Бай Ганьо, угнетяващият ни герой на Алеко Константинов – и според google, и според моите facebook приятели, е най-известният български литературен персонаж. В търсачката при кликване на красното му име излизат светкавично (само за 0,31 секунди) цели 762 000 резултата. А при съвсем непрофесионалната анкета в социалната мрежа facebook на въпроса: „Кой е най-популярният български литературен герой“, от 90 отговора (това е броят на отговорите, не на отзовалите се: доста от „анкетираните“ са поствали повече от един път, други пък дават повече от един отговор) 37 са „белите камъчета“ за Бай Ганьо, 13 за Андрешко, 5 за Мунчо (лудият от „Под игото“). Хитър Петър има 4 гласа, а Дядо Йоцо и Крали Марко са с по 2. С по един са удостоени всякакви персонажи, включително исторически, анимационни, фолклорни, дори вицови: Индже, Васил Левски (според мен обаче, мястото на Дякона не е в тази класация, той може да бъде единствено там, при „великите българи“), Гичо от „Възвишение“ на Милен Русков, Странджата, Капитан Петко войвода, Моканина, Серафим (от разказа „Другоселецът“ на Йордан Йовков), Бойчо Огнянов, Драги ми Смехурко, Овчарчето Калитко (имаше на времето такъв партизански роман, издаден през 1946-а, негов автор е Иван Хаджимарчев, изцяло забравен днес писач – напълно справедливо, ако питате мен), Кита (метафората на великия български поет Константин Павлов за времето на социализма от стихотворението му „Интервю в утробата на Кита“), Тримата глупаци (разбира се, от приказката, но и от гениалната мултипликационна лента на Доньо Донев), Сънчо. Удостоени с явеност са чак Иванчо и Марийка (които обаче, също както глупаците и Сънчо, излизат извън периметъра на въпроса), докато – странно за мен – са пропуснати такива емблематични за българското самосъзнание фигури като Марко Тотев, Гюро Михайлов и Поп Богомил, които в google са доста популярни, получават съответно 45 600, 38 700 и 98 500 гласа.
Бай Ганю типаж
Силуетът се надига мощно… Дали? Има една странност, свързана с обрисуването на неговата фигура, която като че ли досега не е забелязвана, вероятно защото се възприема като разбираща се от само себе си. Ето я: защо Бай Ганю, тъй популярен и прочут, не е нарисуван от нито един български художник с маслени бои и в цвят, а всички негови изображения са графични и черно-бели? Карикатури бол: Тодор Цонев авторитет натрупа с тях, че и книга издаде, графични изображения също колкото щеш, обаче маслена цветна картина, живопис – нито една. (За скулптура да не говорим, там Бай Ганю хептен отсъства.) Даже Стойко Гагъмов, рисувачът от Пловдив, изографисващ на открито портрети на легенди и знаменитости, предимно български, не е счел за нужно да запечати образа на този прочут български мъжага всред своя пантеон. А виж, Поп Богомил е изобразил, Бай Ганю обаче – съвсем не. Разбира се, другите наши литературни герои също не се радват кой знае колко на вниманието на художниците ни, киното и театърът са повече благосклонни към тях. Боримечката сякаш е най-доброжелателно осветен художнически и скулптурно: има доста негови портрети, да не говорим за паметника над Клисура, където е изобразен да вика към съселяните си да се вардят, че черешовото топче ще гърми на джумбуш. Лично Иван Мърквичка е изпробвал четката си върху лика на своя адаш, спира се на същия момент, Райко Алексиев пък изювелирва интерпретацията на българския чех върху пощенска марка. Цената ѝ е 50 стотинки, пусната е за 70-годишния юбилей на Иван Вазов. На друга картина Боримечката е показан как мъкне топчето към върха, на трета е стъпил на камък зад него – по-страховит и масивен от уж трябващото да вдъхва страх и трепет дървено оръжие – стърчи Боримечката над гърмилото с едни валчести, почти Фернандо-Ботеровски форми. Струи някакъв фалоцентризъм от това изображение: късичкото дуло на топчето е щръкнало между краката на Вазовия герой, насочвайки по този начин погледа ни баш връз провисналите му потури. Чак те засърбяват ръцете да заинтерпретираш