Има една снимка на Фийби Уолър-Бридж, направена на афтър-партито на наградите „Еми“ през 2019 г., която по-добре от всяка друга съвременна снимка на знаменитост, която съм виждал, улавя непреходното очарование и блясък на холивудския успех. На нея британската сценаристка и актриса е облечена в блестяща рокля с дълбоко деколте, седи на стол с висока облегалка, в едната ръка държи цигара, в другата – водка, заобиколена от масички, отрупани със златни статуетки, присъдени на Fleabag – риторичния, разчупващ формите и предизвикващ умиление сериал, който тя създаде и в който изпълнява главната роля. Къде отива човек след такъв момент? Сега, няколко години по-късно, вече знаем. 37-годишната Уолър-Бридж участва в току-що излезлия на екран Индиана Джоунс и реликвата на съдбата. (Това се случва, след като преди това е участвала в писането на сценария на филм за друг емблематичен герой: Няма време за умиране на Джеймс Бонд от 2021 г.) На по-далечния хоризонт Уолър-Бридж, която е създателка и на шпионско-трилър сериала Killing Eve, работи по сериал по видеоиграта Tomb Raider за Amazon Studios. (Към момента на публикацията обаче напредъкът на този сериал е спрян заради стачката на сценаристите от W.G.A.). Преходът от предишната ѝ специфична, сравнително дребномащабна работа към големи екшън проекти на вече съществуващи интелектуални собствености съвсем не е нещо очевидно, най-малко пък за самата Уолър-Бридж. „Постоянно си задавам този въпрос“, казва тя и се усмихва палаво. „Какво всъщност правя?“
Не искам да кажа това по несериозен начин, но да преминеш от Fleabag към Джеймс Бонд, Индиана Джоунс и Tomb Raider не е точно най-логичният развой на нещата, [особено в този бизнес]. И така, как мислите: какво хората, които стоят зад тези проекти, виждат като ваш принос и дали то съвпада с онова, което самата вие смятате, че допринасяте?
Разбирам какво имате предвид. Мисля, че при герой като Бонд има нещо опасно, трансгресивно и подстрекателско; същото се отнася и за Инди. Той напълно революционизира екшън героя. Между другото, Харисън [Форд] е твърдо против да бъде описван като такъв; може би е достатъчно да кажем, че в него има нещо, което нарушава формата. Сега приемаме тези поредици като най-големите франчайзи [стоки или произведения, следващи определена водеща идея], но в ядрото на тези герои има нещо палаво и опасно. Те са били пакостниците на своето време, а аз възприемам [моите героини] Виланел и Флийбаг[1] също като пакостници. Така че за мен всичко това беше не толкова „Искам да направя този голям филм“, а повече „Искам да си играя в пясъчника с тези негодници“. Това е един от начините да се погледне на работата ми.
Има ли и друг начин?
Ами, аз съм водила тези разговори със самата себе си. Опитвам се да не прекалявам с размислите.
За тези цели преосмислянето е нещо добро.
Перфектно. Мисля, че съм нещо като наркоманка на преживяванията. Искам да опитвам нови неща. Така че, като си помисля, че някой от [хората, които правят] тези огромни франчайзи е гледал Fleabag и си е казал нещо от рода на: „Хм, това е доста интересна ситуация. Какво ще стане, ако смесим това с това?“ – това ме интригува. Но то не може да стане само защото някой иска да получи някакъв вид Инди-насоченост. За щастие в случая с Барбара[2] и Бонд те се интересуваха от моята гледна точка като сценаристка към цялото нещо и това беше вълнуващо: опитът да отида на снимачната площадка с този герой и с тези хора. А след това преживяването – вече от актьорска гледна точка – на Индиана Джоунс. Четох сценария и се смеех и крещях поради факта, че щях да скачам от разни неща, от каскадите в него. Тази възможност не можеше да бъде отхвърлена – както заради житейския опит, така и заради всичко останало. Но е необходим и интегритет. Така че, когато се появи Инди, инстинктът ми беше: „О, Боже мой, страшно ми се иска да вляза в пещерата[3]“, но трябва да имаш нещо, за което да се държиш. Когато говорих с Кати[4] в началото, тя каза: „Става дума за остаряването. Става дума за съжаления и скърби. Става дума за това, че остаряваме физически и нямаме семейство“. Така че съм в състояние да погледна всичко това и да си кажа: „Това е подобно на някои неща, които съм правила.“
Може би това е малко циничен въпрос, но…
– хм, вече ми харесва.
