Днес мога да заявя, че на земята на американския континент съм преживяла едни от най-хубавите мигове в личния и професионалния си живот.[1]
Гостоприемство.А нищо дотогава не ме бе подтиквало към подобна слабост. Излишно е да ви казвам, че в родната ми следвоенна България Чичо Сам не беше на мода: с мъка му признаваха, че е раздал сухо мляко на децата по училищата; подиграваха го заради култа му към кока-колата, която комунистическата пропаганда представяше като опиат; ненавиждаха го заради войната в Корея. Когато пристигнах в Париж, войната във Виетнам беше в разгара си и ние участвахме в протестни митинги срещу американските бомбардировки. Тогава Рене Жирар, който бе чул лекцията ми за Михаил Бахтин на семинара на Ролан Барт, ме покани да преподавам в университета в Балтимор. А аз трудно се виждах да сътруднича със „световния жандарм“. Въпреки доста диалектическия съвет на моя учител, Люсиен Голдман, който ми казваше: „Мило дете, трябва да завладеем американския империализъм отвътре“, съвсем откровено, не намирах сили в себе си за такова нещо: останах във Франция. Годината беше 1966. Няколко години по-късно, през 1972 г., на симпозиум върху Антонен Арто и Жорж Батай, се запознах с професор Леон Рудиез от Колумбийския университет. За пръв път отидох в Ню Йорк през 1973 г., а от 1976 г. съм Permanent Visiting Professor във френската катедра на този университет – това вероятно не е оправило състоянието на моя английски, но ми помогна на открия много приятели и съмишленици в така специфичния свят на американските университети.
От целия този жизнен опит, най-същественото от който съм се опитала да предам на страниците на романа си „Самураи“[2], тук бих искала да откроя само два образа-символи, които са неразделна част от психическия ми живот и от които можете да добиете представа за моя вид привързаност към Съединените щати. Първият е малка черно-бяла снимка, направена от Леон Рудиез, на която съм аз в подножието на небостъргачите на Манхатан; аз съм студентка и нося дълги коси. Тъй като нямам снимка от пристигането си в Париж, тази снимка е за мен единственият и най-добър спомен от възраждането ми (от личния ми ре-несанс) в „свободния свят“. Вторият образ е образът на апартамента ми на Морнингсайд Драйв; той се издига над граничния парк с Харлем и аз живея в него, когато преподавам в Колумбия; той е окъпан в онази странна американска светлина, която е и твърде ослепителна, и твърде гостоприемна, там съм написала главните, поне според мен, страници от „Любовни истории“ (1983 г.) и „Черното слънце или за меланхолията“ (1987 г.); това място си остава, в личната ми митология, храмът на щастливата самота.
Когато заедно с Филип Солерс, посветихме есенния брой (№71 и 72) от 1977 г. на Tel Quel[3] на Ню Йорк, много читатели се изненадаха. В него се съдържаше ни повече, ни по-малко апология на американската демокрация, в противовес на френската, държавническа, якобинска централизация. Всъщност тогава ставаше дума за това – а според мен и днес става дума за същото – да се признае едно основно качество на американската цивилизация, което обяснява и моята привързаност към работата, която ми предложиха американските университети (отсега нататък в понятието „американски“ ще трябва да включвам и техните северни съседи: Канада и канадските университети): това качество е гостоприемството.
Под гостоприемство разбирам способността, която притежават някои човешки същества да дадат подслон на други човешки същества, които нямат покрив над главата си или временно са лишени от него. Бях побягнала от комунизма и Франция ме бе приютила, но не във Франция изпитах това гостоприемство, макар Франция да ми даде френско гражданство, нещо, за което винаги ще й бъда благодарна. Циментирана в административната и културната си традиция, страната, която ме осинови, често генерира крайни новости, именно за да се откъсне от традицията (като пример мога да посоча различните видове творчески, философски, реторичен авангард) – те ме бяха привлекли; те я прославят в чужбина. Това обаче съжителства с яростни прояви на отхвърляне, да не кажа на свирепа омраза срещу тези нововъведения. За сметка на това Америка ми се представя като страна, която приема присадката и я насърчава, като дори може би стига до крайности. Случва ми се дори, когато ксенофобията на старата държава ме нарани, да се наслаждавам на мисълта, че може и окончателно да се установя в Америка или евентуално в Канада, която е по-европейска страна и където повече се говори френски.