психоаналитически… Ще харижа обаче тия тълмачески реминисценции на други анализатори, на мен ми стига да констатирам, че изобщо – ако погледнем в по-обширен план, българските художници много-много не се увличат да рисуват българска литература. Да илюстрират книги – да, примери колкото щеш, но да рисуват както Дьолакроа е рисувал по Данте и Шекспир, да не говорим за култа на прерафаелитите към Барда от Стратфорд и рицарските романи – рядко откриваме такава отдаденост. Има наистина множество фрески по читалища, обществени сгради и НДК, изпълнени вследствие различни държавни поръчки по соцвреме (и поради това препълнени с халтура), но тях, честно казано, изобщо не съм сигурен дали трябва да броя. Знам, че Георги Трифонов е рисувал герои на Йовков в две живописни „Антологии“ и в „Йовковата Добруджа“. Иван-Вазовият Дядо Йоцо „гледа“ монолитно-бетонен от чукарите на Врачанския Балкан, Дечко Узунов е изпробвал четката си върху Елин-Пелиновите шопи, има пак той и една етно-стилизирана Албена… Крали Марко също е любим герой, но той все пак е и историческа личност (на гения на Иван Милев принадлежи най-известното негово изображение) и… И май толкова. Дори женските образи са подценявани от художниците (но те като че ли изобщо са подценявани в българската култура), сал една Баба Илийца вечно ще измъква кола от брега на реката… Обаче и тя няма портрет, акò и да има музей в Челопек. (Неин барелеф е чучнат там барабар с четника и внучето – не ѝ стига на жената достойнство за самостойно изваяние.) Българската литература в българското живописно изкуство изглежда въобще не е приоритет, потъва и се дави сред пейзажите, портретите, натюрмортите, интериорите, историческите сюжети… Дори за иначе изтипосаният на картина Странджата, както ни съобщава Иван Вазов в „Немили-недраги“:
Достойна за любопитството беше още една картина, изписана грубо, с ръка, залепена под горните три. На лявата ѝ страна беше изображено нещо като село. Из това село излазяха няколко селяне. Пред тия селяне вървеше един стар турчин с огромна гъжва, с едно блюдо на ръцете, в което като да стоеше пита хляб. Срещу тая буколическа група задаваше се друга една група, състояща от въоръжени человеци, с бели хъшовски дрехи, с цървули и с калпаци, на които личеха малки левчета. В средата се издигаше един великан, който държеше висок червен байрак със словата „Свобода или смърт!“ Отдолу с едри неправилни букви се разказваше съдържанието на картината, представляюща посрещането, което направи един турски първенец на четата, не помня добре в кое село. Това разказване се свършваше с думите: Да живее храбрият Странджа – знаменосец!“,
не се е намерил мераклия художник да изрисува. Ако не заради друго, поне като игра – културна реплика, карнавално снемане, травестийна смигане, симулакрум на симулакрума, постмодерна шега…
Борис Ангелов, литературен критик и етнолог, преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, има отговор на моето учудване, сравнително лесен е ответът според него: „Бай Ганьо е изо-граф-исван само с молив, защото не е херой, а типаж, събирателен образ. Точно както в психологическите тестове (и по вратите на тоалетните) рисунките, изобразяващи човек(а), са схематични икони. Така идентификацията е по-лесна. А доколко популярността му се дължи на литературността му, готов съм да поспоря. Според мен именно за-ражда-нето му в модерния градски фолклор и след това (вечното) завръщане отново в устите на разказвачите на вицове го прави толкова разпознаваем. Впрочем, книгата днес е абсолютно няма. Миналото лято синът ми ме питаше през пет минути буквално какво означава тая или оная дума. Бай Ганьо отдавна е попфолк херой“. И да, уйдисвам аз на това мнение, съгласен съм, че Бай Ганю е попфолк херой, типаж, но защо точно той е станал типаж и е влязъл във вицовете, да продължа да питам като същи Сократ, а не, да речем, Хитър Петър? Или Майстор Манол? Почти еднакъв въпрос ми зададе и една италианска приятелка: „Защо точно Бай Ганю и кога точно Бай Ганю се е превърнал в синоним на българина и в персонална илюстрация на българското?