Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2023 112 Gervig

 

Една вечер през април непознат мъж, с когото се запознах в кръчма, извади телефона си и ми показа снимки на нещо, върху което работел. Намирахме се в градче, близо до филмовите студии в Лийвсдън, където непознатият изграждаше декори за Барби – филм, чиято съавторка и режисьорка е американската режисьорка Грета Гервиг. „Трябва да видите това“, каза мъжът, преди да ми покаже снимки на горещо розовата Барбиландия в човешки размери – място, което той описа като антидот на нашата отвратително студена зима. На следващия ден прогнозата беше за дъжд и още по-голям студ, но на непознатия не му пукаше. Той щеше да бъде на един свят разстояние от всичко това.

Когато в един юнски ден разказвам на Гервиг тази история, през Zoom, големите ѝ очи светват. „Това ме кара да се чувствам като горда майка!“, казва тя, и: „Боже, това ме кара да се разплача.“ В продължение на един час, който прекарваме заедно, докато тя седи в Манхатън – в стая, която описва като „наполовина офис, наполовина детска стая“ – това е видът бодрост, която очаквам от нея. Дори и когато намеквам, че непознатият може би не е трябвало да ми показва снимките – по онова време снимачната площадка беше заключена, а аз съм журналист – Гервиг казва с тон на намигване: „Но ми харесва, че е имал усещането, че иска да го направи.“

Гервиг е поканена да напише Барби от актрисата Марго Роби, която заедно с Warner Bros е закупила правата за филма. (Роби участва в Барби във водещата роля.) Гервиг казва, че е била ужасена да приеме предложението. „Това не е като супергерой, който вече има история. Струваше ми се, че прекалено много ще прилича на откровена адаптация. Само дето това, което адаптирахме, е една кукла – икона на XX век“. Преди да напише сценария, Гервиг си мисли: „Струваше ми се достатъчно сложно, достатъчно лепкаво, достатъчно странно, че може би там ще може да се открие нещо интересно.“ Тя не е знаела, че ще режисира филма до момента, в който сценарият е бил написан. „Имах нещо като две основни мисли: Обичам всичко това и няма да мога да понеса, ако го направи някой друг. И още: никога няма да ни позволят да направим този филм.“

За да представи Барби на ръководството на студията, Гервиг пише стихотворение, което е толкова странно и „сюрреалистично“, че сега не иска да ми го прочете. Когато я питам за какво става дума, тя казва: „Ами, знаете ли, плачът на Йов?“, преди да добави: „Шокиращо, но то всъщност предава в някаква степен атмосферата на филма.“ Гервиг пише Барби заедно с партньора си, режисьора Ноа Баумбах, въпреки че известно време не му казва, че е потърсила помощта му. („Той беше като: „Подписа ли да напишем филм за Барби?“, а аз като: „Да, Ноа, радвай се!“). Двамата работят по сценария по време на пандемията, когато основните им съмнения са свързани с бъдещето на публичните кинопрожекции. „Имахме чувството, че искаме да направим нещо анархично, диво и напълно откачено“, казва Гервиг, „защото изпитвахме усещането, че ако някога се върнем отново в кината, то нека направим нещо напълно ненормално.“ Анархията на Барби на Гервиг идва от „дълбоката изолация на пандемията“, казва тя – „от това усещане, че сме затворени в собствените си малки кутии, сами“.

Нивото на секретност около Барби беше толкова високо, че ми беше позволено да гледам само първите 20 минути от филма, което направих в голяма зала за прожекции, сама, с изключение на прожекционист, служител на Warner Bros и човек, който запечата телефона ми в непрозрачна торбичка. Гледането на 20 минути от един филм не е достатъчно, за да се каже дали е добър, или не, но е достатъчно, за да се потвърди ранното усещане, което е анархично. В историята има цвят и изкуственост, забавление и хаос. Има много Барбита и много Кенове. Атмосферата е като на парти за разкриване на пола, по време на което се объркват най-различни неща. Краката на Барби стават плоски, а не със стилетна арка. Душът ѝ е студен. Закуската ѝ прегаря. Тя развива неврози. Някогашният идеален живот престава да бъде идеален.


