В тази модерна класика на екзистенциализма – Да бъдеш Джон Малкович от 1999 г. има сцена, в която Джон Малкович, играещ версия на самия себе си, влиза в портал, който други използват, за да се качат в съзнанието му. Изведнъж той се оказва в свят, населен единствено с вариации на самия него: Малкович е флиртуваща сексбомба, изискан сервитьор, джаз певица, объркано дете, всички казват само думата „Малкович“. В известен смисъл тази сцена е микрокосмос на десетилетната и винаги интересна кариера на актьора. Той е изиграл милион различни роли, но по някакъв начин всички те се определят от неповторимото, загадъчно, магнетично присъствие на Малкович. Същото важи и за работата му в сериала на Apple TV+ The New Look с премиера на 14 февруари, който се основава на преживяванията на модните икони Кристиан Диор, Коко Шанел, Кристобал Баленсиага и други, които помагат за изграждането на френската модна индустрия, докато понасят невъзможните трудности на Втората световна война. Малкович, който играе модния дизайнер и ментор на Диор Люсиен Лелон, представя по-меко и топло изпълнение от тези, с които вероятно е най-известен. Но дори и така, с неговите нестандартни реплики, лустросани маниери, странно колеблив, но властен глас и с общото излъчване за игра, чиито правила знае само той, ролята е, както винаги, чисто Малкович.
Ако приемем, че стил означава начин на правене на нещо, бихте ли формулирали стила на Джон Малкович?
Не съвсем, защото това не е нещо, за което мисля много – какъв съм или какво правя. Но винаги съм смятал, че стилът е единствената константа в живота. Под стил имам предвид просто начина, по който се движиш през живота. Ако получите тъжна новина, как реагирате? Какво правите, ако сте ядосани, ако сте забавни, ако сте трогнати? Ето какво представлява стилът. Всъщност не е моя работа да казвам какъв е моят.
Смятате ли, че стилът е нещо, което хората култивират, или е вроден?
Това е чудесен въпрос. Ако сте живели достатъчно дълго – което аз класифицирам като „Ако сте имали късмет“ – сте преживявели различни неща. Така че той се култивира въз основа на вроденото ви любопитство и на опита, който ви е бил предоставен, благословен или изстрадан.
Това е отклонение, но много ми харесва книгата на Сандро Милър, която направихте[1]. Това е колекция от снимки, на които вие имитирате известни портрети. Нещото, което намирам за хипнотизиращо, е начинът, по който изглежда, че обитавате същото психологическо състояние като хората на снимките. Каква е магията, която ви позволява да гледате снимка и да имитирате не просто позиционирането или мускулатурата на лицето, а вътрешното състояние?
Е, в една много добра снимка всичко е очевидно. Да кажем първата с Мерилин Монро[2]: Много хора имат нещо призрачно в себе си. А освен това някои от моите любимци са супер детински[3], и никога не съм пораствал. Когато играя с внучката си, ние сме доста равностойни във възгледите си.
В книгата има дълго интервю с вас, в което казвате: „Аз съм способен да вярвам, поне в театъра. Извън театъра – не чак толкова.“ Защо?
Защото на това ме е научил животът. Отне ми седем години психоанализа, за да науча, че когато хората казват нещо, не е задължително да е това, което имат предвид. Аз не съм много умен. Спомням си, че веднъж се срещнах с ръководителя на една държава – няма да казвам коя – на вечеря след представление в далечна страна. Той продължаваше да ми разказва колко некорумпирана е страната, защото той я ръководел. Мисля, че все още е в затвора. Ето какво имам предвид. Театърът, това е един съвършен свят. Животът прилича повече на снимане на филм: всеки ден буташ камък нагоре по хълма и се надяваш да не те изравни със земята. Затова винаги съм се чувствал най-уютно в театъра – у дома със себе си, с моите емоции, с колегите си, с техните емоции, с начина, по който ги изразяваме. Това е по-трудно да се намери в живота.
Освен в работата, в какво друго вярвате?
Вярвам в хората, по принцип. Вярвам в човечеството, донякъде. Изпитвам голямо недоверие към идеологията. Може би дори повече, отколкото към религията. Не съм вярващ, но не правя някаква голяма демонстрация от това. Предпазлив съм към всички неща, в които хората вярват и които ги карат да си мислят, че са те.
Обяснете това.