“ Да, това се пита, това-а-а: защо точно Бай Ганю? Защо не Боримечката например, който също е притежавал неговите окумуш дадености? Помним описанието в „Нова земя“, за което не един и двама български литературоведи разказват, че било „типично байганювско“… Но пък в „Под игото“ Боримечката е юнак, цяло топче измъква на гърба си; сиреч не е тъй лош, какъвто е Бая ти Ганя… Или защо не Спиро Македонски, друг герой на Вазов, „бедний, бедний Македонски“, – толкова съответстващ на българския нàклон към ожалване и окайване?! Хич не се и спирам на Бойчо Огнянов, Кралича (тук контаминацията с Крали Марко избожда очите), който е хем храбър, хем романтичен, хем същински народен човек – образ на българина доста по-приятен, нещо като Жан Валжан на Априлското въстание… Вярно, в първото цялостно издание на съчиненията на Алеко (1903) проф. Беньо Цонев, славист, специалист по история на българския език, диалектолог и палеограф, пише в своя предговор, че още преди своя автор Бай Ганю вече бил типаж: „Бай Ганьо са били пръснати анекдоти, които са разсмивали всички, щом се намери някой да ги разкаже добре. […] Алеко Константинов е използвал готовия и популярен сюжет за Бай Ганьо и като му дал книжна форма, го издал под свое име“. Твърдението на професора предизвиква урагани от негодувания, поетът Кирил Христов хапливо възразява: „Някой беше казал, че Алеко не е убит от случайни убийци, а от самия Бай Ганьо, задето му извадил кирливите ризи на пазар. Обаче отмъщението Байганьово не е още завършено, той си отмъщава много години подир смъртта на своя изобличител“ (разпрата е описана от Цветелина Д. Димитрова). Не знаем как проф. Цонев е реагирал на обвиненията в байганювщина, но знаем, че още тогава в образа сме се разпознали, приели сме го за свой, наш. Димитър Страшимиров свидетелства: „Бай Ганьо е днес в устата на всички, той е символ на всичко, що ние наричаме българско“. Боян Пенев обаче – вероятно засегнат, го опровергава: фамилията Балкански сочела, твърди маститият критик, че Бай Ганю бил по-обобщен тип, не само български, а характерен за всяко общество в преход от първичност към модерност: „Алеко илюстрира в своята книга недостатъците не само на нашето общество, но и недостатъците на която и да е ниско културна среда, сблъскала се с друг културен модел“. Проф. Светлозар Игов също дърпа тая орфеогласно успокояваща ни струна, хармонира руйно: „А бай Ганю е не само социален тип (но не такъв, какъвто го изкарваха), и не само национален тип, той е и зонален културно-исторически тип (homo balcanicus), и общочовешки ментален и психологически тип“. Други обаче мислят иначе: споменатият Райко Алексиев дава в своя рисунка трактовка на образа доста повече лицеприятна и благосклонна към Бай Ганю, а и – което е по-важно, е единствено нашенска, българска, без разбягващи се препратки из полуострова: яхнал е „националният тип“ алено конче, боднал е боен орден на левия си ревер, носи се сред облаците с наведено надолу копие – същи Крали Марко, опинците му са зацепили здраво стремето, пък мустакът му един гъст-гъст, почти хайдушки. Юнак над юнаците, това е Бая ти Ганя според Райко Алексиев. Карикатурата е за Деня на храбростта, поместена е във вестник „Щурец“ от 9 май 1943 г., под нея Бай Ганю самонадеяно гълчи: „Не съм Георги, ами Ганьо. Ама мернат ли ми се змейове, ставам и аз светия като него“. Както казва изследователката на проблема за „карикатурите на/за Бай Ганьо“ Катерина Павлова: „той или е в тъждество с България/българин родолюбец; или е метаморфизирал в герой/юнак (например в политическите карикатури); или идентично, еднородно съответства на „гражданин“/zoon politikon“. Тоест Бай Ганю не е единствено Бай Ганю, от когото все се опитваме да се отстраним, да се разграничим; има в себе си и други конотации, не винаги негативни. Което отново повдига въпроса: защо въпреки всичко са се закрепили за