Нашият съвременен свят не притежава същинско положително определение на онова, което отличава човечността. Дори стигаме до там, че си задаваме въпроса „какво е това „човечност?“. Личният ми опит ме води до заключението, че минималното определение на човечността, на „нулевата степен“ на човечността, както би казал Ролан Барт, е именно способността да окажеш гостоприемство. Древните гърци не са се излъгали, избирайки думата ethos, за да обозначат най-същностното човешко качество, което днес наричаме ethique (етично), и което се изразява в способността да направиш избор – избор между доброто и злото, но и всякакъв друг вид избор. А думата ethos, откъдето произлиза ethique, означава обичайно жилище, подслон за добитъка, от там постепенно започва да означава навик, характер, нещо присъщо на даден индивид или социална група.
И така, бих казала, че да дадеш подслон, да приемеш, да приютиш, да отвориш вратите си, университетите си, издателствата си, но и мисълта си, мирогледа си, личните и професионалните си тревоги, към съществуването и работата на един чужденец, с една дума, гостоприемството, такова, каквото то бе проявено от американците към мен, е нулевата степен на ethos. За мен Америка въплъщава тази нравствена способност, която придобива основно значение, но и предизвиква много усложнения днес, когато масовата миграция на населението прави приема на чужденеца необходим, но и налага както реалистично законодателство, така и подобаваща нравственост. Каквито и да са проблемите на американците, дори късогледствата им по отношение на чужденците, на този континент аз се чувствам чужденка сред други чужденци. И изпитвам усещането, че от тази солидарност можем да направим нещо, защото принадлежим на бъдещо човечество, а това бъдещо човечество ще бъде изградено, точно като нас, от чужденци, които се опитват да се разберат.
Гостоприемството, с което американците ме дариха, се насочва най-напред към онова, което мисля, към моята работа. Носех им – и непрестанно се старая да продължавам да го правя – културна памет, френска и европейска, в която се смесват германската, руската и френската традиция: Хегел и Фройд, руския формализъм, френския структурализъм, авангарда на Новия роман и на Tel Quel. Може и да им се е струвало, че моята личност на жена-мигрант е в по-малка степен frenchy в смисъла на „затворен, понякога надменен и пренебрежителен“, който те влагат в тази дума. И че чрез посредничеството на чужденката, каквато съм аз, те могат да достигнат до френската, но и до европейската култура, която често си придава вид на недостъпна и е ревнива към чистотата си. И така, някои от трудовете ми срещнаха в Америка гостоприемство – под което разбирам отзвук и развитие – които дълбоко ме зарадваха и насърчиха. Понякога собственото ми отражение, което американците ми връщат, ме изненадва дотолкова, че не мога да се позная. Но никога не съм се изкушавала и няма и да се изкуша да споря. Защото съм убедена, че това се дължи на едно от двете неща: или тези тълкувания са безплодни безсмислици, които се изчерпват от само себе си – като например, присвояването на някои мои цели от войнстваща или политически правилна идеология, – или се вписват в личните търсения на американски мъже и жени с интересно и оригинално мислене, които отъждествяват моята работа с тяхната, след което поемат риска на собственото си творчество; безсъмнено, въпреки недоразуменията, това е чудесен начин да проявяваш гостоприемство. Та нима „присадката“ не е осиновяване с непредвидими последици? Точно обратното на „клонирането“?
По това може да се пише... Ще си позволя да се върна към някои от темите в моята работа, които ми се сториха най-често коментирани в Съединените щати, за да направя някои уточнения.
1. Интертекстуалността винаги жъне голям успех: тя е международна кинозвезда или обикновено клише, според случая. Това понятие, което произлиза от моя прочит на Михаил Бахтин, ни приканва да четем литературния текст като средище на други текстове. Често го тълкуват от формалистка или структуралистка гледна точка, като изреждане на цитати или като вариант на старата критика на източниците. Според мен, главното се състои в това да се въведе историята в структурализма: текстовете, които Маларме или Пруст са чели, които напояват „Хвърлените зарове“ или „По следите на изгубеното време“, ни дават възможност да въведем в самата лаборатория на творчеството интереса на Маларме към анархизма, или интереса на Пруст към еврейската мистика на „Зохар“ или Аферата „Драйфус“... Едновременно с това, показвайки колко голяма е зависимостта на вътрешността на текста от външното, този анализ открива колко неистинен е субектът на творчеството: писателят „се съди“, той е карнавал, полифония, вечен бунт без възможност за помирение. Пост-структуралистката тематика за интертекстуалността въвежда онова, което развивам в последните си книги от 1996 г. и 1997 г. относно вътрешната, според мен ненарушима, връзка между културата и бунта, разбиран и като връщане към самия себе си.