Small Ad GF 1

По средата на един сложен танцов номер с многобройни актьори, Роби внезапно пита: „Мислили ли сте някога за смъртта?“ Гервиг смята, че тази реплика е показателна за анархичната енергия на филма. Когато я питам по какъв друг начин филмът е анархичен, тя отговаря, но без да отговаря съвсем: „О, този филм е луд.“

Моля я да го опише. „Имаше толкова много начини да се влезе в него“, казва тя, преди да изброи някои от тях. „Идеята за Барбиленд. Идеята за самата Барби, която е ограничена в множеството. Идеята, че азът е разпръснат сред много хора, че всички тези жени са Барби и Барби е всички тези жени. Това е доста странно, за да се започне с това. И усещането, че тя е непрекъснато продължение на средата си. Че наистина няма вътрешен живот, изобщо. Защото просто няма нужда да има вътрешен живот.“

Барби е създадена през 1959 г. от Рут Хандлър, която е съоснователка на производителя на куклата, фимрата Mattel. Оттогава Барби заема сложна позиция в живота на своите собственици. От една страна, тя се отразява ужасно на имиджа на тялото на момичетата – факт, който Гервиг признава с чувство за хумор в първите 20 минути на филма (когато откриват плоските крака на Барби, няколко други Барбита и поне един Кен се извръщат с отвращение). Но според феновете тя е създала и повече възможности. В по-ново време Mattel произвежда кукли с различен цвят на кожата и с различни форми. Докато изследва Барби, Гервиг обикаля централата на компанията. „Невероятното е, че Барби е отишла на Луната, преди жените да имат възможност да получат кредитни карти“, казва тя. „Това е лудост. Тя винаги е била една крачка напред.“

По време на посещението си в Mattel Гервиг вижда изображение на женски президент Барби. „Помислих си: „Хм, значи Барби го е направила, а ние не?“ (Първата президентка-Барби се появява през 1992 г.; във филма президентската Барби се играе от Исса Рей.) Гервиг е очарована. „Като икона тя винаги е била сложна“, казва тя. „Тя винаги е имала тези две страни.“

Когато израства, Гервиг има заплетена връзка с куклата. „Винаги съм била заинтригувана“, казва тя, защото „Барби беше, ако не точно забранена в нашата къща, то поне не беше насърчавана“. Защо не? „О, обичайните критики. ‚Ако беше истинска жена, нямаше да може дори да се изправи; нямаше да може да поддържа главата си‘. Майка ми беше дете на 60-те години на миналия век. Тя си казваше: „Стигнахме дотук, за да стигнем до това?“ В крайна сметка майката на Гервиг отстъпва. „Тя ми купи моя собствена“, спомня си Гервиг. „Прясно извадена от кутията.“ Тя заменя съседските кукли, с които малката си е играела до този момент.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но Гервиг вече е имала силна връзка с други кукли, като онези на майка си, и е имала бурно въображение. „Играех си с кукли, докато… не искам да кажа твърде късно, но си играех с тях достатъчно дълго, за да не искам децата в училище да знаят, че все още си играя с тях. Бях тийнейджърка. Бях на около 13 години и все още играех с кукли. И знаех, че децата по това време вече се целуват“. Тя се усмихва. „Бях закъсняла.“

Гервиг е казвала, че историята на Барби имитира онази на пътуването на едно момиче от детството към юношеството. „Винаги съм си мислила, че 8, 9, 10 години са пикът на детето. Бях дръзка и не се страхувах, бях шумна и едра. А после, знаете ли…“ Пубертет. „Това е свиване. Искаш да се направиш по-малък, по-малко забележим, да поемеш цялата тази бодрост и да я погребеш. И ти е дълбоко неудобно, защото преминаваш през метаморфоза, буквално.“ Започваш да се вглеждаш в себе си. „Но също така ставаш висока. Започваш да получаваш месечен цикъл. Получаваш петна.“ Гервиг описва детството като мир със света, а юношеството – като внезапна липса на такъв. „Моето преживяване беше, че исках да се скрия.“

Питам: „Филмът за порастването ли е?“

„Не е точно за порастването“, казва тя. „Но в известен смисъл… Става дума за Барби, неодушевена кукла, направена от пластмаса. Но в крайна сметка филмът наистина е за това да бъдеш човек.“

В много отношения темите в Барби съвпадат с онези, които Гервиг е разглеждала и преди, не на последно място в Лейди Бърд, нейния свободно автобиографичен режисьорски дебют, и в адаптацията от 2019 г. на романа на Луиза Мей Алкот Малки жени, за която критикът Антъни Лейн казва, че „може би е най-добрият филм, правен от американка“. И двата филма са с участието на Саоирс Ронан и представят подрастващи жени, които се превръщат в нови, по-сложни версии на самите себе си. Гервиг беше номинирана за най-добър режисьор на Оскарите за Лейди Бърд – тя стана едва петата жена режисьор, номинирана за тази награда. Ако Лейди Бърд обяви Гервиг за режисьор от най-високо ниво, то Малки жени го потвърди. Последваха похвали. Холивуд я покани да се присъедини. Но Барби е нещо съвсем различно: по-голям бюджет, по-големи очаквания – може би първият истински летен блокбъстър след пандемията. Когато питам Гервиг как се чувства за премиерата на филма, тя отговаря: „Просто съм толкова нервна. Толкова съм притеснена. Развълнувана съм! Но съм толкова нервна.“ И след това: „Просто не мога да повярвам, че ето го… Да тръгваме!“

