Влизам в камерната сцена на „Сълза и смях“ с надежда. Като драматург Георги Марков има статут на един от най-новите класици в българската драматургия, а класиците заслужават добри постановки. „Асансьорът“ е представление на продуцентска къща „Mascarichi“. В него актьорът Малин Маринов дебютира като режисьор. Участват Янислава Линкова и Бисер Маринов, а художник е Георги Стойков.
Поставянето на пиеса на един от малкото писатели-дисиденти е отговорна задача. Георги Марков е бил неудобен за времето си. Неслучайно неговите драматургични произведения са били сваляни, което до голяма степен е и причината той да избяга от България. Известни са случаите с пиесите „Да се провреш под дъгата“, „Атентат в затворената улица“, а най-големият скандал е с пиесата „Комунисти“. Добре знаем как продължава историята по-нататък. Бягството. Задочните репортажи. Чадърът.
Днес читателското внимание е привлечено главно от есетата на Георги Марков и сякаш често забравяме, че той е автор и на книги като „Мъже“, „Жените на Варшава“, „Портрет на моя двойник“. Както и на новелата „Асансьорът“ (1965г.), написана във вилата в Драгалевци, където живее писателят. Той се преселва там в средата на 1960-те години. През 1967г. излиза и пиесата „Асансьорът“. В нея архитектът Лозан и акордеонистката Стефка се оказват затворени в асансьор на новопостроена кооперация. Всеки от тях носи своята неудовлетвореност и своето отчаяние от живота, но го е скътал някъде вътре в себе си. В един момент обаче всичко това се пропуква и стаилото се вътре лъсва. Откриваме две човешки същества, в които все още има надежда за любов, за щастие. Надежда, която се изпарява с тръгването на асансьора и завръщането в ежедневието.
Но нека се върнем към моята надежда. Представлението започва. Декорът представлява асансьор с решетка като пространството е отворено към сцената. Материалът е основно шперплат. Има и малко огледало. За съжаление в първите минути това, което ми прави основно впечатление е, че от колоните се носи брум. Това е шум, който се появява при неизравнено напрежение и който откровено дразни вниманието на зрителя. За съжаление това е само първия от многото проблеми на това представление.
Това, което прави най-лошо впечатление, е самоцелната работа с текста. Когато се поставя пиеса от 1967г., а нейното действие се развива в ежедневието, една от първите задачи на режисьора е да вземе решение как да положи времето на пиесата във времето на постановката. В това отношение „Асансьорът“ на Малин Маринов се разпада тотално. Той е избрал нашето време, опитал се е да вмести текста в него и никак не му се е получило. Може да открием това още в сценографията. В новия асансьор с решетка. Какъв е този асансьор днес? Но това е просто най-видимото. Всеки би могъл да каже, че театърът е изкуство, а в изкуството има условност. Затова да преглътнем декора и да продължим нататък.
Постановката е изпълнена с логически грешки, които са породени именно от недобрата адаптация на текста. Така например виждаме как архитектът Лозан вади мобилния си телефон, а няколко минути по-късно от Стефка чуваме реплика от сорта на: „Поне да имахме телефон, за да се обадим.“ Също така съпругата на архитекта е машинописка в този странен свят, в който архитектът носи 1500 евро на свой приятел. Това показва липса на елементарно адаптиране на езика на пиесата към нашето време. Подобни грешки се срещат по време на цялото представление. Очевидно е, че текстът се нуждае от допълнителна адаптация, защото тези недомислици лесно биха могли да бъдат оправени.
Актьорската игра е по-скоро обрана, което прави добро впечатление. В същото време обаче самият текст не е лек. Той изисква натрупване на вътрешно напрежение в актьорите, което в един момент да избухне в кулминацията, в която Лозан и Стефка се целуват. Такова натрупване обаче няма. Поради това липсва и динамика. Представлението е някак равно и прекалено дълго в тази си форма. А моментът с целувката сякаш идва отникъде. Както и развръзката, в която двама души, които за съвсем кратък миг са се открили един за друг и са захвърлили всичките си проблеми, страхове, хващат същите тези проблеми и страхове и се завръщат в ежедневието.
Към края на постановката има и танц, който също така се появява отникъде и не носи усещане, че по него е работено кой знае колко. Ще бъда честен и ще кажа, че цялото представление ми носи това усещане. На нещо набързо направено. На безцелна самодейност. „Асансьорът“ е сериозна пиеса, но от видяното не мога да разбера защо режисьорът е решил да я постави тук и сега. Шперплатът в декора се огъва, когато актьорите думкат в него (нали са заседнали). Проектор прожектира цифрите на отминаващите етажи, в един момент губи връзката с компютъра и на мястото на цифрите се появява марката на проектора. Решетката на асансьора сякаш е използвана просто, за да актьорите я отварят и затварят при всеки повод. А поводи много! Липсва каквато и да било цялост, а това е необходимо условие, защото представлението би трябвало да създаде свят, в който зрителят да се гмурне. Вместо подобен свят тук има поредица от хрумвания.
Така самото представление се превръща в спрял асансьор. Но не в асансьор, който е спрял поради някаква авария, а асансьор, който просто не знае къде да потегли. Към 1967 или към 2017? Към по-голяма условност или към реализъм? В посоката на доброто представление или в посоката на лошото? С това не искам да кажа, че представлението е съвсем лошо. Не. По-скоро става дума за едно средно ниво, което на всичко отгоре е изпъстрено с грешки и недомислици. А в нашия контекст, изпълнен с прекалено много театър на средно ниво, на мен направо ми се иска представлението да е категорично добро или лошо. Но в „Асансьорът“ липсва каквато и да било категоричност. Липсва единен стил. Липсва цялостно режисьорско решение.
Но надежда има. Както е казал Чехов, трябва да се работи. Екипът на „Асансьорът“ трябва да реши дали иска да доработи постановката и да я направи достойна за името на Георги Марков. Или да се задоволи със средното си равнище.
