Шарлот, успяхте ли да преживеете „Антихрист“ без осезаеми увреждания?
Мисля, че да. Във всеки случай се опитвам да се убедя в това. Но, разбира се, това беше една обезпокоителна и мъчителна роля. По време на снимките два месеца се разхождах покрита с кръв из една гора, крещейки.Беше нещо като транс. Сънувах много през това време, но и изпитвах много удоволствие от ролята.
Искате да кажете, че в тази безкрайно агресивна роля е имало нещо удоволствено за вас?
Абсолютно. Наистина се наслаждавах на цялото това викане. Беше така, сякаш в продължение на два месеца са ми позволили да прекарам една криза и да мога да правя каквото си поискам. В живота обикновено нямате такава свобода. Дори на децата не се позволява да експлодират по подобен начин. Изпуснах доста пара чрез тази роля.
Как успяхте да издържите тази скръб толкова дълго време?
Само като се изтръгвах от нея. Инак никога не бих успяла да се държа в продължение на два месеца. Но инак с удоволствие се потопих в атмосферата на филма. Бяхме напълно откъснати от света в една гора близо до Кьолн. Снимахме сред тази красива природа, но живеехме в съвсем нов хотел с изглед към игрище за голф. Всичко беше много стерилно. Нямаше лоби, нямаше рецепция. В края на деня отивах право горе в стаята си. Имаше нещо еуфорично в ролята ми, но след два месеца бях напълно изтощена.
Всички описват „Антихрист“ като повратна точка в кариерата ви. И вие ли чувствате нещата по този начин – като „преди“ и „след това“.
Когато се завърнах от Кан, всички ми честитяха и се радваха за мен, което много ме трогна. Сякаш бях спечелила световното първенство по футбол! Но всъщност „след това“ беше започнало много преди това. Бях започнала да работя по един нов филм далеч преди Кан. Без да си давам особено много време за почивка. Разбира се, докато правехме „Антихрист“, имах усещането, че при следващия филм ще ми бъде много трудно. Знаех, че играя екстремна роля и че вероятно ще мине известно време преди някой да ме помоли отново да отида толкова далеч. Трябваше да демонстрирам безкрайна чувствителност, безкрайна скръб, но също и безкрайна агресивност, всичко това смесено с ужас, кръв и секс.
Това беше първата ви работа с Ларс фон Триер.
Да, и за мен това беше откровение. Освен това беше и една много важна среща с човек, когото, макар и да познавах слабо, чувствах много познат, много близък.
Защото ви напомня за баща ви?
Сигурна съм, че това е имало огромно значение. По начина, по който той е толкова провокативен и толкова раним едновременно. И непредсказуем. Макар че баща ми беше по-малко непредсказуем от Ларс. Той имаше чувство за хумор, което познавах много добре, той провокираше – а към всичко това се прибавяше алкохолът, който правеше нещата още по-екстремни. У Ларс има подобни неща и с тях той ми напомняше за баща ми. Но все пак той ми се струва по-малко стабилен. В някои дни той се чувстваше толкова ужасно, че се страхувахме дали няма да се откаже от всичко. Но тук приликите свършват, освен може би в това, че в много сцени бях в състояние да стигна толкова далеч единствено защото исках да му се харесам – по същия начин, по който исках да се харесвам на баща си.
Там, където другите използват провокацията, за да се отдалечат от родителите си, вие я използвате, за да се доближите до тях. Дали е вярно, че тази роля има много общо с вашите родители?
Във всеки случай по време на снимките аз водех дълги разговори с майка си чрез СМС. Имах чувството, че пресичам някаква граница. Бях като дете, което се опитва да провокира реакция. До известна степен това включваше и самонараняване, но като цяло беше удоволствие. Може би защото този път не исках да бъда онова сладко, добро малко момиче, което всички мислят, че съм. Исках да ги изненадам, да им покажа на какво съм способна. Да докажа себе си. През цялото време се чувствах като статистка, защото филмът не беше написан за мен и ролята на жената всъщност трябваше да се играе от Ева Грийн. Чувствах се като натрапница още от самото начало и трябваше да покажа на какво съм способна, трябваш да покажа на всички, че наистина заслужавам ролята.