 

Преди началото на снимките Гервиг организира преспиване за Барби в лондонския хотел Claridges и кани редица жени от актьорския състав на филма: Роби, Рей, Америка Ферера. Кеновете също са поканени, но са помолени да не прекарват нощта; Барбитата носят пижами и играят игри. „Честно казано, просто ми се стори, че това ще е най-забавният начин да започнем всичко“, казва Гервиг. „И това е нещо, което не се случва толкова често като възрастен. Като например: „Просто ще отида да преспя с приятелките си…“.

Гервиг е известна с това, че създава открити, демократични декори. И тя описва част от работата си като „създаване на атмосфера на приемане, без грешни отговори, без осъждане. Това позволява на хората да се чувстват в безопасност, да поднесат чудесни и диви неща, които иначе не биха искали да направят.“ („Тя е в нещата, които възникват“, ми каза актьорът Джейми Деметриу, който участва в Барби). Това, че всички на снимачната площадка се сближават, е важно за Гервиг – оттук и преспиването. Преди Малки жени тя е помолила основните актриси във филма – Ронан, Флорънс Пю, Ема Уотсън и Елиза Сканлън – да запомнят стихотворение, което по-късно да рецитират една на друга. „Това бяха професионални актьори – спомня си Гервиг, – но имаше нещо в това, че трябваше да изберат стихотворение и след това да го рецитират… Беше много интимно и невероятно, а те бяха много уязвими. Веднага почувствах, че това е полезно за създаването на тази връзка.“ По-късно тя добавя: „Като режисьор имаш задачата да измечтаеш филма, а след това да накараш всички останали участници в създаването му – стотици хора – да имат същата мечта.“

Деметриу си спомня, че снимачната площадка на Барби е била изпълнена с позитивизъм. „Голяма част от филма прекарах с Уил Ферел и Конър Суинделс, говорейки за това, че от нея имаше този магически ефект на въздействие“, разказва той, „тази положителна вибрация, която всеки искаше да продължи.“

В разговора ни по Zoom питам Гервиг: „Смятате ли се за позитивен човек?“.

„Да“, казва тя. „Искам да кажа, не винаги.“

След това дава някакъв страничен отговор. „Харесвам хората“, казва тя. „Не знам дали това се смята за положителна нагласа. Но харесвам други хора. Интересувам се от други хора. Това е една от причините да ми харесва да живея в Ню Йорк. Харесва ми да виждам хора, да се сблъсквам с тях. Не бих се чувствала добре сам в гората.“

Зад нея виждам непознати, които минават покрай прозорец на нивото на улицата. Когато я питам дали хората са тези, които я правят щастлива, тя казва: „Напълно“, а след това: „Аз съм екстроверт. Аз съм градски човек. Мисля, че без значение къде съм родена, бих искала да съм там, където се развива действието.“

 

Гервиг е родена в Сакраменто, Калифорния, през 1983 г. Там е имало някакво действие, но не много. Като дете тя е била запалена читателка. Често четяла на масата за вечеря и си навличала неприятности, защото това било забранено. Понякога майка ѝ заемала книги за възпитание от библиотеката. „Аз ги грабвах – казва Гервиг – и си казвах: „Какъв е този боклук?“. И продължава: „Винаги съм била такава, нещо като наркоманка на писаното слово. Дори не е задължително да са добри…“ В училище е била „истинска привърженичка на правилата“. Освен това „имала много енергия“, казва тя. „Сега, като възрастна, имам ADHD – диагностицираха ме. Но като дете майка ми казваше: „Да я запишем на всяко занимание. Да я уморим. Винаги съм имала огромен ентусиазъм. Просто се интересувах от всичко. Имах наистина активно въображение. Имах много дълбоки чувства. Бях емоционална.“