образа му точно негативните характеристики, защо вече като се каже Бай Ганю се разбира „престъпен хищник“, по израза на Светлозар Игов? „Изюдена карикатура на идеала“ пък го зове Иван Мешеков… Карикатура черно-бяла, не картина цветна: типажът Бай Ганю дали не е станал типаж не по друга причина, а тъкмо защото критиците са го обявили за карикатура, художниците са го рисували като карикатура, а народът – под тяхно влияние – го е възприел именно като карикатура? Дали пък Бай Ганю не е жертва, културната, интелектуалната, книжовната жертва на българския народностен архетип, паднал в неравна битка с оня, който владее перото, който се носи по мейнстрийма и свойски се рее из хайлайфа? Та нали и реакцията на Паисий за о, неразумний и юроде, поради що се срамиш и т.н., е най-вече заради писанията на гърците, в които те, според него, – бидейки от българите многократно бити и унизявани, си връщат като ни представят за диваци и варвари:
Самъ туи Маврубиръ написалъ: тако кажатъ грци ωт завистъ и ненавистъ, що имеѧли на болгари. Не писали храбрϊе поступки и славнаѧ деѧнϊа цареи и народа болгарского, но въкратцѣ и вапреки пϊсали, како е нϊмъ е било прилично, да не имъ е срамота защо ги много пута болгари побеждалϊ и данъ ωт нϊхъ възимали.
Писане срещу действие, текстът като интерпретативно писмо и текстът като житейско поведение, като първата употреба на текста винаги има предимство пред втората, надмогва я и я окарикатурява. Тази следа, както казва Дерида, е съществена и точно по нея трябва да тръгнем. Защото Алеко Константинов и Бай Ганю са отколе конструирала се класическа опозиция, според Инна Пелева чак от времето, когато съдят убиеца на Алеко през 1897-а: двамата, автор и герой, са непрестанно противопоставяни, дори google ги спретна един срещу друг в купето на трена през 2013-а, по случай 150-годишнината от рождението на Щастливеца. Писателят Алеко, който все нещо пише, и деятелят Балкански, който въобще не пише. В първата част на произведението, когато скита из Европа, на Бай Ганю, между другото, му се налага да се разправя с писане само два пъти (забележително е, че и двата пъти в Прага, сиреч там, откъдето идват в България шармантност, възпитание и обноска): първият е у pana Naprstka, където се представя тъй „отлично“, че заради него книгата за гости е цялата полята с мастило; вторият е, докато търси студента Бодков (Бодкова), драснал му в тефтера уж адрес, а пък то graffiti-излагация. Тоест, вторият път друмникът дори не пише, само показва написаното, което на всичкото отгоре го и конфузи. Та не ви ли се чини, че и Алеко като Бодкова – тъй написал, че хем Бай Ганю да бере срама, хем и ние заради да берем срама? Докато още щом „Бай Ганю се върна от Европа“, той се хваща за калема, за да изпише показателното: „На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари…“ Да не говорим, че и последният текст от поредицата (невключен в книгата) е неговата кореспонденция – Бай Ганю така е разписал в българското, че чак събрани съчинения ни е оставил. И все пак маймуните, тия маймуни, дето го маскарят, какви са? Твърдим, че произтичат от келепирлъка и нагаждачеството му… Дали? Дали пък не са памфлети на всичките там Страти, Стойчо, Кольо, Цвятко, Илчо, Дравичката, Васил, Марк Аврелий, дето разказват пикаресково Бай Ганю, а Алеко още по-пикаресково записва? На маймуни ни обърнахте… За двореца ли е маймуна Бай Ганю или за „ентелегента“, дето го наддумва? Който интелигент тъй язвително (ни) го е разказал, че още ни държи ситка…
Бай Ганю питекантроп
