Кой е МИМЪТ? – Актьорът ВЕЛЬО ГОРАНОВ.
Откъде се завръща? От нашия спомен преди 30 години, когато той качи изкуството на пантомимата за първи път в България – на сцената на театър „София“.
Това изкуство ни се представя много рядко, защото не винаги има публика, готова да слуша своето съпреживяване на знаци, излъчвани мълчаливо от едно тяло, превърнато в инструмент на изповедност.
{rokbox title=|| album=|gora|}images/stories/articles/2012/Goranov/GORANOV_02.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|gora|}images/stories/articles/2012/Goranov/GORANOV_03.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|gora|}images/stories/articles/2012/Goranov/GORANOV_05.jpg{/rokbox}
В наше време ПАНТОМИМАТА тръгна от нямото кино. То още не беше намерило техническите възможности да произнася гласове. В това върховно напрежение за актьора – да се изразява с жестове и мимики – нямото кино роди гениите на пантомимата. Моето поколение ги помни от Чарли Чаплин насам.
Но киното бързо попълни средствата ни за озвучаване и през цялата война излъчваше в различни децибели картечни и оръдейни изстрели, човешки писъци и победни песни…
{rokbox title=|| album=|gora|}images/stories/articles/2012/Goranov/GORANOV_06.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|gora|}images/stories/articles/2012/Goranov/GORANOV_07.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|gora|}images/stories/articles/2012/Goranov/GORANOV_13.jpg{/rokbox}
В следвоенните години човешката душа остана да знае в уплаха и самота. Тогава ПАНТОМИМАТА се качи на сцената като цялостно (ПАНТО) противопоставяне: на гърмежи и викове – пълна тишина; на присъди и заповеди – мълчаливо отказване от съучастие. Тотално отчуждение – не като отказ от решения, ако тишина-самота за философско равновесие. От сцената ни лъхна изреченото още през ХVІІ-ХІХ в. послание на „Хамлет“ след смъртта: „останалото е мълчание“! Пушкин – след вътроняването на лъжецаря: „Народ безмолствует“…
Корифеят на пантомимата Марсел Марсо подчерта своята противоположност на всичко, което вървеше в озвучени събития, и на сцени, и на екрани – като си нарисува маска на лицето. Актьорът е не само безгласен, но и недостъпен, с непознаваемо лице…
Днес, и улицата, и техниката, и сцената изпъдиха ТИШИНАТА от живота ни, единствената сигурна територия за човешко равновесие и себепознание.
{rokbox title=|| album=|gora|}images/stories/articles/2012/Goranov/GORANOV_14.jpg{/rokbox} {rokbox title=|| album=|gora|}images/stories/articles/2012/Goranov/GORANOV_15.jpg{/rokbox}
И ето – мимът, вече 65годишен, отново се качва на сцената и ни изумява с перфектната си физическа форма. При първите му спектакли преди години, той бе 25-35 годишен, проф. Гочо Гочев се ядосваше на себе си: „Как го прави, че аз, обигран театрал, с напрежение следя дали още помръдва върху цяла сцена кутрето му от простреляната ръка. Не актьор. Актьорище!“.
Кое е предизвикало Вельо Горанов да върне отново спектакъла на сцена? – Творческата му тревога, че ние се отучихме да общуваме в тишина.
Сегашният му спектакъл е композиран така, че започва с етюди, приобщаващи публиката. Постепенно, чрез разпознаваеми битови епизоди, мимът навлиза в тунела на философските решения. А ние, без да се разберем, го следваме в тъмното. Вървим вече не след него, не до него, а вътре в него… И участваме в съкровеното споделяне за смисъла на живота, за илюзиите на човека, за силата на репресията, за вечното „срещу“ на хищното срещу благородното, за съпротивата срещу стените и ветровете, за силата на уж слабия…
За величието да си останеш човек!
И общуването между тишината на сцената с тишината в залата отваря проход за интимно човекознание.
