От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 09 Knausgaard Ferrante

 

През 1959 литературният критик Джордж Стайнър публикува книга на име „Толстой или Достоевски“. В нея не се задава въпроса кой от двамата писатели е по-добрият – те „и двамата са титани“, пише Стайнър. Вместо това се пита какво може да означава предпочитанието на даден човек към единия или другия. Открийте кой от двамата руснаци предпочита даден читател и защо, твърди Стайнър, след което „според мен вече ще сте проникнали в неговата собствена натура“, защото предпочитанието към Толстой или Достоевски „обвързва въображението с едната или другата от две радикално противоположни интерпретации за съдбата на човека, за историческото бъдеще и за мистерията на Бога“.

Титаничните романисти на сегашния литературен момент са Елена Феранте и Карл Уве Кнаусгор (Кньойсгор), а изкушението да се сравняват двамата е почти непреодолимо. Също като Толстой и Достоевски, Кнаусгор и Феранте са равностойни гении, чиито книги въплъщават противоположни ценности. Ако четете „Моята борба“ заедно с Неаполитанските романи, няма как да не предпочетете едното пред другото, да не откриете, че се чувствате повече у дома си в Норвегия, отколкото в Неапол, или че сте повече като Елена (или приятелката ѝ Лила), а не толкова като Карл Уве. Мета-въпросът, разбира се, е какво означават тези предпочитания. За какво всъщност става дума когато предпочетем снега пред слънцето, гневът пред непохватността, херингата пред прошутото, жените пред мъжете, севера пред юга, 1955 пред 1985? Какво разкрива за самите нас предпочитанието ни към Кнаусгор или към Феранте?

Съперничеството зависи от сходството и първият факт, който трябва да се осъзнае е, че Кнаусгор и Феранте са удивително подобни един на друг(а). Не само че и двамата са написали пристрастяващи многотомни хроники, чрез които американците могат да си представят свои алтернативни, европейски животи. Всъщност техните романи изследват сходни теми и дори разказват сходни истории. Карл Уве и Елена споделят един основен набор от житейски преживявания.

Само Елена, предполагам, би изразила нещата по този начин, но един от споделените им опити е онзи на патриархата, особено по начина, по който той е изразен в мъжкото насилие и неговите отражения. „Не изпитвам носталгия по детството ни: то беше изпълнено с насилие“, казва Елена в „Моята брилянтна приятелка“. „Яростта му прииждаше като вълна, обливаше всички помещения, шибаше ме – шибаше и шибаше, и шибаше по мен“, казва Карл Уве за баща си в Книга втора от „Моята борба“. В четвъртата книга, която ще бъде публикувана в САЩ много скоро, Карл Уве и брат му Ингве се улавят, че разговарят за детството си и „непрекъснато преминават от един инцидент към друг“. Веднъж Ингве е изгубил някакви дребни пари и баща им го е бил в мазето. Когато гумата на велосипеда му се спукала, баща им го „опердашил“. „Съдържанието на тези истории беше винаги едно и също, гневът му винаги се пробуждаше от една или друга дребна подробност, някаква безкрайна дреболия, и като такъв беше всъщност комичен. Във всеки случай ние се смеехме докато си разказвахме тия истории“, пише Карл Уве. „Беше напълно абсурдно: живеех в страх от него, казах аз, а Ингве каза, че татко контролирал и него, и мислите му дори и сега“.

Често се казва, че „Моята борба“ е книга за баналността, домашността и всекидневността, но това не са основните ѝ теми. В основата си това е книга за страха – в най-тежкия случай страхът, за който говори Ингве, когато споделя, че баща им контролирал мислите му дори и сега. Карл Уве се страхува, че баща им, докато го е тероризирал, по някакъв начин също го е и оформил. И това е така, разбира се – кое дете не е оформено от родителите си? – а когато Карл Уве описва гнева на баща си и дреболиите, които са го пробуждали, той описва и самия себе си такъв, какъвто сме го опознали в хода на хилядите страници. За Карл Уве възможността самият той да храни в себе си същия гняв като баща си е източник на ужас и, преди всичко друго, срам.