Начинът, по който току-що описахте емоционалната основа на Индиана Джоунс: Това ми напомня за случаите, когато чета интервю с някой актьор, в което той говори, че се е снимал в някакъв филм по комикс и казва нещо от рода на: „Това е моят начин да изследвам психичните заболявания“. Ами не, много моля! Това е просто филм по комикс!
Печелите много пари и изглеждате много готино!
Да, и може би актьорите трябва да си казват тези неща, за да оправдаят материала, но онова, което ме интересува, е действителният практически баланс между тези по-дълбоки драматични идеи и ежедневното създаване на филма, което, както си представям, включва много скачане от високи места.
Тези по-дълбоки неща са напълно съществени за мен. Което не означава, че един ден няма да нося пелерина и да скачам от задната част на самолет, като си казвам: „Всичко това се прави за спасяване на животни!“ Но не бих могла да напиша нищо, което според мен да няма този по-дълбок елемент, който е искрено в основата му, и тази пишеща личност е с мен навсякъде, където и да отида. Тя е постоянно присъстваща и постоянно задава въпроси: Какво означава това? Защото съм обсебена от това публиката да бъде трогната. Бях развълнувана, когато прочетох сценария, и бях развълнувана отново, когато чух Джим[5], Харисън и Кати да говорят за него. Искам да кажа, не че се размазах по пода, но усетих онази тръпка – в това има нещо човешко. А инак, за ежедневието? Някои от дните бяха суперзабавни и изглеждахме наистина страхотно. Но истинските актьори не искат просто да изглеждат готино. Те искат да ви разплачат, докато изглеждат готино.
Кои идеи са ви най-интересни в момента?
[Смее се.] Вие сте такова копеле. Защото това отива точно към въпроса, който си задавам всеки ден като писателка. Това е, за което си мислех тази сутрин: При изкуствения интелект има това очарование от един глас, който ще се появи и ще бъде по-умен и по-бърз от всички нас – но ние все пак искаме да го чуем. Всички се страхуват от него, но влизат в ChatGPT и експериментират. Съществува това напрежение между желанието да се развиваме, да преминем към следващия етап, но също и желанието да се върнем назад и да се чувстваме сигурни. Не сме в период като 1980-те години, когато бяхме като: „Давай, давай! Пари, бъдеще, технологии!“ Не е и свръхносталгичен период. Ние сме някъде по средата. Така че какво означава да си част от тази епоха? Това е като онази стара детска песничка: Не можеш да минеш над нея, не можеш да минеш под нея, трябва да минеш през нея [дъгата]. Чудя се дали ще има изкуствен интелект, който да може да композира толкова красива музика, че да не можем да отречем, че тя ни трогва – да ходим на тези концерти, да си купуваме тези билети, а новостта да бъде, че ще чуем това красиво произведение на изкуствения интелект, изпълнено от оркестър? Все още ли е изкуство, ако е създадено от изкуствен интелект? Нима е нормално, че сме развълнувани от него? Господи, не знам отговора. Може би ще стигнем до момент, в който новото ще бъде, че изобщо нещо е било написано от човек. Този човек е доказал, че е бил в кутия, далеч от всякакви изкуствени интелекти, когато е писал това нещо.
И какво друго?
Добре, друго нещо, за което мисля много, е ролята на комедията. Комедията трябва да си възвърне ролята. Имаме ли право просто да седим и да се кикотим на ситкома [телевизионния комичен сериал]? Струва ми се, че има желание за това. Но дали смехът заради самия смях не е някак си измама, защото светът е в такъв смут? Това е толкова интересно време. Онзи ден говорих с един приятел: Спомняш ли си, когато един сценарист получеше предаване по Би Би Си и това място беше златно? Днес хората могат да кажат: „Имам предаване“, но не знаеш къде ще излезе, не знаеш колко хора ще го гледат. Това е напълно различна връзка с работата. В някои отношения това те прави по-чист, защото си казваш: „Просто трябва да напиша точно това, което мисля“.
Защо „по-чист“?
Защото [в обичайния случай] като сценаристи и създатели искате хората да гледат вашето предаване, така че ако можете да направите нещо да изглежда и звучи като нещо друго, което хората вече са гледали – и тогава може би ще успеете да убедите продуцента, че то ще има почва. Но аз открих, правейки Fleabag, че трябва да напишеш нещо, което е по-опасно, по-честно, по-необичайно и по-провокативно – особено ако ще влиза в борба с милион други неща. Усъвършенстването на уникалността на всичко, което правиш, е най-добрият ти шанс. Знам, че казвам това, след като току-що съм подписала договор за Tomb Raider, който вече си има утвърдена аудитория и знам, че това е, което Амазон иска, и затова те сключиха с мен тази невероятна сделка[6]. Изключително важно ми е да посрещна очакванията им. Възможността да правя тези опасни, палави, трансгресивни неща право в сърцето на нещо, което е много ценно за тях от гледна точка на рейтинга, задоволява и двете потребности, но задачата за мен е не просто да им дам Tomb Raider-а, който те мислят, че искат, а да им дам нещо друго.
