„Имаше нещо необичайно в него, разбира се, от културна гледна точка, ако искате да го наречете така“, казва драматургът Артър Милър за брака си с холивудската звезда Мерилин Монро. През 1987 г. той разговаря с Алън Йентоб от Би Би Си за общественото мнение, че съюзът им е бил невероятно съчетание – той – признатият, интелектуален драматург, тя – филмовата звезда-секссимвол.
Но „самата неуместност на това, че бяхме заедно, беше за мен знак, че то е подходящо“, казва той.
Милър смята, че е видял истинската Норма Джийн [рожденото ѝ име] зад Мерилин Монро, която тя е създала. Човекът, който пресата не ѝ е позволявала да бъде, а я третирала като „някаква танцуваща мечка, която не би трябвало да е в състояние да се интересува от нищо друго освен секс, да се показва или да говори глупости пред вестниците“.
Двойката се среща за първи път в началото на 1950-те години в Лос Анджелис, когато Монро е представена на Милър от неговия приятел, режисьора Елия Казан. Милър вече е смятан за един от водещите драматурзи в страната благодарение на пиесата си Смъртта на търговския пътник, която печели наградата „Пулицър“, а Монро привлича вниманието с малки, но забележими роли във филмите Асфалтовата джунгла и Всичко за Ева.
По това време Артър е женен за първата си съпруга Мери Грейс Слатъри, от която има две деца. Двамата се женят скоро след като завършват Мичиганския университет и тя го подкрепя финансово, докато той се опитва да изкарва прехраната си с пиеси. В началото на 1940-те години, малко след 16-ия си рожден ден, Монро се омъжва за Джеймс Дъгърти, но бракът им продължава само четири години. По-късно тя има кратък брак с бейзболната звезда Джо ДиМаджо, който продължава само девет месеца.
Връзката между Милър и Монро е незабавна и силна. Артър вижда уязвимостта зад образа на Мерилин Монро. Той усеща, че тя е сродна душа, че „изглеждаше чувствена и обичаща живота, докато в центъра ѝ имаше мрак и трагедия, чиито измерения тогава не знаех. Същото се отнасяше и за мен. Така че не беше чак толкова лудост“, разказва той пред Йентоб.
По-късно той пише за тази първа среща: „Видът ѝ беше нещо като болка и знаех, че трябва да бягам или да вървя към гибел, която е отвъд всичко познато. Въпреки цялото си сияние тя беше заобиколена от мрак, който ме озадачи“.
Монро също изглежда омагьосана от Милър, както от неговата интелигентност, така и от способността му да види истинската ѝ същност. Съобщава се, че е разказала на приятел за преживяването от срещата си с него. „Беше като да се блъснеш в дърво. Знаеш ли, като хладка напитка, когато си имал треска.“
Монро е преживяла травматично възпитание. Родена от самотна, психично болна майка, която не е била в състояние да се грижи за нея, тя е прекарала детството си, прескачайки между сиропиталища и приемни семейства, което е оставило дълбоки емоционални белези. „По принцип нейната борба е била психологическа борба срещу изоставянето, срещу насилието; от днешна гледна точка тя би била разглеждана като малтретирано дете“, казва Милър.
Трудолюбива и амбициозна, през цялата си кариера тя трябва да се стреми талантът ѝ да бъде признат, а не просто да бъде наречен сексапил. Вероятно Милър е представлявал стабилността, за която тя винаги е копняла.
„Приех я според собствената ѝ оценка, което правеха много малко хора“, казва той. „Мислех, че тя е много сериозно момиче, още в миналото. И че се е борила, мислех, защото като цяло я възприемаха като много лекомислена, ако не и глупава. Това е така, защото я обичах. Затова възприех това отношение към нея. И така тя смяташе, че най-доброто от нея е в моите собствени очи. Следователно надеждата, която тя имаше, беше в мен, в този момент от живота ѝ“.
Двамата си пишат през следващите няколко години, по време на краткия ѝ бурен брак с ДиМаджо и разпадането на собствената връзка на Артър. Към 1955 г., когато тя се премества в Ню Йорк, за да учи актьорско майсторство, двамата са в разгара на пълноценна афера.
Червената заплаха
По това време ловът на вещици на сенатор Маккарти е в разгара си в САЩ. Хиляди хора са обвинени, че са потенциални симпатизанти на комунистите или „неамериканци“, в резултат на което са включени в черния списък на професията си. Няколко години по-рано Милър пише пиесата си The Crucible[1], която е емоционален отговор на обхваналия страната „червен страх“, и сега е разследван от ФБР заради обвинения в комунистически симпатии.
Той е призован да даде показания пред Комисията за неамериканска дейност към Камарата на представителите и е признат за виновен в неуважение към обществото, защото отказва да разкрие имената на хора, заподозрени в комунизъм. Неговият приятел Елиа Казан също е призован да свидетелства, но за разлика от Милър, „назовава имена“, с което предизвиква доживотно презрение от страна на някои свои съвременници. Когато през 1999 г. Елия Казан получава почетния си „Оскар“, някои от присъстващите, като Кърк Дъглас, категорично отказват да ръкопляскат.