Ларс фон Триер беше обвинен, че е направил един женомразки филм, защото той показва тази невероятно чувствителна и безкрайно агресивна жена, която на края на филма бива изгорена като вещица. Можете ли да разберете тези обвинения?
Не. Що се отнася до мен, тази жена би могла да бъде и мъж. По време на филма аз си въобразявах, че играя самия Ларс. Мислех си за всички пристъпи на паника, които трябваше да изиграя. Не мога да почувствам нищо от това негова предполагаемо женомразие. Защото той самият минава през всичко, което налага на героинята си. Разбира се, тук играе роля и страхът му от жените, страхът от майка му, отношението му към децата. И макар че той е мъж, тук има тясна връзка между него и тази жена, чрез болката. Тя преживява онова, което преживява той. Именно затова никога не съм го възприемала като зрител, който гледа отвън, а като съюзник, който ме водеше през тази роля и ми позволяваше да я разбирам.
Но можете ли да разберете защо филмът предизвиква такива противоречиви реакции?
Честно казано, аз очаквах всичко това. Всъщност най-много от всичко очаквах публиката в Кан да реагира с отвращение. Но се случи обратното. Критиците бяха ония, които реагираха зле, а не зрителите. В сравнение с тях пресата е много по-реакционна. Надявам се обаче това да не се случи във всички страни по света.
Въпросът всъщност е дали насилието в „Антихрист“ не е необосновано, дали до известна степен то не е напразно?
В никакъв случай. Ларс не е човек, който би започнал да провокира само заради самата провокация. Той трябва да провокира самия себе си, за да може да се развива като артист. От време на време това може да изглежда абстрактно или безсмислено, защото той не винаги дава отговори на въпросите, които поставя. При него всичко е много инстинктивно и той не иска или не обича да обяснява филма си.
В Кан един от журналистите дори го притисна доста силно с изискването да оправдае филма си…
Бях шокирана от това, че вече е очевидно невъзможно да се направи някакъв филм без човек да е принуден да се оправдава. Толкова малко са режисьорите, които се опитват да дават израз на самите себе си чрез филмите си. Мнозинството просто се придържа към мейнстрийма и произвежда стереотипи, лесни филми, които карат хората да се смеят, но да пази Бог, ако те бъдат накарани да мислят или дори бъдат шокирани. Времената очевидно са толкова трудни, че от нас се очаква да правим единствено филми, които ни отвличат от животите ни.
Какво според вас е посланието на филма?
Аз не съм много добра в анализите, но при Ларс имам усещането, че жената е един вид свръхчовешко същество, със свръхчовешки способности, което стои на някакъв пиедестал, от който самият той в края на краищата трябва да я събори. Не ми е трудно да повярвам, че жените имат по-различно отношение към природата и че те могат да се чувстват виновни когато трябва да избират между ролите си като майка и субект на собствената си сексуалност. Разбира се, филмът не дава какъвто и да е отговор на тези въпроси, макар и да показва, че тази жена е малтретирала детето си преди това, че по някакъв начин тя е била лоша майка, че в края на краищата тя бива намерена за виновна и трябва да умре. Но това са неща, които наистина съществуват. И защо да е осъдително да се показва тази лудост?
Помогна ли ви при справянето с ролята това, че сама сте майка?
Не. Държах децата си далеч от всичко това и не исках да мисля за тях. Чувствата на скръб, загуба и болка, които представям, са напълно измислени. Разбира се, човек винаги използва неща, през които е преминал сам и се обляга на опита си. Но исках да избягвам свързването на образи от собствения ми живот с тези чувства.
Но възможно ли е това наистина?
Да, то не е проблем. Докато правехме този филм за пръв път почувствах, че не е необходимо човек да се обляга на собствения си опит за определени сцени. Нещата идват от само себе си, несъзнателно, без да е необходимо да ги викате. Обикновено ми е много трудно да играя сцени, в които трябва да плача. Но този път, макар че през цялото време трябваше да плача, просто не се тревожех и разчитах изцяло на момента. Странно, но сълзите идват сами, ако сте честни със самите себе си.
