Преди няколко месеца лондонската публика се стече в Tricycle Theatre, за да гледа – за пръв път във Великобритания – пет едноактни пиеси на американския драматург Тони Кушнер, известни със събирателното име Малкият Кушнер. Една от мини-пиесите от тази група, Само ние, които пазим тайнството, ще бъдем нещастни, е довела автора до параноя, до „един вид паника“. Хората, за които се отнася тази пиеса, казва той, са „много отмъстителни хора“.
Той говори за републиканците – или поне за някои от тях. Те бяха на власт през 2003, когато той е писал въпросната пиеса, която представя съпругата на Джордж У. Буш, Лаура, и три мъртви иракски деца. В пиесата Лаура чете един пасаж от Братя Карамазови на децата, убити в резултат на американските бомбардировки. Текстът не е особено лекичък откъм символизъм. Но според автора тук се подразбират всички нас, а не само семейство Буш.
„[Списанието Nation] я постави на корицата си“, казва Кушнер, „със заглавие, измислено от самите тях – Лаура Буш и Злото – от което аз бях много обезпокоен. Мислех, че това ще изкриви прочита на текста. Имах и този момент на паника – ‚а какво ще се случи, ако ония го прочетат и се нахвърлят върху мен?‘“ Това е било параноя, признава той. „Но човек се плаши. Спомням си, че скрих лаптопа си и че занесох всичките си списания във вилата на село. Един вид криех нещата, мислейки си, ‚тия може да откраднат нещо.‘“
Трябва да се добави, че Кушнер не се плаши лесно. Когато Стивън Спилбърг го наел да напише сценария за филма Мюнхен (2005), разказващ за израелското отмъщение срещу убийството на техните олимпийски атлети, Кушнер го предупредил, че това може да доведе до неприятности. Така и стана: дясно настроените евреи заявиха, че той приравнява отмъщението с клането, което го е предизвикало. Кушнер, който сам е евреин, а и гей (той е женен за журналиста Марк Харис), винаги е бил изключително ясен критик на израелската политика към палестинците, а преди – и на политиката на Буш към Израел. Едва ли е за учудване това, че американската десница го мрази, и че той мрази нея.
Освен това обаче той е изключително талантлив, международно признат драматург, може би най-добре познат с пиесата си Ангели в Америка – седемчасов епос, който му спечели наградата Пулицър и на два пъти – наградата Тони (по веднъж за всяка част), плюс една Еми за телевизионната версия, в която играе Ал Пачино. Едно безсистемно, зашеметяващо пътуване през съсипаната от СПИН рейгънова Америка, то издигна Кушнер до връхните нива на драматурзите от 20-ти век и му донесе сравнения с Тенеси Уилямс.
Той ми разказва анекдот за колекцията от грамофонни плочи на баба и дядо си, която включвала някои „левичарски“ народни песни от времето на Гражданската война в Испания, подарени им от един войник след края на Втората световна война. Антикомунистическата параноя от времето на Макарти през 50-те години накарала баба му да се почувства толкова нервна заради плочите, че тя ги начупила и закопала парчетата през нощта в градината.
„Това беше в Лейк Чарлз, Луизиана – приятно еврейско семейство, което нямаше никакви причини да си въобразява, че някой би могъл да знае какво се съдържа в тяхната колекция от плочи“, добавя Кушнер, усмихвайки се на историята си. Но, както той казва сам, хората се плашат. Може би, намеквам аз, това е нещото, което трябва да се очаква, когато писането на пиеси се превърне в инструмент за политика. Но той отхвърля това. „Дори не зная дали наистина съм политически драматург. Понякога се питам дали и Бертолт Брехт е бил, макар че той сигурно би ме убил за това, че задавам подобен въпрос. Поставените на сцена събития имат влияние, но не особено директно. Когато от тях се направи пропаганда, аз не мисля, че те могат да достигнат потенциала си.“
Може да се разбере защо той прави това разграничение: пропагандата рядко притежава сърце: пиесите на Кушнер може и да отразяват политиката, но политиката никога не измества човечността. „Истински вълнуващото за мен в театъра е начинът, по който той възпроизвежда една определена двойственост на човешкото съзнание, която е изключително важна, за да може да бъде разбран света политически. Това обяснява нашата способност да толерираме противоречивостта, конфликтите, неопределеността и двойствеността.“
Двойственост е заглавието на една от едноактните му пиеси. (Кушнер е щедър при даването на заглавия – тази например има четири.) Тя представя една психиатърка и нейната пациентка, и може да бъде интерпретирана като защита на двойствеността – едно състояние, често разглеждано като слабост.
