаното членство на Грузия в НАТО и в по-далечна перспектива в ЕС ще се отдалечи, независимо колко продължителен ще се окаже този военен конфликт, дори и да приключи още утре.
В древността и средните векове, както и в съвременния свят няма добри и лоши империи. Има само лоши, по-лоши и най-лоши империи. Всеки е свободен да разположи в тази градация страни като САЩ, Русия или Китай – съобразно предпочитанията и възгледите си.
Президентът Медведев заяви на среща с лидерите на парламентарните партии:
„Можете да сте сигурни, че операцията ще бъде
доведена до логичния й край. Ще направим всичко по силите си. Русия няма да
изостави съотечествениците си в беда и ще се стреми към нормализиране на
положението в Южна Осетия. Никога не сме били и няма и да бъдем пасивни
наблюдатели в региона на Кавказ.“
За разлика от много други случаи този път руската
дипломация изглежда разиграва сравнително добре картите си. Руският вицепремиер
Сергей Иванов отхвърли усилията на ЕС като посредник за прекратяване на огъня с
Грузия, заявявайки че Тбилиси трябва да преговаря за спиране на сраженията
директно с отцепилите се региони.
„Това не е споразумение за прекратяване на огъня“, каза Иванов относно опитите
на европейските посредници да накарат Москва и Тбилиси да подпишат спогодба за
прекратяване на ожесточените сражения. „Споразумение за прекратяване на огъня
се подписва между две страни, когато те се срещнат. Но първо ни е нужен
подписан документ между Грузия, от една страна, и Абхазия и Южна Осетия, че
никога няма да използват сила за в бъдеще“.
С авантюристичния си ход от 7 август грузинският президент очерта крайно лошо бъдеще за страната си, поне в средносрочна перспектива.
На първо място той затвори пътя на Грузия за НАТО. Президентът Буш силно желае да види до края на мандата си стартирането на процедурата за приемане в НАТО на Грузия и Украйна. Кандидатът за президент на републиканците Джон Макккейн също е горещ привърженик на грузинското членство в НАТО. Твърди се, че и най-влиятелните външнополитически съветници на Барак Обама са на същото мнение. На срещата на високо равнище на НАТО в Букурещ през април тази година обаче се видя, че някои от най-важните западноевропейски държави са категорично против влошаването на отношенията с Русия (което разбира се ще последва от евентуалното приемане в НАТО на страни като Украйна и Грузия). Затова поканата към тях беше отложена за неопределено време. След настоящия военен конфликт между Русия и Грузия трезвомислещите западноевропейци ще имат още по-малки основания да желаят Грузия като член на своите клубове на красивите, богатите и успелите. Както е добре известно, в тези клубове не се приемат държави, които имат нерешени тежки проблеми със съседите, още повече пък териториални спорове и неустановени граници, които внезапно могат да доведат до война. Въпреки дипломатическата реторика немалко европейци се ужасяват от перспективата за въвличане в един горещ военен конфликт (дори с мироопазващи сили) заради неясните ползи от приобщаването на Грузия към НАТО и сигурното охлаждане на отношенията с Русия.
На второ място Русия има достатъчно ресурси да прекъсва, ограничава или застрашава подаването на нефт и газ по тръбопроводите през грузинска територия като Баку-Тбилиси-Джейхан на Средиземно море, и да осуетява проектите за строителството на нови. При една студена война с Русия заради Грузия европейците знаят, че ще загубят много повече, отколкото биха могли да спечелят.
Икономическото положение на независима Грузия от години е критично, а след тази война с Русия вероятно ще се превърне в катастрофално. И в момента грузинците се радват на жизнен стандарт, забележимо по-нисък от този на най-бедните държави в Европа. Стотици хиляди грузинци живеят като икономически емигранти и не виждат никаква перспектива за завръщането си в родината. Отново страните от ЕС ще трябва да отделят значителни средства от и без това отънелите си бюджети за оказване помощ на Грузия и избягване на хуманитарна катастрофа.