Хората, които казват, „моята идеология е тази“ – да, но това се променя. Тя се основава на чувствата и на това, което знаеш и което не знаеш. Мисля, че хората са по-интересни от това. Режисирал съм три пъти пиесата на Тери Джонсън Истерия. Тя е за срещата на Фройд с Дали и според мен Фройд е бил прав в това, че изучаването ни е достатъчно. Нека не усложняваме повече, отколкото е необходимо. Точно това правят много от нашите вярвания, според мен. Които, разбира се, могат да бъдат погрешни.
За първи път станахте известен с работата си в театралната трупа Steppenwolf[4]: емоционално конфронтационна, притискаща публиката или принуждаваща я да реагира. Любопитно ми е с какво според вас съвременната публика се различава от тогавашната.
Хей, всяко поколение има право да прави свои неща. Има неща, които децата ми харесват и които аз не разбирам съвсем, но това е естественият ход на живота. Казваме, че тези млади хора са загубени по този или онзи начин. Бих могъл да кажа също: „Какво бяхме ние? Гении?“ Не мисля така. Понякога нещата изглеждат налудничави и неузнаваеми, но аз съм на 70 години. Напълно естествено е да изглеждат неузнаваеми, защото част от същността на остаряването е, както казва Линда Ломан в Смъртта на търговския пътник[5], „Животът е изхвърляне.“ Това е естественият прилив и отлив. Хората се променят, изкуството се променя, връзката им с изкуството се променя, артистите се променят.
Забелязахте ли промяна в реакцията на хората към вас след Да бъдеш Джон Малкович? Този филм не е за вас, но той преосмисли една идея за вас[6].
Това е интересен въпрос. Това действително се случи, поне донякъде, но най-вече при журналистите, защото е лесно. Малко е мързеливо, но ние всички сме мързеливи, така че не е голям грях. Мисля, че Да бъдеш Джон Малкович представи двама уникално талантливи млади кинематографисти: Чарли Кауфман и Спайк Джонз. Когато го видях за пръв път, казах на Спайк какво мисля, а той ми каза, че според него съм твърде близо до него. Това ме разсмя. В края на краищата той не промени живота ми. Мисълта, че завинаги ще бъда точно това [в представите на хората] беше тревожна, но не мисля, че се случи.
Ваша ли беше идеята да поканите Чарли Шийн?[7]
Да. Първоначално беше написана за Кевин Бейкън, с когото бях работил и когото намирах много забавен[8]. Но след това Кевин не го направи и Спайк ме попита какво мисля за този и този, но аз се спрях на идеята за Чарли Шийн. Той е забавен, много талантлив актьор и мисля, че по онова време преминаваше през труден период.
В продължение на около 20 години.
Беше повече от седмица, да речем. Но на филмовия фестивал във Венеция, когато публиката разбра, че Чарли е най-добрият ми приятел, се разнесе голям смях, който продължи 10 минути. Той унищожи всякаква останала екзистенциална немощ. Репликата, в която разказвам за това, че съм бил измъчван от тази група вещици лесбийки, а той казва: „Слушай, човек, дай ми номера ѝ, когато приключиш с тях.“ Това е трудна реплика за всеки друг, освен за Чарли.
Освен работата на Чарли Шийн, към какво можете да се обърнете, когато се опитвате да се преборите с екзистенциалното неразположение?
Аз не съм много екзистенциален, защото не съм дълбок. Толкова много хора мислят много за това или онова. Аз не мисля за това или онова. Просто правя това или онова.
Вече няколко пъти споменавате собствената си липса на дълбочина или проницателност. Има доказателства, че нещо се случва зад очите на Джон Малкович.
Но е трудно да се каже какво е то.
Да, трудно е да се каже.
Това е моят проблем.
Видях, че Мат Деймън е споделил анекдот, в който разказва, че е играл с вас в Комарджии[9]. Вие сте дошли на снимачната площадка – в момента размислям дали да ви измъчвам с имитацията си на Теди КГБ[10].
Давайте на воля.
Той казва, че сте седнали и сте го направили така – не мога да повярвам, че го правя – [със силен уж-руски акцент] „Ако нямаш моите пари.“[11] Направили сте сцената, всички на снимачната площадка се развеселили, а след това сте се навели напред и сте казали под нос: „Аз съм ужасен актьор“. Дали сте?