Не искам да бъда груб, но ще попитам директно: Как парите от Amazon се отразяват на творческата ви дейност? Чувствате ли се като дете в магазин за бонбони? Затруднява ли ви това?
Сложно е! Защото такива неща са напълно променящи живота и изключителни. Толкова съм благодарна за това. Но чувството, че дължа нещо, е необичайно за един артист. Те подкрепят нещата, които искам да правя. Имам толкова високи стандарти за себе си, а сега ги удвоявам, защото наистина ги харесвам, така че искам да направя нещо, което те биха сметнали, че си заслужава. Получаването на Tomb Raider имаше смисъл, защото си казах: знам, че това ще е забавно за всички, и мога да гарантирам нещо амазонско по отношение на мащаба на това, което искат. Но трудността е желанието да го направя „правилно“. Докато преди си си казвал, че на никого не му пука, никой не гледа, никой няма да ти даде нищо, но ти все пак ще го направиш, сега си казваш, че ще ти дадат всичко! Това е толкова лудо нещо!
Мога ли
– [Смее се.]
Защо се смеете?
Разсмивате ме, защото започвате въпросите си с: „Не искам да бъда циничен, не искам да бъда груб“, но ми задавате най-директни въпроси. Харесва ми. Това са истинските неща, за които мисля, и истинските разговори, които водя. Затова го оценявам.
Аха, добре. Друго нещо, за което съм любопитен, е дали има някакъв начин, по който нещата, които сте направили след Fleabag, са реакция срещу начина, по който беше интерпретирано това шоу. Защото за него се пишеше много по отношение на феминизма, а след това вие се обърнахте и направихте тези големи неща [Бонд, Инди], които никой няма да тълкува като гледната точка на Фийби Уолър-Бридж за съвременната жена. Притеснявахте ли се, че ще бъдете поставена в рамка?
Мога да видя тази аргументация, но по никакъв начин не съм вършила това съзнателно. Хората ще интерпретират всичко, което правя, като моите усещания за съвременната женственост, защото съм съвременна жена. Не искам да избягам от тази част от себе си. Мога да видя как съм влязла в мъжки роли с Бонд и Индиана Джоунс, но тези светове винаги са ме интригували. Светът на екшъна с високи залози ме привлича, независимо дали е мъжки, или женски. Харесва ми напрежението му и идеята да мога да опиша женски персонаж в подобен свят. Знам, че с Лара [Крофт] това ще се тълкува като „съвременна жена“, но моята работа е да изненадвам хората с героите. Точно това беше удивителното във времето, когато излезе Fleabag: Всички искаха нещата да са по-феминистки и направени от женска гледна точка, но хората никога не ме питаха за това. Искаха от мен да дойда и да изградя герои от моята гледна точка. Не беше като „Ето това е правилният ход“. По-скоро беше като: „Аз ще пиша реплики за Бонд?“. Та той е най-страхотният тип на света! И известен женомразец! Не се интересувам от перфектно възпитани мъже или жени. Привличат ме онези, които се възприемат като малко опасни, особено в рамките на сексуалната политика.
Сега имам два въпроса, които звучат клюкарски, но се надявам духът, в който са замислени, да проличи: първият е дали вие и Мартин[7] си показвате взаимно работите. Питам, защото съпругата ми също е писателка и знам, че може да е трудно да помолиш партньора си да гледа нещата ти.
Не, не го правим, но говорим за тях. Искам да кажа, че Мартин ще ми покаже, когато завърши черновата. Аз по-скоро предпочитам да говоря, така че ще обсъдя много идеи, но няма да му покажа нищо до абсолютния край. Искам да е перфектно, преди да му го покажа. Защото освен мой партньор, той е и писател, на когото се възхищавам през целия си живот. Така че това е като да покажеш ранните си чернови на някой, който за теб е герой. Това е нелепо.
Имате ли нещо против обратната връзка? Това е моят проблем.
Имам същото нещо. Искам той да падне на пода в страхопочитание и да не може да диша, защото е запленен от това, което съм направила. Това е невъзможно очакване, затова и не му показвам твърде много. Когато той го хареса, тогава съм на върха на света. Когато не е сигурен, знам, че е прав. Много внимаваме да не си влияем един на друг прекалено много. Но пък е доста забавно! Това е като допълнителен слой от един вид флирт: „Аз пиша нещо.“ „О, да? Какво пишеш?“ „Не казвам.“
Ето го и вторият въпрос: Бях развълнуван да разбера, че с Доналд Глоувър сте работили по рестартирането на Мистър и мисис Смит[8], в което вече не участвате. Но мога да си представя, че може да не е най-лесната ситуация, когато двама души, които очевидно имат силен авторски усет, се опитват да направят нещо заедно. Работата по този проект научи ли ви на нещо относно границите на сътрудничеството?