Small Ad GF 1

Елена и Лила живеят в свят, който е по-открито оформян от капризни и насилнически настроени мъже (направи само една погрешна крачка и някакъв мъж „ще ти размаже лицето“), а опитът им с наследството от насилието е дълбоко обезпокоителен. Стефано, синът на Дон Акиле, местен лихвар, изглежда вярва искрено, че се е избавил от насилническите склонности на баща си, но той греши – в моментите на гняв, пише Елена, „сянката на Дон Акиле можеше да подуе вените на врата му и синята мрежа под кожата на челото му“. („Възможно ли е родителите ни никога да не умират, всяко дете с неизбежност да ги съдържа в себе си?“, пита тя). Оказва се също, че насилието се изразява или преживява не само чрез тялото. Личността на Лила започва да се оформя около представата, че „трябва да внушаваш страх на ония, които сами желаят да ти го внушат“. Пиетро, професорът, за когото Елена се омъжва, използва силата си пасивно-агресивно: той просто не е в състояние да открие някакъв интерес към мисълта на съпругата си, ако тя не е отражение на неговата собствена. „Никой не знаеше по-добре от мен какво означава да направиш главата си мъжка, за да бъде приета от културата на мъжете“, пише Елена.

„Моята борба“ и Неаполитанските романи не просто разказват историята на тези трудни ранни години, разбира се. Въпреки гладките си повърхности това са метафикционални книги – и Карл Уве, и Елена са писатели (и авторски алтер-егота) – и те се простират в настоящето, докато Елена и Карл Уве пишат книгите, които ние четем. За тях миналото не просто чака, инертно, да бъде описано: миналото си има свои собствени приоритети, и самите те трябва да полагат усилия, за да могат да го виждат ясно, да го описват честно и да го разбират. Голяма част от драмата в тези книги идва от тази борба в сегашно граматическо време.

В Неаполитанските романи приятелката на Елена, Лила, представлява миналото: енергията на мястото, в което те са израснали, е концентрирана в нея и тя е музата на Елена. И все пак Лила отказва да бъде описвана: „Ти какво, да не си играеш на многознайката, на морализаторката?“, пита тя. „Искаш да пишеш за нас? Искаш да пишеш за мен?... Ще дойда и ще гледам в компютъра ти, ще чета файловете ти, ще ги изтривам.“ В „Моята борба“ полярността е преобърната: едно срамно, тревожно и смущаващо минало изглежда се прелива неудържимо в настоящето. В Книга четвърта, когато бащата на Карл Уве се опитва да се извини (“Направих много погрешни неща“), Карл Уве предлага просто да забравят за всичко това: „Случиха се много неща, но сега това вече няма значение“. „НАПРОТИВ, ИМА!“, избучава баща му.

Както при Кнаусгор, така и при Феранте тази писателска борба за конфронтиране на миналото е положена върху младежката борба между потисничеството и съпротивата. Това са книги за млади хора, които се борят да се освободят от онова, което са наследили – но писани от зрели хора, борещи се за постигане на подобаващо отношение към по-младите си идентичности. Блестящите качества на тези романи – усещането, че всеки абзац, каквото и да е съдържанието му, е от решаващо значение – е резултат от тази двойственост. Някога, изглежда казват те, бях млад/а и въпреки страховете си се съпротивявах на света, който ми беше връчен. Сега съм по-възрастен/възрастна и собственото минало е нещото, на което трябва или да се противопоставям, или да приема. А може би има и алтернатива на съпротивата или приемането: тези романи изглежда клонят към метафизични идеи относно начините, по които настоящите ни Азове се отнасят към цялото протежение на животите ни. Тези идеи може би ще се прояснят в томовете, които ще се появят тепърва.