2. Разграничението, което правя между семиотично и символично не носи никакъв политически или феминистки заряд. Става дума за опит смисълът да се анализира не като структура, а като съдебно дело или процес, като се разграничи, от една страна, всичко свързано със знаците и тяхната синтактическа и логическа взаимосвързаност и, от друга, всичко свързано с „трансвербалното“, т.е. с онова, което е над думите, а не онова, което ги предшества. Семиотичното не е независимо от езика, то се смесва с езика и, под неговия напор, учленява други оръдия на смисъла, които не са самостойни значения: например ритмични, мелодични конструкции и пр.
Под влияние на разграничението, което Фройд прави между Представите за нещата и Представите за думите, аз се опитвам да взимам под внимание дуализма, който отличава човешкия ум и по-конкретно ограниченията, които нагонът и биологията, като последна инстанция, подмолно налагат на смисъла и на значението. Защото „в началото бе словото“, но има и „изтласкано“ преди началото. Убедена съм, че бъдещето на психоанализата ще се разиграе на това поле: в движението на надезиковите подсъзнателни логики към биологичните и невробиологични ограничения. В работната група, наречена „Център на Живата материя“ (Centre du Vivant) в университета Париж-V „Дени Дидро“, работим върху сближаването на заниманията на биолози и психоаналитици. Тази аспект на семиотичното не се отчита в американските разработки.
Сега е моментът да посоча, че сътрудничеството с американските психоаналитици засега не е плодотворно. Като изключим някои повторения на Лакан, които се срещат по-често в литературните, отколкото в клиничните среди, психоаналитиците в Съединените щати почти не се интересуват от психоаналитичните изследвания по Фройд, които се провеждат във Франция. Двете ни основни задачи – да отворим психоанализата към биологията, но и да я изведем от настоящата й изолация и да й дадем възможност да участва в социалната политика, задачи, способни да вдъхнат нова жизненост на съвременната психоанализа, сякаш не трогват американските ни колеги. Те някак са склонни да се поддадат на нещо като ревизионизъм анти-Фройд, или да се затворят зиморничаво във Фройдовата традиция, която впрочем, колкото и да е парадоксално, се разбира повече като нормативна психология, отколкото като търпелив прочит на текстовете на Фройд.
Освен всичко друго, това трансвербално семиотично препраща към архаичната връзка майка – дете, и ми позволява да впиша в някои езикови обрати онова майчино – женско, което Фройд нарича „черен континент“ или още „миномикенска цивилизация“ (на името на гръцката цивилизация, която предхожда класическата древност). Тази друга логика на майчино-женското – която отправя предизвикателство към нормативните представи и която е антипод на фалическата представа, както е и антипод на фалическата женственост – възприемам като мой принос в осмислянето на женското начало, във връзка с политиката, но посредством ... свещеното.
Убедена съм, че краят на ХХ век, който ни изглежда тъй жаден за религия, всъщност е жаден за нещо свещено. Под това разбирам желанието на човешките същества да осмислят – не в смисъл да пресметнат, а да си зададат въпроса – какво ги отличава от другите видове и, a contrario, ги доближава до тях. Тази човешка отлика, която нарекохме смисъл на божественото и на свещеното, за мен, като писателка, психоаналитик и семиотик, се изразява в самата поява на езика. Семиотичното, със зависимостта си от майката, ми се струва като най-далечният хоризонт, до който достига мисълта, когато се опита да се осмисли на границата на physis-а и потапяйки се в него. Разбирано като изплуване на смисъла, семиотичното спомага, според мен, да се отстранят дихотомиите на метафизиката (тяло – душа, физическо – психическо). По това съдете доколко размисълът ми, свързан със свещеното, е антиметафизичен и, едва като производно, феминистки. И ако наистина съм страстно привързана към признанието на жените в обществения живот, то е само доколкото ние можем да внесем ново отношение към властта и към смисъла. Отношение, което взима насериозно потребностите от оцеляване на нашия вид, както и поривите му към нещо свещено; жените са разположени на кръстопътя на тези две изисквания.
