През март 1984 Хорхе Луис Борхес започва серия от радио-„диалози“ с аржентинския поет и есеист Освалдо Ферари. Част от тях са вече преведени на английски език и ще се появят в скоро време при издателство Seagull Books под название „Разговори“, том 1.Тук един кратък откъс.
Хорхе Луис Борхес пред руините от Селинунт, Сицилия, 1984
(Ferdinando Scianna/Magnum Photos) Освалдо Ферари: Много хора все още питат дали Борхес вярва в бога, защото понякога имат усещането, че го прави, а друг път не.
Хорхе Луис Борхес: Ако бог означава нещо вътре в самите нас, което се стреми към добро, то да. Ако той се мисли като индивидуално същество, тогава не, не вярвам. Вярвам в едно етическо изискване, може би не във вселената, но във всеки от нас. И ако бих могъл, то бих добавил, като Блейк, едно естетическо и едно интелектуално изискване, но отново само във връзка с индивидуалните хора. Не съм сигурен дали то би могло да се приложи към вселената. Спомням си онзи стих на Тенисън: „Природата червена в зъби и нокти“. Написал е това защото толкова много хора са говорели за нежната природа.
Ферари: Това, което казахте току-що потвърждава впечатлението ми, че вътрешният ви конфликт относно вярата или невяра в бога може би е свързан с възможността бог да се окаже справедлив или несправедлив.
Борхес: Според мен е достатъчно да се хвърли само един поглед към вселената, за да се забележи, че справедливостта със сигурност не тържествува. Спомням си друг стих, от Алмафуерте: „Чрез деликатното изкуство, отдавам грижа на всяко влечуго, Не мисля, че е необходима справедливост, когато болката управлява навсякъде“. В друг стих той казва: „Всичко, което искам е справедливост / но по-добре да не искам нищо“. Дори само да се поиска справедливост вече е много, прекалено много.
Ферари: Но все пак вие разпознавате в света наличието на щастие – може би само в някоя библиотека, но също и други видове щастие.
Борхес: Това да, разбира се. Бих казал, че щастието може да е много краткотрайно, но също и че то се случва често и може, разбира се, да се случи дори в някой диалог.
Ферари: Има и друго важно въздействие – въздействието, което кара повечето поети да се придържат към идеята за друг свят, отделен от нашия. Защото в думите на поета винаги има нещо, което изглежда ни препраща отвъд онова, което се споменава в писанията му.
Борхес: Да, но това отвъд е може би само проектирано от писането или от емоциите, които са довели до писането. Тоест, че другият свят може би е красива човешка измислица.
Ферари: Но все пак бихме могли да кажем, че всяка поезия е приближаване до нещо друго, отвъд думите и темата.
Борхес: Езикът не може да се издигне до сложността на нещата. Мисля, че философът Уайтхед се е занимавал с парадокса на перфектния речник, тоест идеята, свързана с предположението, че думите, регистрирани в един речник, биха могли да изчерпят реалността. Честертън също е писал за това, казвайки, че е абсурдно да се предполага, че всички нюанси на човешкото съзнание, по-грамадни от някоя джунгла, биха могли да се съдържат в една механична система от грухтения, което в неговия случай са думите, изговорени от един борсов агент. Това е абсурдно и въпреки това хората говорят за перфектен език, за богат език. А в сравнение с нашето съзнание езикът е много беден. Стивънсън, мисля, беше казал някъде, че онова, което се случва в рамките на десет минути, надминава целия речник на Шекспир (смее се). За мен това е същата идея.
Ферари: В цялото си творчество вие се позовавате на божественото, включително и свръхестественото. Освен това в един от диалозите ни приехте, че думите на Мурена за красотата са в състояние да ни предадат красота от един друг свят. С други думи, вие изглежда приемате, че съществува трансцедентност, но не я наричате бог.
Борхес: Действително мисля, че е по-сигурно да не наричаме това бог. Ако го наречем бог, то тогава мислим за нещо индивидуално, и това индивидуално е по мистериозен начин всъщност три, според учението за Троицата, което за мен е нещо доста невъобразимо. От друга страна, ако използваме други думи, може би по-малко прецизни или живи, то бихме могли да се доближим до истината, стига само доближаването до истината да е възможно. Или това би могло да е нещо, което можем просто да игнорираме.
Ферари: Точно това е причината, поради която човек може да си помисли, че вие не назовавате бога. Макар и да вярвате във възможността за възприемане на друга реалност, отвъд онази на ежедневието.