Илия Бешков е като че ли най-прорезно поразен и накърнен от този разказ, свръх страдалец е заради него. Поради този причина най-изтерзаните, уличаващи и изобличаващи Алековия герой рисунки са дело тъкмо на плевенския художник: „Бай Ганю убива своя автор“, „Бай Ганю и светите равноапостоли Кирил и Методий“, „Бай Ганю и Конституцията“, „Бай Ганю чете Бай Ганю“, „Бай Ганю във влака“, „Бай Ганю гледа Бай Ганю“ (рисунка от 1953, може би най-зловещата от всички: Бай Ганю е разтворил вестник като че ли, а от зарешетено прозорче го следи тъмният и злобен неясен силует на неговия двойник)… Рисунките на Бешконв са и най-онтологическите и метафизическите от всички рисунки на Бай Ганю: според графичното му тълкувание Бай Ганю не е персона, нито типаж, Бай Ганю е битие. В двубоя „Алеко-Бай Ганю“: „Един безпощаден двубой, в който автор и герой си отричат всичко – и правото на живот дори“, художникът безрезервно застава на страната на Алеко, сочи обвинително към действителния „човек от плът и кръв“ (действителен?; наистина ли?) Бай Ганю, бичува го без жалост: „политическа издънка на робството и злонравието – убиец…“ Илия Бешков е и първият, който поставя двамата редом, след него това композиционно решение се превръща в общо място: Карандаш рисува изтънко почуденият Алеко, когото Бай Ганю благословя: „Е, направил си ме безсмъртен, Ваша милост, ама и аз чунким съм успял да те затрия?“; Тодор Цонев пък е опнал „хероя“ пред покрития с венци бюст на неговия автор, турил е на Ф гюлопродавецът якиге си ръчища и гледа сърдито. Забележителна е разликата в поведението на Бай Ганю в интерпретацията на двамата карикатуристи: ако този на Карандаш е умилкващ се, този на Цонев е застрашителен. Сякаш се колебае – да прасне ли паметника с бастуна, който държи в дясната си ръка – един чепат бастун, повече за бой, отколкото за подпиране (гьостерица, не бастун), или пък да отмине, попържайки под мустак. Може дори да кажем, че ако Бай Ганю на Карандаш е онзи, дето ръшка Европата, този на Цонев е тукашният, местният, дето изгърчва Българията. Но и в двете композиции някак еднопланово стои Бай Ганю, някак плоско и монотоннозначно; докато при Бешков няма едноплановост: Бай Ганю е много повече свят, мир, звезда, вселена, отколкото човек; много повече мироглед, отколкото типаж, много повече доктринерска позиция за живота, отколкото рутинно-семпъл индивид. Бешков диспозитивира персонажа на Алеко в сравнителна перспектива със самия Алеко и тъкмо това сравнение издига творбите му до философско обобщение. Което обобщение просиява като че ли най-ослепително в изображението на знаменитото убийство (Едвин Сугарев твърди за тази рисунка, че тя „дава най-високия интерпретационен ключ, съвместяващ проявлението Бай Ганьово и злощастния му списовател“). Казано с думите на Христо Смирненски от стихотворението „Босоногите деца“, рисунката символизира пълната враждебност: „Два свята, единият е излишен!“ И наистина два свята: Алеко и Бай Ганю нямат нищо общо помежду си. Те и в пространството са разположени разнородно: убиецът се е надвесил над жертвата, която е в хоризонтално, а той – във вертикално положение. И тук изниква въпросът: Защо точно този момент е избрал Бешков, защо не моментът, когато Бай Ганю гърми от упор в Алеко, та и двамата да са вертикални, както например са вертикални в рисунките на Цонев и Карандаш? Хвърля се Бай Ганю на капрата на файтона като един същи Владо Черноземски и стреля в поседналия удобно и фриволно бъбрещ си с Михаил Такев Алеко… Убийството е станало, докато писателят пътувал с файтон от Пещера за Пазарджик (мишената въобще не е бил Алеко), но въпреки това Бешков, който провъзгласява искането, че изкуството трябва да ни „свързва с реалния обективен свят“, че: „всяко отклонение ще ви бъде като трън“, все пак го изобразява иначе? Разбира се, добре знае защо го прави: Бешков не рисува обикновено убийство, той рисува сблъсък именно на светове и то на антагонистични светове, затова те най-вече пространствено не може да са еднакви, а единствено и само различни: „Изкуството – казва той – не подражава на обективния свят, а се изгражда по закона, по който е създаден светът“. Един топос, противопоставен от художника на друг топос. Тази рисунка (защото това е рисунка, не карикатура: Бешков остро се е противял на подобни криви определения, каквито му нахлузвали непрестанно: „Аз смятам тия рисунки съвсем не за карикатури, но те по навик ме правят