Феранте и Кнаусгор споделят тези големи теми. Но те си приличат и по други, не толкова големи, начини. И двамата са склонни към серийно разказване: книгите им са последователности от неща, разположени едно след друго. И двамата са запленени от силните емоции, особено от ония, които изглеждат необясними в светлината на деня. И двамата пишат – или се предполага, че пишат – автобиографично. (Но защо серийните, автобиографични хроники за емоции, събрани на спокойствие, трябва да бъдат толкова завладяващи точно в този момент? Въпрос за друго време). От друга страна, между тях има и много дребни различия. Кнаусгор е ироничен, Феранте – по-сериозна; Кнаусгор е бавен и отмерен, Феранте е стремителна; Кнаусгор е естет, хроникьор на моменти, докато Феранте е драматик, оркестратор на сцени.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Най-забележимата разлика е сравнително очевидна: политиката. Жените от романите на Феранте са ангажирани в политическа борба, докато Карл Уве не е; и двамата писатели се борят с проблема на мъжкото насилие, но само книгите на Феранте са смислено феминистки. Изкусително е, следователно, да се каже, че в предпочитанието на единия пред другия писател решаващият момент е политиката – че читателите с политически души, които биха искали да мислят върху неща като справедливост и история, ще клонят към Феранте, докато естетите ще бъдат по-склонни да предпочитат Кнаусгор.

Собственото ми предположение обаче е, че различията отиват по-надълбоко от това. В началните страници на Книга първа Карл Уве, като малко дете, гледа по телевизията някаква спасителна морска операция. Във вълните, както му се привижда, той открива човешко лице – „Втренчил съм се в морето без да слушам какво говори репортерът, и внезапно се появяват очертанията на човешко лице“, пише той. Толкова е запленен, толкова грабнат, че изтичва да каже на баща си, който му се скарва („Не искам да чувам и дума повече за това лице“). Вече като възрастни, пише той, „Нашият свят е затворен около самия себе си, затворен около нас, и няма изход от него“. И въпреки това той е увлечен от идеята, че има и нещо извън заобикалящия ни свят – „нещо, което не говори и което никакви думи не биха могли да обхванат, а следователно завинаги извън обсега ни, но вътре в него [света], защото той не само ни заобикаля, ние сме част от него, самите ние сме от него“. Част от вълшебството на „Моята борба“ е в това, че тя преминава, от време на време, в този друг, непознаваем свят. За разлика от Феранте, Кнаусгор изпитва носталгия по детството си, защото именно когато е бил най-уязвим, той е бил и най-възприемчив. Тази сцена, поставена в самото начало на „Моята борба“, полага залозите в романа като цяло: той ще се случва в една огромна, непознаваема вселена и ще бъде изследване на възприемчивостта във всичките ѝ разновидности.

Чувството за реалност на Феранте не е трансцендентно по този начин. В нейните книги благородството се постига тук-и-сега – и никъде другаде. Когато Елена се среща с Лила, вече като възрастна, Лила внушава – чрез неувереността, благородството и потопеността в обстоятелствата на живота си – идеята, че реалният свят е именно този свят, такъв, какъвто е:

Тя ми обясняваше, че не съм спечелила нищо, че в света няма нищо за печелене, че животът ѝ бил изпълнен с разнообразни и безразсъдни приключения също толкова, колкото и моя, и че времето просто ни се изплъзвало без всякакъв смисъл, и че било хубаво просто да се виждаме от време на време, за да дочуваме лудешкия звук на ума на едно ехо в лудешкия звук на ума на другото.

Това са две различни визии за реалността. Кнаусгор ни предлага прозрения за отвъдното, докато Феранте предлага достойнството и конкретността на света, който всички споделяме. Самота или приятелство; духовност или материалност; невидимото или онова, което се намира право пред нас; непознаваемият свят или светът такъв, какъвто е – това са някои от нещата, които се намират под предпочитанията ни към Кнаусгор или Феранте.

Източник

Джошуа Ротман е американски журналист и сътрудник на списание New Yorker, където пише основно по въпроси на изкуствата и културата.


Pin It

Прочетете още...