3. Abject, abjection[4] са понятия, които въведох въз основа на клиничната си практика: изправена пред симптоми, които по-късно нарекох Нови болести на душата, при които разделянето между субект и обект още не е ясно, но при които тези квази-цялости взаимно се изтощават от възхита и отвращение. Някои гранични случаи (border-line), както и някои аспекти на депресията, могат да се опишат от гледна точка на тази психическа недостатъчност, която също препраща към архаичната връзка на непрекъсната пъпна връв с майката: тъй като майката е първият ab-ject, първият обект на от-вращение и художници като Пикасо и Де Конинг знаят нещо по въпроса ...
Успоредно с понятията обект на отвращението и от-вращение, се опитах да се докосна до сложния свят на писател като Селин. Селин, владетеля на популярния роман, чиито стил е едновременно и жаргонен, и напевен, и наситен с нечувано вълнение. Но и той, вместо да поеме по пречистващия път на отвращението, който следват всички религии (аз поддържам, че всяка религия е форма на отърсване от обекта на отвращението), упорито следва въображаемата си погнуса, която превръща в политическа реалност. Антисемитизмът му и отвратителните му компромиси с нацистката идеология се изразяват в памфлети с тъжна слава, които аз се опитах, и бях сред първите, смело да прочета, като психоаналитик.
Това приключение на доста опасния терен (нека си го признаем) на отвращението, ми спечели много привърженици: много американски хора на изкуството, но и от цял свят, познаха себе си в това изживяване на отвращението, което наистина граничи с психотичните състояния, с които може да се сблъска изкуството. Но ми спечели и гръм и мълнии от списание The Nation, което обяви, че анализът ми на Селин цели само едно, да го оправдае: сякаш опитът да разбереш нещо означава непременно да го оневиниш. Тогава се сблъсках с едно от най-догматичните неразбирания на моите изследвания, което приех като вид партизанщина, като отлъчване на самия опит да се разсъждава. За мен това отлъчване е трагичният вариант на едно скорошно събитие, което е по-скоро комично и при което един шумен веселяк от Нюйоркския университет се хвана за перото, за да „разобличи“ „френските самозванци“, въобразявайки си, че отрича „формализации“ там, където всъщност се съдържаха само метафорични трансфери ...
4. Чуждостта, накрая, е тема, която, сами разбирате, ми е на сърцето. Книгата ми „Чужденци на самите себе си“, която получи наградата на Парижката академия, ми даде повод да прехвърля историята на чужденците, истинската им съдба и начина, по който Западът осмисля това явление. Но ми даде повод и да развия теза, която някои все още трудно изслушват. А именно: срещу националната депресия, която Франция преживява (подобно да други страни) поради глобализацията и поради наплива на емигранти, и срещу маниакалните реакции на тази депресия (като например крайно дясната политическа партия Национален фронт), най-важното е най-напред да се възстанови националното доверие. Така както възстановяваме нарцисизма или идеала за самия себе си у депримиран пациент, преди още да пристъпим към същинския анализ (който означава разтваряне) на съпротивите и защитите му.
Убедена съм, че поне през следващия век космополитното общество, за което човечеството мечтае още от времето на стоиците и най-вече във века на Просвещението, не ще може да се осъществи под формата на утопична, универсалистка сплав (melting pot), уеднаквена от пазара, медиите и Интернет. То ще приеме по-скоро вида на относително конфликтно съжителство на нации и групи от нации, поставени в положение да живеят с и срещу другия. Едва тогава съчетанието от уважението към националния идентитет и от насърчаването на общия интерес ще трябва да замести крайностите на настоящата глобализация.
Превела от френски: Цена Mилева
[1] Статията е написана въз основа на лекция, произнесена на симпозиума French Theory, Нюйоркски университет, ноември 1997 г.
[2] Романът „Самураи“ и изследването „Чужденци на самите себе си“ са преведени на български език – бел. пр.
[3] Списание за езиковедски изследвания и литературна критика, издавано от Юлия Кръстева и съпруга й Филип Солерс. Бел. Пр.
[4] Ab-ject/ob-jet бихме могли да преведем на български език като „обект на отвращение“, по аналогия с често употребяваните понятия „обект“ и „субект“ в психоанализата изобщо; ab-jection ще превеждаме като „отблъскване“, „отвращение“.