карикатурист“) ни показва универсуми: универсуми различни, универсуми антиподни, универсуми непримирими. Дали пък не поради това рисунките да са две: в едната Бай Ганю стои над жертвата си отдясно, в другата – отляво (съобразно това ще ги наричам „лява“ и „дясна“ рисунка)? Обграден е писателят от вселената на своя герой от всички страни, няма мърдане, накъдето и да погледне Щастливеца – все Бай Ганю вижда, все Бай Ганю му е пред очите. Пък и не само Щастливеца е обграден – и ние като че ли сме свръх нещастни и съдбоносно обречени да сме заобиколени от Бай Ганю, да не можем да помръднем без да го срещнем. Също както многото разказвачи в книгата, които където и да отидат, все Бай Ганю срещат: ако Алеко би се сетил да изпрати някого от тях на Луната, сигурно и там щеше да се сблъска той с вездесъщия херой, понесъл козинявите си дисаги. Да го види ачик-ачик, в цялата му натуралистична прелест насред Океана на Бурите въправен, надигащ глас: „Булгар! Булгар!“ А той, хероят, хич не е за гледане: привел се е като питекантроп в дясната рисунка, съща маймуна, наистина маймуна (на маймуни ни направихте!): ръцете му почти до коляното увиснали, краката му криви, очите му дълбоко скрити под изпъкнало надочие. Не човек, а неандерталец: Никола Георгиев го нарича „силно проксемичен образ, може би най-проксемичният в българската литература“. Проксемичен, тоест „човешката телесност като знак действува и в горещината, която лъха от бай Ганьо, и в миризмите, които се носят около него, и в звуковете, полуприлични и неприлични, които издава тялото му, в резките му, нетърпящи прегради, движения“. Примитив, най-неподправен примитив. Да не отварям дума за шаячните байганювски дрехи (за „великата шаячна правда“ на Илф и Петров се присещам тук) – тъй груби и тъй първични, които обаче отново противоречат или поне не съвпадат с жизнената (или по-скоро с литературната) правда: та нали сам Алеко казва, че: „наметна си той една белгийска мантия“ – тоест едва ли ще е чак толкова „етнографски“ на вид „нашият човек“, колкото ни го представя Бешков? Само знаменитите ботуши са налице, с вмирисаните Бай-Ганювски краци в тях: „Шарките на чорапите му се бяха отпечатали на кожата – и без това нечиста и обрасла.“ Поясът, потурите, калпакът, елечето, ризата, всичко „фолклорно“ е изписано, все едно са го извадили Бай Ганю от гравюра на Феликс Каниц. Докато „Иваницовият син“ е изтòчен викториански франт – елегантен костюм, жилетка, редингот, лачени чепици; изящният му цилиндър дори не се е търкулнал, а внимателно е положен на земята (тук Бешков също кривва от историческата правда: Алеко изобщо не е бил строен, Александър Божинов го описва: „невисок и нямаше стройна фигура“). На лявата рисунка цилиндърът е над дясното рамо на писателя и точно под него Бешков се е подписал, сякаш е искал да подчертае наличието на луксозната вещ, а може би и своята съпричастност към излъчващия се от нея аристократизъм – на страната на цилиндъра съм, не на страната на ботушите; на дясната цилиндърът е под лявата подлакътница на агонизиращия, който се е повдигнал леко с едно последно предсмъртно движение, гледайки с почти бленно ожидание Бай Ганю право в очите. Изглежда така, все едно очаква нещо от него, все едно се надява на помощ от него. Обаче Бай Ганю – явно осъзнал какъв непростим грях е сторил, е отпуснал безсилен ръцете си, тих, несмислен и потресен. Смутен, объркан и безпомощен. Докато на лявата рисунка убиецът е някак по-коравосърдечен, по-безчувствен. Любопитно е в тази връзка състоянието на дланите на душегубеца: на лявата, където е повече жесток, те са стиснати силно, в юмруци почти, с едва сдържани ярост и гняв, докато на дясната са вече отпуснати, пръстите на дясната ръка са само бегло очертани, а лявата се е прилепила безсилна ò канта, все едно е парализирана. Всъщност този Бай Ганю, когото рисува Бешков, няма нищо общо с оня, дето пътува из Европа, това е другият, който се е върнал тук, в родината ни, и упражнява мерзките си дела.