Това наистина беше отражение на избор. В смисъл, че беше един вид огромно изпълнение, което мога да направя, за добро или лошо. Това беше нещо, което привлече много внимание, много е пресилено, но съм виждал и по-странно поведение в ресторанти в Санкт Петербург или Москва. Така че, дали съм ужасен актьор? Мисля, че мога да бъда добър, в зависимост от материала, а също и от това какво е отношението към него? Защото това трябва да е решение на режисьора. Ако Джон Дал[12], който е доста фин човек, би казал: „Слушай, можеш ли да намалиш това със сто мили в час и да го направиш отново?“, бих отговорил: „Разбира се.“
Вършили сте много разнородни работи, но все пак в тях винаги се долавя някаква Малковичност. Не сте от актьорите, за които се говори, че се вживяват в образа.
Има един вид технически актьор, който прави често фантастични и доста чисто технически неща. Аз всъщност не съм такъв и не съм сигурен доколко това ме очарова. Често това просто привлича вниманието към вас. Мога да го оценя, особено когато някой е много добър в това, но не мисля, че има 50 характера в един актьор. Съществуват, примерно, пет. За мен е по-важен техният светоглед.
Как гледате на света вие?
В света го има този фактор „хора от Уолмарт“ [тоест безкрайно разнообразие]. Аз съм един от тях[13]. Има толкова много неща в него, които са очарователни и странни, но може да бъде и доста красив.
Оставихте ме да вися на едно място: Спомняте ли си какво беше нещото в Да бъдеш Джон Малкович, което е накарало Спайк Джонз да каже, че сте твърде близък с него?
Имам, да. Беше, след като бях видял отрязъка от филма, който щеше да бъде показан на хората от Кан. Макар че най-добрата му забележка в този дух беше, когато ми каза, че някакъв избор, който съм направил, не е точно начинът, по който Джон Малкович би го направил. Което според мен беше фантастично.
Но каква беше вашата реакция на прожекцията?
Не ми хареса. Казах на Спайк, че според мен той е направил от него филм на Бергман, а той вече беше филм на Бергман концептуално, така че това, от което се нуждаеше, беше да се върне към еврейския водевил. Струваше ми се, че е много дълъг и не е смешен. Отрязъкът, който видях, беше почти 20 минути по-дълъг от този, който беше пуснат на екран. Имам голяма вяра в Спайк и неговия талант и знаех, че ще заснеме фантастични неща – но не беше достатъчно ударно за начина, по който беше написано. Това беше моето мнение, а после, когато го видях отново, това вече е филмът, който беше пуснат, и той беше много добър. В много случаи режисьорите искат да вложат всичко, но има филм, който човек замисля, има филм, който пише, и после има филм, който снима. Но нито едно от тези неща не съществува в действителност. Съществува само филмът, който монтирате: това е единственото нещо, което съществува в действителност, и много пъти хората искат всички те да съществуват заедно, но не могат. Монтажът прави каквото си иска и колкото повече се бориш с него, толкова повече проблеми ще имаш.
По-рано споменахте за внучката си и знам, че дядо ви Стив е бил влиятелна за вас фигура.
Бях много близък с него. По някаква причина през цялото време бях с дядо си. Той беше собственик на градския вестник[14]. Беше работил там – когато наистина е работел, защото това не беше нещо, което той фантастично харесваше – заедно с по-големият му брат, Карл, адвокат, който е основал вестника, но е бил убит[15].
Братът на дядо ви е бил убит?
Да, по-големият му брат.
Това висеше ли над семейството?
Не. той е бил адвокат и доколкото си спомням, е имало човек, който се е казвал д-р Гор, а синът му, струва ми се, е бил обвинен в убийството на втората съпруга на доктора. Карл е започнал да издава вестник и д-р Гор му е казал, че ще го убие, ако защитава сина му в този процес, което той все пак е решил да направи, и д-р Гор го е застрелял в гръб на алеята пред редакцията на вестника. Това е всичко, което си спомням за него. Така дядо ми се е сдобил с вестника. Той беше с ампутиран крак, а след това и с двата, така че баба ми вършеше цялата работа и издаваше вестника, докато той разговаряше с хората в различни кафенета и залагаше на коне.
Вие сте като Стив?
В някои отношения. Имаше нещо като дете в него.
Притежаването на детски качества е нещо, за което сте споменавали многократно. Очевидно сте мислител, с философска нагласа – дори и да не искате да го признаете. Така че какво имате предвид, когато казвате, че мислите за себе си като за човек, притежаващ детски качества?
