Най-просто казано ХаХаХаИмПро е театър, в който представлението се измисля на момента в непосредствен диалог между актьорите и публиката.
Друг по-подробен начин да се опише този театър е през играта с езика: тук високият стил на литературата се засича c гаменските изцепки; клишираните фрази се озовават в небивали ситуации, от което самите те оживяват със сепващо нови значения; пиесите преливат в сцени от екшън филми в рецепти за зарзават в скандирания в недомислици в сценарии за телевизионни предавания. Жанровете губят ясните си граници, оглеждат се един в друг и резултатът разсмива със своята спонтанна сюреалистичност. Някак неусетно става най-естествено една част от публиката енергично да вика: По-ве-че лю-те-ни-ца!, докато друга умозрително имитира звука на оризовата кокошка: Муууууц! Мууууц! Муууц! (В този театър и животинските видове са еднократно явление.)
Трети начин да се разбере концепцията зад ХаХаИмпро е през сравнението му с традиционния театър. Тук липсват много неща: липсва предварителен сценарий, липсват декори, липсват костюми, изобщо всички онези трикове, които се стремят да създадат у зрителя илюзията за друга реалност. Липсва и ясна граница между сцена и публика; между театрали, които произвеждат културен продукт, и зрители, която го потребява. Няма отчетливо деление между автор, актьор, режисьор и зрител: всеки е по малко от всичко.
И все пак ХаХаХаИмПро е нещо повече от театър, в който се тестват границите на асоциативното мислене. Не е и достатъчно да се изброят липсите в него, за да се разбере механизма, по който работи и съответно – посланието му. Много неща липсват, но какво всъщност е новото, което предлага този театър?
Нов модел на общуване, нова формула за диалог и заедност, както вече споменах в началото.
Това е театър, който възниква на границата между сцената и публиката; той създава реална ситуация на диалог, в която непрекъснато се генерират нови сюжети и идеи, но и нови правила, по които да се генерират тези сюжети и идеи.
Това е театър, който функционира като машина за производство на реалности. От нов тип.
Този театър съзнателно и открито се заиграва със собствените си конвенции за театър. Тук още от първата минута се съобщава на непосветения зрител: ние сме актьори и нямаме намерение да се преструваме в продължение на час и половина на персонажи от нечия пиеса; дори сме с еднакви тениски, на които пише „Всичко си е супер”. Ние можем да седим сред публиката и да се смеем заедно с нея, можем да разговаряме с колегите, които в този момент са на сцената, можем разбира се да се качим на сцената и там да изпробваме различни роли и ситуации. Можем и да поседнем на сцената като истинска публика и да се посмеем на случващото се. Всъщност според нас голяма разлика между актьор и зрител няма.
Ключова в този театър е фигурата на водещия – той дирижира диалога и работи като преводач между участниците, избрали да играят на сцената, и участниците, избрали да седят в публиката. Стимулира зрителите с въпроси, поема техните предложения и ги превежда на езика на театъра под формата на задачи, които актьорите след това реализират. Така водещият и публиката влизат за кратко в ролята на драматурзи (автори). Същевременно зрителят има пълна свобода – може да си мълчи и да се държи като класически зрител, може да си пусне гласа в груповите скандирания, но може и да се порови в килерите на паметта си и да извади оттам някое чудато същество като мурмундешката и после да гледа как то оживява на сцената. За актьорите е повече от необходимо да присъстват със своята личност тук – със своята памет, фантазия и сетивност – те не повтарят зазубрени фрази, а дават воля на потока от асоциации, който се поражда в съзнанието им. Колкото по-надълбоко гледат в себе си, толкова по-богата, широка и неочаквана е импровизацията им.
Всяка сценка в този театър може да се разчете като въпрос: как общуваме? По какви правила водим диалог? Кой измисля правилата и как можем да ги променяме? Как можем да създаваме нови сюжети и реалности, в които има място за всекиго и ни е добре заедно?
Всички се превиват от смях и всичко си е супер. Но най-важното правило в това упражнение по общ смях, кислородът на този театър, е: Грешки няма! Струва си да се подиша от него.