„Европейски“ е Бай Ганю на Борис Ангелушев, дето гледа ведро и наперено, седнал фронтално срещу нас, накривил капа и вдигнал с достойнство и самочувствие дясната си ръка с още по-вирнат поучително към небето дързък показалец. Там и ботушите му едва се виждат, докато при Бешков се набиват в очите непрестанно. Само веднъж сякаш Ангелушев подсказва байганювото сетнешно поведение, но отново свенливо, дори оправдателно, с алиби – когато го изобразява при Константин Иречек. Валентин Стоянов, който в детайли анализира тази рисунка, илюстрираща главата „Бай Ганю у Иречек („Комуникативни и художествени употреби на езика на тялото, жестовете и мимиките в „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов“ е заглавието на неговото изследване), пише:
Бай Ганьо е седнал на табуретка. Тя няма облегалка, няма подлакътници, определено му е тясна, което говори за принизено положение. Но позата на героя не показва притеснение; точно обратното – тя е агресивна, нападателна. Той е стъпил здраво на краката си, тялото му е леко прегърбено, създава се впечатление, че е готов за скок. Лявата му ръка е на бедрото и образува полукръг – една заплашителна стойка. Жестът му с дясната ръка е агресивен – насочен пряко към събеседника, още повече, че в нея държи цигара – продълговат предмет, създаващ впечатление за пробиване, за проникване. Щръкналият край на мустака му контрастира с поддържаната брада на Иречек. Контраст има и между ръцете на героите. Ръцете на Иречек говорят за спокойствие, на Бай Ганьо – за деятелност, нападателност, агресивност дори. […] Да, Бай Ганьо е настъпателен, дори арогантен. Но неговата агресивност е и реакция на факта, че е неприеман (в една или друга степен), че се нуждае от завоюване на собствено пространство и на място в обществото.
Напълно прав е Валентин Стоянов, случката с неприличния текст, подхвърлен му от Бодков, който той размята из Прага за възмута и потрес на стеснителното чешко гражданство, е показателна – повече е безпомощен, отколкото всемогъщ юнакът в тая пуста чужбина. В Прага и в другите части на Европа, които героят на Алеко посещава, той е Бай Ганю на мускалите, не Бай Ганю на изборите, какъвто е тук, в България. Там е търговец, който трябва да се умилква, за да спечели; тук е политически деец, който трябва да заплашва, за да спечели. Но също както там, така и тук той е неприеманият, отхвърленият, затова трябва да си направи място, да си пробие път. Прочее, това радикално разминаване между Бай-Ганювите ипостази праща по дяволите доктринерските брътвежи на вулгарно-марксичестката критика, която вижда в изградения от Алеко образ единствено и само представител на въздигащата се, но въпреки това реакционна българска буржоазия: „брутален буржоа-парвеню“, както го клейми и заклеймява Пантелей Зарев. Бай Ганю, нека пак се позова на Светлозар Игов, не е социален тип, нито класов или пък прослойка; той е онтологичен тип, един друг свят, който Алеко съзнателно е изградил, а Бешков още по-съзнателно изобразил. И съвсем умишлено в черно и бяло, без цвят, защото това е свят на крайности, не на преливащи се един в друг цветове (каквито Бешков използва в свои рисунки, но без Бай Ганю на тях, „В очакване“ например). Друг свят, друг на Алеко, друг на Европа, но свой тук, в България… защото според Алеко това е БЪЛГАРСКИЯТ СВЯТ…