Означава ли това, че ви е по-лесно да правите секс сцени, отколкото да плачете пред камерата?
Да, по-трудно е да отворите душата си, отколкото да покажете тялото си. Секс сцените са просто сцени с тела, при които може да се почувствате засрамени или притеснени от това, че трябва да покажете голото си тяло или да докосвате едно голо тяло, което не познавате. Но вие винаги осъзнавате, че това е нещо изкуствено и че то няма да ви докосне истински. Понякога хората са толкова притеснени, че то дори става смешно. Спомням си, че преди да започнем снимките, Ларс се съблече, а също и Уилям Дефо, Просто за да премахнем притеснението и да свършим с това. А аз не исках. Но след като веднъж сте пресекли тази граница, наистина не е толкова лошо.
Как се чувствате когато видите голото си тяло на екрана?
Не мисля, че съм красива, ако имате това пред вид. Прекалено слаба съм. Онова, което виждам, не е женско тяло. Но сега вече нещата са много по-добре, преди време мразех самата себе си. Междувременно съм приела тялото си, аз живея в него. И докато не е нужно да показвам гърдите си, нямам проблем с голи сцени. Мога да показвам задника си, това не е проблем. Дори сцената с мастурбацията не беше толкова трудна. Стори ми се забавно, че съм способна да стигна толкова далеч. Това наистина ми показа, че в края на краищата не е толкова лесно да бъда шокирана.
В най-екстремните сцени вместо вас играят дубльори, които са порно-актьори. Бихте ли могла да ги изиграете сама след всичко, през което сте преминала?
В никакъв случай! Тук стигнах до много ясна граница. В сценария Ларс описва всичко в огромни детайли. Как точно иска секс сцените, какво точно трябва да се вижда. Той настояваше да ги изследвам интензивно преди да започнем снимките, защото искаше да бъде сигурен, че знам в какво точно съм въвлечена. Искаше да знае, че няма да се оттегля накъде по средата на пътя.
Имаше ли моменти, които ви дойдоха прекалено много?
Имаше една сцена, която всъщност беше предвидена като преливане на кадри, където се вижда пенисът на един порно-актьор и моето лице зад него. Ларс ме попита дали ще снемаме както е било предвидено предварително, да заснемем двете сцени поотделно, а след това да ги слеем, или да направим всичко в един кадър. Аз си мислех, че мога да го направя. Защо би трябвало да се тревожа от снемането на сцена с някакъв порно-актьор? Но когато дойде момента изведнъж се почувствах много различно. Не съм особено свенлива, но изведнъж се почувствах в погрешен филм: това не беше Уилям Дефо, а този порно-актьор, който мастурбираше, защото пенисът ми трябваше да бъде възбуден за снимките. После Ларс ме попита дали можем да направим кадъра, в който смазвам гениталиите му с онова парче дърво. Всичко, което беше необходимо, бяха ръцете ми. Но това ми беше прекалено много. Просто не можех да направя порнографските сцени. Това е моята граница. Комична граница, ако се замислите …
Защо комична?
Нека просто да кажем, че търсех собствените си граници и че в началото не знаех къде са те. Никак не съм добра в представянето на нещата на теория. Но да лежите до някого, когото не познавате; някой, с когото не бихте искали да правите филма – това променя всичко. Това ме изненада и подразни в същото време – че не знаех преди това къде се намират границите ми. Не съм човек, който предварително казва: дотук, но не и по-нататък…
Което е напълно нормално…
Не. Някои хора имат принципи. Аз не съм от тях. А човек е по-раним, ако няма принципи. От друга страна, просто трябва да сте по-смели и да не оставяте хората да ви тъпчат и да ви крещят, когато не искате да отидете по-далеч.
Какви са впечатленията ви от Германия след като сте прекарали там два месеца в една тъмна гора и празен хотел?
Хотелът и гората бяха два отделни свята. Гората беше невъобразимо красива, но ми се стори и ужасно плашеща.
Това не звучи като обяснение в любов.
Нека да го кажем така: впечатленията ми не са толкова лоши, колкото си мислите.