Имаме си внучка: За мен е много лесно да се държа на детско ниво. Разхождаме се из квартала, а тя знае къде живеят всички кучета в различните къщи и сякаш се обръща и казва: „Уф, уф“, което е моят сигнал да започна да лая. За мен това е нищо. За да бъдеш актьор, част от теб трябва да си остане дете. Мисля, че е дори толкова просто – спомням си как дядо ми се държеше с мен. Донякъде така се държах и с децата ни[16], такъв съм и с внучката ни ни. Всичко е някак за забавление и не особено истинско.
Това ме кара да мисля за това, че в театъра можеш да намериш вяра по-лесно, отколкото извън него.
Толкова много неща в живота са някак неразрешими и затова в определен момент са невероятно уморителни. Хората го усещат и след това абсолютно сигурно знаят, че е вярно обратното. Както казват в Ню Джърси, „g’head“ [иди, че разбери]. Не знам.
Искам да се върна към репликата, която цитирахте от „Смъртта на търговския пътник“: „Животът е изхвърляне.“ Сега сте на 70 години. Какво изхвърляте?
Човек трябва да се откаже от миналото, от връзките. На тази възраст има хора, които вече са мъртви, а са ми били много близки. Има хора, с които обичам да разговарям – за които понякога сънувам и провеждам разговора в сънищата си – и които никога повече няма да видя. Това е естествена част от живота. Трябва да ги оставите да си отидат. То е изхвърлено в смисъл, че му е позволено да отплава. Така не ви тежи. Отишло си е.
А за какво се държите?
Семейство, работа, приятели. Вече не толкова много, колкото преди, защото някои близки хора не избраха да поддържат тези отношения, а понякога и аз не съм избирал, което, разбира се, си е лична работа на всеки от нас. Както казваше Джоан Дидиън, просто играя така, както се случва.
[1] „Сесиите на Малкович“, фотокнига, публикувана през 2016 г., съдържа много щателни възстановки на емблематични портрети на фотографа Милър и Малкович. (Всички бележки са на автора).
[2] Малкович и Милър пресъздават някои от портретите на Бърт Стърн от 1962 г. на Монро, които са направени седмици преди смъртта на актрисата.
[3] Като например снимките, на които пресъздава известни детски портрети, включително „Дете с ръчна граната с играчка в Сентръл парк, Ню Йорк“ на Даян Арбъс.
[4] Малкович беше първоначален член на прочутата чикагска театрална трупа, която стана известна през 80-те години на миналия век с дълбоките си, агресивни постановки на пиеси като Истинският Запад на Сам Шепард.
[5] Малкович играе Биф Ломан срещу Уили на Дъстин Хофман в телевизионната адаптация на класическата пиеса на Артър Милър от 1985 г.
[6] Във филма той е представен като малко неразбираем и горещ чудак.
[7] В една от сцените на Да бъдеш Джон Малкович Шийн изиграва приятеля на Малкович като заигравка с публичния имидж на Шийн като симпатичен грубиян.
[8] Бейкън и Малкович са играли заедно, заедно с Линда Фиорентино и Том Уейтс (!), във филма от 1991 г. Queens Logic, за който нямах представа, докато не направих проучване за тази статия.
[9] Деймън играе студент по право с проблематична страст към покера с високи залози в този филм от 1998 г., превърнал се в култов.
[10] Това е героят на Малкович в Комарджии, тихо заплашителен руски гангстер. Малкович придаде на Теди акцент, който, меко казано, може да бъде наречен „преувеличен“.
[11] Междувременно се избавих донякъде от притесненията си. Повярвайте на думите на Малкович: „Мислех, че го направихте много добре. Може би по-добре от мен.“
[12] Режисьорът на Комарджии. По мое мнение най-добрият му филм е нео-ноарът Последното прелъстяване от 1994 г., в който в ролята на фатална жена е гореспоменатата Линда Фиорентино – болезнено неизползвана през цялата си кариера.
[13] Малкович е израснал в малкото градче Бентън, щата Илинойс.
[14] Вестник „Бентън Ивнинг Нюз“.
[15] За основател на вестника се смята Хари Л. Фриър, но Карл Чойсер, пра-чичо на Малкович, е бил член на корпорацията, която го е притежавала, преди да стане издател години по-късно.
[16] Малкович и партньорката му от повече от 30 години Николета Пейран имат две пораснали деца.