Борхес: Не съм сигурен дали нашата реалност е ежедневна. Ние не знаем дали вселената е от някакъв реалистичен или може би от фантастичен вид, защото, ако заедно с идеалистите приемем, че всичко е сън, то онова, което наричаме реалност е по същество от съновен вид. Шопенхауер говори за „същност“ („съновно“ звучи някак педантично, нали?) Нека тогава кажем, „съноподобната същност на живота“. Да, понеже думата „съновен“ предполага нещо тъжно – също като психоанализата (смее се).
Ферари: Встрани от вярата или нейната липса, един друг въпрос е дали разглеждате любовта в универсален план, като сила или необходима за осъществяването на живота мощ.
Борхес: Не знам дали е необходима, но, да, тя е неизбежна.
Ферари: Нямам пред вид любовта между две човешки същества, а онова, което хората получават или не получават, така както получават въздух или светлина. Любов, която е по същество свръхестествена.
Борхес: Понякога се чувствам, как да го изразя? Мистериозно благодарен. Когато имам идея, която по-късно, за жалост, ще се превърне в разказ или стихотворение, имам усещането, че получавам нещо. Но не знам дали това „нещо“ ми се дава от нещо или някого, или то избликва само по себе си. Йейтс е поддържал разбирането за велика памет и е смятал, че за поета не е важно да има множество преживявания, тъй като е наследил памет от родителите и прародителите си. А това се умножава в геометрическа прогресия, докато той наследи паметта на цялото човечество и това „нещо“ му се разкрие. Сега, Декуинси е смятал, че паметта е перфектна, тоест, че аз имам вътре в себе си всичко, което някога съм чувствал, всичко, което съм мислил от детството насам. Но за да се намери тази памет е нужен адекватен стимул. Той е смятал – бил е християнин – че такова нещо би била книгата, използвана при Страшния съд, книгата на всички памети. И че тя би могла евентуално да ни доведе до рая или до ада. Но, дълбоко вътре в мен, тази митология ми е чужда.
Ферари: Странно, Борхес, но ми се струва, че постоянно говорим чрез паметта. Понякога разговорите ни ми напомнят за диалог между две памети.
Борхес: В действителност те са точно това. Ако изобщо сме нещо, то това е нашето минало, не е ли така? Нашето минало не е онова, което може да се запише в една биография или във вестниците. Нашето минало е нашата памет. Тази памет може да бъде скрита или неточна, това няма значение. Тя все пак е тук, нали? Тя може и да е лъжа, но тази лъжа става част от нашата памет, част от нас.
Ферари: Тъй като вече говорихме за вярата или нейната липса, бих искал да спомена нещо относно собствената ни епоха, което ми се вижда странно. В хода на вековете, различни мъже от протестантския и католически Запад са се измъчвали от дилемата за спасението на душата.Но ми се струва, че по-новите поколения вече дори не възприемат това като дилема.
Борхес: Това ми се струва много сериозно, че един човек или народ може и да не притежават етически инстинкт или усет, не е ли така? Нещо повече, налице е тенденция или навик, да се съди за дадено действие по следствията му. Сега, това ми се струва неморално, понеже, когато действате, вие знаете дали действията ви са зли или добри. А що се отнася до последствията от дадено действие – те се разклоняват и умножават и може би в края на краищата взаимно се уравновесяват. Не знам например дали следствията от откриването на Америка са били добри или лоши, защото са толкова много. Даже сега, докато говорим, те растат и се увеличават. Така че, да се съди за дадено действие според следствията му е абсурдно. Но хората са склонни да вършат това. Например за едно завоевание или война се съди според техния провал или успех, а не според това дали те са етически оправдани. Що се отнася до последствията, както вече казах, те се умножават по такъв начин, че може би в хода на времето те взаимно се уравновесяват или отново се оказват в дисбаланс. Това е продължаващ процес.
Ферари: Със загубата на идеите за спасение и проклятие е налице и загуба на идеите за добро и зло, грях и добродетел. С други думи, налице е една различна версия за нещата, която изключва по-ранния мироглед.
Борхес: Днес хората мислят единствено за това дали едно нещо предоставя предимства. Те мислят така, сякаш бъдещето не съществува, или сякаш не съществува друго бъдеще освен непосредственото. Те действат единствено от гледна точка на онова, което има значение в момента.
Ферари: И този начин на съществуване, обсебеността от непосредственото, ни е превърнал в „непосредствени“ същества, може би в безсмислени такива.
Борхес: Напълно съм съгласен.