Съединените щати са сериозно ангажирани в два военни конфликта – в Афганистан и Ирак, предстоят им президентски избори и за тях е немислимо въвличането в още един горещ конфликт като този между Русия и Грузия. А и Русия им е необходима като съюзник или поне като неутрална страна в глобалната „война срещу тероризма“, провъзгласена от президента Буш. Нещо повече, през последните десетина години много американски анализатори обявиха – и това залегна в някои американски стратегически документи – че всъщност Русия вече не е враг на САЩ и те са длъжни да направят всичко възможно да я привлекат като съюзник в „неизбежния сблъсък“ с голямата заплаха Китай.
По време на двата президентски мандата на Путин руските имперски рефлекси и амбиции се възродиха, получили неочакван допинг от резкия скок на цените на енергоносителите, които осигуряват 90 на сто от руския износ. Чистите печалби на Русия от това се изчисляват на над 300 милиарда долара от 2001 г. досега. Това позволи на правителствата на президента Путин да започнат модернизационни програми в много сектори и да увеличат значително доходите на руските граждани. Въпреки това демографският проблем си остава може би най-сериозната грижа на руските управляващи – всяка година населението на страната намалява с близо 900 000 души, а вече над 20 % от населението й се състои от мюсюлмански народности.
Нито Саакашвили, нито неговите приятели в чужбина би следвало да очакват, че операция за налагането на грузински контрол над Южна Осетия или Абхазия с груба сила би могла да се увенчае с успех, като се размине с руското противодействие. Това просто няма как да стане, поне в обозримо бъдеще. Още по-лошо, президентите не непризнатите държавни образувания побързаха да се възползват от ситуацията и заявиха, че след грузинските бомбардировки над Цхинвали и геноцида над осетинския народ, оставането на южноосетинците и абхазците в състава на Грузия е абсолютно невъзможно. Ето защо в най-скоро време те ще се обърнат към международната общност с искане за признаване независимостта на техните страни, като се последва прецедента Косово.
В руската Държавна дума от години се чуват мощни гласове, че трябва да се признае независимостта на Абхазия и Южна Осетия от Грузия, след което те трябва да подадат молба за приемане в състава на Руската федерация. Думата, разбира се, ще прояви нужната „държавническа мъдрост“ и ще уважи желанието на абхазкия и южноосетинските народи да станат част от Русия (още повече, че и сега те са изцяло икономически и политически зависими от нея). След военната авантюра на грузинското ръководство от 7 август 2008 г. вероятността този вариант да се осъществи силно нарасна.
Разбира се, Русия се ръководи и от други съображения в подхода си към този регион. Едно от тях е, че тя не признава независимостта на Косово, защото тя е самопровъзгласена, без договореност със страната, от чиято територия се откъсва, и противоречи на основни принципи на международното право. След време обаче ще настъпи момент, когато ще стане безсмислено да не се признава повече независимостта на Косово и тогава Русия с чиста съвест ще може да се откаже от ролята на защитник на международното право и териториалната цялост на Сърбия и да действа според това кое е най-добре за нея в отцепническите грузински територии. Например Сухуми, столицата на Абхазия, е твърде важна военна база (същото се отнася и за цялото абхазко крайбрежие), за да бъдат те оставени на НАТО чрез едно евентуално грузинско членство. Един ден Грузия може би ще бъде член на НАТО, но това ще стане без Абхазия и Южна Осетия. Освен ако дотогава под някаква форма самата Русия не е станала част от НАТО.
И накрая, все пак дори в политиката трябва да има морал. Навсякъде по света има неразрешени етнически конфликти и териториални спорове, тлеещи от векове. Когато от теб зависи съдбата на милиони хора и имаш съответните властови позиции, е недопустимо те да бъдат решавани с цената на човешки животи заради амбициите ти да останеш на власт, като отклониш вниманието на народа от тежките икономически проблеми, които твоето правителство не е способно да разреши. Навремето международната общност обяви за военно престъпление бомбардирането на Дубровник от Югославската народна армия и военните командири, които го бяха заповядали, бяха изправени пред Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия. Сега не би трябвало да се демонстрират двойни стандарти и виновните за бомбардировките на Цхинвали би следвало да бъдат предоставени на Международния трибунал за военните престъпления в Хага.