Толкоз инакъв впрочем е на франта-Щастливец аборигенът Бай Ганю, че двамата нямат ни най-малко съприкосновение помежду си. Навсякъде, където двамата са рисувани заедно, тяхната заедност е не докосваща се, а успоредна, паралелна. Успоредни прави (или криви), но не по Лобачевски или Риман, а по Евклид, тоест такива, които никога не се пресичат. Вярно, при Бешков несъприкосновението е не успоредно, а под прав ъгъл, но това не смекчава, напротив – утежнява, засилва различието. Правият ъгъл като илюстрация на думите на художника: „Няма в нашата литература друг пример на такъв двубой между автор и герой“. На 90о двубой, на 90о противоборство. Или още по-добре: на 360о противоборство. Илия Бешков, за разлика от Борис Ангелушев, съвсем не е снизходителен към Бай Ганю, съвсем не иска да го оправдава или разбира; тоят е моето друго, другият е и това е! В този смисъл неговите рисунки не са илюстрации към книгата „Бай Ганю“, неговите рисунки са илюстрации на битието „Бай Ганю“. На вселената Бай Ганю. Тъкмо поради това са изцяло самостоятелни, независими. Ако Ангелушев илюстрира, Бешков онтологизира. Затова той го разбира най-добре, най-дълбоко е вникнал в това какво е Бай Ганю за българското и колко българското е обременено от Бай Ганю: „Не зная защо смятат „Бай Ганьо“ за весела книга – тя е много трагична. За съвременното напреднало съзнание на българския народ Бай Ганьо е един мъчителен, тежък образ. […] Защото от него не лъха ни радост, ни надежда за някакво спасение“. До такава степен Алековият герой се е превърнал в мостра на всичко негативно, отрицателно, неприятно, антипатично, отвратително, гадно, смущаващо, гнусно, скверно, противно, кирливо, долно, отблъскващо, мерзко, възмутително, скотско, нечисто, долнопробно, неприветливо, омразно, проклето, престъпно, позорно, срамно, ненавистно, безчестно, блатно, кално, ужасяващо в определението на българското, че се е конституирал като общо място, в нарицателно име за всички пороци, които можем да си представим, въобразим и дори измислим за себе си. Прав е Светлозар Игов, когато нарича „Бай Ганю“ „една от най-важните (за да не кажа най-важната) български книги“. Героят на Алеко сякаш е вечен, завинаги наш; олицетворение е на „българското непреходно“:
Бай Ганьо е герой на всички времена. В неговия образ Алеко Константинов е събрал отрицателните черти, присъщи на българина през 90-те години от 19 век. Може да се каже, че и днес, в 21 век, има хора с подобно негативно поведение на бай Ганьовото. Бай Ганьо е алчен, скъперник, егоист, лукав хитрец и лъжец, лицемер, има огромно самочувствие, причина за което е неговото материално състояние. Такива са т.нар. днешни „баровци“. Той е богат търговец, във всичко търси облага, иска да удари „кьоравото“. Както някои млади „бизнесмени“. Той е груб, агресивен, нахален, необразован и невъзпитан. Хора с тези качества се наблюдават и в наше време. И могат да бъдат наречени „внуци“ на бай Ганьо.
Цитираните думи са ученически, от есе на тема „Внуците на Бай Ганьо“, и са показателни: ние не знаем какво да правим с този образ на българското и поради това наше въпиющо незнание предпочитаме да изкараме Бай Ганю навън, извън нас, да го натоварим с всякакви поквари, развали, грехове, зарази, та така да се разграничим и съответно освободим от него. Твърдим, че е нашето друго, обаче дълбоко в себе си знаем, че е свой, наш. Ругаем го, осъждаме го, низвергваме го, плюем го, порицаваме го не заради друго, а за да го отчуждим, отстраним, отдалечим… Бешков казва: „освободихме се от него“, обаче не, никак не сме! И май никога няма да бъдем: Бай Ганю е нашето вечно алтерего/зло, което бичуваме, но и оправдаваме под сурдинка, с половин уста: „Е-е-е, какво да се прави, имаме ги и такива!…“ Бай Ганю е българският самосъд, който чрез/с Бай Ганю съди себе си, на маймуни ни (на)прави… Фатум е, българският фатум…