„Струва ми се, че това е един приятен начин да се изразят нещата“, казва Кушнер. „Винаги съм мислил за това като за борба между двама герои, опитващи се да си изградят вътрешна търпимост към двойствеността. Хората, които не притежават това, като Джордж У. Буш, са много опасни. Напоследък прекарах шест години в работа над един сценарий за Абрахам Линкълн [за Стивън Спилбърг; филмът трябва да се появи догодина]. Правилността на всичко, което Линкълн е направил, изглежда идва от това, че той се е намирал в хармония със собствените си несигурности и съмнения, и че е бил готов да говори за тях публично. Удивителното в него като водач е поразителната му способност да намери пътя между неразрешими въпроси. И въпреки това той достига едно решение, което изглежда като мъдрост, в противоположност на „о, по дяволите, по-добре да направя нещо.“
Под режисурата на неговия дългогодишен сътрудник Тони Таконе, пиесите в Tricycle са сюрреални, конфронтационни и смешни. Някои от тях надничат в отвъдния живот на героите, като например психоаналитикът на Никсън в Д-р Арнолд А. Хучнекер в рая. Най-странна е може би Flip Flop Fly!, в която американската артистка Лучия Памела се среща с детронираната албанска кралица Жералдин Албанска на луната (двете умряха една след друга в разстояние на няколко месеца през 2002).
Следващата театрална работа на Кушнер е онова, което той веднъж ми описа с думите „следващата голяма гей-пиеса“. Но въпреки заглавието – Ръководство за капитализма и социализма за интелигентния хомосексуален, с ключ към Писанията – пиесата има за Кушнер важност, която далеч надхвърля въпросите на сексуалността.
Тя е преднамерено свързана с един писател, чието либерално съзнание е равностойно на неговото собствено: Артър Милър. Милър е една от трите гигантски фигури, с които трябва да се съизмерва всеки американски драматург, казва Кушнер. Другите двама са Юджийн Онийл и Тенеси Уилямс. Или, казано другояче, това са Смъртта на търговския пътник, Дългото пътуване на деня към нощта, и Трамвай желание.
„Те си остават, за огромно разочарование на всички нас, които сме се появили оттогава насам, един вид недостижими. Нищо не е достигало културното въздействие на тези три пиеси. Имало е пиеси с определено въздействие – аз наистина мисля, че Ангелите го имаха; Кой се страхува от Вирджиния Улф е завладяваща и страхотно важна пиеса; такива са и пиесите на Огъст Уилсън. Но човек винаги се връща обратно при големите три… Всеки път, когато гледам някоя от тези три пиеси, винаги си мисля, как по дяволите го правят? Какво е онова нещо в първата сцена на Смъртта на търговския пътни, което те кара да мислиш, че в сърцето ти е забучен кинжал? И той си остава там през цялата пиеса.“
Намеквам на Кушнер, че по свой собствен начин той е също толкова новаторски колкото и бляскавите му предшественици. Никой драматург например не е бил толкова последователно пророчески. Неговата пиеса за Афганистан, Homebody Kabul, която съдържа думите „талибаните идват в Ню Йорк“, е написана преди 11 септември и има премиерата си малко след това; Керълайн или промяната съдържа стиха „Нищо не се случва в Луизиана, там всичко е под вода“, написан преди ураганът Катрина да удари щата. В голяма част от Ангелите става дума за екологичната катастрофа и дори в първата му пиеса, Блестяща стая, наречена ден (1984), се прави сравнение между Рейгън и Хитлер (веднъж той ми каза, че нарочно е бил безотговорен) – и какво се случи след това? На сутринта след премиерата вестниците публикуваха снимки на Рейгън, полагащ венец върху гробовете на SS-войници.
Но Кушнер отхвърля приказките за пророчество. Той просто чете много. „Не съм единственият човек, който забелязва тези неща. Може би съм един от неколцината драматурзи, които ги правят видими.“ За Кушнер политиката на неговия актизивъм съществува паралелно с писането на пиеси. „Мисля, че тия неща съществуват паралелно за всекиго. Струва ми се, че ако сте гражданин на една секуларна, плуралистка демокрация, вие имате задължението да участвате в политическия живот на страната си.“
А след това казва: „Онова, което ми се струва някак ново, поне за един американски драматург по времето, когато пишех Ангелите, беше, че взех съзнателното решение тези герои да виждат света през една политическа призма.“
Може би това е нещото, което би казал един политически драматург.