Бяхме трима души: Франческа Слоун, аз и Доналд. Просто мисля, че това са твърде много готвачи. Въпреки че всички се разбирахме и споделяхме много идеи и работихме толкова дълго по него, за представлението и публиката е по-честно да има една визия. Когато имаш чувството, че визията е объркана, тогава нещо трябва да отстъпи. Но това беше изключителен процес и аз му се наслаждавах много. Да знаеш, че е по-добре да бъде направен от двама души, отколкото от трима – чувствам се доста зряла, когато наистина кажа подобно нещо. Те са работили заедно и преди, и самото намиране на този ритъм с разликите във времето и други неща е нещо като лудост. Просто това е най-доброто за сериала.
Благодаря ви за отговорите на тия въпроси.
Наистина ми се сториха малко клюкарски. Но не знам. Когато чета тези неща, които правите, се интересувам от честните отговори на хората. Така че не се опитвам да бъда загадъчна.
Ще ми кажете ли алтернативните финали на Fleabag[9]?
В никакъв случай.
Когато седнете да пишете и на рамото ви се появи едно малко дяволче, което ви шепне в ухото и казва: „Опитай това“, какво точно ви казва?
Имам игрива ръка.
Какво е игрива ръка?
Игрива ръка е, когато пиша и се ядосвам на себе си, че съм скучна, след което изведнъж започвам да пиша нещо леко ядно. Игривата ръка е като: „Да му таковам …, Фийби, просто го напиши!“ В самото начало например, предавах сценарий на продуцента, а той казваше: „Това е малко така…“, а аз като почнех: „Знам! Мразя го! Това е, което наистина искам да напиша!“ А вече имах и друг сценарий: онзи на игривата ръка. „Всъщност исках да направя това.“ А те казваха: „Този е наистина добър!“ Сякаш трябваше да изхвърля от себе си този, който мислех, че хората искат, а след това да кажа: „Гадняри! Ето един много по-добър!“
Това е прозорец към вашата психика: Искате да бъдете харесвана и да изпълните задачата добре, но всъщност желаете нещо по-рисковано.
О, Боже мой. Точно това е. Но най-хубавото нещо е, когато задоволявате и двете. Пътуването дотам може да бъде доста… [смее се] – обичам чувството, че съм направила онова, което са ми поискали, но мразя чувството, че съм се опитвала да се харесвам.
[1] Виланел е името на героинята-убийца, изиграна от Джоди Комер, в Убийството на Ева. Fleabag, за онези, които не са го гледали, е заглавната героиня на едноименния сериал, изиграна от Уолър-Бридж. Сериалът спечели шест награди „Еми“ и 11 номинации за втория си сезон. (Всички бележки са на автора).
[2] Барбара Броколи, която заедно със своя полубрат Майкъл Г. Уилсън контролира правата върху филмовата поредица за Джеймс Бонд.
[3] Уолър-Бридж има предвид клиширания момент в някои приключенски филми, когато героите влизат в осветени от факли пещери с възхитени лица.
[4] Шефката на Lucasfilm Катлийн Кенеди, която е продуцентка на всичките пет филма за Индиана Джоунс.
[5] Джеймс Манголд, режисьорът на Реликвата на съдбата. Той е първият режисьор, след Стивън Спилбърг, който режисира филм за „Индиана Джоунс“.
[6] През 2019 г. Variety съобщи за сделката на Уолър-Бридж с Amazon Studios, „на стойност около 20 милиона долара годишно“.
[7] Романтичният партньор на Уолър-Бридж е сценаристът, режисьор и драматург Мартин Макдона [автор на Баншите от Инишерин и др.].
[8] Сериалът, базиран на филма на Брад Пит и Анджелина Джоли от 2005 г. за съпружеска двойка, в която и двамата партньори са тайн наемни убийци, е одобрен от Amazon Studios през 2021 г. Глоувър, създателят и звездата на сериала Атланта, участва в сериала, на който е и сценарист заедно със сътрудничката си Франческа Слоун.
[9] Вторият сезон на Fleabag завършва с раздяла между Fleabag и нейния любовник, (горещия) свещеник. Уолър-Бридж е казвала, че първоначално е написала алтернативни финали и се е зарекла никога да не ги разкрива.