Филмовото студио настоява Монро да прекрати връзката им, но тя отказва и отива с него във Вашингтон, за да говори в негова полза на изслушванията пред комисията. Смята се, че нейната намеса е допринесла за по-късната отмяна на присъдата му през 1957 г.
След като разводите им са финализирани, през 1956 г. те се женят на четириминутна гражданска церемония в Ню Йорк. Няколко дни по-късно се венчават по еврейски, като Монро приема вероизповеданието на новия си съпруг. Тъй като никога не е познавала истинския си баща, на сватбата тя е символично „дадена“ от своя учител по актьорско майсторство Лий Страсбърг.
Но въпреки силната връзка, сблъсъкът между начина им на живот и стремежите им скоро става очевиден. Монро се сблъсква с натиска да отговаря на неговите очаквания за „добра“ съпруга. Малко след като се женят, Милър заявява пред журналисти, че тя ще снима само по един филм на около 18 месеца. На въпроса какво ще прави през останалото време, той отговаря: „Ще бъде моя съпруга. Това е работа на пълен работен ден.“
Монро не се съгласява и скоро младоженците заминават за Англия, за да снимат филма Принцът и шоу-момичето. Продукцията се оказва трудна, като Монро многократно влиза в конфликт със звездата и режисьора Лорънс Оливие. Тя смята, че приятелите на Милър са критични към нея и това усещане се засилва, когато по време на снимките попада на неговия бележник, в който той признава, че има опасения, че се е оженил за нея, и че понякога я намира за неудобна.
Въпреки желанието им да създадат семейство, те имат трудности със създаването на деца. Първата бременност е извънматочна, а Монро прави спонтанен аборт по време на снимките на филма Някои го предпочитат горещо през 1959 г.
Преди да се оженят, Монро е успокоявала безпокойствата си с наркотици, а непрестанното внимание на пресата, предизвикано от брака им, в съчетание с личната ѝ несигурност и травмите от миналото, засилват борбата ѝ със зависимостта. През 1957 г. тя е хоспитализирана за кратко поради свръхдоза барбитурати по време на снимки.
Разрушенията в брака им достигат своя връх по време на бурното заснемане на филма Непригодните [The Misfits] през 1961 г.
Милър написва сценария за филма, базиран на собствения му разказ, за да покаже нейния диапазон в драматична роля, но продукцията е изпълнена с предизвикателства. Снимките са заснети в пустинята Невада, което изисква физически усилия, и са трудни за всички. Другата звезда на филма Кларк Гейбъл умира от сърдечен удар на 59-годишна възраст през ноември 1960 г., преди премиерата на филма.
Но за Монро, която се сблъсква с влошаващ се брак, това е особено трудно. Милър се е сближил с родената в Германия фотографка Инге Морат, с която се запознава на снимачната площадка на филма, и според сведенията двамата с Монро почти не си говорят. Употребата на наркотици от страна на Монро ескалира до степен, в която режисьорът на филма Джон Хюстън спира продукцията през август 1960 г., за да я изпрати в болница, където да се детоксира.
„Мерилин беше болна, физически, беше разстроена психически. Всичко беше в криза, а в същото време тя трябваше да направи първата драматична роля, която някога беше опитвала“, казва Милър.
„Всичко отиваше към експлозия, така че снимките отнеха месеци повече, отколкото трябваше, а тя просто беше изтощена. Както всеки би бил, в някои дни снимахме при 43-градусова жега. Беше като турска баня там горе, на онова пресъхнало езеро, невероятно. Така или иначе, това беше краят на брака ни. Това беше и ужасно физическо време за нея.“
През 1961 г., след по-малко от пет години брак, двамата получават развод на основание „несъвместимост“. Непригодните се оказва последният завършен филм на Монро. Разводът ускорява упадъка ѝ, белязан от непостоянно поведение и злоупотреба с алкохол и наркотици. На 5 август 1962 г., на 36-годишна възраст, тя е намерена мъртва в дома си в Лос Анджелис, като смъртта ѝ официално се обяснява със самоубийство чрез свръхдоза наркотици. Милър се жени за Морат месец по-късно.
По-късно той пише в автобиографията си Timebends, че бракът му с нея е бил „най-доброто и най-лошото ми време“.
„Най-голямото нещо в нея за мен беше, че борбата беше доблестна. Тя беше много смело човешко същество и не се отказа, наистина, до края“, казва той.
[1] Пиесата The Crucible е написана през 1953 г. Тя е драматизирана и отчасти измислена история на Салемските процеси срещу вещици, които се провеждат в колонията на Масачузетския залив през 1692-93 г. Бел. пр.