Майката на Гервиг е медицинска сестра. Баща ѝ е работил в кредитен съюз. По-рано тя е предполагала, че родителите ѝ е трябвало да станат художници. Когато повдигам този въпрос, тя казва: „В известен смисъл те са били такива.“ Баща ѝ е записвал сънищата си, което „е доста артистично занимание“. (Гервиг също го прави.) Той я запознава със комедийния стил на Стив Мартин и с песните на Монти Пайтън. („Една от причините да уча пиано беше да пея и свиря песни на Монти Пайтън.“) Семейството често посещава филхармонията в Сакраменто, а майка ѝ купува дрехи втора употреба и ги преправя. „Беше почти като коафьор – създаваше красота навсякъде, където отиваше.“ Гервиг израства сред възрастни, които не са професионални артисти, но които „са били артистични по дълбоки начини в живота си. И мисля, че част от това, че видях всичко това, ми даде възможност да го направя, игриво и независимо от това как ще се получи. Това може да бъде дълбока част от вашето съществуване, независимо дали някой ви дава пари за това, или не.“ За родителите си тя казва: „Те организираха живота си по този начин.“

 

В Лейди Бърд героинята на Ронан обявява: „Мразя Калифорния, искам да отида на Източното крайбрежие. Искам да отида там, където има култура.“ Гервиг също го прави. Премества се в Ню Йорк, за да учи, и прекарва 2000-те години, играейки в малки, нискобюджетни независими филми, в които предимно импровизира диалога. След това идват по-големите продукции: Грийнбърг, Франсис Ха, Госпожица Америка – деликатно блестящи филми, които я въвеждат в мейнстрийма. Говори се, че за да режисира Малки жени, Гервиг си проправила път на среща с ръководството на Sony и ги убедила да ѝ дадат работата, въпреки че дотогава не е била режисьорка. (Продукцията на филма струва 42 млн. долара, а приходите от него са 219 млн.) Гервиг се запознава с Баумбах, когато той я поставя в Грийнбърг, и заедно пишат Франсис Ха. Те стават двойка, публично, около 2013 г., след раздялата на Баумбах с актрисата Дженифър Джейсън Лий, от която той има син тийнейджър. Оттогава двамата си партнират както у дома, така и в работата.

Когато моля Гервиг да опише отношенията си с Баумбах, тя се колебае за момент. „О, добре, разбира се…“ Тя се смее. „Ами, обичам да работя с Ноа. Той е любимият ми човек, с когото работя.“ И след това: „Неговото мнение е от най-голямо значение за мен. Обичам да го разсмивам. Това е най-хубавото чувство. Когато той гледа някой отрязък и нещо го разсмее истински, аз съм като: „Разбрах!“. Защото бих казала, че съм много по-евтин смешник, отколкото е той. Той се въздържа, докато наистина нещо не го разсмее. Така че, знаете ли, удовлетворяващо е, когато го разчупиш.“

И така, той я кара да заслужи смеха. „Да“, казва тя. „Но аз съм екстроверт, а той е интроверт. Аз се хвърлям в живота, а той… не бърза. Знаете ли, под всичко това и двамата просто обичаме филмите и изкуството.“

Питам как се получава вкъщи, когато са заедно и работят заедно и едновременно. „Всичко е заедно“, казва тя. Никой в семейството не бяга от преплитането. „Снощи синът ми каза: „На вечеря с Барби ли отиваш?“. Гервиг, изненадана от коментара, поклаща глава. „Аз казах: „Не, не, не можеш да отидеш на вечеря с Барби“. А той: „Е, татко ми каза, че ще се види с Барби!“.

Гервиг разпознава себе си в действията на по-голямото си дете. „От време на време той има такива моменти на голяма драма“, казва тя. „Ще падне на пода. Направи това онзи ден. Не успях да му направя закуска веднага, защото хранех тримесечното си дете, а той падна на пода, разплака се и каза: „Имам ужасно тежък ден. Това вече е проблем“. Гервиг се смее. „Аз си казах: „О, такава драма“. Но също и: „О, това идва от мен“. Това е моето ниво на грандиозност. А за онази част от него, която е по-наблюдателна, си мисля: „О, това е Ноа, това е хубаво“.

Тя продължава: „Всичко това е нещо непрекъснато. За щастие, не ми омръзва. Знаете ли, има много неща, които правим и които не са пряко свързани с филмите. Но мисля, че това е начинът, по който и двамата, в различните си качества, обработваме света. Чрез правене, писане и въобразяване… Много е. Но не мисля, че ще знам как наистина да живея по друг начин.“

 

Източник

 

Алекс Мошакис е британски автор и журналист. Негови текстове са публикувани в Esquire, The Guardian, британския GQ, The New York Times Magazine и T: The New York Times Style Magazine, където е работил като репортер за културни събития в Обединеното кралство и Европа.

 

Pin It

Прочетете още...

Сродни души

Марк Харис 14 Ное, 2009 Hits: 16531
Филмите на Алмодовар с Пенелопе Круз често…